PDA

View Full Version : Веднъж



Elby
02-08-2007, 10:10
Веднъж, когато бях малък, се изгубих в една част на града, която не познавах. Връщах се от игра - дотам ме беше закарала майката на едно от хлапетата, с които бях излязъл да играя. Та, реших да се върна пеша и се изгубих из уличките. Бях срамежлив и се страхувах да попитам някого за посоката. А и никой не ми обръщаше внимание, когато се решавах и опитвах. Затова започнах да обикалям улиците, с надеждата, че все пак ще успея да се ориентирам.

След като обиколих няколко пъти близките пресечки, се озовах на мястото, от където бях тръгнал. Бях отчаян, изморен, гладен, беше ме страх, а и беше много студено. Понеже не знаех какво да правя, седнах на една пейка и се разплаках. Но и тогава никой не ме забелязваше. Накрая легнах и се сгуших в якето си. Беше ми адски студено и бях ужасно гладен, но някак съм успял да заспя.

Събудих се в едно доста тясно и неудобно легло, но легло с топли завивки - един леко опърпан дебел юрган. Стаята беше мъничка - побираше само леглото и малка печка на дърва, от която струяха топлина и уют. Не знаех къде съм и понеже видях, че наближава 7 вечерта, веднага си обух окъсаните маратонки и скочих към вратата. Но тъкмо посягах към дръжката, когато домакинът влезе.

Оказа се млада жена - на не повече от 27-28 години и изключително красива (макар тогава да не обърнах внимание на този факт). Като ме видя, тя се усмихна и ме пита дали искам да хапна нещо. Поканата й ме подсети за стържещия ми стомах и веднага я последвах в съседната стая - кухня и гостна - която не беше много по-голяма. Излапах доста бързо всичко, което тя ми беше приготвила вдигнах глава да се поогледам. Стаите бяха чисти и подредени, макар и бедно обзаведени. Беше топло и светло - през единствения прозорец се виждаше оцветеното в червено и оранжево от току-що залязлото слънце небе.

После се замислих за секунда и осъзнах, че тя сигурно ме бе намерила заспал на пейката и бе решила да ме прибере в своя дом. Изглежда й дължах благодарност, затова погледнах отново към нея с намерението да и го кажа, но тя се усмихна и, преди да проговоря, ме попита:
- Защо не спря някого, за да го помолиш да ти обясни накъде трябва да вървиш?
- Защото се страхувах, а и тези, които молих, не ми обърнаха внимание. - отговорих накратко.
Тя отново се усмихна и ми каза:
- Явно не си молил тези, които трябва. - Говореше бавно, явно давайки ми време да възприема чутото. - Малко хора биха отвърнали на молбата ти - повечето просто те подминават, сякаш дори не съществуваш. Състраданието е нещо много рядко.
След това се обърна за малко и се загледа през прозореца. Навън вече ставаше тъмно и аз трябваше да се прибирам - още бях малък, а цял ден бях играл навън и майка ми щеше да се притеснява много за мен. Затова се обърнах към жената и казах:
- Благодаря ви за всичко, г-жо. - и наистина бях благодарен, а не просто защото си говорех възпитано - Бихте ли ми казали как мога да стигна до центъра на града,защото трябва да се връщам у дома? - а след кратка пауза добавих - Мисля, че вие сте от малкото, за които споменахте.
Още една усмивка се появи на лицето й. Аз също се усмихнах, докато тя ми отговаряше:
- Разбира се.
И потеглихме.

Непознатата каза,че ще дойде с мен, за да не се загубя пак. Докато вървяхме, тя ми разказваше приказки и забавни случки, пееше ми детски песнички. И през цялото време ми се усмихваше. Така мина известно време, което ми се стори много малко, и ние стигнахме до една улица, която ми беше позната.

Спряхме и аз отново се обърнах към нея:
- Искам пак да ви благодаря, г-жо. - и се усмихнах - Вие много ми помогнахте.
Тя отново ми се усмихна, наведе се и ме прегърна. А после ми отговори:
- Не ти, а аз трябва да ти благодаря. - зашепна ми тя - Толкова много приличаш на моя син. Благодаря ти, че ми даде този ден, защото той беше най-хубавия, който съм имала от години.
После се изправи и пак ми се усмихна.
- Може би не го разбираш, но ти ми помогна много повече, отколкото аз на теб. Защото макар да беше едва един ден, ти успя да ме накараш отново да прогледна. Само с това, че ми даде някого, за когото да се грижа. Сега зная.
И се обърна и тръгна. А аз се провикнах след нея:
- Г-жо, г-жо, не ми казахте името си!
Тя спря, обърна се и отново проговори:
- То не е важно, мило момче. С времето ще избледнее и ще го забравиш. Но те моля да запомниш, че винаги трябва да знаеш какво търсиш. Така никога няма да се изгубиш.
И с една последна усмивка, направи няколко крачки и се скри в мрака.

marina star
02-08-2007, 10:52
i kakvo??? :-k