Уанаминго
03-12-2007, 14:34
Сърцето се роди само. Един ден, докато си вървеше тихо и спокойно по пътеката на живота, то се натъкна на друго сърце, което се оказа сродно на него. Тогава сърцето се почувства щастливо, защото нещо му подсказа, че то е отркило своята половинка, която би могла да запълни неговата невидима празнина. То се зарадва, понеже бе срещнало другарче, с което да бият едно за друго.
Радостта от живота на сърцето продължи, докато един ден то не разбра, че неговата половинка постепенно започва да се отдалечава от него. Това бе първият миг, в който то усети, че може би губи своето другарче. То се опита да задържи своята половинка, но не успя - тя се отрони от него така, както капката роса се отронва от натежалото от нея листо, върху което се е образувала.
Сърцето остана само. Наранено и сломено, то дълго плака под постепенно изчезващите лъчи на слънцето в неговия живот. Малкото сърце имаше чувството, че слънцето никога няма да се покаже иззад завесата от облаци, зад която се бе скрило. Самотното сърце стоя дълго време и размишлява, докато накрая не реши нещо, което му се понрави. Неговите помисли го накараха да повярва, че слънцето ще изгрее още веднъж на неговия хоризонт, че новите светлинни лъчи ще проникнат през прозореца на душевната му стая, че ще я озарят и ще вдъхнат в нея надежда; надежда, че нещата няма да продължават да бъдат същите, че ще намери това, което търси. Малкото сърце си каза, че ще срещне друго сърце, което ще бъде неговата истинска душевна половинка, което първо ще го накара да запее, а след това ще му заприглася и двете ще забият заедно в един ритъм - ритъмът на любовта.
Радостта от живота на сърцето продължи, докато един ден то не разбра, че неговата половинка постепенно започва да се отдалечава от него. Това бе първият миг, в който то усети, че може би губи своето другарче. То се опита да задържи своята половинка, но не успя - тя се отрони от него така, както капката роса се отронва от натежалото от нея листо, върху което се е образувала.
Сърцето остана само. Наранено и сломено, то дълго плака под постепенно изчезващите лъчи на слънцето в неговия живот. Малкото сърце имаше чувството, че слънцето никога няма да се покаже иззад завесата от облаци, зад която се бе скрило. Самотното сърце стоя дълго време и размишлява, докато накрая не реши нещо, което му се понрави. Неговите помисли го накараха да повярва, че слънцето ще изгрее още веднъж на неговия хоризонт, че новите светлинни лъчи ще проникнат през прозореца на душевната му стая, че ще я озарят и ще вдъхнат в нея надежда; надежда, че нещата няма да продължават да бъдат същите, че ще намери това, което търси. Малкото сърце си каза, че ще срещне друго сърце, което ще бъде неговата истинска душевна половинка, което първо ще го накара да запее, а след това ще му заприглася и двете ще забият заедно в един ритъм - ритъмът на любовта.