Lorraine
01-08-2007, 17:18
Плача от мъка,плача от болка..плача за теб!Сълзите отмиват отпечатъците от твоите устни по лицето ми..Погледни ме!Това аз ли съм?!НЕ!Това е само моето бледо отражение.Сянка,която се опитва да заеме мястото ми и аз и позволявам...Виж очите ми-тъжни са!Душата ми е ранена.Крия сълзите си...Но от кого?Сама съм..никой не може да ме разбере..Няма я вече онази усмивка на лицето ми,няма го онова мило и засмяно момиче!Животът ми е като опъната нишка..Трябваше да се движа по-внимателно,но вече е късно..Паднах!Вече не съм същата..Нямам сила да се боря!Не съм искала да се получи така..изгубих теб..изгубих себе си..Изгубих всичко.Вървя сама и отчаяно се лутам в някакъв лабиринт лабиринт..боли ме..Отново сълзите избликват..но за какво ли?Преглъщам соления им вкус и се опитвам да приема,че загубих битката за теб..защото поражението е пред очите ми...разхождам се безцелно по улиците,опитвайки се да открия себе си,но не мога..вървя по изстинал пунктир,който със всяка крачка ме отдалечава от реалността..кара ме да се затварям още повече във черупката си, черупката,която е резултат на тъгата и болката,която изпитвам дълбоко в себе си.Слънцето бавно се губи от хоризонта..аз съм толкова отчаяна..вдигам поглед и се оглеждам...далеч съм...далеч от него и от себе си самата..осъзнавам че този пунктир ме е водил към ръба...лъчите на слънцето озаряват пустоща която се е разпростяла пред очите ми...това е огледален образ на сърцето ми..аз заставам на ръба и затворям очи,очаквам вятърът да ме отнесе още по далеч,където да започне на ново и единствения спомен който да запази е тази гледка...Гледката на хоризонта /аз/ сливайки се с пустоща/той/,..но не!..нещо ме задържа тук,а имено тези чувства които аз тая дълбоко в себе си...аз просто исках да видя последния си изгрев ..