ами тука едни теми по литература...помощ! [Архив]

View Full Version : ами тука едни теми по литература...помощ!

brain_stew

01-07-2007, 08:32

priti_kiti

01-07-2007, 08:37

sherry

01-07-2007, 08:43

Ето ти първата тема:

БЪЛГАРИНЪТ И ЧУЖДИЯТ СВЯТ
В ТВОРЧЕСТВОТО НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Срещата на българина с чуждия свят е проблемен център на националната литература. Съизмерването “наше-чуждо” е похват за нравствено представяне на българското още в първата възрожденска творба “История славянобългарска”. В нея Паисий поставя родните ценности високо над чуждите. Тази линия на патриотична идеализация продължава след Освобождението Вазов. Той не търси различието, тъждеството между националните и световните героически достижения. Възрожденската литература обаче актуализира и друга интерпретация на темата “ние и другите”. Неин синтез е Добри-Войниковата комедия “Криворазбраната цивилизация”. Заглавието й формулира един национален синдром – мнимо поевропейчване, т. е. фалшива адаптация към по-високия културен ред. В творбата изобличителният акцент не пада върху чуждото, а върху родното (върху тенденцията на отродяване и чуждопоклонство). Българското обаче е осмяно от позицията на едно патриархално съзнание, което иронизира и чуждото.
Това критично отношение към родните стойности продължава след Освобождението Алековото творчество. Идеалът на писателя, от позициите на който е интерпретирана темата за срещата на българина с чуждия свят обаче не е патриархален (етноцентричен), а европоцентричен. Той изразява позицията на голяма част от следосвобожденската интелигенция, която приема нуждата от бърза европеизация за централна задача на нацията, постигнала вече своята политическа независимост. В съзнанието на Алековите съмишленици Европа присъства като еталон за социокултурно подражание, като мит за модерна цивилизация, чиито достижения трябва да бъдат усвоени от културно по-изостаналите народи. Ето защо обединител в Алековото творчество е проблемът за пътуването на българина към чуждия свят, а неин централен герой – пътуващия човек. В тази тема Алеко преследва многопосочни морални цели. От една страна, описанието на чуждата култура (европейска и американска) изразява патриотичния стремеж на писателя да популяризира в обществения ни живот високите социални придобивки (икономически, политически, материално-духовни) на напредналия свят. От друга страна, чрез демаскиране на националния синдром “криворазбрана цивилизация” той се стреми да алармира обществото за опасните последствия от спекулативното усвояване на чуждия културен модел (вероломното поведение на псевдоевропееца бай Ганьо в България е илюстрация на тази опасност). Безкритичната имитация води според Алеко и до друга опасност – усвояване на негативните тенденции в развоя на модерните цивилизации: корупция, дехуманизация, отчуждение. От трета страна, чрез образа на пътуващия човек Алеко осмива много национални митове, формирани в общественото съзнание от възрожденските и следосвобожденските ни писатели (за българското смайване на света, за нравствената ни изключителност, за духовното единство на нацията, за Америка и Европа като еталони на културно устройство).
В творчеството на Алеко съизмерването с другите е основен похват за национално самопознание (показателен в това отношение е неговият девиз: “Самопознай се чрез контакти, чрез съприкосновения!”). Ето защо в “До Чикаго и назад”, “Бай Ганьо”, “Пази, Боже, сляпо да прогледа”, ред фейлетони на антимонархическа тема и пътеписи той разгръща най-различни културни съпоставки: “българско – европейско”, “европейско – американско”, “ориенталско – американско”, “възрожденско – следосвобожденско”, “западноевропейско – източнославянско”.
В творчеството на Алеко пътуват два типа българи. Първият (духовен двойник на автора) олицетворява отворения към чуждата култура сънародник – той възприема Европа и Америка като социокултурно пространство, т. е. пътешественическият му мотив е културнопознавателен (да се поучи от достиженията на модерната цивилизация). Другият е негативният носител на българското, въплъщение на синдрома “криворазбрана цивилизация” и на криворазбраното чувство за национална принадлежност. Този тип герой има две образни вариации – бай Ганьо и Христо Белокровски. Първият – олицетворение на затворения към друга култура патриархален българин, неспособен да се адаптира към по-висок социален ред, а вторият – емблема на отродяващия се човек (чуждопоклонника), окарикатурил в друга форма чувството за етническа принадлежност.
Още първата крупна Алекова творба “До Чикаго и назад” въвежда централната тема на творчеството му – срещата на българина с чуждия свят и нейния основен герой – пътуващия човек, тук в ролята на пътеписеца. Той присъства като посредник между различни културни системи, защото е образ с многослойна духовна конструкция. От една страна, той носи спецификата на етническия си произход (българин от периферен европейски регион – Балканите), както и идеалите на близкото възрожденско минало. От друга – принадлежността си към славянското културно съзнание. От трета – мисленето на интелигент от европейски тип. Сложната му духовна конструкция определя и богатството на културните съпоставки: в пътеписа си дават среща Старият с Новият свят, американската с българската действителност, славянската със западноевропейската културна нагласа, ориенталският с европепейският манталитет, патриархално-възрожденското с буржоазното съзнание. Множеството на гледните точки, от които е видяна Америка определя многоизмеримостта на нейния образ в творбата. Тя е разкрита и от позицията на смаяния пред модерните й достижения българин, от позицията на славянина, чужд на духовната й студенина и он позицията на интелектуалеца с европейска ориентация, способен да види и позитивното и негативното. Водеща в творбата обаче е гледната точка на хуманиста-идеалист, разтревожен от негативните духовни тенденции, които се формират в модерното индустриално общество.
