12-24-2006, 07:45
Искам те...искам да бъда с теб...но е невъзможно. Аз и ти? Никога, не и в този живот. А е така трудно. Събуждам се с мисъл за теб и пак с мисъл за тебе заспивам, но и в съня не намирам покой- ти си дори там. Когато те няма съм силна, казвам си „Всичко е временно, всичко ще мине, ще те отблъсна лесно...”, но когато те видя... Когато си пред мен сърцето ми се свива, когато погледна в тъмната бездна на очите ти- коленете ми се подкосяват, когато чуя да изричаш името ми- в гърлото ми сякаш засяда буца лед и нямам сила да ти продумам. Под прозореца спират много коли, но винаги познавам кога си ти /само ти караш така откачено или колата ти просто е скапана..............усмихна се нали/ На една ръка си от мен, а не мога да те докосна. Посегна ли към теб- ти се дърпаш като от огън... А ми трябва толкова малко- обвивам ръце около врата ти просто за да оправя яката ти, само и само да те докосна се закачам с теб като малко дете, предизвиквам те за каквото и да е, дори да ми причиниш болка. За да получа малко от скъпоценното ти внимание се унижавах като ти позволявах да ме обиждаш, а ти дори не разбра колко пъти ме нарани, не видя добре скритите ми сълзи- сълзи на болка, обида и безсилие... Не разбра колко ми струва да стоя пред теб, да гледам в очите ти и да се смея, докато вътрешно се разкъсвам. Някои неща завършват без да са започнали, не можеш да загубиш нещо, което не е твое, нали? Или може? Ти и аз сякаш сме от различни светове, знам толкова много за начина ти на живот, а нищо за теб самия... Знам какви дрехи носиш, какъв парфюм ползваш, каква музика слушаш, дори точно кои песни слушаш, знам как караш колата си, знам колко е разхвърляна стаята ти/не че нещо...и мойта е така...още една усмивчица спечелих ли?/
Знам как започваш деня си, знам как дрънчат копчетата ти когато се обличаш рано сутрин в тишината, знам с какъв замах си закопчаваш колана, знам как си оправяш прическата, знам как изглеждаш намазан с пяна за бръснене, знам каква пяна за коса ползваш... Всички знаят как изглеждаш „навън”- изтупан, направен... Аз знам как изглеждаш у дома, как изглеждаш след работа, как изглеждаш когато кажеш „Луди ли сте, с тия дрехи из центъра?”...Всички знаят как изглеждаш „на градус”,а аз знам как изглеждаш на другата сутрин... Знам кога излизаш, но не и къде, знам кога се прибираш, но не и с кого, знам какъв е телефонът ти, но не и с кого говориш, знам песничките които си тананикаш, но не знам кому ги посвещаваш... Знам разни дреболии, забелязвам всички детайли, но не те познавам. Не знам какво мислиш, какво чувстваш, какво обичаш, от какво се страхуваш. Не знам кой си всъщност, обаче знам че определено не си само това, което показваш. Дистанциран и потаен, една загадка, това си ти... Загадка, която не ми е писано да разбера. Мога само да гадая какъв си в действителност. Искам да ти кажа безброй неща, но дали има смисъл... Уморих се от глупости вече, докога така? Докога ще си правим номерца и двусмислени изреченийца, докога ще си пускаме „небрежно” някакви песнички, докога ще си играем на котка и мишка? Докато един от двамата се пречупи ли? Трябва ли да стигнем до ръба за да се осъзнаем? Има един момент от който няма връщане... Това е като...като увеселително влакче, човек се страхува, но все пак знае, че е хубаво и се качва, секунди преди да тръгне си мисли „Искам да сляза”, но вече е късно... нещо такова се получава сякаш . Само дето от увеселителното влакче оставаш развеселен, а не с разбито сърце. И изобщо- какво всъщност искаш? Защото аз мога да получа много от теб, но не мога да ти предложа нищо, знаеш това. Вече не знам какво да правя, какво да мисля, какво изобщо ще стане. Направо ще се побъркам... Знам че аз съм виновна, но не мога да се променя, такава съм- наранявам всички около себе си. Съжалявам за всичко... Ами ти? Ще ми кажеш ли по някакъв начин какво искаш, какво очакваш? Аз искам всичко това. по някакъв начин да приключи, затова не мога повече да мълча и ти казвам всичко, макар че не знам как ще те погледна в очите когато го прочетеш... Правила съм много глупости, преживяла съм доста неприятности, но никога през живота си не съм се чуствала толкова объркана и толкова... сега аз съм „Лошата”. Винаги съм казвала, че човек се чувства виновен не когато нарушава границите, поставени от обществото, а когато прекрачи тези, които сам си е поставил- тогава най-много боли. Когато човек прави някакъв избор , поема и отговорност, носи си и последствията. Да наистина, човек може да има всичко, стига да е готов да си понесе последствията. Но ако цената е болката на други хора, тогава