vij tezi temi ako moje6 si zglobi :
1. Й.Йовков -Трагизма и красотата на бъл. селянин
Изпрати на приятел
В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно -историческото и непреходното ,в националното и общочовешкото.Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя.Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света.То е естественото ,природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека.Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.
Йовков разглежда доброто и красивото като взаимоотношение м/у човека и колектива.Ето защо хуманизмът на Йовков намира израз в способността на неговите герои да откликват с топла сърдечност и да живеят с болката на другите в разказите “По жицата”,”Серафим”,”Друго селец”и пр.Като дава превес на нравствения момент в творчеството си ,писателят търси в героите си човешка съвест ,благородство и човещина.Макар смазани от тегобите на живота ,Йовковите герои следват повелите на собствената си съвест и душите им са винаги отворени за чуждото страдание.
До Гунчо и неговото семейство /разказа “По жицата”/ застава Моканина със своето голямо човешко сърце ,което може да превърне чуждата болка в своя.Страданието в разказите на Йовков ражда неповторимата нравствена красота в човека.Моканина умее да разпознава страданието и знае ,че то идва по неизвестни пътища ,за да изпита човешката доброта.Постепенното "узнаване" е всъщност конкретизация на човешкото измерение в чуждия свят и отъждествяването на Гунчо с идеята за екзистенциалното страдание.Страшна е мъката ,която завлдавя душата на Моканина при въпроса на болната Нонка за бялата лястовица-”Ще я видим ли ,чичо?”.0съзнаването на трагичното безсилие предизвиква в героя мощен изблик на дълбока съпричастност към човешкото нещастие: Боже ,колко мъка има по тоя свят ,боже!”.Моканина би могъл да отрече ,но сърцето го заболява и заради Гунчо ,и заради Нонка.Вълна от съчувствие и човешка жал съдържат задъханите му и забързани думи ,отправени към момичето:"Ще я видите ,чедо...".Бързо и накъсано говори Моканина ,за да увери момичето ,че това ,което казва ,е истина ,че бялата лястовичка -символ на човешката жажда за щастие -съществува.Любовта ражда "лъжата" тя носи успокоението.Добротата на героя е в умението му да разбере ,в благородството и духовната му щедроот.Добротата ражда красивата му постъпка -да съхрани жива надеждата за бялата лястовица -символ на човешката жажда за малкото ,за жизнено важното ,сърдечното ,необходимото.Когато се окаже непостижимо ,то се превръща в блян ,в мъчителен копнеж.Така Йовков казва своето "не" на човешкото нещастие ,мъка ,така протестира ,обвинява и се бори. Силата на разказа е в духовния потенциал на героите ,в изключителната нравствена красота на "малкия човек” ,който носи в себе си неподправена доброта и съчувотвие към чуждата болка.
Ако страданието при Елин Пелин ражда протест ,при Иордан Йовков то ражда отзивчивост ,доброта ,човещина ,пробужда съвестта на човека.Тази съвест заговаря в селяните ,когато ,нахвърлили се с/у другоселеца /разказа “Другоселец”/ ,те изведнъж виждат ,че това е човек от тяхната черга ,беден ,безпомощен ,смазан от живота. В Йовков законите на общността са силни и властни.Всеки извън нея е своеобразен маргинал.В такъв смисъл нахвърлилите се в/у другоселеца селяни са по-стара опозиция на отношението свой -чужд.
Пръв Торашко /името му е гръцко и означава "божи дар"/ преодолява отчуждението ,защото сам той е далеч от общността ,къщата му е на баира ,той живее в свой свят ,в своя Порт Артур ,затова за него е по-лесно да заличи границата чужд -свой и той пръв се спуска към другия селянин със съчувствена прегръдка.Селяните изведнъж показват истинската си същност -добри ,милостиви ,те се спускат да помогнат на другоселеца: с дума ,жест и действие.Тази същност е дълбоко заложена в тях ,те я носят в себе си ,тя е непроменима.Необходима е само критична ситуация ,изпитание ,за да се "пропука" кората на външните ,видими събития и да заблести с цялата си красота човекът.Затрогваща е естествената човечност ,доброта ,състрадание на селяните -проекция на нравствената им извисеност и чистота ,на широтата на техните чувства ,на прекрасното в душите им.
Удивителен е Йовков с безкрайната си вяра в красивото в човека.В разказа “Другоселец” човечността ,добротата ,отзивчивостта ,грижовността и единодействието на селяните са подчертани с особена сила от автора ,който утвърждава: човешкото разбиране ,състраданието ,човещината и солидарността са добро.Но то не може да преодолее болката ,самотата и нещастието -стиската сено остава да лежи на земята неизядена ,хлябът стои непобутнат на зида.Дори конят не умира -само ляга и гледа господаря си.Мъката е трайна и дълговечна.Тя е била ,преди да се трогнат селяните в кръчмата ,тя остава и след като те си отиват.Природата /звездите,нощта,баирите/ е по-близо до другоселеца.Социалното в случая е по йовковски изразено -статиката е по-силна от динамиката ,картината -от действието ,разкриването -от ставането.
