Trqbva mi teza

[smirnoffgreen]

Trqbva mi teza po tema: Obraza na Ralica nravstven i esteti4eski ideal za bylgarska devoika i jena "Ednoimenna poema" Pen4o Slaveikov

[smirnoffgreen]

molq vi pomogne te mi spe6no mi trqbva

[kukli4ka__]

Големите поети са ярки творчески индивидуалности.Но в своята самобитност имат нещо общо -те израстват на основата на традицията ,като я надмогват ,зареждат я с ново художествено виждане ,с непознати етически търсения.Традицията носи в себе си натрупаното през годините ,установеното в естетическото съзнание на нацията.Тя е начин на национално мислене.П.П.Славейков е явление ,в чието творчеотво можем да намерим отговор на този общ за литературата проблем.Това е творецът ,който наследява художествените ценности от традицията и в същото време съзначтелно и активно и противоречи ,търсейки нов път за развитието на българската литература.
От познатите във фолклора битови поеми ,той създава нов жанр -битийни поеми ,чрез които не просто описва бита на народа ,а прониква дълбоко в човешкото битие ,стреми се да осмисли философски човешкия живот.Славейков изгражда образа на Ралица с дълбок психологизъм вниквайки в духовния и свят.Необикновената физическа красота на героинята /девойката/ е предетавена от поета по подобие на народните песни чрез сравнение:
"Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка.
.................................................. ...
Той беше строен явор столоват
тя тънка ,вита ,кършена лоза....”
Сравненията са взети от народния бит ,близки до народното светоусещане /като вечерница ,като мъгла е западнгл на всички погледът и/.Новото ,индивидуалното при Славейкове ,че успява да надмогне постоянните епитети /черни очи ,снага топола/ ,характерни за народната песен.Той използва друг подход за внушение на необикновената и хубост -чрез психологическото въздействие на героинята в/у другите:
"Че модрият и поглед бе западнал,
като мъгла на всички на душата
и мислите им все около нея
се виеха ,кат сърмений колан
о кръшната и тънка половина...”
Момците ,пленени от хубосшта и ,се надпреварват да и напият вода ,да се хванат до нея на хорото.Образът на Ралица е изцяло потопен в поетичната атмосфера на народния бит.Пасторалните картини -хорото ,кладенеца ,сватбата -сьздават онзи колорит ,в който се разтварят едновременно и психологическото състояние на героинята ,и драматичната и съдба.Насочвайки се към човешката душа ,Славейков открива нравствени ценности и добродетели с е ететическа стойност -открива своята мяра за човешка красота ,Ралица е носителка на изконно български добродетели; тя е обобщен образ на българска та жена през вековете ,потвърждение на вечните ,непреходни ценности в българския национален характер.
Тя е бедно момиче ,"сиротно чедо" ,но не ламти за богатство -оженва се не за заможния Стоичко Влаха ,а за бедния ,но с добро сърце Иво.Житейската и философия е проста ,но мъдра ,народностна ,основана на ярата ,че щастието се гради не на богатството ,а на обичта м/у хората.0т обра за на Ралица струи човешка доброта и простосърдечност; героинята е естествена ,с открит характер ,с всички споделя радостта си и "всички тя посрещаше засмяна...”.Възлов момент в сюжетното развитие на поемата е срещата м/у Стоичко Влаха и Ралица на Бешбунар.Героинята отстоява правото сина личен избор в любовта ,свободата си да обича ,убеждението в типично народностен дух/ ,че любовта е единствена ,неповторима:
"-Пусни!.. .Сърцето силом се не взема.
Не е то пита ,то не се ломи!"
Осъзнатото достойнство и готовността на Ралица да брани чувствата и щастието си разкркват извисения и духовен облик ,нравствената и сила. Нейната неподкупност и твърдост в любовта напомнят моралната несломимост на Петко-Славейковата Гергана.Двата образа са обединени от идеята за красотата и величието на българката която гордо защитава човешката си индивидуалност.
Битовите семейни сцени в поемата носят внушението за съпружеската нежност и вярност на Ралица.По психологически път е предадена здравата връзка ,единството м/у Ралица и Иво -неясният ек ,докоснал сърцето на героинята като ехо от предсмъртния стон на съпруга й.Изключително е умението на Славейков да прониква в сложните душевни състояния на героите и да разкрива психологическите им изживявания.Тревогата на Ралица и свекърва и е предадена чрез външните изяви на вътрешното напрежение -мълчанието ,бездействието край огнището ,разменените лаконични реплики.Финалът на творбата е силен ,с богато идейно -художествено внушение -своеобразен апотеоз на удивителната сила на героинята да се бори с нещастието ,на жизнения и дух ,стоицизма ,нравствената и красота -типични черти за българката и за българския национален характер.
На преден план в поемата е поставен проблемът за страданието -обикнат ,близък ,автобиографичен за Славейков.Страданието се утвърждава като изпитание за силата на човешкия дух ,като критерий за морално -етична извисеност.Победата на Ралица ,която остава "ненадломена -с несломено сърце" и запазва хубавата си усмивка ,е тържество на човешката индивидуалност над живота ,над съдбата.Така и проблемът ,разработен от позицията на отделната личност ,/а не като колективно страдание ,както при възрожденските творци/ ,придобива нова и оригинална интерпретация -чисто Славейковско звучене.
Мотивът за преодоляното страдание е свързан с нравствения максимализъм на Ралица.Тя се отказва от любов ,родост ,младост ,за да се отдава на майчиното си чувство и на своята единствена обич.Поведението е равностойно на човешки подвиг.Затова тя според Славейков е прекрасна ,т.е. нравственият максимализъм за него е критерий за значимостта на човешката личност ,за нейната красота.Красотата в творчеството на П.П.Славейков е осъзната като нравствено -етична и естетическа категория.Поетът не конкретизира красивото ,а търси неговите духовни измерения ,вътрешния му смисъл. Ралица ,Райка ,Галина /"Неразделни"/ ,Петкана /"Чумави"/ -това е типът женска нравственост с иконостасна пречистеност.Издигнати до нивото на ренесансови мадони ,те са символ на българката от онова далечно патриархално време. Нещо повече -отъждествява своята представа за висока нравственост и красота с етичните норми на народа.Това нетрадиционно отношение към красотат е отправната точка в новаторските постижения на Славейков

