kukli4ka__
01-31-2007, 10:59
За повечето хора думата "робство" означава живот под чужда политическа власт, иго, докато терминът "свобода" се възприема като възможността на дадено човешко същество да проявява своята воля. Поетичният дискурс на Христо Ботев определя тези понятия именно в контекста на националната освободителна борба. Робството при Ботев е осакатяване, унижаване на човешкото достойнство, принизяване не само на материални и духовни ценности, но и на основни християнски постулати, а свободата е свръх ценност. Двете понятия са разгледани в универсален, общочовешки смисъл. Именно заради това идеите на поета надхвърлят границите на националното, за да се превърнат в един интернационален символ на борбата срещу подтисничеството. От неговата идеология блика възрожденски дух, но нея (идеологията) не я подържат само българи, а и стотици други угнетени нации - македонци, сърби, поляци, руснаци и т.н. И именно това, че автора успява с малко на брой творби да опише, но и същевременно да заклейми робството, го издига в поет-идол на на един нов свят. Робството и жаждата за свобода са намерили най-голямо отражение във фолклора. Стотици народни умотворения проклинат жестокостите на поробителите и обезсмъртяват делата на народните закрилници. От всички наши поети Ботев е най-близо до народната песен, но същевременно той е и най-самобитният.
Автора не й подражава като другите, не взема изрази от нея, като Пенчо Славейков или Кирил Христов, защото той я носи в гърдите си и притежава нейния дух и ритмика. Поета не е търсил в нея художествен образец, нито пък й се е любувал, като на нещо красиво. Той просто я е имал в себе си и я е носил в кръвта си като неизбежна съдба. Хайдутинът не е бил за него романтика, а сурова действителност. Когато е възпявал Чавдар воевода, е имал предвид себе си. Когато е обрисувал смъртта на Хаджи Димитър, той е обрисувал своята собствена смърт. Стихотворението "На прощаване" е неговото прощаване , но в него е скрита и неговата (Ботевата) същност: "Доброму добро да прави лошия с ножа по главата." Връзката на Ботевия дискурс и фолклора е съвсем реална. Защото той (дискурса) е част от Възрожденския културен модел. Неговото творчество, под формата на песен, разклаща устоите на робството и подтиква народа към борба. Но не само това е приликата между Ботевата поезия и Възрожденската традиция. Избраникът на поета е идентичен с Героя на Възраждането - млад, красив, могъщ, безстрашен, войнствен, жертвоготовен, извисен, но и самотен. Неговото духовно превъзходство над другите му определя съдбата на неразбрания, на самотника: "Тежко се брате живее между глупци неразбрани." Злите сили също са визирани, чрез похватите на Възраждането. Символите на злото са: змията, звяра, чудовището, лъжата - "Син на Лойола и брат на Юда", "смок", "сюрмашки изедник", "душманин", "звяр", "змия". Наред с образите на героя и злото в Ботевия дискурс важна роля играе образът на брата. За поета братът не е сродникът или другият син на една майка, а другарят, братът по идеи, борецът за свобода. Брата е единственият човек, който разбира героя и го подкрепя в неговата трудна мисия. Само Той е способен да разбере мъката на народа и неговата жажда за свобода, само Той е имал смелостта да се опълчи срещу тирана, отдавайки живота си на един висш идеал. За такива братя жадува Ботевия избраник, именно в техните очи поета вижда надежда за свобода, вярата в утрешния ден и смелостта да посрещнат несгодите на настоящето, именно тези свои братя той подтиква към борба, свобода, подвиг и дори смърт в стихотворението "Към брата си". Загубата на другар е тежък удар за автора. В "Обесването на Васил Левски" преобладаващите черните краски обрисуват мрачното настроение обхванало поета - свещеният глас на майката е "глас в пустиня", на черното бесило виси със "страшна сила" един достоен син на България, псета и вълци,които вият в полята, гарвана който грачи грозно и зловещо. Всичко това доказва голямата обич, която е изпитвал Ботев към другаря и невъзвратимата загуба за България. Но в основата на злото Ботев вижда в житейската философия за "добрия живот" с цената на човешкото обезличаване. Философия, която подържа робството, отхранва роба, "скота", "глупеца", а не бореца. Борецът за "правда и свобода", героят, който "тегло не търпи", юнакът, чието сърце не "трай да гледа, че турчин бесней" над бащино му огнище, няма по-заклет враг от проповедника на тази "скотска" философия. Именно в носителят на тази идея за лично благуване и преуспяване зад проповедта "Търпи и ще спасиш душата си", се крие първоизточника на всеки позор, от който следват всички страдания на народа. В стихотворението "Елегия" поетът заклеймява и българската интелигенция (попове, учители, книжовници) - "рояк скотове, в реси и слепци с очи", като носител на срамната идея за търпението. Но освен търпението, Ботев презира и празния патриотизъм. Неговата омраза, към малодушните и патриоти само в пиано състояние, сякаш прелива от гневните думи - "а вий ... вий сте идиоти" ("В механата"). За тези хора, животът е свръх ценност, която не си заслужава да се загуби, заради свободата на народа. Те всъщност са проповедници на философията за "добрия живот" - треперят да не изгубят живота си, заради патриотичните си слова произнесени в пияно състояние. Тях ("патриотите") поетът нарежда до попове, книжовници и всички останали "скотове", които треперят за живота си и нехаят за свободата на отечеството. Ботевото стихотворение "В механата" е сходно по-съдържание с главата "Пиянството но един народ" от Вазовия роман "Под игото". Но това не е единственото общо нещо