Посланик на Йовковата вяра в красивото на човека е и Серафим от едноименния разказ -един от Йовковите чудаци и несретници ,за които благородният жест е нещо обикновено.Той дава спестените си с мъка пари на Павлина ,за да лекува болния си мъж ,безкористно ,без да очаква да му ги върнат.Неговата човещина и отзивчивост се открояват в контраста с богатия Еньо ,който е беден -духом.Писателя е открива скритата в душата на “малкия човек”от народа красота и поезия ,озаряваща пр
озата на житейското му битие.Показателен е финалът на разказа -невзрачното лице на Серафим е осветено от една вътрешна радост и удовлетвореност.
В разказа”Серафим” не става въпрос за кой знае какъв контраст м/у бедни и богати ,нито пък това ,чии пари са спечелени по-лесно или по-трудно.Това ,че Еньо е попитал ,отишъл е да даде пари ,говори ,че той е добър.Трябвало му е определена нагласа и вероятно разговора със Серафим се е оказал подтика към добро.Серафим е светец-/името му е на ангел/,добър е и върши добро.Оттук и мотива за палтото ,всяка кръпка от което е човеко човешко страдание ,но и доброта.То винаги ще остане такова ,защото човешкото страдание винаги ще има нужда от грижа и добро.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение.
2.Й.Йовков-Лицето на войната и красотата
Изпрати на приятел
Й.Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/,който обръща поглед към човека като индивидуалност ,към неговия нравствен свят.Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха-творец.Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в. ,след войните ,които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото ,обезценяват човешките добродетели.Критическият реализъм притъпява социалния си патос ,за да задълбочи психологическата си проникновеност.
В зрелите произведения “Последна ,радост” ,”3емляци” ,”Белите рози”-се откроява специфичното в Йовковото отрицание на войната.То се ражда не в самоизчерпващото се фрагментарно описание на мирното всекидневие и зловещата смърт ,а в полета на непрестанното им контрастно изображиение.Това напрежение е фонът ,на които изпъква съхранената човечност и стремежът към живот на Йовковите герои.
Селяните от Брешлян/”Земиуляци”/ не стигат до обобщения за характера на войната и нейната същност ,но те и противопоставят земята ,незасетите нив ,копнежа за дом и спокоен живот.Самият писател е далеч от национал -шовинистичните позиции на управляващите и слива творческата си оптика с жтейската мъдрост на обикновените войнишки маси.За хуманиста Йовков истинският подвиг -това е моралната издръжливост на селяните ,облечени във войнишки шинели ,това е странното приспособяване на живота към смъртта.Копнежът по мирния живот е изразен в украсата на землянките ,в стремежа към домашен уют в тях /маси ,легла ,полици ,импровизирани печки ,огледала ,дори литография в рамка/.Чрез тези детайли Йовков утвърждава идеята ,че на войната героите гледат като на тежка работа ,на продължение на трудовия бит и с цялата си човешка същноот не могат да я приемат.Земляците водят двойнствен живот -телом са на фронта ,но духом се връщат в родното село ,към кърската работа.Мъдростта им се изразява в умението да съхранят изконните човешки ценности в уоловията на един жесток абсурд ,на едно безумие.
Войната в разка “Последна радост” се явява опустошителна буря ,унищожила човека като личност.Проблемът за войната е разгледан от гледна точка на абсурда и трагизма в нея ,на нещастието и загубването на моралните добродетели.Йовков открива красота в душата на човека ,а войната разрушава красотата ,носейки трагедия и смърт.Затова писателят я отрича.За него тя е най-голямото бедствие на земята ,защото унщожава красотата и човечността.
Контрастното противопоставяне на красотата на човека и ужаса на войната е залегнало дълбоко в същността на образа на Люцкан от разказа Последна радост”.Авторът прави от добродушния ,наивен и безгрижен като "пткчка божия" мечтател ,източник на вдъхновена поезия ,превръща неговата възторжена любов към цветята в химн на любовта и красотата.Досегът на Люцкан с красотата е предопределен от доброто ,много често разкрито от "възторжената" му мечтателност.Неговата доброта му позволява да прецени кога да даде бял нарцис в знак ,че има студено сърце ,и кому да даде знак за обич.Героят е щастлив ,когато общува с цветята ,с тяхното емблематично значение ,защото така общува с хората.Той продава цветя ,не за да печели ,а да доставя радост на другите.В личността му са заложени красотата и човечността ,доброто и стремежа да бъде достигнато ,любовта и мечтата.Чрез образа на героя Йовков внушава ,че този банален ,грозен свят може да бъде и романтичен ,защото има хора като Люцка ,изпълнени с поетично очарование ,издигнали се високо над делничното.
