"КОГАТО РАМКИТЕ СА ТЕСНИ ЗА МЕЧТИТЕ” [Архив]

View Full Version : "КОГАТО РАМКИТЕ СА ТЕСНИ ЗА МЕЧТИТЕ”

Eleonora

01-01-2007, 17:52

Мечтите, винаги живи и красиви не спират да живеят в нашето съзнание. Човек живее с мечтите си и живее за тях. Мечтите са нещото, което ни кара да се борим да живеем да дишаме. Ох колко хубаво е човек да застане в ъгъла на стаята и да си помечтае за звездите на небето, да ги докосне. Те са в сърцето му в цялото му същество, и ако успее да ги докосне с вътрешното си, най- сетивно Аз, най- сетивно същество, то тогава той ще се е докоснал до мечтите си. Само истинската вяра може да превърнат бляна ни в реалност. Само истинското желание и убеденост в тяхната правота могат да накарат тези мечти да станат действителност. Затова няма неизпълними мечти, а има такива, за които не се борим. Само ние сме господари на случващото се около нас. И само страха да изпълним мечтата ни е нещото, което ни спира. Колко хубаво звучи, нали? НО ако всеки се отказва да повярва в мечтите си нямаше да има нищо на този свят, само мраз, студ и никаква надежда. Нямаше човек да стъпи на луната и да обиколи света за 80 дни. Ех колко красиви неща нямаше да станат. За това като отхвърлим рамките, които нашето съзнание поставя на нас самите ние ще се докоснем до божествената сила и ще се борим, ще дишаме и живеем за нашите мечти. Ако отхвърлим страха от това те са се сбъднат, то рано или късно мечтите ни щ се превърнат в реалност. Колко просто е, да спрем да се страхуваме от мечтите си. Да спрем, да , да спрем този ограничаваш ни страх, че след като някоя мечта стане реалност няма да имаме мечта заради, която живеем. Страха от празнотата след сбъдването на мечтата ни слага тези рамки. Така че мечтите се ограничават само от нас самите и нашите страхове! И когато рамките се окажат тесни за мечтите нека погледнем вътре в себе си и открием какво ни спира. Ето там са рамките на мечтите ни, в нашата душа и сърце. Само там трябва да ги търсим и рано или късно ще ги открием. А тогава както се пее в една хубава песен “Предвиждам такъв живот, че само си викам дано!”.

:arrow: На мен много ми хареса...а Вие спеделете вашите мечти и до колко сте способни да ги изпълните :wink:

01-01-2007, 17:58

Super e !

SweetBunny

01-01-2007, 19:44

Hубаво е :)
Ти ли го писа, Ели?
Обаче има пунктуационни грешки...
Ако е било за домашно, ако искаш да поправя грешките и после да ти пеист-на есето.
Наистина ми харесва :) :-)

Eleonora

01-01-2007, 19:53

Hубаво е :)
Ти ли го писа, Ели?
Обаче има пунктуационни грешки...
Ако е било за домашно, ако искаш да поправя грешките и после да ти пеист-на есето.
Наистина ми харесва :) :-) Не, не съм го писала аз :wink:
Ако го бях писала аз нямаше да има грешки :lol:

`DaRe`

01-01-2007, 20:00

ErinEverly

01-01-2007, 20:10

Ако го бях писала аз нямаше да има грешки :lol: [/b]

МАХАХАХАХАХАХАХААХ :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005 :smt005

ХАххахахахахха....

Както и да е. Есето е много хубаво, макар и с грешки. Са не сме даскали да гледаме половин час едно изречение, за да нацвъкаме всички запетайки. Повтарянето е много и малко ми стана смешно докато го четях. Защото все "мечта", "мечтая", "помечтая" и т.н. Можешее да се избегне със синонима "блян". Както и да е. Като смисъл е много добро, но съ сигурна, че авторът, ако го прочете пак, ще успее да промени съвсем малко смисъла на някои изречения, за да стане още по-хубаво.
Просто има малко баналности.

А за мечтите - аз съъм постигала 1-2 от мечтите си, но най-главната не съм.

SweetBunny

01-01-2007, 20:25

teenkopele

01-01-2007, 22:32

Мързи ме да го чета, но ще отговоря на въпросите ти. :arrow:

Мечти имам, някои от които са свързани и с мен и моето бъдеще, други не. Надявам се да станат реалност. Дали ще успея да постигна някои от тях, времето ще покаже...надявам се. :) :wink:

sherry

01-02-2007, 11:13

Харесва ми написаното. Само трябва да се оправят правописните грешки :wink:
Моите мечти....Те са много. Искам да бъда щастлива, обичана и здрава, да си намеря работа, която да ми харесва...

Ето моето есе, която писах миналата година на тема "Когато рамките са тесни за мечтите":

