View Full Version : Две теми , помощ
1.Трагичното и драматичното в образа на Хектор.(ЛИС)
2.Илияда-Художествено изображение на древните Гърци.(ЛИС)
Някой ако ми даде линк много ще съм му благодарен ! [-o<
Редактирано от ProstoAz
1 точка от правилника!
Uchenichkata
12-06-2008, 14:28
искам да те помоля ако тези две теми ги имаш да ми ги дадеш,защото ми трябват много спешно.Благодаря предварително!
Значи ето ти по първата тема,само че си извади инфото само за Хектор ,защото във темата е и със Ахил
ОМИР - „ИЛИАДА” - XXII ПЕСЕН
ДРАМАТИЧНОТО И ТРАГИЧНОТО В ОБРАЗИТЕ НА АХИЛ И ХЕКТОР
Храбростта, издръжливостта и дори жестокостта на воините; (ахейци и троянци) в сраженията са качества, които печелят всеобщото признание и ува¬жение на околните. Колкото повече са жертвите, толкова повече са почестите и уважението към героя.
Ахил, синът на Пелей и Тетида, като типичен епичен герой,'също живее според ценностната система на свое¬то време. Овладял до съвършенство изкуството да воюва, с уменията си да тича най-бързо, да хвърля копие най-точно и винаги да бъде пръв в боя, Ахил всъщност доказва и богоравността на човешката природа, макар че той самият е полубог.
Подбудите, които тласкат Ахил към двубоя, са много съкровени и лични - убит е прияте¬ля му Патрокъл, човекът, когото „богоравни¬ят” обича най-много от всички. Изпълнен с ярост и с жажда за мъст, ахеецът с цялото си същество е устремен към битката. Той „стрем¬главо лети по полето”, носи се като стихия и буди ужас и страх у троянци. Физическият му портрет поразява със страховитото си могъ¬щество - сиянието на доспехите му заслепява и смразява враговете му. Чрез разгърнато епич¬но сравнение, Омир внушава зловещата кар¬тина на своя герой:
Как сред полето се носи, сияещ
подобно звездата... Между звездите най-светла, тя
лоши поличба вещае...
В това време един обикновен смъртен има смелостта и дързостта да мери ръст с галеника на боговете - Ахил. Когато всички троянци „ка¬то плашливи елени” се скриват зад дебелите сте¬ни на крепостта, единствен Хектор остава пред Троя да чака Ахил. Нито горещата молба на Приам, нито сърцераздирателния плач на Хекуба могат да променят намерението му и да спрат устрема на героя за последна, реши¬телна схватка с най-мощния ахеец. Използвайки разгърнато епично сравнение, Омир го пред¬ставя:
Като лют змей в планините,
насипан със билки отровни...
също тъй Хектор стоеше с негаснеща
злоба в душата.
Тежки мисли терзаят благородния троянски вожд в мига преди битката -/гой жали за загу¬бената войска, измъчва го чувство за вина:
Аз не послушах съвета, а щеше да бъде от
полза... Хектор, подведен от своята сила,
погуби народа!
Ако основният мотив в поведението на Ахил е нараненото себелюбие (всъщност мотивите на Ахил са почти винаги само лични - гневи се и жадува отмъщение или защото са му от¬нели любимата наложница, или защото е убит най-скъпият на сърцето му човек - Патрокъл), то мотивите на Хектор са коренно различни. Освен желанието да докаже себе си, да се про¬яви като воин и храбрец, той се чувства отго¬ворен за съдбата на своята родна Троя и ней¬ните жители. Това го кара да търси изход и за миг Хектор е склонен на компромис - готов е да сподели с най-големия си враг богатствата на Троя, да се унижи и „смирено” да моли за пощада. Не му е чужд и обикновеният човеш¬ки страх пред смъртта. С психологическа про¬никновеност Омир се докосва до най-интим¬ните преживявания на своя герой, разкривай¬ки неговата чисто човешка емоционалност. Но отрезвяването идва много бързо. Познавайки своя противник, Хектор знае колко той е жес¬ток и коравосърдечен, „няма той мен да пожа¬ли”:
Бляскавата поява на Ахил, страшното и зло¬вещо святкане на доспехите му - „подобно на блясък от разгорели огньове или от изгряващо слънце”, кара Хектор да изтръпне. Той губи са¬мообладание и побягва. Чрез великолепни сравнения епичният поет внушава трагичната обреченост на „светлия” троянец - той е „гъ¬лъб”, треперещ безспир от боязън, а устреме¬ният след него Ахил е „сокол-хищник”.