Директната среща “наше – чуждо” разкрива най-ярко Алековото описание на Чикагското изложение. Тук българският павилион присътва като минимодел на България, защото подчертава тоталната неравностойност между българската и американската култура. Най-видно е несъответствието в индустриално отношение – съизмерени с техническите експонати на развитите страни, българските сувенирни стоки (врачански платна, пешкири, ракии, народни носии, розово масло) подчертават техническата изостаналост на нацията. Първи неин знак е павилионният надпис: “Български рядкости”. Думата “рядкост” е знак за откъснатостта и примитивната екзотичност на една закъсняла култура (този конфликт става по-късно идеен център на “Бай Ганьо”). Описанието на българския павилион показва развитието не само в индустриално отношение. Контактът между българските търговци и американските посетители разкрива пълната липса на културна комуникация. Неин израз са: поведенческите жестове на нашенските продавачи (гледат начумерено и подозрително), търговският им морал (продават фалшиво розово масло и “надуват” нелепо цените), абсурдният им патриотизъм (хвалят незначителната си стока), тоталният им негативизъм към чужденците (смятат ги за наивни, глупави, студени и грозни), езиковата им безпомощност (не знаят и дума от чуждия език). Тези анахронични герои са предвестниците на бай Ганьо (всъщност един от продавачите – Ганьо Сонев е смятан за прототип на търговеца на розово масло). Израз на този анахронизъм е фактът, че някои американски посетители вземат българските сувенирни стоки за индиански експонати.
Контрастът между национално-ориенталското и модерното, представено в ситуация “панаирно изложение”, е идеен център и на една от последните Алекови творби – фейлетона “Скромна лепта на общия жертвеник”, писан по повод предстоящото всемирно изложение в Париж. Кратък анализ.
В “До Чикаго и назад” Алеко съизмерва и културните стойности на американската с европейската цивилизация. Например описанията на две улици – винската Лингщрасе и нюйоркския булевард Бродуей, присътват като минимодели на две различни култури: виенската улица – символ на консервативната, застинала във времето Европа; нюйоркският булевард – олицетворение на динамичната, отворена във времето американска култура. Тази визия изразява Алековото възхищение от огромния материален и културен прогрес на Америка.
Зад архитектурните и индустриални различия обаче Алеко открива нещо по-важно – духовни несъответствия между Стария и Новия свят. Подчертава ги сцената в нюйоркската бирария. Български пътници, сръбски изселник и съдържателите на заведението – съпрузите немци, обединени от чувство за европейско сродство, вдигат тост-протест срещу “американския егоизъм и студенина”. Недружелюбното отношение към пришълците изразява и американският митничар, който с географско невежество “потурчва” българските туристи. Така пътеписецът демаскира една от основните черти на американското общество – способността му културно да асимилира всеки пришълец, т. е. да го накара да се откаже от етническите си нрави и съображения.
Зад тази асимилативна способност пътеписецът съзира една опасна световна тенденция, застрашаваща духовното бъдеще на човечеството – дехуманизацията. В Америка Алеко вижда реализирания проект на бъдещата човешка цивилизация, т. е. еталон, който другите народи неизбежно ще следват. Неговото предупреждение за опасните последствия от сляпата американизация поставя проблем от общочовешко значение. Демаскирането на опасните тенденции го превръща в демитолог на властващия в масовото световно съзнание мит за Америка като страна на недостижим научно-технически прогрес, истинска демокрация, неограничена свобода на личността. Това размитване се осъществява чрез интересен композиционен похват – конфликт между очаквано (предварителни представи за Америка) и видяно (непосредствени впечатления от досега с непознатата действителност). Така конфликтът се заражда още при срещата на пътеписеца с бай Неделкович. Характеристиките на изселника, че тук император е златото (“парица и царица”), че корупцията е форма на обществен живот (със злато може да се купи и “самог президента”) слагат началото на Алековото прозрение, че рекламираният материален прогрес не е съчетан с морален, щом в обществото властват само прагматичните стойности (парите са единствено средство за постигане на социален престиж). Конфликтът “очаквано – видяно” се задълбочава в непосредствените Алекови впечатления. Той констатира, че негативните морални тенденции в света на модерната буржоазна демокрация застрашават тотално духовните ценности, съхранени от човечеството до края на ХIХ в. Подчертавайки несъответствието между материално-технически прогрес и духовност на американеца, Алеко поставя един глобален въпрос – за духовното бъдеще на личността в модерното индустриално общество, т. е. за кризата на хуманизма. Ето защо книгата може да се приеме като антиутопия на рекламираната в края на ХIХ в. вяра на технократите, че само чрез науката и нейното велико постижение - техническият прогрес, съвременното човечество може да постигне своето материално и духовно благоденствие. Изобличението на тази технократска утопия Алеко постига чрез описание на два символа на човешката цивилизация – музея на Колумб и рекламния павильон на фирмата за производство на оръдия “Круп”, които са разположени един до друг (Колумб – символ на откривателския човешки дух, оръдието – знак за аморализма на нацията, използваща своите технически постижения за усъвършенстване на оръжие за масово изтребление на хора). Според писателя техническият прогрес, несъгласуван с висшите закони на хуманността води до духовна катастрофа. Ето защо пътеписецът изобличава на “човека-чарк”, превърнал се в “автомат за долари”, т. е. безконтролния култ към “новия господар капитал”. Тази критика дава други измеления на несъответствието “наше-чеждо”, защото изобличителният акцент се измества от нашенеца към американеца – човек-машина, излъчващ студенина (“загрижени физиономии, неми уста, лишени от способност да изразяват усмивка”), забравил да живее, погълнат от преследване на доларовите си миражи. Негативен е и портретът на американките (“дългообразие”), на храната (“бледникава”), на водата (“гнила”). Следователно американското е видяно не само като велико, но и като “гнило”. В отношението към него действа една хуманистична, славянска духовна нагласа, несъвместима с комерсиалния дух на новия свят: “У! Студено!… а кога ще живеем!”. Репликата изразява социалната дарба на Алеко да открива такова глобално явление като отчуждението още в неговия зародиш, преди да е станало видимо за всички. Подобно е и прозрението му и върху бъдещата екологична криза , чиито знак са замърсените американски реки. Така в темата за духовната деформация на модерното общество Алеко внася и проблема за катастрофичната екологична съдба на човечеството във време на индустриален прогрес.
Тези критики очертават индиректно Алековия социален идеал за общество на пълен синхрон между материални и духовни стойности, между лични и обществени интереси. Според писателят-хуманист само високият обществен морал може да спаси човечеството от егоизма, защото именно егоистичният стремеж е деформирал човека и тласнал цивилизацията в безнравствен път на развитие.
