ще остана анонимна
03-01-2007, 20:49
Той със нея, аз със него
танцуваме във тъмнината
и погледите жадни се прокрадват
скрити въздишки-всичко личи
Аз търсех твоя поглед там, и го намерих,
но защо тогава толкова ме заболя?
Какво криеш в очите си,
нашето време отдавна отлетя.
Нима не мина достатъчно време,
нима вече не си забравил за мен?
А до сега се преструваше,
но онзи ден те видях.
С пламака в очите ти,
който още беше там.
Той стоеше толкова непокътнат
както го бях оставила преди години.
Но толкова променен
и толкова наранен.
Ах, Боже, години ли минаха?
Времето отлетя, а болката?
Прости ми, Господи, за глупостта.
Наивна бях, и малка бях.
Не осъзнавах това което ти ми даде
и без да се замисля го погубих.
С какво заслужих тази участ?
Защо бях толкова невежа?
Как погубих всичко в миг,
градено толкова години?
И как можах тогас да нараня
това сърце, което днес жадувам.
Със смях да се разделям,
а после със сълзи да умолявам.
Как бях толкова глупава, о, Боже?
Защо ми позволи това?
Сам самичка всичко да погубя,
а после пак да търся любовта?
.... Не очаквам никакви оценки, знам че не е хубаво, но имах нужда да излея мъката си... Посветено е на един поглед, който никога няма да забравя, поглед изпълнен с такова обвинение и с толкова болка . Поглед способен да преобърне живота ми. Само един поглед, а толкова много тъга. Никога няма да си простя, че оставих това да се случи... :cry:
Moderated by koalka
т.1 от Правилника!
танцуваме във тъмнината
и погледите жадни се прокрадват
скрити въздишки-всичко личи
Аз търсех твоя поглед там, и го намерих,
но защо тогава толкова ме заболя?
Какво криеш в очите си,
нашето време отдавна отлетя.
Нима не мина достатъчно време,
нима вече не си забравил за мен?
А до сега се преструваше,
но онзи ден те видях.
С пламака в очите ти,
който още беше там.
Той стоеше толкова непокътнат
както го бях оставила преди години.
Но толкова променен
и толкова наранен.
Ах, Боже, години ли минаха?
Времето отлетя, а болката?
Прости ми, Господи, за глупостта.
Наивна бях, и малка бях.
Не осъзнавах това което ти ми даде
и без да се замисля го погубих.
С какво заслужих тази участ?
Защо бях толкова невежа?
Как погубих всичко в миг,
градено толкова години?
И как можах тогас да нараня
това сърце, което днес жадувам.
Със смях да се разделям,
а после със сълзи да умолявам.
Как бях толкова глупава, о, Боже?
Защо ми позволи това?
Сам самичка всичко да погубя,
а после пак да търся любовта?
.... Не очаквам никакви оценки, знам че не е хубаво, но имах нужда да излея мъката си... Посветено е на един поглед, който никога няма да забравя, поглед изпълнен с такова обвинение и с толкова болка . Поглед способен да преобърне живота ми. Само един поглед, а толкова много тъга. Никога няма да си простя, че оставих това да се случи... :cry:
Moderated by koalka
т.1 от Правилника!