PDA

View Full Version : Просмисляне на глобалната полит-икономия



quench
02-08-2007, 14:02
Публикувам този превод на статия на проф. Фокс за The Ecnomist 02/2007. Преводът е мой (което личи и по глупавите грешки и на моменти скапаните изречения - за което се извинявам). Нека всеки,който е анти- за централно-плановата икономика и се подиграва на подобни идеи,да прочете и осмисли това:


За четвърт век политиците, учените и журналистите благоразумно приемаха общоприетата теза,че нео-либерализма в голбалната икономика води до невероятен успех. Бяхме уверени,че разноските в следствие на глобалната дерегулация на капиталовите, трудовите и стоковите пазари – включае и дислоцирането на работници и общности – са “преходни” и повече от компенсирани от приносите в общия икономически ръст, възходящите стандрати и свиването на пропастта между бедни и богати. Наистина, бедните нации бяха убедени,че тяхната единствена надежа за просперитет е в отварянето на висчки национални пазари и стремеж към стратегия по растежа,базирана на експорта.
Все още няма убедително доказателство,което т.нар. Вашингтонски консенсус да представи в защита на обещанията си. Повечето от твърденията са базирани на епизодични доказателства и регулярно отчитат само ползите,но не и разноските. Повечето системни усилия за доказването на позитивния нетен ефект чрез сравняване на икономическата дейност на държавите,използвайки доста грубо допускане за “отвореността”,бяха посрещнати скептично от честните професионалисти.
От друга страна, на лице са непоклатими доказателства за това,че нетния ефект на нео-либерализма се оказва негативен. Например, във връзка с едно изследване на ООН,английският икономист Джон Итуел (1996) посочва,че финансовия либерализъм от 70-те трябваше да:
• прехвърли спестяванията от развитите към развиващите се фирми
• намали разходите по заемите
• да увеличи икономическия растеж
Вместо това,до 1992:
• спестяванията се прехвърлиха от развивашите се към развитите страни
• ръстът на лихвите се увеличи
• икономическият растеж се забави
От изследването на Итуел насам, бяхем свидетели на срива на мексиканското песо, финснсовата криза в Източна Азия, а сега и световна рецесия,всчики те намалявайки впечателнието от нео-либералният режим още повече. Едно скорошно изследване сравни растежа на реалния БВП в периода 1960-1980 с този в периода от 1980 до 2000 гдина за 116 държави,разделен в квинтили чрез дохода на глава от населението. То показа,че растежа за всеки квинтил е спаднал в по-късния период,сравнен с по-ранния. Сред най-бедните държави в най-малкия квинтил, ръстът от 1980-2000 год се оказва негативен. Иронично,но тези страни,които са отбелязали най-голям растеж през разглеждания период,са именно тези,които най-яростно се съпротивляваха на съвета на Вашингтонския консенсус.
Неравенството също се е задълбочило. Както показаха Критиан Велер, Робърт Скот и Адам Хърш (2001), средният доход на най-богатите държави беше 77 пъти по-голям от този на най-бедните десет през 1980,а през 1999 – 149 пъти. Доходът на 10% най-богати хора в света през 1980 беше 70 пъти по-голям от този на 10% най-бедни,докато през 1999 разликата достигна 122 пъти. Всред нациите,неравенството също се задълбочи. Със сигурност в страните,където информацията е най-надеждна, накона е към увеличаване на неравенството (Фокс и Мишел,2000).
Дори президентът на Световната Банка Джеймс Улфенсън през 1999 трябваше да допусне,че “на нивото на хората системата не действа”.