Както и в други творби, отразяващи темата за пътуването, така и в “До Чикаго и назад” присъстват два типа пътници. Успоредно с пътеписеца-идеалист пътуват и пришълците, водени от жажда за бързо материално преуспяване (златотърсачите, печелбарите, съблазнени от мълвата, че в Америка се печелят лесно пари – “тичайте да тичаме в Америка!”). Именно тази подмяна на обществения идеал с лично утилитарното отвращава най-много Алеко.
Тревожните прозрения на хуманиста върху агресията на буржоазния морал прозират и в аналогиите между американската и българската обществена действителност, въпреки явните им културни несъответствия. Констатацията: “ И в Америка е същото” изразява горчивото прозрение за близостта между двете цивилизации в една обща точка – буржоазния морал в сферата на политическия живот. Жаждата за власт, корупцията, беззаконието се оказват черти както на родното, така и на американското общество. По този начин, сравнявайки различни култури, Алеко достига до глобалния въпрос за тревожната съдба на човека в индустриалното общество като разколебава властващия мит за културния еталон “Америка”.
В най-крупната творба на Алеко – “Бай Ганьо” пътеписният модел е преобърнат – обект на изображение е не чуждото, а нашето, т.е. чрез бай Ганьо се дава свидетелство не толкова за културните придобивки на европейския свят, колкото за националната ни изостаналост. Основните проблеми на книгата – неприспособимостта на българина към високия ред, опасните последствия от синдрома “криворазбрана цивилизация”, несъстоятелността на много национални митове, Алеко осъществява чрез пародийните превъплъщения на бай Ганьо. В образа му си дават комична среща различни културни системи. В първата част централен е сблъсъкът между ориенталско-балканската и европейската култура. Резултатът от тази безприемствена смяна довежда според литературния изследовател Боян Ничев до “негативни метаморфози в нравствеността на патриархалния българин”, а по-конкретно – поставяни в модерна социокултурна среда, безспорни в миналото добродетели стават анахронични, т.е. израждат се в пороци. Пример за такава деформация са Бай-Ганьовата пестеливост, фамилиарност в общуването с непознати, култ към Отечеството, недоверие към чужденците, които, поставени в среда с други норми на поведение и висок материално-духовен стандарт, се израждат в дебелашко сметкаджийство, просташко нахалство, нелеп шовинизъм, чудовищна подозрителност. Посочените несъответствия показват, че Бай ганьо непознава регламентите на чуждата среда и затова в Европа той се проявява като анахроничен тип, който чрез остарели норми на поведение се опитва безуспешно да се приспособи към чуждата култура.
Анахроничното несъответствие (“нашенско-европейско”) се отразява във всички аспекти на Бай-Ганьовия образ. Сбито темата за бай Ганьо.
Друга интерпретация на синдрома “криворазбрана цивилизация” Алеко прави в разказа “Пази, Боже, сляпо да прогледа”. Тук също пътуват два типа българи, между които съществува дори кръвно родство. Пътуването на бащата към Цариград не е порив към среща с непознатото (Цариград), а с познатото (мечтата да види любимия си син). Ето защо контактът с чуждия свят не променя Дядо-Петковите ценности (отношенията към семейство, род, нация). Друг тип пътуване осъществява сина. Той се движи към непознатия свят във вертикална посока: от сиромашката къща (битов топос) към института за Възточни езици (културно средище) до Агентството в Цариград (административен топос). На пръв поглед това придвижване е различно от Бай-Ганьовото хоризонтално движение – Христо, подпомаган от своя благодетел не само се адаптира към чуждия свят, но и се издига в неговата йерархия. В това отношение той е отрицание на затворения тип българин – докато бай Ганьо не се поддава на асимилация, Христо е тотално погълнат от новата среда. Между двамата обаче има безспорно морално сходство. Те са две сатирични вариации на модела “социално парвеню”, защото нямат нито аристократични, нито морални качества (а бай Ганьо и интелектуални) за издигане в обществената йерархия. Сродява ги и деформираното отношение към Отечеството. Ако бай Ганьо само спекулира с тази сакрална идеологема, Христо е лишен от всякакво чувство за родова и етническа принадлежност. Единият олицетворява неадаптиращия се към по-високия културен ред човек, а другият – отродяващия се от собствения семеен и етнически корен чуждопоклонник (тук Алеко не спори с Паисий, а преповтаря неговата морална констатация). Сатирическите им образи се изгражадат чрез един и същ похват – разминаване между социално положение и морална същност, защото издигането им в обществената йерархия е споходено със срив в морално-духовната. Подобно на бай Ганьо нравствените деформации на Христо са проектирани в неговото именуване, а по-конкретно – в именните му представяния: “Ристу – ваш покорен син Христо – ваш син Христофор – ваш Х. Белокровский”. Те образно изразяват ескалацията на отчуждението му към дома и най-близките и показват в развитие неговата парвенющина. Отначало той се подписва с галеното, простичко “Ристу”, но постепенно го заменя с официалното и чуждо “Х. Белокровский”, сякаш е далечен познат на получателите на писмото, а не техен син.
Бързото приспособяване на героите към новата среда (единият е депутат, другият – консул), показват двете последици от “криворазбраната цивилизация”: Бай-Ганьовото издигане бележи краха на възрожденския идеал за демократично управление на страната; Христовото издигане (и то благодарение на случайни обстоятелства) води до отказ от минало, роднини, Отечество.
Конфликтът “наше-чуждо” е център и на Алековите антимонархически фейлетони. В тях обаче пътешественическият модел е трансформиран – Европа в образа на Фердинант идва у нас, а не обратното. Осмяно е не толкова нашето, колкото чуждото – монарха, олицетворяващ Западна Европа се превръща в антигерой. Коментар на “Херострат II” (вземи от темата за изобличението на следосвобожденската действителност).
Така срещата с чуждия свят се превръща в средство за национално познание. Пространствените движения на пътуващия човек раждат горчиви морални констатации за пречките ни по пътя на европеизацията, за духовното разединение на българския социум, за страшните последици от фалшивото поевропейчване, за историческата ограниченост на много възрожденски митове и за развенчаването на еталоните “Европа” и “Америка”.