струва ли си? Дали да се оставиш на желанията си, живеейки ден за ден, оставяйки другите да страдат или да се откажеш от всичко което искаш в името на друг човек и да страдаш скрито по неизживените си мечти? Ако и ти си задаваш такъв въпрос значи ме разбираш... Дали да слушаш разума или сърцето си? Винаги съм премисляла нещата по милион пъти, винаги съм постъпвала „правилно”, разумно, отговорно, както трябва. Отказвала съм се от много неша, но никога не съм се оставяла по течението. Когато по цяла нощ не спя, само се питам едно и също, само си повтарям какво трябва да направя, как трябва да сложа край на тази лудост, но една малка частица в мен се бунтува и недоволства, започвам да губя контрол. Свикнала съм винаги аз да владея ситуацията, но сега просто всичко ми се изплъзва, страхувам се от себе си... Знаеш ли, питам се как започна всичко, но не мога да се сетя... Първо си казвах че си въобразявам, че е на шега, дори пред себе си не го признавах, после осъзнах до някаква степен сериозността на положението, но някак се сдържах, казвах си че остава малко време, че ще се махна от тук... Идва ми да крещя и да хвърлям разни неща, идва ми като те видя или да те разцелувам, или да те шамаросам, или и двете... Никой не може да разбере какво ми е, никой не бива да знае как се чуствам, никой не може да ми помогне, не мога да си позволя да дам израз на този ураган от чувства, който бушува в мен... Интересува ли те как започна всичко? И да не те интересува, сега ще разбереш, защото ми писна. Чудех се що за човек си, почти не общувахме с теб, дори не си говорехме, струваше ми се че ме отбягваш... После някак си започнах да те забелязвам, да забелязвам колко добре изглеждаш, колко приятна усмивка имаш, колко е весело с теб когато си в добро настроение /ама да не ти е човек на пътя като ти е криво/, изобщо почна да ми правиш впечатление, поичнахме да си говорим, да се шегуваме... Установих че твърде често се замислям за теб и това, което си казал, че се вслушвам в мнението ти, забелязах по колко много неща си приличаме... Започнах да те сънувам, казвах си че е случайно, почнах да те сънувам ВСЯКА НОЩ. Не ми вярваш нали? И аз не си вярвах. Накрая вече не можех да спра да мисля за теб. Гледах да стоя настрана, да не те плаша... Но в един момент започнах да се съмнявам, да търся скрит смисъл в думите и действията ти. Надявах се да греша, нали знаеш че понякога човек си въобразява разни неща, вижда онова, което иска да види, казвах си че са случайности и съвпадения. Борех се със себе си ... Накрая вече ми е ясно, че и ти не си безразличен, ще го отречеш ли...И така, аз си излях душата, някак си няма да е честно ако се направиш на ударен и не ми кажеш нищичко. Е ти си решаваш разбира се, не мога да те моля за каквото и да било. Просто ми се иска да знам какво чувстваш ТИ, какво искаш...
Това беше своеобразна изповед към един човек, написана под формата на файл на Word, защитен с парола, дадох му паролата, той прочете само началото, но се наложи да излезе...Не зная дали го е чел пак, но вече просто нямам сили, иска ми се поне някой да го прочете. Изрязала съм няколко параграфа, прекалено насочващи към конкретни лица и събития...
Знам как започваш деня си, знам как дрънчат копчетата ти когато се обличаш рано сутрин в тишината, знам с какъв замах си закопчаваш колана, знам как си оправяш прическата, знам как изглеждаш намазан с пяна за бръснене, знам каква пяна за коса ползваш... Всички знаят как изглеждаш „навън”- изтупан, направен... Аз знам как изглеждаш у дома, как изглеждаш след работа, как изглеждаш когато кажеш „Луди ли сте, с тия дрехи из центъра?”...Всички знаят как изглеждаш „на градус”,а аз знам как изглеждаш на другата сутрин... Знам кога излизаш, но не и къде, знам кога се прибираш, но не и с кого, знам какъв е телефонът ти, но не и с кого говориш, знам песничките които си тананикаш, но не знам кому ги посвещаваш... Знам разни дреболии, забелязвам всички детайли, но не те познавам. Не знам какво мислиш, какво чувстваш, какво обичаш, от какво се страхуваш. Не знам кой си всъщност, обаче знам че определено не си само това, което показваш. Дистанциран и потаен, една загадка, това си ти... Загадка, която не ми е писано да разбера. Мога само да гадая какъв си в действителност. Искам да ти кажа безброй неща, но дали има смисъл... Уморих се от глупости вече, докога така? Докога ще си правим номерца и двусмислени изреченийца, докога ще си пускаме „небрежно” някакви песнички, докога ще си играем на котка и мишка? Докато един от двамата се пречупи ли? Трябва ли да стигнем до ръба за да се осъзнаем? Има един момент от който няма връщане... Това е като...