Хмм, друг път използвай търсачката на www.teenproblem.net/school
Ето ти анализи на произведенията, които ти трябват:
"Преди да се родя и след това" - Николай Хайтов
Автор: Терзийска
Прочетена: 1615 пъти
Патриархалният космос в криво огледало (есе)
Повествованието “Преди дасе родя и след това” носи преобърнатия отразен образ на света в съзнанието на разказвача. “Преобърнати са времената”, хората разместват своето място в хронологията на поколенията, преобърнат е родовия космос. Българският необятен свят е “заченат” в душата на автора. Разказвачът поема своето духовно пътуване към изворите на родното. Тревожно задава въпроси за оцеляването на националното ни съзнание. Голямата болка на Ивайло Петров е породена от променените ценности в българската нравственост и начина на мислене.
Авотрът се отнася с ирония към родовото време. С умиление е преставен живота на рода. Авторът анонимни присъства в пародираното разместване на времената. Художественият свят на Ивайло Петров ясно откроява лика на три поколения,всяко от които се “оглежда” във времето на останалите две. Пародията е въведена непринудено. Реките започват да текат в обратна посока, дядовците и бащите се държат като деца , а небето на родовия космос сякаш е под краката им. Несъзнателно, макар и дълбоко убедени в добрите си намерения , те стъпкват духовните стойности на традициите , а когато решат да вдигнат поглед нагоре, откриват ниския свод на земните си страсти. Изглеждат смешни в ироничния хаос на времето и безкрайно тъжни в своята осъзната безпомощност.
Дистанцията между съвременност и минало вече има различни измерения. Авторът усеща “чуждо” времето на своя реален, съвременен живот. Погледът към ставащото го отдалечава във времето преди “раждането на новия , модерен свят”. Онова отминало родово време е скъпо и близко на разказвача , макар и да навлиза в новото пространство с “модерния” поглед на съвременник. Разстоянията между хората и епохите стават условни. Авторът поднася ироничната си оценка за света и човешките нрави , които стават традиционни “диви” в новата съвременност.
Отправна точка за ироничния поглед на Ивайло Петров към обърнатия родов космос е родната Добруджа. Регионалното става национално и отново всичко се слива в тъжния ироничен смях на автора . Издигнал се високо над свое и чуждо , той вижда стойностите , истините за нашето българско време . “Преди да се роди” художественото съзнание на твореца Ивайло Петров се ражда съзнанието за родова чест и българско достойнство. В тях е разковничето за оцеляването на родовия космос.
*****
Силата на родовата кръв в стихотворението "Потомка" на Багряна
Автор: Евгени Иванов
Прочетена: 395 пъти
Родът,семейството,традиция та,са най-важните неща,които човек научава още с раждането си и които му дават усещането за принадлежност към определени хора,определена земя,определен личен свят.
В стихосбирката на поетесата Елисавета Багряна,озаглавена “Вечната и святата”,има няколко творби,в които тя въплащава именно търсенето на личността си,на корените,от които идва българското й самочувствие.Вместо жената,покорна и посветена единствено на дома и семейството,в стихотворенията “Зов”,”Вик”,”Потомка”,п ед читателя се изправя лирическата героиняна Багряна,която се взира в себе си,в своя вътрешен свят и търси измененията на характера си.Тя иска да опознае себе си,за да разбере “стихиите”,които бушуват в кръвта й.И ги открива!За да разбере настоящето,трябва да се върне в миналото – там чертите на племето ще дадат отговор на въпроса:Коя съм аз?
Героинята на багряна е жена,в която “бие древна,скитническа,непокор на кръв”.Силна е тази кръв,щом се е предавала през поколенията,като е пренесла волността,свободолюбието,у поритостта на българката.
Да се чувства носителка на родовия корен,подхранван от прародителската кръв – такава е героинята в “Потомка”.С особена гордаст тя говори за онова,което се е случило някога,преди стотици години:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен,светъл хан.
Непокорната прабългарка е изменила на рода и религията си,за да последва любимия.Така е смесила буйната сила на тъмното и светлото,в дено цяло.
Нали ние,днешните българи ,носим в себе си онова силно начало,което ни е дало смесването на два толкова различни народи.Може би на това дължим упорството и умението да оцеляваме през вековни изпитания.
Силата на родовата кръв!За Багряна тя е резултат от “греха ни пръв”,но може ли да се каже кое е греховно и кое праведно?
От тази буйна кръв лирическата героиня е наследила любовта към “необхватните с око поля”,тя обича да гледа ”конски бяг” и да се наслаждава на своя “волен глас,по вятъра разлян”.И това е прекрасно като живота,като свободата,като любовта!Следователно,от родория корен носим у себе си онова неповторима,което другите народи не притежават.Затова тъй гордо и с такава любов поетесата заявява:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
От цялата творба блика заразяващ устрем,жизнелюбие и синовна привързаност към всичко родно.В мелодията и съдържанието на това стихотворение всеки българин открива нещо свое,близко,съкровенно-то е завладяващата сила но радовия корен.
***
Суровите повели на родовия свят в “Дервишово семе”
Автор: Терзийска
Прочетена: 2525 пъти
Многозначни са посланията на сборника “Диви разкази” на Николай Хайтов. Книгата ни връща към привидно отдалечени светове , в които се оглежда човешката ни същност.
Разказът “Дервишово семе” поставя сериозни въпроси, свързани с ценностите на рода и формирането на етичния свят на индивида. Противоречието между законите на рода и утвържадаването на личността пораждат драмата на творбата . Изгубеният в законите на родовото общество Рамадан се превръща в личност ,когато открива човечността у себе си . Личността като ценност е находката на разказа , а пробуждането й е представено като роцес на цивилизоване . Оказва се , че човекът се ражда не само с физическата си поява на този свят , а и с осъзнаването на действителните стойности в живота.
Връщането на героя към света на спомени е мъчително. Иповедната форма е свързана със себепреценката, тя е навлизане в интимния , сакрален , свят на индивида и поражда съпричастност у читателя.
Най-голямата ценност за родовия свят, а и въобще в човешкото общество е животът. Осигуряването, възпроизвеждане то и опазването на живота са нравствените начала, които управляват съществуването на общността и нейните членове.
Продължаването на рода е основното призвание на индивида в разаза. Героят разказвач живее “със стар бубайка и с баба”. Останал е като единствен представител на Асен-Дервишовия род и трябва да продължи го продължи и съхрани. Старейшината взема решение да ожени ненавършилия четиринадесет години Рамадан. За такова важно и съдбонвно събитие не се иска мнението на младия човек. Той е лишен от правото на лична позиция, от възможност на изповяда чувствата си. Бъдещето му е в ръцете на стария дядо. Ушитите “вапцани потури с капаци и гайтани” показват, че вече е част от родовото общество, но светът на неговата индивидуалност е нарушен.
Едва в края на сватбения ден Рамадан разбира коя е неговата съпруга. Притеснението да не наруши родовите традиции е заменено с възторд , изненада възхищение: ...”видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!”
Двамата млади са житейски неопитни. Душевните трепети пред непознатото се заменят с естествената потребност- играта , в която постепенно се заражда любовта им. Рамадан и Силвина бавно вървят към своето съзряване . Обичта им е светла, изгряваща , красива. Тя преобразява живота иим и света около тях. Силвина със своята младост, пъргавост и хубост променя дома , променя и живота на Рамадан. Очите му се отварят за красотата,която придава нов смисъл на съществуването му.
Но братята на Силвина я вземат насила, защото могат още веднъж да я продадат (“разбрали.че си е още мома”). Отнемането на невестата е кръвна обида , която изисква отмъщение. И това е първото решение на Рамадан. Неговия дядо e на друго мнение, внукът трябва да продължи Дервишовия род, а в търсенето на кръвно отмъщение, той може да загине. Законите на малката затворена общност отново се намесват в съкровения човешки свят. Младияр герой няма право на лична разплата , преди да е изпълнил родовия си дълг. Той отново е лишен от позиция, отново друг дърпа конците на живота му.
Когато братята на Силвина я разменят “за два пърча”, вярата на героя в родовите ценности е разколебана. Авторът показва как грубите и примитивни представи за стойностното в живота влизат в противоречие с чувтстата на героя . Той преосмисля родовите традиции, моралните си задължения , учи се на смиреност и търпение. Но душата му е прекършена ... също и красотата на Силвина, на която е посегнал Руфат – дивито инстинктивното надделява над преклонението пред хубостта. А омразата към съперника събужда у Рамадан тъмното начало, злото и той продължава да мечтае за отмъщение. Отговорността за спасяането и продължаването на рода надделява у героя. Оженен повторно, Рамадан е вече готов за това и според биологичните закони:.. “смъглиха се по лицето ми и мустаци и брада”.
Асен Дервишов, дядото умира на третия ден след раждането на внучето. Числото три символизира естествената природа на връзката между раждането, живота и смъртта, вечния кръговрат на природата, Кръгът около Рамадан се затваря: ( “... а на моите ръце остави детето,жената и Руфатя”). Трудностите в новия живот , който води героят , му помагат да израсне духовно. Омразата отстъпва все повече на заден план Надделява любовта,която твори добро. Желанието на Рамадан да убие смъртния враг е заменено с грижи към болния Руфат. Но тези грижи са плод не на човеколюбие (той продължава да го мрази) , а на оби1та му към Силвина, силното желание да й помогне в трудностите. Тя облагородява съществуването му. Крепи го мечтата да се върне към щастето и красотата на първата си любов.
С разказа за освобождаването на индивида от ролите,които му предписва родовата общност, “Дервишово семе” внушава идеята , че човешката индивидуалност се ражда именно тогава ,когато започне да мери доброто и злото според вътрешното си разбиране . Човекът се ражда с преодоляването на примитивното у себе си,с преоткриването на стойностите , които осмислят живота му.
***
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „СКРИТИВОПЛИ”
КОПНЕЖ ПО РОДНОТО
В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душевни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни представи. В предметно отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хармонията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, словесни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жадува, копнее да се потопи в техните живителни води:
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото оттегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглушено. Одухотвореният образ на нощта подготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчина прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живота и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позната”), се подготвя от метафоричния израз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и става определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по косвен път се стига до внушението, че отдалечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществуващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащината къща. Страхът от пробудата е намерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната действителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за срещата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръщането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в пространството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:
Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрадала майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречистващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъстващо напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тенденция се реализира и чрез тихата молитва пред „старата икона” в изпълнената с тишина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чистота грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:
Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!
В емблематичната за Дебеляновото поетично творчество елегия всичко е пречупено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В нейното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поставя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.