Източник - помагало.ком

Ето за "Обесването на Васил Левски"

Неслучаяйно в това последно отпечатано Ботево стихотворение образът на майката-един от централните в неговите личностни и обществени равносметки-тук е придобил крайната си социализация и метафоризация като образ на родината майка.Силното внушение на това стихотворение е постигнато чрез майсторско съчетаване и непрекъснато преплитане на характеристики и стойности от интимно-човешки и от обществено-политически порядък.Диалога си с родината поетът осъществява по същия доверително-изповеден начин,както неговичт лирически герой-с майката.Повтарят се дори и конкретни теми-за майчиния плач(“защо тъй жално,тъй милно плачеш”-срещу “ти ли си,мале,тъй жално пела” в “Майце си”),за това,че тя е “черна робиня”,че нейните страдания остават нечути,че нейната надежда и мъка-това е нейният “един син”,че по злата игра на съдбата съдба тя надживява и него,и всички трагични превратности на живота,обречена на вечно страдание:
И студ,и мраз,и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето
Съответно по сила и художествен замах на идентифицирането на образите на майката и родината е сливането на личното страдание на поета от загубата на близък приятел и съратник с могъщата болка на родината майка,чийто син виси на бесилото “със страшна сила”.Апокалиптичната картина,която е нарисувана тук,с библейската мощ и злокобната безнадеждност на внушението си е нещо наистина уникално в нашата литература:
Гарванът грачи грозно,зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят Богу горещо,
жените плачат,пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето....
Взаимно се дапълват зрителни и слухови внушения,съчетанията “гр”, “хр”, “тр”,честото повтаряне на звуковете “с”, “в”, “р” придават една наистина грозна,зловеща музикалност.По силата на злата ирония на съдбата(за кой ли път в Ботевия живот)зимната картина на обесването на Апостола напомня и на оная снежна “пустиня” с с вятърната мелница край Букурещ,която свързва завинаги-и житейски,и художествено-метафорично-двамата великани на мисълта и делото.В съзнанието на всеки българин те завинаги една обща,неразделна част от зимната пустош на безнадеждното страдание,светлик на надежда-дори и с ътрагичната си гибел-в безпросветната нощ на робството.
Грандиозността на внушението иде и от нереалния образ на бесилото:
Плачи!Там близо край град София
стърчи,аз видях,черно бесило,
и твой един син,Българийо,
виси на него със страшна сила.
Това гигантско черно”бесило”,което се е издигнало над поробената родина,забележимо сякаш чак отвъд Дунава,се превръща в една наистина апокалиптична метафора.Като че освен него и висящия”със страшна сила”няма нищо друго в пустинята;старческите молби пред Бога,плачън на жените и писъкът на децата само подсилват това усещане.Останала е единствена майка България-като утеха и надежда-сигурно за това и поета споменава тук нейното име-за първи и единствен път в поезията си.Така не само образно,но и смислово той довежда развитието на нейният образ в своята(а и в цялата ни възрожденска)поезия до крайния,най-логичния художествен извод:колкото и нейни синове да загинат,тя винаги остава безсмъртна чрез народа си.
С това стихотворение и поетът завършва своя диалог с майка си.Наближава времето да тръгва за Балкана,а това означава,че той вече принадлежи само на вечната майка родина.Ще се сбогува в майската букурещка привечер с баба Иванка,за да полети към онази,която е майка на всички безсмъртни.

Ето за "Записки по българските въстания"
http://www.liternet.bg/publish4/crakiovski/glednata.htm

brain_stew

01-07-2007, 08:50

Благодаря, шери!Много мерся!

sherry

01-07-2007, 08:56

Ам здравейте....досега не ми се е налагало, но тоя път ме притиснаха до стената и утре ще се мре...и бих поискала малко помощ за едни теми по литература...Некви сайтове и т.н. или готови съчинения ако някой има...мерси много!
Темите са:

1.Алеко Константинов -"До Чикаго и назад"-На прага на чуждия свят.
2.Смърт и безсмъртие в "Обесването на Васил Левски"
3."Записки по българските възстания" жанр, композиция, образ на разказвача

Пак мерся предварително! :wink:

И аз се присъеденявам,много е спешно,помагайте моля ви...

+
1. "Немили-недраги" - Един свят изграден от подвизи,дрипи и слава
2.Повестта "Земя" разрушавана от човешкия свят
3. А. КОнстантинов "Бай Ганьо" - проблема на разказвачите
4. Бай Ганьо - покорителят и завоевятелят на Европа
5. "Епопея на забравените" - личност,народ,история
6. "Под Игото" - Мотивите за слепотата, пиянството,радостта и смъртта
7. Стихосбирката Сливница - измерение на героичното
8. Любовта и саможертвата в "Моето първо либе"

Мерси предварително!
До моето първо либе - http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=541
Тая тема вече е почти същата, като тая, която ти искат, ще ти помогне: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=499

Ето за "Земя"
Разрушителната стихия на честнособсвеническия морал в повестите “Гераците” и “Земя”