Неадекватни светвони институции

Исотрически факт е,че успешните национални пазари са били контролирни от политически институции с цел ефективна дейност. Държавната регулация е нужна за да подсили контактите, осигури яснота и да защити гражданите от бруталността на необуздания пазар. Централизираното банкиране и дискретната фискална политика са есенциални за поддръжката на растежа и стабилността на макроикономиката.
Но в днешно време, под водачеството на най-развитите световни икономики, подтиквани от мултинационални финансови интереси и рационализирани от “фундаментализма на свободния пазар”, се провеждат опити за създаването на глобален пазар без политическите институции,които да го направят ефективен.
МБФ,например,не е централна банка за подхранването на световен растеж и стабилност. Той е по-скоро кредитор с идеологически цели, пригаждащ заемите си за бедстващи държави със строгост и анти-трудова политика,насочена към даване на приоритет на изплащане на дълга чрез експорт,а не чрез вътрешен растеж. Въпреки,че той изисква отделните клиенти да отварят пазарите си за конкуренцията, МВФ сам по себе си е център на кредитен картел; той има споразумения с други финансиращи единици,чрез които да се увери,че проектите,които не харесва,ще бъдат отписани от листата за кредитиране от Световната Банка и други кредитиращи институции, както и от правителства и големи частни капиталовложители. Както всеки картел, МВФ използва своята олигополистична власт за да преследва политически цели. По този начин той демонстрира благосклонност към тези държавни лидери,които са в синхрон с главните привърженици на банката. Бивш главен икономист в МВФ открито заяви,че служителите на фонда не си мръдват пръста без да са се консултирали с хазната на САЩ.
Още повече – служителите са неподходящи за своите задачи. Стенли Фишер (1997), по това време първият управителен директор на МВФ,заяви на Ню Йорк Таймс през декември ’97,че неговата агенция – въпреки своята армия от хиляди икономисти – няма възможност да следи глобалната банкова система ефективно: “Количеството детайлизирана информация,която е нужна,за да разберем системата е далеч над възможностите на единична мултинационална организация”.
Допускането на Г-3,Г-7 и Г-8,че глобалната икономика може да бъде подсигурена чрез общо менажиране,е доста неуместно. Водачеството на тези напреднали страни притежава дори още по-малко възможности да се справи планирането на глобалното равновесие дори от МВФ и Световната Банка. Така въпреки изразената загриженост на световните икономически сили след азиатската криза от 1997а,свързана с това,че света се нуждае от нова финансова “архитектура”,всъщност изключително малки реформи бяха направени.
В действителност, световната финансова система е управлявана от ad hoc кризисно ръководство, характеризирано с среднощни обаждания от представители на хазната на САЩ към световните финансови магнати, служители на МВФ пътуващи под прикритие към столиците на държави от Третия свят и лекции на Уолстрийт за непокорни политици от развиващите се страни. Този стил на кризисно управелние има едно голямо предимство за тези,които успеят да се справят с глобалната икономика. То е,че се избягват политически неудобните въпроси относно отчетността и суверенитета. Когато света се изправи пред криза, въпросите по честността, икономическата ефективност и демокрацията се изместват като вторични спрямо спешната задача: да се възвърне доверието на инвеститорите. Когато кризата приключи, световните политически лидери се обръщат към други проблеми, а възможността за сериозен публичен дебат се изгубва – до следващата криза,която трябва да се преодолее,но този път при много по-висок риск.
При липсата на институции,които могат да поддържат и стабилизират световното търсене, преднамереното насърчаване на стратегии за развитие по линия на експорта поставя съдбата на световната икономика на волята и способността на големите развити икономики – Япония, ЕС и САЩ – да подсигурят пазарите и общите инвестиции,нужни за да се ускори растежа на останалата част от света.
Сега,когато японската икономика е оплетена в мрежата на собствената си финансово-потребителска криза,явно не е източник на силен икономически стимул. Действително, това би бил начина за справяне с проблема – Япония трябва да премине през финансово преструктуриране,което допълнително да намали собственият й растеж.
Европа е в по-добро състояние. Тя притежава неизползвани ресурси и капиталовата й сметка е балансирана. Но Еврозоната е ограничена от консвервативната макроикономическа рамка на Маастрихтския договор и други политически уговоркии ще бъде доста трудно да се освободи от тях в краткосрочен план. Още повече,че досега икономическата й политика бе насочена към улесняване на източната й експанзия.
Това оставя като главен фактор за стимулиране на световната икономика САЩ,който през 90те,особено през втората им половина,осигурява главната част от световното търсене.

Световна политика и управление
Неуспехът на нео-либералната плитика и нейните режими и спорните възможности на икономиката на САЩ да действа като постоянен двигател на развитието води до задънената улица,в която се намира световното глобално управление. За нещастие, политическата структура на тази система на днешно равнище е нсепособна да създаде нов и успешен,най-вече,път към светвен просперитет.
....



По-нататък статията преминава в икономическа терминология и факти,свързани с доказване на тезата на проф. Фокс. Но идеята на увода доказва някои мои предишни изказвания,взети на подбив от незапознати с проблематиката съфорумници.