Двубоят между двамата герои е драматичен и неравностоен - един полубог застава срещу обикновен смъртен, макар и не по-малко хра¬бър и силен воин. Ахил, с безогледна жажда за мъст, с бясна злоба, преизпълнен с „диво ге¬ройство” се втурва срещу Хектор. Отново ни поразява дълбоката противоречивост в.образа на Ахил - тръгнал да се бие в името на едно красиво човешко чувство - приятелството, той губи власт над себе си, превръща се в роб на чувствата си. Жесток, безсърдечен, студен, той не желае да се вслуша в предсмъртната молба на противника си, неспособен е да изпита ува¬жение към човешката личност.
Обратно, Хектор разкрива цялата си нравст¬вена красота и благородство по време на дву¬боя. По-цивилизован от противника си и по-човечен, дори когато все още не знае, че боговете са решили съдбата му , той обещава:
Твоето тяло не ще оскверня...
и ти тъй да сториш!
Преодолял у себе си първичния инс¬тинкт, героят се издига над варварските обичаи и предлага на Ахил, независи¬мо от изхода на битката помежду им, да не се гаврят с телата си. Мисълта за Троя не напуска Хектор нито за миг и макар обречен, той за последен път из¬пълнява воинския си дълг-„като орел” се спуска срещу страшния Ахил. Пове¬дението и смъртта му доказват величие¬то на човешкия дух, което превръща физическото поражение в морална по¬беда. Като приема да се бори срещу съдбата и предопределеността, Хектор всъщност утвър¬ждава истинските стойности на човешкото. Той доказва себе си не чрез грубата сила на наси¬лието, не чрез кървавата победа, а чрез съпротивата на съдбата, чрез желанието да остави след себе си следа и красив спомен:
...нещо велико ще сторя,
та бъдните хора да помнят.
Омразата и ожесточението у Ахил са толко¬ва силни, че той посреща с насмешка и запла¬ха предложението на Хектор. Нито безжизне¬ния труп па противника, нито нестихващите вопли на Приам и Хекуба, нито безкрайната скръб на троянци са в състояние да го трогнат и да смирят гневната му и жадна за мъст ду¬ша. Ненаситен в отмъщението си, Ахил се прев¬ръща в свиреп звяр, в кръвожаден хищник. Омир/ който по принцип не изразява своето отношение към героите и събитията, в случая, наричайки постъпката на Ахил „дело позорно”, всъщност подчертава своята позиция на хума¬нист. Епичният поет ни внушава, че и богоподобният Ахил, идеалът на древните за вожд и воин, не е съвършен, че и той е сплав от добро и зло, от красиво и грозно, от низост и възви¬шеност, о г благородство и жестокост.
По един или друг начин, доказали своята героичност, и двамата герои носят белега на сво¬ята трагичност. За Ахил тя се крие в неговата обреченост. Той има право да избира между дълголетието и славата и, според ценностната система на древните, избира краткото, но славно съществуване. Ахил знае, че тук, при Троя, той ще намери смъртта си, знае, че след като убие Хектор, и той ще загине. И въпреки това, разпъван от противоречиви чувства - лю¬бов към убития приятел и жажда за отмъще¬ние, той съзнателно тръгва към своята гибел, като приема двубоя с противника.
Хектор, от своя страна, е трагичен в своята безпомощност срещу съдбата и волята на бо¬говете. В двубоя той е сам, изоставен от всич¬ки. Ако Ахил губи само собствения си живот, то Хектор губи всичко - живот, семейство, близки и скъпи хора, родина.