В своята проза, посветена на българското село Елин Пелин рисува подробности от живота на селския човек. С дълбок и разтърсващ реализъм и с огромна болка на хуманист, големият писател разкрива картината на печалния залез на селската патриархална задруга, на чието място настъпва буржоазно-капиталестическия начин на живот.
Трагичната разруха на патриархалното селско семейство под въздействието на новия частнособственически морал е представена най-вълнуващо в повестите “Гераците” и “Земя”.
“Гераците” е повест за умиращата духовна красота на човека под натиска на вълчите закони на новия свят. Чрез трагичната участ на голямото семейство на Гераците се разкриват промените, които изменят изцяло облика на българското село в края на миналия век. Всеки един от героите в тази творба е една неповторима човешка съдба, която оставя трайни следи след себе си. От векове голямото семейство на Гераците живее задружно и щастливо, символ на което е големият кичест бор, извисил снога в големия “колкото цяла махала” двор. Опиянението от задружния труд най-ясно проличава във възторжените думи на стария Герак в ранното утро:
“Ех, че време се отваря! Пак ще се къпе
в човешка пот майката земя!”
След смъртта на баба Марга – стопанката на този голям дом, домашният покой и разбирателството напускат семейството, сочено доскоро за пример. От всички ъгли изпълзяват като змии недоразумения, конфликти и кавги, които отравят домашната атмосфера и душата на стария Герак. Старият човек се оказва безсилен да задържи юздите на “семейната колисница и тя затрополява по камъните”. Той неможе да си обясни промените от нахлуването на новите капиталистически отношения, недоумява пред алчността на синовете си и пред егоизма и злобата на снахите си. С наивността на добър и благороден човек, когото всички селяни обичат и уважават, той с болка разсъждава:
“Любовта бяга от човешките сърца.
Хората не са вече братя...”
Тези правдиви думи са гневна присъда над жестокия буржоазен свят, който обезчовечава хората и ги превръща в алчни и жестоки хищници. Опустошителната сила на буржоазния морал е разкрита в една чудесна образна мисъл на дядо Йордан:
“Дяволът е отворил бакалница в душите им
и търгува там с доброто и злото.”
Над доброто старо патриархално общество побеждава злото на новия обществен строй. Опиянението от творческия труд и радостта от него са заменени с груба алчност, нечувано скъперничество и себични частнособственически идеали.
Носител на новия морал в повестта е най-старият син на Герака – Божан. Той е художествена илюстрация на това как честнособственическия морал убива прекрасното в човека и го превръща в противен изрод. Героят имал положителни черти – бил е цар на полето, дори и лицето му е било с цвят на прегоряло зърно. След като приема идеалите на буржоазния морал обаче, той потъпква всичко човешко у хубаво у себе си. У него помръкват радостта от труда, синовните и братските чувства. А алчността прави от Божан крадец на бащините си пари и негов морален убиец. Чрез много интересни и реалистични моменти Елин Пелин обрисува опустошителната от алчността и скъперничеството чуша на Божан. Отделил се от баща си и братята си, той огражда имота си, с треперещи ръце прибира реколтата си, гони врабците и лалугерите да не вземат и зрънце от неговото жито. Пазари се с Мишо кокошкаря, когото чака дори и в неделя за всяко яйце, а вечер с големия дюлгарски молив прави нескончаеми сметки на спечелените и ограбените от селяните пари. Той мами простите трудови селяни и заграбва по най-безчовечен начин земите им. В негово лице те виждат новия господар на селото и го ненавиждат с цялата страст на класовата си омраза и казват за него:
“Божан, Божан да е жив – той ще хване
златния дявол за опашката.”
Една от причините за погубването на човешката личност Елин Пелин вижда и в откъсването от труда. Докато Божан и Петър се трудят, Павел – най-малкият син на дядо Йордан напълно се откъсва от трудовия живот на село и стига до пълно израждане. Някога той е бил пъргав и “очеваден” момък с образование и надеждата на своя баща. Но животът в капиталестическия град и в буржоазната казарма го опустошава духовно. Той се покварява и постепенно се превръща в развалина. Павел е мъртъв за чистата и истинска любов на Елка и когато баща му се опитва да събуди у него поне малко човешка милост, той изпитва смъртна досада, а в душата си усеща “нещо блудкаво и пепеляво, сякаш някой е плюл в нея”. Напразно се надява старият Герак, че завръщането на Павел ще спаси семейството от гибел, защото се оказва, че и той е жив труп, който до каквото се докосне, увяхва и умира. Надеждите на дядо Йордан рухват пред неумолимите закони на обществените промени и това фактически го убива.
Мотивът за моралнонравствената разруха на човешката личност е продължен и доразвит в повестта “Земя”. Тук вече е завършено разделението на бащиното наследство между двамата братя Иван и Енъо, взаимоотношенията са прекрасни, докато в душата на по-малкия Енъо не започва да избуява ламтежът за още земя и богатство.
В преследване на своята мечта да има най-големия чифлик в селото, на който двата края да не се виждат един от друг, той се превръща в истинско чудовище без никакви морални задръжки. Героят главоломно тръгва към човешката деградация. С лека ръка разваля годежа си с най-красивото момиче в селото. С богатата и зестра той реализира мечтата си, но се оказва, че щастието е далеч от него. Енъо започва да ламти за още и още земя и в тази ненаситност стига до конфликт с по-възрастния си брат – благородния и честен Иван, който го оби1а и гледа като син. Злобата и алчността го разяждат като отровни змии, загнездели се в душата му. Отдава се на постоянно пиянство и постепенно съвсем се пропива, забравяйки дом и семейство. Така той разбива и живота на обичащата го Станка, към която трябва да има поне малко благодарност за богатството, което му е донесла. Но уви.
И най-елементарните човешки чувства напускат героя. Така той стига до най-страшното – решението да убие собствения си брат и да постигне следващата си цел. Съвсем съзнателно Енъо посяга на човешки живот, но тази крайна екзалтация го убива. Гузната съвест и застиналия урок в онемелите очи на останалия като по чудо жив Иван, той непрекъснато вижда цялата грозота на своето престъпление и не може да намери покой за разкапаната си душа. Този тъмен герой окончателно рухва, когато за да има пари за пиене, започва да продава земите си, докато става последния просяк, с когото се подиграват и най-западналите селяни. Смъртта на Енъо е своеобразна присъда на Елин Пелин над цялата обществена действителност, която убива човешките ценности със своите антихуманни закони.

