" Тъмен Герой " - Иван Вазов - Есе [Архив]

sladkata_sisi

02-26-2007, 07:29

"На тъмни фантазий създанье мъгляво..."
Иван Вазов, "Тъмен герой"

Светло, тъмно - метафорите, от които започва всяка митология. Вазов изпробва възможностите им в одата "Паисий" от цикъла "Епопея на забравените". Изненадваща е обаче тяхната поява в повествование за съвременността, която традиционно се представя в снизен план. И наистина историята на Ненко е твърде обикновена, за да се задържи в едрия формат на мита: дребен търговец, разорен през Руско-Турската война, "като хиляди и хиляди българи в Тракия", той е принуден да търси ново социално амплоа. В поетиката на разказа митологичното е включено тъкмо със способността си да уедрява, да проектира частното и случайното върху големия сюжет на общото и необходимото. Получил значимост под лупата на митологизиращото разказване, печалният път на Вазовия герой от мрака към светлината и обратно става образ на тъжната комедия, играна у нас от следосвобожденския период насетне. Митологични по същество са и необикновените метаморфози във възприемането на света, неговото изсветляване и потъмняване в зависимост от промените, които претърпява героят. Митологичен е и мотивът за достигнатото в скиталчествата из социалното пространство ново познание за света.

Повествованието комбинира различни до несъвместимост видове реч - естетиката на мита се вплита в белетристичната фикция и публицистичната тенденциозност. Различията са толкова големи, че създават впечатление за различни субекти на повествователната реч - овладял емоциите, ненатрапващият присъствието си повествовател изведнъж се превръща в разгневен Автор, съдник на своите съвременници. Метаморфозата му обаче въвлича и читателя в ново отношение с текста, не му позволява комфорта на безразличието или на неразбирането.

В разказа на Вазов митологичните светло и тъмно получават различни социално-етически конкретизации. Тъмно е битието на човека, живеещ в нищета - страданието и безнадеждността "затъмняват" човешките му качества, не им позволяват да се проявят. Непроницаемо е съзнанието, непознало добро и зло. Светло е по принцип приобщаването на индивида към социума, придобиването на социална самоличност. Но в разказа "Тъмен герой" върху този позитивен в същността си процес хвърлят сянка налаганите на индивида компромиси. Затова като "светъл" е означен изборът на Ненко да напусне службата, когато изискванията й влизат в противоречие с неговия естествен нравствен инстинкт. Просветление носи осъзнаването на факта, че абстрактното добро и зло живеят чрез конкретната личност, проявяват се в конкретен момент и конкретно действие.

Традиционен знак за отвъдност и лишеност, тъмното във Вазовия разказ измерва степента на отстраненост от социалните структури и отчужденост от естеството. То е празнотата на непоявилите се етически и социални аспекти на личността.

Между мрака на отхвърлеността и светлината на социалното пространство в разказа "Тъмен герой" стои една мнима метаморфоза. Мнима, защото социалната и нравствената "фаза" в развитието на героя не съвпадат. Краткотрайното закрепване в социалните структури е същевременно нравствен упадък. И обратно - отказът от "месечината", доброволното самоизключване от структурите на относителната социална сигурност е въздигане, проглеждане за истините на човечността. Неосъщественото преображение не позволява на повествователната структура да се разгърне според класическия модел "равновесие - лишение - компенсация". Негов аналог става кръговата структура - от едно състояние на лишеност към друго, разделени от мимолетно равновесие.

Успоредяването на промените в социалния статус на героя и в облика на дома бележи свързаността между публичния и частния живот на човека. Вазов я осъзнава и изобразява като причинно-следствено отношение: моралният хаос в публичното пространство предизвиква безредие в системата на традиционните ценности, олицетворявани от дома. Самият дом вече не е добре охраняваният от света рай, познат от първите глави на романа "Под игото". Изключително опростеният му интериор - "двете стаички", "оголялата къща и опустошените полици" - е печално свидетелство, че той е престанал да бъде убежище за съкровеното на човека. Отсъствието на себеизразеност чрез материалните форми е визуален знак за силно разколебаната идентичност на следосвобожденския човек. От друга страна - липсата на социални форми за адекватно себеизразяване, означена в несполучилата докрай промяна в социалния статус на героя, на свой ред е знак за това, че идентичността не е сред търсените стоки на следосвобожденското публично тържище.

Център на материалното пространство в разказа, домът не е утвърден като идеологически център на общностния живот. Незрелостта на Ненко, проявяваща се в гражданска леност и в лекомислен отказ от собствените граждански права ("политиката е за големците"), се осъзнава като негова трагическа вина. Размислите на Вазовия герой за участието на обикновения човек в обществения живот дават възможност в изобразителната перспектива да се види аналог на ценностната. Индиферентният отказ да се разпознават добро и зло в обществените дела, конформизмът, намиращ израз в позицията "нам, дребните хорица, се пада само да слушаме, каквото ни кажат, и да пазим залъка, дето ни дава царщината", в контекста на разказваното се осъзнават като грях, защото водят към упадък на човешкото, към оскотяване и пробуждане на "нагонът на копоя".