Трагичното величие в образа на хектор
Хектор е един от основните епически герои в поемата на Омир „ Илиада”. Тя е част от „Троянския цикъл”, описващ живота по време на битката при Троя. Не е ясно дали происведението е исторически достоверно, тъй като е осеяно с невероятни сравнения описващи както хората, така и боговете. Въпреки това „Илияда” раскрива важни страни от психологията и живота на древните гърци както по време на битките, така и в мирния им живот зад крепосните стени.
Сред основните герои в поемата се отличават образите на Ахил и Хектор. Обръзът на Хектор е едновременно величествен и трагичен. Тои съзнаваики, че е обречен, все пак остава верен на своя патриотичен дълг. Неговата обреченост се дължи на факта че той не е с божествен произход. Той е син на троянския цар Приам и на Хекуба, и поради това е способен също като смъртните си родители да умре. Това създава в героя чуство за обреченост, което поражда трагичноста му. Като човек, Хектор е жертва и на чисто човешките чувства на страст и беспокоиство. Епическият герои се притеснява за тешката съдба, ноято би сполетяла жена му и детето му. Мъчи го мисълта, че ако загуби битката смърта му ще е бърза но семеиството му ще сграда много. Наи добре трагичноста в обръза на обречения герои се описва пред скейските порти, където осъзнаваики че ще умре ако го застигне неконтолируемият гняв на Ахил, гонен от чисто човешкия си страх побягва. Инстинкта му за самосъхранение го кара да обиколи три пъти Троя преди да събере кораж да се исправи срещу стръха си. Макар и обречен на сигугна смърт и гонен от панически страж за живота си, героя все пак показва невероятна сила на духа като спира и се объща срещу гонещия го стихиен гняв на врага му. С тази си постипка показва величието в образа си. Той осъзнава, че е негов дълг да брани народа и семеиството си дори с цената на собствения му живот. Хектор олицетворява по-съвременен и по-хуманен начин на деиствие. Когато се исправя срещу Ахил, той го моли да сключат пакт та победителят да не скверни тялото на убития, а да го предаде на народа му. С тази си молба епическия герои раскрива по хуманното си отношение към врага и го моли да обоздае мощния си гняв. Егоисма и жаждата за мъст от страна на Ахил стават причина желанието му да бъде отхвърлено с лекота. Но все пак величието на героя си остава. Хектор е най-ярката опора на троянците през тешките дни на истощителната воина. Тоир макар и обречен на чисто човешка смърт се проявява като активен защитник на своя град, надарен с исклучителна физически силна и духовна красота. Но като че ли целия му блясък, достоинство и чест на воин биват засенчени от срещата му с жена му и детето му при скейските порти. Там на границата между воината и мира омир среща нашея велик герои с семеиството му и го превръща в нежен съпруг и лубящ баща. В расговора между Хектор и Андромаха тя заплаква и го моли да остане осъзнаваики обреченоста на своя любим. Но въпреки молбите и все пак тои осъзнава че е негов дълг да се бори и да защитава нея и града. Но още по поразителен е момента в които тои се приближава до детето и то се расплаква страхуваики се от непознатия странник. След като сваля шлема си сина му вече не се страхува от него и Хектор го прегръща и целува. В този момент величестжения епически герои се превръща в нежен и любящ баща. Тук в шестата песен на поемата образът на Хектор е обогатен и предаден психологически вярно и с дълбок драматизъм чрез отношението му към любимата жена и син. Обръзът на героя се обрисува много величествено но същевременно и страшно драматично. Героят е расдвоен между естественото желание да е с съпругата и детето си и дългът пред троянците които тои сам поставя над всичко и всички. Въпреки цялото желичие и чест което Омир описва своя герои, тои все пак бива убит от пагубния гняв на жадния за мъст Ахил. Но с това не свършва трагизма в образа на героя. Ахил не дава тялото на мъртвия герои на народа му а го връзва на колесницата си и го влачи по боиното поле. Баща му Приам моли Ахил да позволи тялото на величествения му син да бъде погребано както повелявал обичят. С много мъка и сълзи Приам кара Ахил да се смили над него и да позволи молбата му да бъде испълнена.