като увеселително влакче, човек се страхува, но все пак знае, че е хубаво и се качва, секунди преди да тръгне си мисли „Искам да сляза”, но вече е късно... нещо такова се получава сякаш . Само дето от увеселителното влакче оставаш развеселен, а не с разбито сърце. И изобщо- какво всъщност искаш? Защото аз мога да получа много от теб, но не мога да ти предложа нищо, знаеш това. Вече не знам какво да правя, какво да мисля, какво изобщо ще стане. Направо ще се побъркам... Знам че аз съм виновна, но не мога да се променя, такава съм- наранявам всички около себе си. Съжалявам за всичко... Ами ти? Ще ми кажеш ли по някакъв начин какво искаш, какво очакваш? Аз искам всичко това. по някакъв начин да приключи, затова не мога повече да мълча и ти казвам всичко, макар че не знам как ще те погледна в очите когато го прочетеш... Правила съм много глупости, преживяла съм доста неприятности, но никога през живота си не съм се чуствала толкова объркана и толкова... сега аз съм „Лошата”. Винаги съм казвала, че човек се чувства виновен не когато нарушава границите, поставени от обществото, а когато прекрачи тези, които сам си е поставил- тогава най-много боли. Когато човек прави някакъв избор , поема и отговорност, носи си и последствията. Да наистина, човек може да има всичко, стига да е готов да си понесе последствията. Но ако цената е болката на други хора, тогава струва ли си? Дали да се оставиш на желанията си, живеейки ден за ден, оставяйки другите да страдат или да се откажеш от всичко което искаш в името на друг човек и да страдаш скрито по неизживените си мечти? Ако и ти си задаваш такъв въпрос значи ме разбираш... Дали да слушаш разума или сърцето си? Винаги съм премисляла нещата по милион пъти, винаги съм постъпвала „правилно”, разумно, отговорно, както трябва. Отказвала съм се от много неша, но никога не съм се оставяла по течението. Когато по цяла нощ не спя, само се питам едно и също, само си повтарям какво трябва да направя, как трябва да сложа край на тази лудост, но една малка частица в мен се бунтува и недоволства, започвам да губя контрол. Свикнала съм винаги аз да владея ситуацията, но сега просто всичко ми се изплъзва, страхувам се от себе си... Знаеш ли, питам се как започна всичко, но не мога да се сетя... Първо си казвах че си въобразявам, че е на шега, дори пред себе си не го признавах, после осъзнах до някаква степен сериозността на положението, но някак се сдържах, казвах си че остава малко време, че ще се махна от тук... Идва ми да крещя и да хвърлям разни неща, идва ми като те видя или да те разцелувам, или да те шамаросам, или и двете... Никой не може да разбере какво ми е, никой не бива да знае как се чуствам, никой не може да ми помогне, не мога да си позволя да дам израз на този ураган от чувства, който бушува в мен... Интересува ли те как започна всичко? И да не те интересува, сега ще разбереш, защото ми писна. Чудех се що за човек си, почти не общувахме с теб, дори не си говорехме, струваше ми се че ме отбягваш... После някак си започнах да те забелязвам, да забелязвам колко добре изглеждаш, колко приятна усмивка имаш, колко е весело с теб когато си в добро настроение /ама да не ти е човек на пътя като ти е криво/, изобщо почна да ми правиш впечатление, поичнахме да си говорим, да се шегуваме... Установих че твърде често се замислям за теб и това, което си казал, че се вслушвам в мнението ти, забелязах по колко много неща си приличаме... Започнах да те сънувам, казвах си че е случайно, почнах да те сънувам ВСЯКА НОЩ. Не ми вярваш нали? И аз не си вярвах. Накрая вече не можех да спра да мисля за теб. Гледах да стоя настрана, да не те плаша... Но в един момент започнах да се съмнявам, да търся скрит смисъл в думите и действията ти. Надявах се да греша, нали знаеш че понякога човек си въобразява разни неща, вижда онова, което иска да види, казвах си че са случайности и съвпадения. Борех се със себе си ... Накрая вече ми е ясно, че и ти не си безразличен, ще го отречеш ли...И така, аз си излях душата, някак си няма да е честно ако се направиш на ударен и не ми кажеш нищичко. Е ти си решаваш разбира се, не мога да те моля за каквото и да било. Просто ми се иска да знам какво чувстваш ТИ, какво искаш...
Това беше своеобразна изповед към един човек, написана под формата на файл на Word, защитен с парола, дадох му паролата, той прочете само началото, но се наложи да излезе...Не зная дали го е чел пак, но вече просто нямам сили, иска ми се поне някой да го прочете. Изрязала съм няколко параграфа, прекалено насочващи към конкретни лица и събития...