"Под игото"
http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=65
http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=66

Тук има много хубава разработка за безсмъртието в "Сливница" - http://www.liternet.bg/publish5/rjoveva/vazov.htm

Епопея на забравените - http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=484
http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=1118

priti_kiti

01-07-2007, 09:04

шериии,ще те обичам вечно!

sherry

01-07-2007, 09:04

Ето за Бай Ганьо - http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=691

MusicIsTheKey

01-07-2007, 09:07

brain_stew,това може да ти сръвши работа :
Смърт и безсмъртие в "Обесването на Васил Левски" (http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=65390)

priti kiti,погледни и тази тема за "Епопея на забравените" :)
(От помагало.ком)

Личност-народ-история в цикъла „Епопея на
забравените” от Иван Вазов
(ЛИС)

Почти цялото творчество на Ив. Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския национален дух. В своите произведения писателят се връща към славното Априлско въстание,за да разкрие саможертвата и героизма на народа,отправил последен устрем към свободата. Това е и любимата му тема,която възприема в началото на творческия си път и се връща към и след Освобождението.
В българското Възраждане Вазов търси и открива не само националната трагедия на народа си,а и миговете от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление. Навлизайки със словото си в съдбовни и върхови моменти от нашата история, писателят възкресява епоха, изпълнена с трагизъм на духа, епоха на възход и падение. Цикълът \"Епопея на забравените\", където чрез образите на български възрожденци са очертани славни моменти от близкото минало, е пряко насочен към наследниците на героите, към тяхната памет. Възрожденският патриотизъм на Вазов не се свени да постави на изпитание проблемите на неговото време- смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, робството и свободата.
В \"Епопея на забравените\",авторът търси националните измерения на универсалната триада личност-народ-история,разкрива влиянието на отделната личност в/у. народното съзнание и ролята и в историческото битие на българите. Така се осъществява и сюжетната връзка м/у. творбите в цикъла. Проследени са основните етапи от нашето Възраждане,откроени като отделни сюжетни звена-личноста като въплащение на народния идеал („Левски”);ролята на твореца и неговата творба за национално самосъзнание („Паисий”);отделната личност като идеолог(„Раковски”);избор� �т на отделния човек и колективния избор („Кочо”);гордият и самоотвержан дух на бълг.народ,издигането до висотата на своите водачи и способноста да твори историята („Опълченците на Шипка” и „Каблешков”).
Неслучайно цикълът започва с одата „Левски”. Като личност и дело Апостолът на свободата синтезира наи-ярките черти на времето,висшите нравствени добродетели на епохата. А като първо произведение в стихосбирката одата очертава характерните особености на избрания от Вазов подход и начина за изграждане на образа. В произведението се задават двете измерения-времето на миналото и времето на потомците. Връзката м/у.тях е осъществена от лирическия говорител в позицията му на оценяващ,осмислящ и съпоставящ. Това е избраната позиция на възхищение и преклонение.
Още във въведението чрез монолога на героя Вазов изразява основните идейни ориентири както на творбата, така и на целия цикъл - утвърждаване на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, и на хуманната мисия на човешкия живот. В този монолог лирическият герой е изправен пред труден избор дали да избере живота в манастира пред живота отдаден на идеала за свободата на поробената Родина. Напрегнатият монолог, в който звучат думите “Манастирът, тесен за мойта душа е”, разкрива пламенната натура на младия човек, който над всичко поставя патриотичния дълг към отечеството си:
1.и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две – три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Решението на дякона е твърдо и окончателно. Той напуска манастира и превръща живота си в подвиг, стигайки до пълно самоотрицание в името на народа и родината. Посветил цялото си същество на революционната идея, в продължение на девет години Левски се скита по пътищата на поробеното отечество “ без дом, без сън, без покой”.
Вазов намира най-подходящите думи,за да разкрие и опише образа на Апостола и да ни покаже последователното му извисяване. Поставяйки на преден план нравствения дълг наличноста, за смисъла на човешкия живот. С делата си Левски става силмвол на непокорния,вечно търсещия дух.
С голямо възхищение и преклонение Вазов извайва образът на революционният деец, и апостол на свободата-Васил Левски. Революционер от световен мащаб, Левски е най – чистият и светъл българин в нашата история. Никой до Вазов, а и след него до днес не можа да представи така вълнуващо и красиво неговия обаятелен образ. Вазов успя да направи това, защото носи в сърцето си възторжената любов към България и огромния си ненадминат талант. Намира най-силните думи и най-ярките поетични образи, за да разкрие лика на най-великия български син. Той гори от възторг,когато описва характера и делата му и този възторг се издига до искрен и вълнувщ патос. Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а и въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Апостола в световната история и го намира. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки безсилието като символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Левски, събрал в себе си героизма и величието на една епоха.
Апостолът намира пътя към сърцата на обикновенните хора и те го обикват от сърце и душа. Затова с пълно право поетът го сравнява с най-титаничните и легендарни исторически личности:
...Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори кат Хуса или кат Симона,
за правдата свята да мре под триона.

