su4inenie razsujdenie na tema"edna bulgarka" [Архив]

[B]a[N]D[i]T[k]a

03-06-2007, 13:22

eto ti nqkolko koito namerih..

В разказа “Една българка” Вазов разкрива образа на силната, смелата и всеотдайна българка, която, изправена пред тъмните води на Искъра, пред безсилието и отчаянието, успява да подтисне страха и да стори едно голямо добро, жертвайки се за българин. Моментът, в който смелата българка е изправена пред такова припятствие – придошлата и страшна река – е един от най – вълнуващите в разказа.
Баба Илийца тръгва в тъмнината към мястото на срещата с бунтовника. В душата й се таи голяма мъка “Тя беше много смутена, тя не посмя и не можа да се посъветва със сприхавия калугер, който я посрещна в отсъствието на игумена”. Но нима е могла да издаде тайната за един живот на човек, който от страх за себе си е забравил и род, и родина.
Вазов рисува обстановката на онази страшна нощ “...чуките и бърдата отсреща, деня намусени, а сега зловещи” придават зловещ вид на картината. Тези сенки биха накарали не един мъж да се подвоуми и да се върне назад. Но не и баба Илийца. Тя успява да подтисне страха благодарение на силната си воля, добротата и човешката си топлота. Душата й е изпълнена с “тревога и безпокойство”. Но не за себе си се тревожи и страхува тя, не и за болното си внуче, а за момъка, който я е накарал да се почувства нужна , да се почувства българка. Фактът, че Илийца посада да си почине, доказва колко е бързала, жалийки час по – скоро да стигне до бунтовника.
Колко ли майчина любов има в нейната душа? Колко ли искрена обич има в сърцето й към младия човек, тръгнал “за християнска вяра курбан да става”? За да тръгне в тази тъмна нощ “без ни една светлинка”, огласявана от “кучешки лаеве”, означава, че желанието й да спаси човешки живот подтиква всички други чувства и диктува всяка нейна стъпка. Не че баба Илийца не се страхува. Вазов казва “не хвана през селото, дето я беше страх да мине, а тръгна наляво от него”, когато описва връщането й при ладията. Да се страхуваш е човешко, но да подтиснеш този страх вече е сила и воля. Точно тази сила на характера и тази жар на душата карат читателят да се прекланя пред старата жена.
На брега на Искъра, където баба Илийца търси ладиаря, тя разбира, че и той се е побоял от турците да остане при ладията си. “Що да чини”. Баба Илийца се бори с безсилието и страха “Що да чини”. Дори за миг не помисля да се върне. Та и не би могла. Пред очите й е още измахнатото лице на момъка с опнатите дрехи. Все още чува отчаяния му глас “Бабо хляб! Умирам от глад.” Не! Като майка и като българка тя не може да го изостави. Майката в нея иска да помогне на един измъчен, изстрадал син, а българката – да спаси един родолюбец. Повторението на въпроса “що да чини” разкрива колко трескаво мисли старата челопеченка, дири най – добрия изход.
Усещането за безсилие и страх се превръща в истинско отчаяние, когато вижда, че ладията е заключена с катанец за дълбоко забития в земята кол. Настъпва най – голямото изпитание за тази истинска българка – изпитание на силата, на волята, на човещината и на добротата. Баба Илийца доказва на какво е способна една майка и една българка. Щом е поела обещанието , тя ще го издържи докрай. Притесненията й авторът предава с глаголите “изтръпна”, “се изправи втрещена”. Но няма време “петлите вече пропяваха в Лютиброд, на изток небето слабо се заздрачаваше”.
И старата жена се навежда над кола, решена да го изтръгне от прегръдките на земята. Започва тази “страховита половин часова” борба, която ни кара да изтръпнем. Баба Илийца хваща с яките си, изпечени в труд ръце и напряга всички сили. Гърдите й “дишаха гръмовно”. Краката й затъват в пясъка на онази земя – българската, чиито живителни сокове пулсират в яките й жилести ръце. Умело подбраните епитети и наречия “гръмовно”, “страховита половинчасова борба” и глаголите “напънаха”, “изпращяха” разкрива върховното напрежение на старческите сили, необикновената й сила и воля. Повторенията “нови сили”, “нова ярост” и глаголите “удвои” и “утрои” разкриват мотивацията й да направи добро, да спаси един човешки живот, както повелява християнския й дълг.
Запомняме този момент като картина – символ на саможертва. Завинаги отнасяме в паметта си образа на старата жена “превита одве от напъна си да изкърти кола”. Усилията й са възнаградени. Илийца се чувства победителка. Тръшва се на пясъка отмаляла, но щастлива. В тази “страховита половин часова борба” за освобождаването на ладията се разкриват най – пълно силата, волята, упоритостта и самоотвержението й. В момента, в който тя преминава мътния и придошъл Искър, се разбира, че тя извършва истински подвиг. Това свръх напрежение в IV и V глава на разказа играе ролята на кулминационен момент в композицията.
С разказа “Една българка” Вазов възпява гордия, мълчалив подвиг на българската жена. Творбата му е разказ за славното, героично време, изпълнено с подвизи и премеждия, в които можем да съизмерим себе си с подвига на такива безименни българи като баба Илийца.