[kukli4ka__]

Големите поети са ярки творчески индивидуалности.Но в своята самобитност имат нещо общо -те израстват на основата на традицията ,като я надмогват ,зареждат я с ново художествено виждане ,с непознати етически търсения.Традицията носи в себе си натрупаното през годините ,установеното в естетическото съзнание на нацията.Тя е начин на национално мислене.П.П.Славейков е явление ,в чието творчеотво можем да намерим отговор на този общ за литературата проблем.Това е творецът ,който наследява художествените ценности от традицията и в същото време съзначтелно и активно и противоречи ,търсейки нов път за развитието на българската литература.
От познатите във фолклора битови поеми ,той създава нов жанр -битийни поеми ,чрез които не просто описва бита на народа ,а прониква дълбоко в човешкото битие ,стреми се да осмисли философски човешкия живот.Славейков изгражда образа на Ралица с дълбок психологизъм вниквайки в духовния и свят.Необикновената физическа красота на героинята /девойката/ е предетавена от поета по подобие на народните песни чрез сравнение:
"Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка.
.................................................. ...
Той беше строен явор столоват
тя тънка ,вита ,кършена лоза....”
Сравненията са взети от народния бит ,близки до народното светоусещане /като вечерница ,като мъгла е западнгл на всички погледът и/.Новото ,индивидуалното при Славейкове ,че успява да надмогне постоянните епитети /черни очи ,снага топола/ ,характерни за народната песен.Той използва друг подход за внушение на необикновената и хубост -чрез психологическото въздействие на героинята в/у другите:
"Че модрият и поглед бе западнал,
като мъгла на всички на душата
и мислите им все около нея
се виеха ,кат сърмений колан
о кръшната и тънка половина...”
Момците ,пленени от хубосшта и ,се надпреварват да и напият вода ,да се хванат до нея на хорото.Образът на Ралица е изцяло потопен в поетичната атмосфера на народния бит.Пасторалните картини -хорото ,кладенеца ,сватбата -сьздават онзи колорит ,в който се разтварят едновременно и психологическото състояние на героинята ,и драматичната и съдба.Насочвайки се към човешката душа ,Славейков открива нравствени ценности и добродетели с е ететическа стойност -открива своята мяра за човешка красота ,Ралица е носителка на изконно български добродетели; тя е обобщен образ на българска та жена през вековете ,потвърждение на вечните ,непреходни ценности в българския национален характер.
Тя е бедно момиче ,"сиротно чедо" ,но не ламти за богатство -оженва се не за заможния Стоичко Влаха ,а за бедния ,но с добро сърце Иво.Житейската и философия е проста ,но мъдра ,народностна ,основана на ярата ,че щастието се гради не на богатството ,а на обичта м/у хората.0т обра за на Ралица струи човешка доброта и простосърдечност; героинята е естествена ,с открит характер ,с всички споделя радостта си и "всички тя посрещаше засмяна...”.Възлов момент в сюжетното развитие на поемата е срещата м/у Стоичко Влаха и Ралица на Бешбунар.Героинята отстоява правото сина личен избор в любовта ,свободата си да обича ,убеждението в типично народностен дух/ ,че любовта е единствена ,неповторима:
"-Пусни!.. .Сърцето силом се не взема.
Не е то пита ,то не се ломи!"
Осъзнатото достойнство и готовността на Ралица да брани чувствата и щастието си разкркват извисения и духовен облик ,нравствената и сила. Нейната неподкупност и твърдост в любовта напомнят моралната несломимост на Петко-Славейковата Гергана.Двата образа са обединени от идеята за красотата и величието на българката която гордо защитава човешката си индивидуалност.
Битовите семейни сцени в поемата носят внушението за съпружеската нежност и вярност на Ралица.По психологически път е предадена здравата връзка ,единството м/у Ралица и Иво -неясният ек ,докоснал сърцето на героинята като ехо от предсмъртния стон на съпруга й.Изключително е умението на Славейков да прониква в сложните душевни състояния на героите и да разкрива психологическите им изживявания.Тревогата на Ралица и свекърва и е предадена чрез външните изяви на вътрешното напрежение -мълчанието ,бездействието край огнището ,разменените лаконични реплики.Финалът на творбата е силен ,с богато идейно -художествено внушение -своеобразен апотеоз на удивителната сила на героинята да се бори с нещастието ,на жизнения и дух ,стоицизма ,нравствената и красота -типични черти за българката и за българския национален характер.
На преден план в поемата е поставен проблемът за страданието -обикнат ,близък ,автобиографичен за Славейков.Страданието се утвърждава като изпитание за силата на човешкия дух ,като критерий за морално -етична извисеност.Победата на Ралица ,която остава "ненадломена -с несломено сърце" и запазва хубавата си усмивка ,е тържество на човешката индивидуалност над живота ,над съдбата.Така и проблемът ,разработен от позицията на отделната личност ,/а не като колективно страдание ,както при възрожденските творци/ ,придобива нова и оригинална интерпретация -чисто Славейковско звучене.
Мотивът за преодоляното страдание е свързан с нравствения максимализъм на Ралица.Тя се отказва от любов ,родост ,младост ,за да се отдава на майчиното си чувство и на своята единствена обич.Поведението е равностойно на човешки подвиг.Затова тя според Славейков е прекрасна ,т.е. нравственият максимализъм за него е критерий за значимостта на човешката личност ,за нейната красота.Красотата в творчеството на П.П.Славейков е осъзната като нравствено -етична и естетическа категория.Поетът не конкретизира красивото ,а търси неговите духовни измерения ,вътрешния му смисъл. Ралица ,Райка ,Галина /"Неразделни"/ ,Петкана /"Чумави"/ -това е типът женска нравственост с иконостасна пречистеност.Издигнати до нивото на ренесансови мадони ,те са символ на българката от онова далечно патриархално време. Нещо повече -отъждествява своята представа за висока нравственост и красота с етичните норми на народа.Това нетрадиционно отношение към красотат е отправната точка в новаторските постижения на Славейков

[kukli4ka__]