Словото на героя е просто, разбираемо и запленяващо - \"Думите му бяха прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки.\", точно като на самия Спасител. И на двамата пътят към безсмъртието минава през смъртта,символизирана от кръстта и бесилото. Със смъртта си на бесилото Левски изкупва срама на българите от робското минало подобно на Сина Божии изкупил със смъртта си на кръста греховете на човечеството. Затова финалът на одата носи идеята за неговото духовно безсмъртие. Тази идея,величественият образ на Левски и героизма на времето,което го е създало ,определят патриотичния патос и революционната романтика на творбата.
В поредицата от славни образи на България от светци и апостоли своето място заема и Паисий. Величието на делото му е внушено чрез противопоставянето мрак-светлина,осъществено в творбата на идейно-композиционно и езиково равнище. Мрака символизира миналото, чуждото, много отдалечено време, липса на живот, робство, сън, страх, но може да означава и мъка,и трагизъм. А светлината визира надеждата, новото активно, творческо начало. Тъмното и светлото в \"Епопея на забравените\" се борят подобно на злото и доброто в човешката душа. Тъмата, страха и подчинението обхванали българските земи започват да се разкъсват – „хвърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст „.
Паисий това е светецът,създателят на българската история,неговото слово е откровение за народа,защото българите се сдобиват с памет. Неговото дело може да бъде сравнено само с действията на Твореца при създаването на света.
Хилендарският монах пръв възкресява забравеното славно историческо минало на България. Със своята история той цели да събуди патриотичната гордост на българите, да ги върне към българските ценности и традиции:
От днеска нататък българский род
история има и става народ!
Паисий-първият български възрожденец е представен с огромната му любов към всичко българско и безпределната му омраза към поробителите. След петвековното робство той пръв възкресява забравеното славно монало на български народ. Историята му напомня на народа не само славното минало, но и правото на бъдеще, събужда националната гордост и съзнание. Именно затова поетът рисува бедния монах с неприкрита национална гордост- скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах.
Мисията на хилендарският монах е пророческа,защото със своето дело той пробужда българския народ и ги кара да се борят и да извоюват свободата си.
Динамиката на историческото битие,представя идеята за борба,чието въплащение е образът на Раковски. Одата посветена на него е една от най-патетичните творби в цикъла. Чрез лирична прослава,Вазов внушава изключителната личност на героя,създаден от природата да бъде гений и превърнат от обстоятелствата в бунтовник.
Георги Раковски превръща живота си в подвиг, в блян за свобода,той продължава делото ,на Левски и Паисий,за дълга и вярната служба към Отечеството. С изключителна поетична сила и вдъхновение, и с ярки художествени средства Вазов създава най-яркия и незабравим образ на Раковски:
Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,...
Но Вазов не спира до там: „Един само буден сред толкова спящи” е Раковски. Романтикът,поетът,бунтарят е този,който с титаничната си натура иска за час да бутне „делото на пет векове”. В този текст числото „един” става определящо за героя-сам,единствен: „ти,един за всички като демон бдящи”.
Неговата душа е изпълнена с “буря, с блясък и със нощ”. Вазов ни го представя и като мечтателят – романтик и неустоим воин изтъкан от крайности – на истинска любов към народа и сатанинска омраза към поробителя. чрез силни метафори и антитези писателят внушава на читателите дълбоко преклонение пред всеобхватната дейност и неукротимия дух на Раковски. Поетът създава прекрасен, незабравим, вълнуващ портрет на истински патриот;
... Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти - Балкана, кумирът - народа
... мисъл и желязо, лира и тръба
всичко ти бе вкупом за една борба.
Така поетът рисува безстрашието, силата на духа на саможертвата на великия българин. Любовта му към Родината е по-силна от всичко друго;
…любов без съмнение, без свяст, без преел
що кат кръст огромен ти беше поел....
Авторът успява да проникне и да ни опише делото на Раковски-той е началото на пътя за свободата,защото пръв осъществява идеята за организизрана националноосвободителна борба и така тласка напред хода на историята.
Вазов се прекланя пред таз демонична и страстна натура. С горчив упрек към съвременниците си той мисли за счупения изгнил кръст и буренясалия гроб на героя. Писателят не скрива болката си от непризнателното поколение,но вярва,че оценката на делото на Раковски пренадлейи на бъдещето:
Историята има да се позамисли
Към кой лик безсмъртен тебе да причисли.
Проблемът за масовият революционен подем на българския народ и народопсихологията са тема на одата „Каблешков”. Революционния подем и робското съзнание са композиционно противопоставени в стихотворението. Така Вазов възвеличава заслугата на Каблешков. Това наи-ясно проличава от словото,”думата” на самия Каблешков, което е „ тръбен звук”,разклащащ робското съзнание на народа,пали пожар в душите им и като стихия помита робския страх.
В тази ода Вазов описва масовото революционно описание на народа. Познавайки добре народното страдание и безпомощност,поетът проследява дългото и мъчително прераждане на българския народ. В одата „Каблешков” ясно е изразено народното преображение и в началото Вазов казава:
Той беше спокоен. С позор на челото
Безропотно,храбро живееше в теглото...
Но субективното,вътрешно време на героите в „Каблешков” е несъответно на реалното историческо време. Въпреки това чрез него ярко се внушава „пиянството” на народа,голямата промяна извършваща се в него. Затова и повторната употреба на думата „храбър” към края на творбата,показва,че ценностите заемат подобаващо място в нравствения кодекс на българина,че духовните последствия на пет вековното робство се преодоляват.
Опозицията робско племе - свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата \"Каблешков\" тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието \"народ\". Народът придобива обща душа и реален образ. Изчезват личните вражди и класовите противоречия,защото националната идея обединява всички в порива към свободата.
Априлското въстание се явява като връхна изява на моралните сили на народа. В това въстание българинът се издига до наи-голямата си духовна висота и осъзнава дълбокия и етичен смисъл на борбата,която се издига над практическите съображения,над победата и поражението и се превръща във въпрос на чест и национално достойнство. Израз на това е одата „Кочо”. В порива си към свободата „малките стават с великите равни” и достигат висотата на апостолите.
В този цикъл от прославящи творби не малко място е отредено на народа, на обикновения човек от него. Особено ярка в това отношение е одата “Кочо”, която е възторжена прослава на масовият подвиг на перущенци в последните дни от Априлското въстание.
Поемата въплащава героизъм и величието на простия народ, който силно желае свободата и не може повече да търпи никакви унижения и безчестия. Всенародния характер,желанието да вземат участие в последния бой-породено от неутолимата жажда за свобода и омраза към поробителя,Вазов наи-точно ни представя с думите:
Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
Русите главички и белите власи
Взимаха участие в последния бой.
Цялото население, без разлика от пол, възраст и социално положение участва в битката с многобройния враг, отстоявайки правото си за национална свобода. Именно в това се състои величавият героизъм на народа.