В разказа на Иван Вазов "Една българка" на фона на голямо историческо събитие, авторът разкрива човешката драма на една обикновена жена от народа и как тя успява да извърши своя тих, незабележим нравствен подвиг. Постъпката и е продиктувана от човеколюбие и желанието да помогне, както и от християнски морал.

Мотивите, определящи обещанието на баба Илийца към бунтовника са свързани с християнския и морал, майчинските и инстинкти и най-обикновените човешки чувства на страдание и милосърдие.

Втора част играе ролята на завръзка в сюжета на разказа. Срещата на героинята с бунтовника променя нейните намерения и определя по-нататъшните и действия. Авторът използва ретроспекцията, за да мотивира настоятелността на българката в желанието и да премине Искъра. Едва сега читатеелят разбира защо челопеченката е толкова упорита в молбите си към Хасан ага.

Манастирът е основната цел на баба Илийца. Той се превръща в символ на надеждата за спасение на детето. В началото на II част писателят запознава с личната драма на героинята. Неговата идея е да покаже, че само този, който е познал голяма болка е способен да разбере чуждата несрета, нещастие и да го приеме като свое. Селянката е всеотдайна жена, готова на всичко, за да спаси болното си внуче. Тя е опитала всички бабешки лекове, но не са помогнали: "не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца". В своята майчинска жертвоготовност, челопеченката преодолява страха на времето, надмогва робската психика и тръгва сама, въпреки "лошото време". Майчинската любов и чувството и за и дават смелост, по-голяма от тази на мъжете, изпокрили се от страх.

Единствената надежда за старата жена е в Черепишкия манастир. Вярваща християнка, баба Илийца храни голямо ипование в бижията сила. Християнският и морал изисква милосърдие, помощ на ближния състрадание, човеколюбие. За нея бунтовника е като син, близък човек. Тя не го приема като престъпник, революционер, ето защо тя му помага.

Неочакваната поява на бунтовника в Церовата гора в първия момент плаши героинята. Реакцията и е напъло човешка. Баба Илийца не стои далеч от проблемите на своето време. Тя е запозната с борбите за национална свобода и е съпрчастна към саможертвения подвиг на бунтовниците. За това първоначалната уплаха бързо преминава и сърцето на състрадателната жена се изпълва с болка и съчувствие към непознатия момък. Неговата външност поражда съпричастие, състрадание у селянката: "лицето му беше измахнато и бледно". Готова да приеме чуждата болка, баба Илийца обещава своята физиескаи духовна подкрепа. Желанието и е мотивирано от високата и християнска нравственост: "ние сме християни".

Ръководена от дълга на християнка, българката не може да откаже подкрепа на ближния. Нейните майчински чувуства и християнски морал я задължават да пренебрегне опасността.

v obshti linii vij v pomagalo . com