След прочитането на Омировата поема „Илиада” впечтелението ни от епическия герои е двусмислено. От една страна ние го приемаме като величествен и доблестен герои дал живота си по време на испълнение на дълга си към народа си. Но не можем и да пренебрегнем факта че под героиските дуспехи на младия и красив воин се крие нежен съпръг и любяш баща чието целание е да бъде със семейстжото си. Чисто човешката му обреченост и съдбата на герия ни карат да му будем съпричасни, но въпреки че бяга за живота си и въпреки трагичната си смърд за нас читателите и за троянци и троянки Хектор е и си остава великият герои и защитник.
Ето и това по първата
И по втората:
Представата на древните гърци за света
В поемата “Илиада” Омир пресъздава живота и разкрива нравствената същност на човека в античния свят. Творецът рисува една епична картина на своето време, своеобразно съчетание на войнска мощ и моменти на примирие.
Омир вниква в душите на своите герои, силни, противоречиви и честолюбиви характери. Техните действия са дълбоко мотивирани, а позициите им – достойно отстоявани.Схващанията за устройството на Космоса са отразени в голяма група космогонични легенди и митове. Според древните гърци целият свят и боговете се самосътворяват от безграничния Хаос. Първа се появява богинята Гея — Земя. Пряко от нея водят началото си титаните: Безкрайното синьо небе — Уран, обграждащия с водите си Земята Океан, титанът Атлас, който крепи на раменете си небесния свод. Внуци на Земята са Слънцето, Месечината, Зората, всички звезди и ветрове. Като майка на небесните тела, Земята е изобразена в центъра на щита на Ахил, звездите, месецът и слънцето са разположени около нея, като всички са заобиколени от водата на Океан. Космическите тела са кръгли и плоски. Подобна представа е примитивна, но напълно обяснима: светът се разкрива такъв пред очите на древния грък, а науката астрономия е все още в зародиш.Човешкото битие е очертано в две основни сфери — война и мир. И двете са естествени и необходими. Войната е начин за придобиване на блага, но едновременно е арена за проява на силата и смелостта на мъжете. Единствената жена, която участва в бойни действия в „Илиадата”е богинята на войната Атина Палада. Богатство носи не само разграбването на чужди градове, но и пленниците, освобождавани срещу откуп. Омир представя сцена на съд, която показва, че гърците по това време имат изградена система на правораздаване, свързана с парични отношения.Обществото на Омировото време е разслоено. Начело стоят племенните вождове. Те се радват на всеобща почит, защото олицетворяват народната съдба и сила. Сами смятат себе си за носители на героичното. По време на война измежду тях се избира един върховен водач и всички във войската безпрекословно му се подчиняват. Въпреки това той не е абсолютен владетел. Важните решения се вземат на събрание, ръководено от мъдри старейшини. Съветът на старците-съдници има решаваща роля и по време на мир. На видно място в обществото стоят гадателите (прорицатели) и жриците. Тяхното предназначение е да осъществяват контакт със света на боговете и думата им има стойност на закон. Почитта към тях е свързана с религиозните вярвания на гърците.Мирът се редува с войната. Той носи празничност, веселие, дава възможност на човека да се изяви в труда и да се радва на плодовете му. В мир древният грък живее просто и в пълна хармония с природата. Обработва земята, отглежда животни, владее занаяти като грънчарство, ковачество и други. Това са и начините му на препитание. Омировото общество не познава разслоение по отношение на труда. Заедно на нивите са господари и работници, царските съпруги и дъщери предат и тъкат редом със своите робини, героите сами приготвят храната си със същото внимание, с което се приготвят за бой.
Познати са още два начина за придобиване на блага: брак и уреждане на правни отношения. Бракът в „Илиада” е реално съществуваща институция, но тя не се основава на чувства.Жената няма свобода да избира своя съпруг, нито да се отказва от него.