между двамата големи творци. Финалната част на Вазовото стихотворение "Кочо" (" И Господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим") съответства на Ботевото стихотворение "Моята молитва". Двете стихотворения отричат християнските схващания за милосърдния и праведен Бог. За Ботев, подобно на Вазов, не би могъл да съществува справедливия Господ и част от неговите (божиите) раби да бъдат подложени на нечувани жестокости. За това Ботевата вяра се е насочила към един друг по-справедлив Бог - Бог "на разумът", който вдъхва надежда на подтиснатите и ги подтиква към борба, към свобода. Именно идеите на този нов Бог проповядва и избраникът на поета. При изясняването на понятието робство Ботев е използвал една твърде опростена цветова гама - предимно червено и черно. Черният цвят символизира злото, проклятието, нещастието - "... черни ми кърви в земята, земята, майко, черната ...", "турска, черна прокуда", "черно бесило" Докато червеният цвят е цвят на кръвта, страданията, жестокостта на поробителите и мъченията на подтиснатите - "и пот от чело кървав се лее", "там де се с кърви облено". Кръвта представлява живителната сила, а робството отнема силите, изсмуква жизнените сокове, осакатява хората. Понятията "свобода" и "робство" не само осмислят начина на живот на героя, но определят и неговия по-нататъшен път. За стихотворенията "Майце си", "Към брата си", "Елегия" и "Дялба" е характерна визията за духовно "израстване" на героя. В първото стихотворение Ботевият избраник е неуверен в себе си, в смисъла на живота и смъртта. Понятия като свобода, борба и смърт юнашка не намират отражение в него (стихотворението), те са заменени от копнежа за майчина любов. В стихотворението "Към брата си" се наблюдава градация в мисловния и душевен мир на героя. Засилва се любовта му към отечеството, което го издига над останалата маса "глупци неразбрани". Заедно с нарастването на любовта към родината в "Елегия" се увеличава и омразата към робската действителност и дребнавото мислене. В стихотворението "Дялба" героят вече е духовно "израснал" , "узрял" за народното дело. Той е обединил силите си с тези на свои съмишленици (братя по идеи). Обикновеният човек се е превърнал в Герой, народен закрилник, смисълът, на чиито живот е в простите думи "свобода или смърт юнашка". Призивът "На смърт братко, на смърт да вървим" всъщност е призив за борба, за подвиг, за саможертва. В стихотворението "На прощаване" са дадени двете визии - за юнашката смърт ("да търсят бяло ми месо по скалите; черни ми кърви в земята") и възможното победно завръщане ("Ако ли мале, майно льо жив и здрав стигна до село"). Това не е окончателно връщане, то е само минаване през село, отново на път, по вечния Ботев път към смъртта. Двете визии се сливат в една. Така се получава образа на Пътя ("Пътя е страшен, но славен"). Този път е очертан от конкретни и живописни детайли. В повечето стихотворения Пътя започва от "чужбината" , за да премине през "Тиха бяла Дунава" и се озове в родината (или по-скоро мястото на смъртта)., към която е устремен изгнаникът, бунтовник. Важна роля за изясняването на понятията "свобода" и "робство" играят пространствените измерения. В Ботевия поетичен дискурс тези пространства са чужбина, родината и онова място, което поетът нарича ТАМ. "Чужбината" е място свързано с тегоби и неволи, място, където те (бунтовниците) се скитат "немили-недраги". Родината, от която са прогонени от "черна турска прокуда" е обетованата земя. При това тя (родината) не е представена чрез обобщен образ на отечество, чрез две основни понятия - "бащино огнище" и лобно място. "Бащиното огнище" е място, което е свързано с носталгични спомени - за поробените майка, братя и мило либе. Лобното място всъщност е това така характерно за Ботев ТАМ. Пространственото измерение ТАМ е място на борбата, на подвига, на смъртта юнашка - "Там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец", "там де земя гърми и тътне", "Там де е се с кърви обляно". В стихотворението "До моето първо либе" това измерение добива реални очертания -"чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни". Това вече природно пространство ТАМ се превръща в предел на душевно освобождаване, предел на подвига, естествено свързан със смъртта. Поетът вижда това място в някаква мрачна, романтична еуфория - картини, в които земята "гърми и тътне от викове страшни и злобни" се преплитат с копнежа по смъртта и покоя ("хладен гроб, сладка почивка"). В "На прощаване" пространството ТАМ е пространство на битките и смъртта: "Там за мило, за драго за теб, за баща, за братя, за него ще се заловя, пък ... каквото сабя покаже и честта, майко юнашка!" Героят е достигнал до това място, благодарение на пътя, който сам е избрал - Пътя на подвига, на саможертвата, който неизбежно завършва със смърт. В стихотворението "Хаджи Димитър" ТАМ вече е Балкана - "жив е той, жив е там на Балкана!". Балканът е символ на свободата, на хайдушката гора закрилница, но и на смъртта. И именно ТАМ в Балкана загиват както Хаджи Димитър, така и Христо Ботев, за да останат да живеят завинаги в сърцата ни. Ботев оставя след себе си едва двадесетина стихотворения, но всяко от тях е една изстрадана болка, една ясно осъзната личностна и категорична позиция. Родено от могъщ талант, неговото поетично творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко личностно изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби. Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична, гражданска и творческа съдба и е достигнала до нас като съкровена изповед.
абе незнам дали е точно по темата но мисля че ще помогне :)