Успяваш ли да видиш звездите, в шепата ми събрани?А вдишваш ли аромата им,толкова магически и хубав?Всяка вечер ги подреждам по моето цветно небе,оставям ги там,за да светят,за да добавят малко пъстри цветове в моя свят.Някой ги разпиля,крещейки отдалече...Каза ми,че живея в илюзии,каза ми,че всичко е прах,че цветовете на моето щастие ще избледнеят,ще се стопят...Каза ми,че мечтите ми са просто облаци от малки капчици роса,които скоро ще пресъхнат и никога няма да бъдат истински!Не,аз няма да позволя да ми откраднат звездите,дори да изглежда,че са толкова далечни...Без тях в сърцето ми ще е студено.Без тях моя свят ще бъде празен...А какво е човек без собсвени копнежи?
Всеки ден,когато отворя очите си,аз започвам едно ново приключение от своя живот.В миг съм щастлива и сърцето ми тупти бързо,очите ми засияват,а минутка по-късно някой поставя параван пред мечтите,някой ги крие,някой ги открадва...или просто ги разбива на малки парчета.Различни са “техниките”,които могат да бъдат приложени,за да убиеш нечий свят,но резултатът винаги е един и същ...една душа умира.Едно сърце плаче,сърце,което винаги е вярвало в своите мечти,което ги е пазило ревностно дори когато пясъчните ми кули рухват една след друга и повличат със себе си всичките надежди и желания,дълбоко притаени вътре в мен.Мечтите ми се твърде силни и твърде могъщи,за да бъдат убити.Твърде красиви и скъпи,за да се откажа от тях.И когато някой бавно се приближи до мен и прошепне:"Живей в реалността,мечтите са заблуда!",когато някой се опита да събере чувствата
ми в малка,черна кутия,която пасва на човешките норми и която е лишена от аромат,аз отказвам.Крещя!Няма да позволя да ми отнемат моя сладък свят.Рамките са прекалено тесни за една човешка мечта...

Тази нощ сънувах сън...Беше изпълнен с много болка.Сякаш хиляди малки човечета бродеха по сърцето ми.В ръцете си държаха остри ками и безмилостно го режеха...
Аз просто стисках силно очи,не можех да ги прогоня,не можех да ги спра.Те се смееха и забиваха тези оръжия толкова дълбоко в душата ми,че с течение на времето започнах да свиквам с болката.Тя не ми правеше вече впечатление.Всичко,което виждах,бе кървящото ми сърце.То страдаше...Красиво в своята агония,то се разкъсваше на
парчета,а сълзите му се разпръскваха из цялото ми съзнание...Толкова бяха чисти и леки,че една у тях попадна на устните ми.Там тя заговори.Помоли ме да не позволявам
на тази болка да убие сърцето ми,помоли ме да избягам от това страдание,да запазя мечтите и надеждите си живи.Нищо не и обещах,просто замълчах.Звуците на тишината дълбаеха все по-усърдно във и без друго празните ми мисли.Какво можех да направя в тази ситуация?Единият вариант бе,да се оставя на"нашествениците" да ме измъчват,така или иначе бяха много по-силни от мен.Другият вариант бе,да сложа край на всичко това,като се убия сама,не трябваше да позволявам на друг да го прави.Не и на толкова кръвожадни и грозни същества.Третият,макар и не толкова осъществим вариант,бе,да събера сили,да изпия сълзите и да дам всичко от себе си,за да отстраня моите "похитители".След
кратко колебание,реших,че няма да се предам.Не и сега,когато звездите грееха толкова силно,а надеждите молеха да ги спася,викаха без глас,стенеха в душата ми. В миг се престорих на умряла.Жестоките ми похитители ме погледнаха съсредоточено и после се изсмяха самодоволно.Помислиха си,че са направили това,което жадуваха.Че са откраднали нечии блянове,че са счупили нечий свят.Те властваха в тъмнината.Мъката бе тяхна сестра.Мразеха светлината,мразеха щастието.Когато решиха,че са си свършили
работата и пропълзяха да си ходят,аз рязко станах и ги стъпках.Убих ги.От коремите им излязоха мечти,хиляди други,човешки и чисти.А аз си върнах моите,знаех,че ги заслужих,като не се отказах от тях,
дори,когато мъката надделяваше.Сега бях спокойна.Всичко си беше същото.Животът пак беше щастлив.Нямаше и помен от жестоките убийци на жалания.Незнам къде отидоха,дали успях да убия всички илинякои от тях са се промъкнали изпод стъпалата ми и сега тровят нечие друго сърце?Дали успяват в мисията си и погубват живота на друг човек?Надявам се да изчезнат завинаги.Сега всичко е нормално.Пак живея и даже успях да закърпя сърцето си.Пак обича и пак се радва.Дано да е завинаги така!От време на време конците му се показват,но аз гикрия под усмивката си!Е,какво е човек без мечтите си?Какво е човек без своята обич?Не искам да знам.Знам,само,че и в страданието си,аз съм себе си.Знам,че никога няма
да спра да чувствам,да дишам,колкото и да голяма да е болката и колкото и силно да ме задушава.Слънцето не спира да свети за тези,които излъчват топлина.Е,аз мисляда разхвърлям мечтите си!Ще ги направя още по-шарени и ще ги наредя по своето небе.Господи,колко са красиви.Хората пак викат...Пак крещят,че живея в илюзии.Нямало смисъл да мечтая.Пак ми подават някакви малки кутии,искат да сляза долу на земята.Рамките,които ми предоставят са твърде тесни за мечтите ми,твърде сиви за чувствата ми.Няма да стана скучна.Гласовете им заглъхват...Не ги слушам.
И днес,когато твоето сърце плаче,днес,когато някой ти краде от мечтите,ти...ще му позволиш ли?Ще продадеш ли своите блянове,
ще ги прибереш ли в малката клетка,където по-късно ще умрат?Недей!Никога повече няма да усетиш аромата им!А той е толкова сладък...
Стоиш и ме слушаш.Моята история ти звучи много познато.И ти си сънувал същия сън.А може би не е бил сън,а реалност?А може би си играл другата роля?Е,какво се случи?И ти ли се бори или се отказа пред трудностите?Дано не си направил тази грешка,ако е така,то значи сърцето ти е мъртво...а можеш ли да си щастлив без чувствата и мечите си?Не можеш...Сега виждаш ли моите звезди?Докосни ги!