Религиозните вярвания на древните гърци са свързани с множество богове. божествена е всяка сила, не-подвластна на човека — природата, съдбата, редът в обществото, доброто, злото. Светът на боговете е йерархично устроен, подобно на човешкия. В него има силни богове (Зевс, Хера, Атина и др.) и по-слаби, които винаги отстъпват (Хефест, Хермес, Аполон, Афродита и т. н.). Боговете са изразители на обобщен разум и мъдрост, и в същото време са носители на човешки слабости. „Илиада” разкрива сложни взаимоотношения между хора и богове Човекът се прекланя пред божествената воля и извършва обреди и ритуали, чрез които изразява уважението си. Вярва се, че всяка стъпка в живота му и всяко решение са свързани с волята на някой бог. Това се отнася дори за богоравния Ахил. „Илиада” създава представата, че олимпийците непрекъснато бдят над човешкия свят. Те се появяват винаги там, където са най-необходими, и вземат най-мъдрите решения. Имат свои любимци,между хората, помагат им, но ги изоставят, когато жребият им е хвърлен.Понякога божествата са студени, честолюбиви и отмъстителни. Атина и Хера държат Троя да бъде разрушена заради пренебрежението на Парис към тях. Те са толкова божествено крайни в чувствата си, че човешките страдания и кръв не значат нищо за тях. Допустимо е човекът да прояви неподчинение спрямо божествената сила и дори да посегне на бог. Боговете подготвят срещата между Ахил и Приам, след като ги оставят сами, по човешки да решат проблемите си. Ахил се дразни от намесата на боговете, но в крайна сметка стига до тяхното разумно решение — връща тялото на Хектор. Това, което го кара да отстъпи, е чисто човешкото съчувствие към бащата, загубил своя син.
Почитта, която Ахил му оказва, е почит към смъртта, пред която всички смъртни са равни. Древните гърци вярват, че след смъртта човешките души отиват в подземното царство на Хадес. Ако мъртвият не бъде погребан, душата му се скита по земята. Извършването на погребален обред е неписан закон в обществото, валиден не само за Омировото време. Смъртта на всеки е определена още при раждането му. Това е съдбата.Съдбата носи огорчения, когато човекът я знае предварително като Ахил, но в неведението си той е трагичен, защото „никой от хората свойта съдба не избягва”.Добро й зло, живот и смърт, мир и война вървят заедно. И в най-трудните моменти животът продължава.
Стилът и езикът на Омировия епос се отличават с голяма строгост и традиционност.Художествен те изразни средства, с които Омир си служи, най-често са: многократни повторения, постоянни епитети, разнообразни сравнения.
Всичко, описано в “Илиада”, я превръща в енциклопедия за живота и мисленето на древните гърци.
И пак по втората:
В поемата “Илиада” Омир пресъздава живота и разкрива нравствената същност на човека в античния свят. Творецът рисува една епична картина на своето време, своеобразно съчетание на войнска мощ и моменти на примирие.
Омир вниква в душите на своите герои, силни, противоречиви и честолюбиви характери. Техните действия са дълбоко мотивирани, а позициите им – достойно отстоявани.
Схващанията за устройството на Космоса са отразени в голяма група космогонични легенди и митове. Според древните гърци целият свят и боговете се самосътворяват от безграничния Хаос, Първа се появява богинята Гея — Земя. Пряко от нея водят началото си титаните: Безкрайното синьо небе — Уран, обграждащия с водите си Земята Океан, титанът Атлас, който крепи на раменете си небесния свод. Внуци на Земята са Слънцето, Месечината, Зората, всички звезди и ветрове. Тази древна космогония намира място в XVIII песен на „Илиада\". Като майка на небесните тела, Земята е изобразена в центъра на щита на Ахил, звездите, месецът и слънцето са разположени около нея, като всички са заобиколени от водата на безбрежния Океан. Космическите тела са кръгли и плоски. Подобна представа е примитивна, но напълно обяснима: такъв се разкрива светът пред очите на древния грък, а науката астрономия е все още в зародиш.
Човешкото битие е очертано в две основни сфери — война и мир. И двете са естествени и необходими. Войната е начин за придобиване на блага, но едновременно е арена за проява на силата и смелостта на мъжете. Единствената жена, която участва в бойни действия в „Илиадата\", е богинята на войната Атина Палада. Богатство носи не само разграбването на чужди градове, но и пленниците, освобождавани срещу откуп. Примери за това се откриват в I песен (Хриз носи откуп за дъщеря си), VI песен (Андромаха разказва, че майка й е освободена чрез откуп), XXIV песен (Ахил е освобождавал синове на Приам срещу откуп, приема такъв и за тялото на Хектор), Мъжът има пълна свобода на избора. Обикновено той откупува съпругата си от родителите й. Тя става негово притежание, от което би могъл и да се откаже.
Обществото определя отношението към жената според това чия съпруга е. Затова Андромаха казва, че за нея Хектор е всичко и животът й без него е невъзможен- Начинът на уреждането на брака не изключва привързаност и топли човешки отношения между съпрузите, каквито са отношенията между Хектор и Андромаха.
В XVIII песен Омир представя сцена на съд, която показва, че гърците по това време имат изградена система на правораздаване, свързана с парични отношения. На земята между старците лежат два златни таланта, пред назначени за този, който спечели делото (или според друг превод за този, който отсъди най-правилно)*. Обществото на Омировото време е разслоено. Начело стоят племенните вождове. Те се радват на всеобща почит, защото олицетворяват народната съдба и сила. Сами смятат себе си за носители на героичното. По време на война измежду тях се избира един върховен водач и всички във войската безпрекословно му се подчиняват. Въпреки това той не е абсолютен владетел. Важните решения се вземат на всеобщо събрание (I песен), ръководено от мъдри старейшини. Съветът на старците-съдници има решаваща роля и по време на мир. На видно място в обществото стоят гадателите (прорицатели) и жреците. Тяхното предназначение е да осъществяват контакт със света на боговете и думата им има стойност на закон. Почитта към тях е свързана с религиозните вярвания на гърците. По-надолу в обществената йерархия стои множеството на свободните хора, а най-ниско място заемат робите.
Мирът се редува с войната. Той носи празничност, веселие, дава възможност на човека да се изяви в труда и да се радва на плодовете му. В мир древният грък живее просто и в пълна хармония с природата. Обработва земята, отглежда животни, владее занаяти като грънчарство, ковачество, тъкачество. Това са и начините му на препитание. Омировото общество не познава разслоение по . отношение на труда. Заедно на нивите са господари и работници, царските съпруги и дъщери предат и тъкат редом със своите робини, героите сами приготвят храната си със същото внимание, с което се приготвят за бой.
Познати са още два начина за придобиване на блага: брак и уреждане на правни отношения. Бракът в „Илиада\" е реално съществуваща институция, но тя не се основава на чувства. Жената е поставена в неравноправно положение. Тя няма свобода да избира своя съпруг, нито да се отказва от него.
Религиозните вярвания на древните гърци са свързани с множество богове. Обожествена е всяка сила, не-подвластна на човека — природата, съдбата, редът в обществото, доброто, злото. Омировите богове „са богове в религиозен смисъл и в същото време са вече художествени символи. Човекът често зависи от тях, без да престава да бъде свободен” Често богът е материализираната мисъл на героя, но епосът не познава психологизма и затова героят води диалог с бога, равносилен на вътрешен монолог (напр. в I песен диалогът между Ахил и Атина Палада).
Светът на боговете е йерархично устроен, подобно на човешкия. В него има силни богове (Зевс, Хера, Атина и др.) и по-слаби, които винаги отстъпват (Хефест, Хермес, Аполон, Афродита и т. н.). Боговете са изразители на обобщен разум и мъдрост, и в същото време са носители на човешки слабости. Като хората те са подвластни на предопределението на съдбата.
„Илиада” разкрива сложни взаимоотношения между хора и богове Човекът се прекланя пред божествената воля и извършва обреди и ритуали, чрез които изразява уважението си. Вярва, че всяка стъпка в живота му и всяко решение са свързани с волята на някой бог. Хората осъзнават своята слабост и се стремят към протекцията на боговете. Това се отнася дори за богоравния Ахил. „Илиада\" създава представата, че олимпийците непрекъснато бдят над човешкия свят. Те се появяват винаги там, където са най-необходими, и вземат най-мъдрите решения. Имат свои любимци\'между хората, помагат им, но ги изоставят, когато жре*ият им е хвърлен, както Аполон изоставя Хектор (XXII песен). Понякога божествата са студени, честолюбиви и отмъстителни. Атина и Хера държат Троя да бъде разрушена заради пренебрежението на Парис към тях. Те са толкова божествено крайни в чувствата си, че човешките страдания и кръв не значат нищо за тях. Моралът на бога е морал на силата.
Допустимо е човекът да прояви неподчинение спрямо божествената сила (Агамемнон в I песен) и дори да посегне на бог (Диомед в V песен), но по-типично е преплитането на човешката и божествената поля (XXIV песен). В XXIV песен боговете подготвят срещата между Ахил и Приам, след като ги оставят сами, по човешки да решат проблемите си. Ахил се дразни от намесата на боговете, но в крайна сметка стига до тяхното разумно решение — връща тялото на Хектор. Това, което го кара да отстъпи, е чисто човешкото съчувствие към бащата, загубил своя син.
Разсъжденията на успокоения Ахил отвеждат не към боговете, а към една обобщена философия за живота. Мъртвият Хектор вече не е враг. Почитта, която Ахил му оказва, е почит към смъртта, пред която всички смъртни са равни. Древните гърци вярват, че след смъртта човешките души отиват в подземното царство на Хадес. Ако мъртвият не бъде погре*ан, душата му се скита по земята, гневи боговете и вещае нещастия. Извършването на погре*ален обред е неписан закон в обществото, валиден не само за Омировото време. Смъртта на всеки е определена още при раждането му. Това е съдбата. Според старогръцката митология човешкият живот е нишка, която държат в ръцете си неумолимите богини на съдбата — мойрите. Мойрата Клото преде нишката на живота и щом тя се скъса, идва смъртта. Втората мойра Лахеза изтегля жре*ия, който определя земния път на човека, а третата мойра Атропа записва всичко на свитък. Каквото е запи сано, не може да се промени. Съдбата носи огорчения, когато човекът я знае предварително като Ахил, но н в неведението си той е трагичен, защото „никой от хората свойта съдба не избягва”, За човека остава само това, към което Ахил призовава стареца Приам — да се примири и да приеме и доброто, и злото, което му е отредено. Човекът трябва да преодолява трудностите, да страда и да посреща радостите след тях. Добро й зло, живот и смърт, мир и война вървят заедно. И в най-трудните моменти животът продължава. Омировото внушение е животът трябва да бъде ценен и уважаван. Всяко събитие в него е важно. Такова отношение към живота Омир внушава чрез величествено спокойния епичен тон на повествование. Наслагващите се детайлни описания създават впечатлението за широко и пълно отразяване на една многообразна действителност.
Художественият стил на Омир се проявява както в предмета на епическо изображение, така и в начините на това изображение (художествена действителност и художествен език).
Омир използва сюжети и герои, познати от митологията, като се отнася към тях естетически. Героите са „силни”, „красиви”, „божествени”, „благородни”. Те си служат със „свещени”, „прекрасни” вещи — облекло и оръжие, които им придават великолепие с блясъка си.
Военният бит е пояснен и допълнен чрез картини от мирния живот, а не обратното. Подобен начин на сравнение показва, че точно мирът е по-ясен, по убедите лен, по-близък на поета. Част от художествената действителност на „Илиада\" са боговете и съдбата. За разлика от митологичните богове Омировите са „само обобщение на човешките чувства и настроения, на човешките постъпки и воля. Ако една или друга постъпка на човека се обяснява с волята на боговете, това означава, че дадената постъпка е извършена от човека в резултат на негово вътрешно решение, толкова дълбоко, че самият човек го преживява като нещо, зададено му извън него.\"
Стилът и езикът на Омировия епос се отличават с голяма строгост и традиционност. В него се преплитат архаично и съвременно. Архаизацията се състои в това, че поетът възстановява митовете от древната критско-микенска култура със свойствената им строгост на поетичната форма. От друга страна изпълва традиционната форма с ново съдържание, като отразява психологията и възхода на гръцката демокрация.
Художествените изразни средства, с които Омир си служи, най-често са: многократни повторения, постоянни епитети, разнообразни сравнения, тържествена реч.
Единственият метрически размер, използван в епоса, е хекзаметьрът. Той е далеч от разговорната реч, но изцяло съответства на вековните епически традиции.
Всичко, описано в “Илиада”, я превръща в енциклопедия за живота и мисленето на древните гърци, без която културното развитие на Европа би било невъзможно.