За да напишат “Изворът на белоногата” и “Ралица” бащата и синът използват народни песни като изграждат реалистично образът на българката с нейните нравствени добродетели. Но Пенчо внася в образа на Ралица вътрешен драматизъм, който поражда психологизъм на творбата. Най-скъпата за Славейков идея и основната в неговото творчество е идеята за човешкото у човека. Според него то се проявява в човешката способност да преодолява трудностите, да издържа на изпитанията, които собствената съдба му поднася. В това се изразява свободата на човешкия дух да преживее и надделее, нещастията, да остане несломим от тях – това значи да бъде свободен. Това е основната идея в “Ралица”:
от живота ненадломена
с несломено сърце.
Затова основното в поемата не е сюжета – доста често срещан фолклорен мотив, а образът на главната героиня. Чрез творбата той разкрива ценностната система. Проявява умение пестеливо да представи специфичното на народния живот – възмогването на страданията и запазването на човешката слабост. Представя персонажите в повратен момент от живота им. Образът на Ралица е ситуиран чрез дълбоки драматични конфликти и състояния, които героинята изживява без да раказва подробности за живота Ј. Сюжетът не се отличава с богатство на събитията. Завръзката е любовта между Иво и Ралица. Верността на Ралица към тази обич се доказва чрез поведението Ј към богатия Стоичко Влаха. Тя отхвърля предложението му с мъдростта: “Сърцето ти не пита: то се не ломи”.
Творбата възпроизвежда и народни мирогледни представи – Ралица и Иво олицетворяват приемната любов, характерна норма за фолклорна представа. В своя тежък исторически живот народът е изразил едно трагично светоусещане – щастието е мигновенно, страданието е вечно. Със своята физическа прелест, трудолюбие, чувство за любовна вярност, жизнеустойчивост Ралица се отъждествява с патриархалния етичен модел за добродетелност. По този начин Пенчо Славейков става изразител на един специфичен национален идеал за човешка личност.
Успоредно с това в образа на Ралица творецът разгръща модерни идеи, непознати на българския фолклор. Поемата поставя проблема за силата на индивидуалната воля, чрез която човекът надмогва волята на съдбата. По принцип семантичната двойка съдба – воля е смислов център на цялото поетово творчество. В този смисъл поведението на Ралица илюстрира духовната неограниченост на човешките възможности – любимият е убит, семейното щастие е разрушено. Такава е волята на съдбата. Страданието не тласка Ралица към самоунищожение. Тя намира смисъл на живота си в любовта и грижите за детето си, съумявайки така да запази нравственото – естетическото равновесие. Тази нейна способност означава най-точно лексикален лайтмотив на творбата – ненадломена. Емоционален знак за нейното себесъхраняване е образа на “оназ усмивка”. Образът на Ралица въвежда основния строителен мотив на Славейковото творчество – мотива за нравствения стоицизъм. Именно героят надмогващ превратностите на съдбата, Славейков възвеличава ярко в творчеството си. Този герой не е само естетическо, но и жизнено кредо на поета – като дете е скован от тежък недъг и цял живот надмогва стоически трагичната си орис. Всъщност този своеобразен автобиографизъм, тази способност на Пенчо Славейков да интерпретира фолклора през призмата на индивидуалното личи при типилогичната съпоставка на образа на Ралица с образа на Петко-Славейковата Гергана от “Извора на белоногата”. Бащата е по-близо до фолклорното светоусещане, защото водещ в изграждането на образа на Гергана е мотивът за чезненето на красотата – вариант на мотива за вграждането, докато в образа на Ралица мотивът е за съхранението на красотата. Внушава се чувството за нейната хубост чрез сравнението:
Кат оназ вечерница в небето
Една бе в село Ралица девойка…
Предадена е красотата и очарованието чрез отношението на другите към Ралица. Както Петко-Славейковата героиня отхвърля предложението на везира в името на любовта си към Никола, така и Ралица остава вярна на Иво. Ралица е сираче, но е несломима, нито в младостта, нито в семейната си мъка.
Като контраст на идиличността битува образът на Стоичко Влаха. Неговата съдба е решена също в духа на патриархалните норми. За този, който ги е нарушил няма място в патриархалния свят. След убийството на Иво той напуска завинаги селото. Този образ има модерни проекции. Интересна е гледната точка на поета към деянието му – убийството е предадено в обективистична форма. Славейков нито обвинява, нито оневинява злосторника. По този начин в творбата си дават среща две позиции – от етическо гледище Стоичко е престъпник, защото отнема човешки живот, но от естетическо, деянието му не е престъпно, защото той убива заради красотата. Естетическият му импулс властва над нравствения му. Егоистичния стремеж за щастие върху нещастието на другите е знак, че у героя са в дисбаланс естетически пориви. Опитът му да се издигне над конвенциите на морала го доближава до модела за човек, робуващ на природните си инстинкти.

мисля че с тези две ще стане добра тема

[smirnoffgreen]

mersi mnogo

[ProstoAz]

mersi mnogo

С това считам темата за приключена! :wink: