ChaiSaPosmeq
03-11-2007, 18:53
Море
Пенливи вълни се разбиват на кея
Водата се сърди на камъка бял.
Искрящите пръски в дъга се пилеят
Рисуват красив разноцветен воал.
Морето отново брега не достига.
И скръбно и бясно е Черно море.
Човекът издигнал бетонната дига
Разделя брега и морето на две.
Гневът на морето утихва след време
И пак е гальовно и носи покой
Ала в недрата обидата дреме
Готова да вдигне поредния вой.
Така от години се бори морето
С човека,белия камък градил.
Бушува и хвърля вода до небето,
А после кротко си болка таи.
Защо с любов?
Много трудни въпроси, които си задаваме понякога са:
-Какво правя?Защо го правя?Това ли е най-добрия начин?
Започваме да търсим отговора в себе си.Питаме близките и колкото повече мислим, толкова повече се объркваме.Всичко става безмислено и безнадеждно.Накрая така се изтощаваме от вътрешната борба, че го правимпо първия възможен попаднал ни начин.
Толкова ли безпомощни ли ни е направил Бог?Та при животните всичко е просто и естествено : лов,хранене, игра, любовни ласки,съперничество.С такъв замах и искреност го правят, без дилеми и съмнения.
А ние толкова ли сме низши?
А може би има един светъл лъч.Кратка дума,незнайна,необяснима,н уловима,като въздишка.Огледайте се за най-милите неща около вас и ще я доловите.Те е диамантената огърлица, която ги свързва с вашата душа.
С любов.
Не само сексуалната, а цялата.Тази, която ви е пронизвала от първите мили спомени с родителско лице,до последното кафе сутринта поднесено ви с усмивка.Нима е възможно да е толкова просто?Та нали най-хубавите неща са тези,които долитат директно от сърцето и душата?Само това ни е дала природата-един допир и мимолетно единство на двете ни стигий.Тих звън на сребърно звънче.Заслушайте се.Той е бил винаги с вас, когато ви е останало нещо скъпо и вечно.
Бъдете чувствителни и зорки за миговете,когато изтерзания ви мозък и разтупкалото се сърце запулсират в един ритъм.В този миг погледа ви е обърнат във вярната посока.Запомнете я и неотклонно я следвайте.Това е пътя белязан с блясъка кратък на любовта.И не позволявайте а нищо да ви отклони от него независимо от безкрайната умора и болка.Звездата не светва никога повече по тоя път, докато не го извървите целия.
Но когато след време се обърнете назад ще разберете,че този кратък лъч вие сте превърнали в блестяща диря,която води много слепи като вас.
Да, така изглеждат нещата, правени с любов!
Раздяла
Не искам утрешния ден да идва
С безмилостните слънчеви лъчи
Защото знам, че с утрото настъпва
Края на щастливите ни летни дни.
Аз си тръгвам, а ти оставаш тук
Загледана сама в безбрежното море
И вълните със своя шепот глух
Ще разбиват твоето сърце.
Тръгвам си в свпя град забързан
Ще се повтарят сивите, безцветни дни.
Ала при теб остава моя дух завързан
За твоето сърце,край морските вълни.
Красивите очи от морето по-дълбоки
Загледани стоят в безкрайна самота
Твоите очи,прекрасни и дори жестоки
Поглеждат ме за “сбогом” ... остава празнота.
Феята от лампата
Една лампа примигваше самотно в нощния мрак. Приличаше на малка фея, готова да изпълни едно желание на този, който я освободи от призрачният й затвор. Сякаш пърхаше с малките си крилца и викаше за помощ с детско гласче, изпълнено с тъга и страх. Ала никой не идваше. Никой не идваше и тя се примири... Всичко потъна в мрак и само песента на зимния вятър разкъсваше невидимата примка, увила се около тази малка, затънтена и забравена от всички уличка.
Отнякъде се долетя металическо звънтене. Сякаш някой бе изпуснал шепа монети върху земята, но стъпки не се чуваха. Усещаше се нечие присъствие, почти безплътно, изтръпнало от красотата на зимната песен и обаянието на мрачната пелерина.
Изведнъж лампата отново присветна, сякаш феята вътре също бе усетила човека, и озари едно измъчено, брадясало и премръзнало лице. Тъмните му очи се бяха вперили в няколкото сребристи дискчета, намерили спокойствие в обятията на потъмнелия вече сняг. Мъжът свали прокъсаната си ръкавица и събра монетите от земята, а устните му се изкривиха в тъжна усмивка:
– Два лева и тридесет стотинки – прошепна той, като не откъсваше поглед от своето малко съкровище. Мъжът стана. Отърси снега от износените си дрехи и изчезна, а лампата отново примигна и изгасна.
Чуваха се стъпки и някакво мърморене, но мракът отново бе скрил малката уличка от лицето на света. Някой преглътна и млясна звучно, след което се чу строполяване и една полупразна бутилка се търкулна по гладкия сняг. Лампата присветна, за да види кой е там, но не видя нищо ново. Нейният "стар приятел", както обичаше да се обръща към него... но той никога не й отвърна. Бе слушала толкова много за живота му и затова колко нещастен бе, и дори с цената на последните си сили се опитваше всяка вечер, нощ след нощ, да му помогне с единственото, което можеше да му даде – искрица светлина. Понякога се опитваше да му каже, че ако я освободи, тя ще може да изпълни едно негово желание, но той не я чуваше. Дори беше започнала да го харесва, защото под неизмитото и небръснато лице се криеше един обикновен човек, добър човек, който просто не бе издържал ударите, нанесени му от живота. Феята обаче знаеше, че краят на неговия страдалчески живот няма да настъпи скоро. Знаеше, че ще има още тежки удари и все повече и повече мъчения за бедния човек. Феята не знаеше неговото име, но бе научила неговото минало, бе видяла и бъдещето му, а настоящето бе пред нея. Лампата примигна няколко пъти.
Изведнъж мъжът промърмори нещо, като че ли в просъница:
– Искам всичко да свърши... просто да свърши – прошепна той, след което се опита да се изправи, но се подхлъзна и отново зарови лице в снега.
Феята знаеше какво е неговото желание, но не можеше да го изпълни, докато той не я освободи, а знаеше че това едва ли ще се случи, но все пак се опита да привлече вниманието на мъжа. Лампата изведнъж започна да свети по-силно от всякога и въпреки опушеното стъкло, през което се процеждаше светлината, успя да разпръсне мрака, надвиснал не само над уличката, но и над изстрадалата човешка душа.
Мъжът усети какво става и надигна поглед. Протегна ръка нагоре, сякаш искаше да я подаде на безпомощната фея затворена вътре, а може би просто се опитваше да докосне лампата и да стопли измръзналите си ръце. Изтощението го надви и той се остави да бъде завит от вятъра...
Събуди го нечие почукване. Сякаш някой искаше да се измъкне от стъклен затвор, но звукът бе толкова далечен, а снегът толкова топъл. Не му се ставаше. Предпочиташе да остане обгърнат в бяла пелерина, отколкото да се мъчи да търси източника на почукванията. Сигурно след малко всичко щеше да приключи и тишината отново да седне на изкования от мрак и студ трон. Но не бе така. Блъскането дори се засилваше, а някъде там пред падналия на земята мъж блещукаше златиста светлина. Той протегна ръка напред и хвана най-близкото нещо, което можа да достигне – полупразното шише, след което замахна по посока на лампата. Чу се пръскане на стъкло и за един-единствен миг всичко наоколо бе озарено от невиждана светлина. Сякаш слънцето бе слязло на земята. Мъжът прикри очите си и когато се увери, че всичко е свършило, отново ги отвори.
Пред него бе застанало създание, изтъкано сякаш от лъчите на безброй звезди. Жена, която бе съвършена. Сякаш в косите й се бе вплела луната, а дълбоко в очите й – безброй скъпоценни камъни. Тя се усмихна на бедняка, който не можеше да повярва на очите си.
– Искаш ли да танцуваме – гласът й звънтеше като песен на кристали. Феята му подаде ръка да се изправи и чак тогава той забеляза, че тя всъщност е гола. Не знаеше какво да каже, затова протегна ръка към нейната и избута снежното одеяло. Тя продължаваше да му се усмихва благо и сякаш нейната усмивка прогонваше не само мрака около тях, но и този, който се опитваше да достигне сърцето на бедният човек.
– Да. Но не знам как – отвърна бездомникът.
– Само ме следвай – усмихна се феята, а очите й заблестяха.
Вятърът отново засвири. Двамата се понесоха плавно по белия килим.
– Кое е най-съкровеното ти желание?
– Преди исках всичко да свърши, но сега... сега искам да продължа да танцувам с теб.
– За съжаление не мога да остана тук с теб – каза феята и едно сребристо кристалче се отрони от очите й.
Мъжът обаче го прие спокойно. Дори не трепна. Просто продължи да танцува.
– Тогава... нека всичко да свърши сега.
Феята започна да избледнява, песента утихваше, а силите напускаха тялото му. Очите му отново се затвориха, като този път бездомникът се надяваше да е завинаги...
Един слънчев лъч бе огрял посинялото лице на бедняка. Сякаш искаше да го извади изпод снежният юрган и да вдъхне малко живот в премръзналото му тяло.
След близо час борба... лъчът успя. Бездомникът бавно отвори очи. Не можеше да повярва. Предишната вечер бе изглеждала толкова истинска. Светлината, жената, танцът, песента... всичко, но явно бе поредният сън, който измъченото му съзнание бе сътворило.
Бездомникът бавно се изправи на ръце и отърси снега, полепнал по дрехите му, след което погледна нагоре, там където трябваше да има лампа, но сега нямаше нищо друго освен парчета натрошено стъкло.
"Феи не съществуват", помисли си бездомникът, без да знае, че сред останките от лампата едно мъничко, крехко същество избледняваше под светлината на утринното слънце.
Ami ako nqkoi iska da si kaje mnenieto!Tova poslednoto spe4eli nqkakyva nagrada (v pismoto koeto polu4ih to organizatorite ne pi6e6e to4no koe mqsto e zaelo).Pyk se nadqvam da vi haresat :|
Пенливи вълни се разбиват на кея
Водата се сърди на камъка бял.
Искрящите пръски в дъга се пилеят
Рисуват красив разноцветен воал.
Морето отново брега не достига.
И скръбно и бясно е Черно море.
Човекът издигнал бетонната дига
Разделя брега и морето на две.
Гневът на морето утихва след време
И пак е гальовно и носи покой
Ала в недрата обидата дреме
Готова да вдигне поредния вой.
Така от години се бори морето
С човека,белия камък градил.
Бушува и хвърля вода до небето,
А после кротко си болка таи.
Защо с любов?
Много трудни въпроси, които си задаваме понякога са:
-Какво правя?Защо го правя?Това ли е най-добрия начин?
Започваме да търсим отговора в себе си.Питаме близките и колкото повече мислим, толкова повече се объркваме.Всичко става безмислено и безнадеждно.Накрая така се изтощаваме от вътрешната борба, че го правимпо първия възможен попаднал ни начин.
Толкова ли безпомощни ли ни е направил Бог?Та при животните всичко е просто и естествено : лов,хранене, игра, любовни ласки,съперничество.С такъв замах и искреност го правят, без дилеми и съмнения.
А ние толкова ли сме низши?
А може би има един светъл лъч.Кратка дума,незнайна,необяснима,н уловима,като въздишка.Огледайте се за най-милите неща около вас и ще я доловите.Те е диамантената огърлица, която ги свързва с вашата душа.
С любов.
Не само сексуалната, а цялата.Тази, която ви е пронизвала от първите мили спомени с родителско лице,до последното кафе сутринта поднесено ви с усмивка.Нима е възможно да е толкова просто?Та нали най-хубавите неща са тези,които долитат директно от сърцето и душата?Само това ни е дала природата-един допир и мимолетно единство на двете ни стигий.Тих звън на сребърно звънче.Заслушайте се.Той е бил винаги с вас, когато ви е останало нещо скъпо и вечно.
Бъдете чувствителни и зорки за миговете,когато изтерзания ви мозък и разтупкалото се сърце запулсират в един ритъм.В този миг погледа ви е обърнат във вярната посока.Запомнете я и неотклонно я следвайте.Това е пътя белязан с блясъка кратък на любовта.И не позволявайте а нищо да ви отклони от него независимо от безкрайната умора и болка.Звездата не светва никога повече по тоя път, докато не го извървите целия.
Но когато след време се обърнете назад ще разберете,че този кратък лъч вие сте превърнали в блестяща диря,която води много слепи като вас.
Да, така изглеждат нещата, правени с любов!
Раздяла
Не искам утрешния ден да идва
С безмилостните слънчеви лъчи
Защото знам, че с утрото настъпва
Края на щастливите ни летни дни.
Аз си тръгвам, а ти оставаш тук
Загледана сама в безбрежното море
И вълните със своя шепот глух
Ще разбиват твоето сърце.
Тръгвам си в свпя град забързан
Ще се повтарят сивите, безцветни дни.
Ала при теб остава моя дух завързан
За твоето сърце,край морските вълни.
Красивите очи от морето по-дълбоки
Загледани стоят в безкрайна самота
Твоите очи,прекрасни и дори жестоки
Поглеждат ме за “сбогом” ... остава празнота.
Феята от лампата
Една лампа примигваше самотно в нощния мрак. Приличаше на малка фея, готова да изпълни едно желание на този, който я освободи от призрачният й затвор. Сякаш пърхаше с малките си крилца и викаше за помощ с детско гласче, изпълнено с тъга и страх. Ала никой не идваше. Никой не идваше и тя се примири... Всичко потъна в мрак и само песента на зимния вятър разкъсваше невидимата примка, увила се около тази малка, затънтена и забравена от всички уличка.
Отнякъде се долетя металическо звънтене. Сякаш някой бе изпуснал шепа монети върху земята, но стъпки не се чуваха. Усещаше се нечие присъствие, почти безплътно, изтръпнало от красотата на зимната песен и обаянието на мрачната пелерина.
Изведнъж лампата отново присветна, сякаш феята вътре също бе усетила човека, и озари едно измъчено, брадясало и премръзнало лице. Тъмните му очи се бяха вперили в няколкото сребристи дискчета, намерили спокойствие в обятията на потъмнелия вече сняг. Мъжът свали прокъсаната си ръкавица и събра монетите от земята, а устните му се изкривиха в тъжна усмивка:
– Два лева и тридесет стотинки – прошепна той, като не откъсваше поглед от своето малко съкровище. Мъжът стана. Отърси снега от износените си дрехи и изчезна, а лампата отново примигна и изгасна.
Чуваха се стъпки и някакво мърморене, но мракът отново бе скрил малката уличка от лицето на света. Някой преглътна и млясна звучно, след което се чу строполяване и една полупразна бутилка се търкулна по гладкия сняг. Лампата присветна, за да види кой е там, но не видя нищо ново. Нейният "стар приятел", както обичаше да се обръща към него... но той никога не й отвърна. Бе слушала толкова много за живота му и затова колко нещастен бе, и дори с цената на последните си сили се опитваше всяка вечер, нощ след нощ, да му помогне с единственото, което можеше да му даде – искрица светлина. Понякога се опитваше да му каже, че ако я освободи, тя ще може да изпълни едно негово желание, но той не я чуваше. Дори беше започнала да го харесва, защото под неизмитото и небръснато лице се криеше един обикновен човек, добър човек, който просто не бе издържал ударите, нанесени му от живота. Феята обаче знаеше, че краят на неговия страдалчески живот няма да настъпи скоро. Знаеше, че ще има още тежки удари и все повече и повече мъчения за бедния човек. Феята не знаеше неговото име, но бе научила неговото минало, бе видяла и бъдещето му, а настоящето бе пред нея. Лампата примигна няколко пъти.
Изведнъж мъжът промърмори нещо, като че ли в просъница:
– Искам всичко да свърши... просто да свърши – прошепна той, след което се опита да се изправи, но се подхлъзна и отново зарови лице в снега.
Феята знаеше какво е неговото желание, но не можеше да го изпълни, докато той не я освободи, а знаеше че това едва ли ще се случи, но все пак се опита да привлече вниманието на мъжа. Лампата изведнъж започна да свети по-силно от всякога и въпреки опушеното стъкло, през което се процеждаше светлината, успя да разпръсне мрака, надвиснал не само над уличката, но и над изстрадалата човешка душа.
Мъжът усети какво става и надигна поглед. Протегна ръка нагоре, сякаш искаше да я подаде на безпомощната фея затворена вътре, а може би просто се опитваше да докосне лампата и да стопли измръзналите си ръце. Изтощението го надви и той се остави да бъде завит от вятъра...
Събуди го нечие почукване. Сякаш някой искаше да се измъкне от стъклен затвор, но звукът бе толкова далечен, а снегът толкова топъл. Не му се ставаше. Предпочиташе да остане обгърнат в бяла пелерина, отколкото да се мъчи да търси източника на почукванията. Сигурно след малко всичко щеше да приключи и тишината отново да седне на изкования от мрак и студ трон. Но не бе така. Блъскането дори се засилваше, а някъде там пред падналия на земята мъж блещукаше златиста светлина. Той протегна ръка напред и хвана най-близкото нещо, което можа да достигне – полупразното шише, след което замахна по посока на лампата. Чу се пръскане на стъкло и за един-единствен миг всичко наоколо бе озарено от невиждана светлина. Сякаш слънцето бе слязло на земята. Мъжът прикри очите си и когато се увери, че всичко е свършило, отново ги отвори.
Пред него бе застанало създание, изтъкано сякаш от лъчите на безброй звезди. Жена, която бе съвършена. Сякаш в косите й се бе вплела луната, а дълбоко в очите й – безброй скъпоценни камъни. Тя се усмихна на бедняка, който не можеше да повярва на очите си.
– Искаш ли да танцуваме – гласът й звънтеше като песен на кристали. Феята му подаде ръка да се изправи и чак тогава той забеляза, че тя всъщност е гола. Не знаеше какво да каже, затова протегна ръка към нейната и избута снежното одеяло. Тя продължаваше да му се усмихва благо и сякаш нейната усмивка прогонваше не само мрака около тях, но и този, който се опитваше да достигне сърцето на бедният човек.
– Да. Но не знам как – отвърна бездомникът.
– Само ме следвай – усмихна се феята, а очите й заблестяха.
Вятърът отново засвири. Двамата се понесоха плавно по белия килим.
– Кое е най-съкровеното ти желание?
– Преди исках всичко да свърши, но сега... сега искам да продължа да танцувам с теб.
– За съжаление не мога да остана тук с теб – каза феята и едно сребристо кристалче се отрони от очите й.
Мъжът обаче го прие спокойно. Дори не трепна. Просто продължи да танцува.
– Тогава... нека всичко да свърши сега.
Феята започна да избледнява, песента утихваше, а силите напускаха тялото му. Очите му отново се затвориха, като този път бездомникът се надяваше да е завинаги...
Един слънчев лъч бе огрял посинялото лице на бедняка. Сякаш искаше да го извади изпод снежният юрган и да вдъхне малко живот в премръзналото му тяло.
След близо час борба... лъчът успя. Бездомникът бавно отвори очи. Не можеше да повярва. Предишната вечер бе изглеждала толкова истинска. Светлината, жената, танцът, песента... всичко, но явно бе поредният сън, който измъченото му съзнание бе сътворило.
Бездомникът бавно се изправи на ръце и отърси снега, полепнал по дрехите му, след което погледна нагоре, там където трябваше да има лампа, но сега нямаше нищо друго освен парчета натрошено стъкло.
"Феи не съществуват", помисли си бездомникът, без да знае, че сред останките от лампата едно мъничко, крехко същество избледняваше под светлината на утринното слънце.
Ami ako nqkoi iska da si kaje mnenieto!Tova poslednoto spe4eli nqkakyva nagrada (v pismoto koeto polu4ih to organizatorite ne pi6e6e to4no koe mqsto e zaelo).Pyk se nadqvam da vi haresat :|