След кратко оригинално встъпление Вазов ни принася в атмосферата на бой. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. Поетът е удивен от силата на народния дух. Никой не вижда изхода от тридневния бой, но и никой не мисли за предаване “… и вместо молби, плач, пущаха куршум …”. Дори и жените, нежни създания, символ на живота, сеят смърт сред враговете. Вазов предава не само динамика на боя, а и драматизма на състоянието чрез много глаголи:
Пушките си дайте! Не! Не!
Що да сторим? Да се покорим ли?
Мълчи! Да се борим!
Когато става ясно, че поражението е неизбежно, започва най-страшното. Перущенци не допускат да бъде опетнено името им, превръщат се в герои
За това красноречиво говорят протестните викове и възмощения, когато някой предлага да се предаде. Всички са решени да умрат, но да продължат борбата и да не скланят отново глави пред вековния си поробител.
Поетът сравнява жертвата на Перущица с издигането и до най – величавите подвизи в световната история, надминавайки дори Картаген и Спарта – символите на робския протест.
Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук народът е зле въоръжен и неопитен във военно отношение,но въпреки това трябва да се сръжава,обкръжени от своите жени,майки ,деца,от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта.
На фона на общия народен героизъм изпъква безпримерната постъпка на единствения индивидуален герой в поемата – Кочо. За да спаси честта си и човешкото си достойнство, той извършва дело, пред което изумени немеят всички човешки сърца. Той убива жена си, детето си и себе си, но не пада жив в ръцете на османците,за да останат завинаги българи. Кочо Чистеменски е бедния чизмар спасил гордоста на Перущица. В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. Вазов описва постъпката му не толкова,за да докаже неговата смелост,която е част от характера на българина,колкото да разкрие психологията на народа ни,да покаже здравата връзка м/у.личност и народ,увековечена в историята ни. В подвиг на бедния чизмар намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним.
Вазов се прекланя и възхвалява подвига на тези смели българи. Както тяхната драма,така и тази на целия бъкгарски народ Вазов ни внушава и представя с пределна яснота и дава на нас читателите почти визуална представа за трагизма и величието на Априлското въстание.
Одата \"Опълченците на Шипка\" дванадесета и последна в цикъла \"Епопея на забравените\" описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ. Оттук идва и преплитането между вуодушевеност и трагизъм,просветленост и мрачност.
В лирическия увод на “Опълченците на Шипка” поетът привидно приема укорите, че свободата ни е подарена. В многократно повтореното “нека” се крие тънка, горчива ирония. На всички хули и клевети народният поет противопоставя само едно доказателство,богата метафора – “О, Шипка!” Само това име, само този спомен са достатъчни, за да защитят националната ни гордост. Действените глаголи, кратките фрази, сравнения- това предава кипежа на боя,твърдостта и саможертвата на смелите народни синове. Поетът възхвалява волята и саможертвата на “героите наши”. “България цяла сега нази гледа!”-това съзнание изтласка назад всичко. Остава единствено мисълта, че изходът на войната зависи от тях. Чрез последната строфа - Балканът и одухотворената природа, предаващи геричиня разказ ”…от урва на урва от век на век”, авторът изгражда поетичен символ на признателна България- покорявана, но непокорена.
В мрачните тринадесет стиха ударите върху българите се сипят с нарастваща сила. Това градационно движение е изявено в техния синтактичен строеж - постъпателното скъсяване на изреченията към края - и в общия им смислов развой от по-конкретните изяви на \"срама\" и \"теглото\", през по-широкия, хилядолетен замах от Беласица до Батак до най-жестокия за един народ удар: \"нека таз свобода да ни бъде дар\". За напоритостта на ударите много допринася и ключовата дума \"нека\" - седем пъти тя въвежда изречение по изречение, удар след удар. И когато пасажът завършва с последното \"нека\", тоест завършва с думата, с която е започнал, и се затвори в собствения си кръг, тоя стремеж става още по-откровен.
Вазов утвърждава патриотичната всеотдайност и дълга към родината като висш принцип, като смисъл и свята отговорност на човешкия живот. С безпримерния героизъм на Опълченците поетът отхвърля всички твърдения, че свободата ни е дадена даром:
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.,
и утвърждава любовта към родината като най-значителна мярка за човешката личност. Българските опълченци са готови “до крак да измрат”, но да не отстъпят от заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета, дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма турски орди.
За тази битка може още много да се каже и напише,но Вазов спира,защото най-важното го е казал и ,то като вдъхновена възхвала на подвига. Но не можем да говорим за Шипченската епопея, без да възкликнем „О, Шипка!\". С това възклицание Вазов пречупва насоката на одата-вместо досегашната универсалност на вековете и историята,авторът описва трите дена на битката.Малко са стиховете като тези, които се знаят от всеки българин. Повтарят ги стари и млади, без да могат да кажат кога са ги чули за пръв път. Това е така, защото одите от „Епопея иа забравените\" са станали част от нас, част от България.
Одата \"Опълченците на Шипка\", дванадесета и последна в цикъла \"Епопея на забравените\", описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл. И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с победен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на честността и прозрение у един много страдал народ. Оттук идва и преплитането м/у. въодушевеност и трагизъм,просветленост и мрачност изразено в деликатноста на смисловия свят на одата.
Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните герои. Със своето слово писателят показва и възхвалява българския народ като носител на непреклонната воля да извоюва своята свобода.
Одата „Опълченците на Шипка” е смислово и емоционално по-богата, по-противоречива, по-разностранна. Нещо повече - тя утвърждава лирическо-видовия си облик бавно, в обратимо напрежение с останалите лирически произведения, така победата на опълченците се превръща и в победа на нейния литературен вид.
Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.
Победното поражение,изстраданата победа придават на творби от този цикъл облик,различен от стандартния за одата. Ето защо всяка от тях разгледана по отделно е повече балада отколкото ода. Въпреки това тези 12 оди са свързани,не само с общото заглавие,а и с развитието на действията обхващащи периода от Паисий до Освободителната война, и с дълбоката вяра в историческата справедливост и светлия прелом в българската участ. Стихосбирката утвърждава саможертвата на българина за рода и Отечеството като върховна добродетел. Тя увековечава светците и апостолите от нашето минало,които със своите дела и слова принадлежат на всяка епоха и всяко поколение.

priti_kiti

01-07-2007, 09:39

мерси много и на двете! :smt008 :smt008 :smt008
Много,много ми помогнахте!

01-07-2007, 12:05

Didke , Pritke macki obicham vi :)) A i na ostanalite mersi spasihte mi koji4kata :))) {{{}}}

03-27-2007, 13:57

evety_my

03-26-2008, 07:08

пфф .. мн ми трябва за утре анализ на "Чикагското изложение" от "До Чикаго и назад" плзз :( .. меРси предварително :-)

TheAdversary

11-30-2009, 15:56

здравейте как сте :) ще сам ви мн благодарен ако ми помогнете за една тема за есе че в петък имам класно ще сам мн благодарен та темата - Героят и цивилизацията в одата "Левски" - търсих и поне аз нищо не от крих :( а за този който ми помогне ако е от Варна има бира от мен :) само да каже каде и кога ;) БЛАГОДАРЯ

bojestven1995

11-30-2009, 19:04

Трябва ми интерпретация на ''Зимни вечери '' от Христо Смирненски на тема ''безнадежният свят на отхвърлените и онеправданите'' моля ви трябва ми много ще ви бъда благодарен ПЛС.