Ако не е балансирана от своята противоположност, ценностната перспектива "от дома към света" създава деформирани образи, изкривява обществените отношения. Тъкмо тази липса се стреми да компенсира Авторът с финалната си пледоария, хипотетично конструирайки отсъстващата, но необходима гражданска гледна точка. А в наслагането на зрителните/ценностните перспективи - наличната и отсъстващата - възникват посланията на текста: публичната самоличност на човека е насъщно допълнение към "домашната"; откриването на индивида като ценност е необходимост за цивилизованото общество.

Ненко пребивава за кратко в социалното пространство, което по дефиниция е светло - нормативно регулирана среда на цивилизованата заедност. Във Вазовия разказ обаче то е обхванато от непрогледния мрак на користта, компромисите със съвестта и политическото насилие. Разказан с езика на мита, българският социум от края на ХIХ век се оказва лишен от положителния полюс на цивилизоваността. Дивотата и примитивизмът в него остават все още без алтернатива. Невъзможността да бъде просветлен, внедрявайки се в социалните структури, оставя човека без избор. Той може да обитава тъмното пространство на асоциалността, без публична самоличност, или да пребивава в също така тъмното социално пространство, натрапващо му една маска, която му налага множество компромиси.

Свързаността от типа на патриархално-етническото родство е изчерпала възможностите си да организира общностното живеене. Следосвобожденската ситуация - наличието на държава и институции, които гарантират съхраняването на етноса - налага друг вид връзки, в които индивидът участва не толкова като етнически, а като социален, политически и икономически субект. Подобна свързаност очертава полюси в еднообразния доскоро български социален пейзаж - "големци" и "еснафи", влиятелни люде и "обикновени" хора, благодетели и просители. Драмата на Ненко е всъщност спор между ценностните системи, свързани с посочените типове култури. Тъмният герой постепенно открива у себе си прагматичния човек на новото време - верен на благодетеля си, ревностен в "служенето", неизмъчван от морални въпроси. И все пак преображението му в homo novus е осуетено - достигнатият предел на поносимостта извиква дълбоко съмнение в искреността на собственото социално превъплъщение.

Очертаната от драмата на Ненко трагична безизходност предизвиква гневните филипики на Автора. Той се намесва, воден от мисълта, че е призван да коригира "неправилностите" в обществената реалност, и тази намеса променя съществено статута и на текста, и на читателя. От белетристичен текстът се превръща в публицистичен. Свободен първоначално да разбира фикцията според усета и опита си, читателят е ангажиран с това да оцени чрез нея извънтекстовата реалност.

Като заличава съзнателно границата между фикция и факт, Авторът превръща историята на Ненко в казус на самото общество. Същевременно за да осъществи докрай позицията си на съдник, той вплита герой и общност в "антично" отношение - превръща човешката фигура в метонимичен образ на етноса. Недвусмислено определящ метонимията като адекватно аналитично четене, възгласът "О, жестоко племе!" скрито съпоставя тъмнината на индивида с трагическата вина на етноса, все още непрогледнал за основополагащата ценност на модерните общества - хуманността. Примитивен в слепотата си, този етнос остава неясен субект, смислово непроницаем и непредвидим. Обществото, създавано от него, не предлага разумни форми на съвместен живот, защото всъщност е паноптикум на неосъзнати или съзнателно заличавани социални самоличности. Липсата на реални социални субекти и правила, които да регулират отношенията им, дава простор на най-отблъскващото в националния характер. Суровите думи "Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа" не само проблематизират христоматийния образ на писателя като заслепен ентусиаст на българското, но и отчитат факта, че обществото остава цивилизационна форма, неусвоена от българите. Външно подобие на социум, то не може да върши основната си функция - да просветлява и приобщава индивида, не може да потисне "свирепите нагони в душата ни".

Събирайки ведно скритите и явни сюжетни нишки, финалната пледоария на Автора изпълнява функцията на deus ex machina в античната трагедия. Тя разрешава неразрешените във фикционалния и обществения сюжет конфликти. Намира актуалното съотношение между етическо, етническо и политическо: етиката се установява като мяра за качеството на обществото, създавано от един етнос; като ефективни се припознават онези форми на политическа култура, които се основават на етически принципи.

***

Следосвобожденският човек живее в динамична обществена реалност, която го принуждава да сменя социалните си роли и етическите си нагласи. Променената среда изправя човека пред необходимостта да разпознава доброто и злото в новите им социални и политически превъплъщения, да открива актуалните значения на вечните нравствени категории. Предлага ли новото време ефективен етически модел, узряло ли е българското общество за нравствена система, различна от патриархалната - зададени чрез съдбата на тъмния герой, тези въпроси отправят към сърцевината на Вазовия разказ.

http://slovo.bg/old/litforum/215/ivelchev.htm

Има и много други в google