Описаната от Йовков картина на заминаването на фронта е обикнат похват на писателя.С нея той внася обрат ,който е значителен и същностен за творбата.В него виждаме Люцкан в необичаен за творческата му натура военен шинел и чуваме "трагическия и пророчески смисъл" на думите на Рачо Самсара”.....Жетва ,жетва иде”.
Тези думи отвеждат към една друга творба на Йовков -”Земляци”.Общото в тях е стремежът на автора да разкрие чувството за дълг на българина и отношението на селянина към войната ,като към полска работа.В образа на Стоил е заложен предимно усетът за земята ,но в Люцкан откриваме по-голямо сходство с Йовков ,с неговия мироглед и възгледи.Писателят превръща Люцкан в свой апел за мирен живот ,дарява го с плът ,за да е по-близо до хората ,сближава го с природата /любовта му към цветята/ ,за да разкрие естественото в него ,подчертава пророческото му начало /знае емблематичните значения на цветята/ , за да постави на показ и първичното в героя си.
Нечовешкият начин на живот и промените ,които настъпват в човешката душа ,са начини ,чрез които Йовков отрича войната.А ключовите моменти в живота на героя по време на война са подареното цвете и смъртта му -идея за вечно живия порив към красотата.За да конкретизира мотива за бедствеността на войната Йоков на моменти внася наименованието на поемата ,съставена от гороя:"Люцкан гори в пламъци!" .Усещането за обреченост и трагичност е и в променената външност на героя.В. образа му ярко и пълнокръвно резонира отчуждението от хората и красотата ,което носи войната.Единствената радост за Люцкан през всичките тези изнурителни походи е бялата хризантема ,символ на красотата и невинността на човешката душа ,на добротата и човеколюбието.В тази хризантема той вижда очарованието на безвъзвратно останал в миналото свят ,пълен с красота и човещина свят ,който не смъртта го владее ,а истинския и красив живот ,изпълнен с радости и безгрижни дни.Това малко цвете връща силите на Люцкан ,вдъхва му вярата ,че този ад ,наречен война ,ще има край.Зад образа на непознатия войник ,стъпкал бялата хризантема ,стои войната ,ужасът и покварата ,а зад образа на Люцкан -нейното отрицание -мирът ,красотата ,доброто.В тази сцена на символизиран сблъсък ,на един своеобразен военен акт ,изпъква нечовешката трагедия на войната и хуманистичното и отричане от Йовков.Болезнената потребноот на героя от обич и доброта се превръща в странно примирение с външния свят ,което насочва погледа към вътрешната хармония и нравствена чистота.
Войната носи глад ,студ ,мизерия ,изнурителни походи.Тя не само отнема живота ,но променя хората ,които деградирати се превръщат в зверове.Приятелството ,другарството и доброто в човека са изместени от злобата и егоизма.Чрез войната писателят разкрива смъртта "невидима ,коварна и неуловима" ,"свирепа ,тържествуваща и ненаситна...".Целият и ужас изтръгва от гърдите на Рачо Самсара думите:"Война!Няма по-голямо бедствие от това на земята!".Тази война руши ,унищожава.Тя обезверява човешките души ,обезличава ги ,превръща хората в губещи ,поражда отчаяние и покруса.Люцкан се променя ,покрусен от болести ,измъчен ,страдащ ,затваря се в себе си и заживява със спомените за “ухаещите цветя” ,всяко със свое значение.Писателят -психолог заклеймява войната и чрез внушението ,че душата на Люцкан страда ,което несъмнено поражда усещане за трагизъм.
Красивото в разказа -цветята ,стиховете за тях ,служенето на любовта ,на другите ,се съчетават с доброто сърце на героя. Красотата загива ,противопоставяйки се на войната ,на нейния абсурд и трагизъм ,на убийствата и смъртта.Доброто у Люцкан е врденото добро.Героят го носи у себе си в стремежа да помага на хората.Той се стреми кьм доброто ,а от него се иска да убива.Целият разказ е построен в/у този организационен принцип -невъзможността от взаимно разбиране м/у двата свята -мира и войната.
Войната е жестока стихия и в нея понятия като добро и красиво нямат стойност.Тя убива и най-малките проявления на духовни ценности и естетизирани чувства.Люцкан умира ,задушен и отвратен от злото и жестокостта по време на война ,умира ,защото не може да приеме грубия и нечовешки живот ,а сърцето му е наранено от всичко ,което осъзнава по време на дългите походи.
В разказа “Проследна радост” красотата не може да бъде видяна субективно ,а обективно ,за да няма война.В последния си миг ,героят протяга ръка към бялото цвете на полската лайка.И това е последното добро ,което той извършва.Жестът на протегнатата му ръка към "засмения цвят ,леко разлюлян от вятъра" разкрива копнеж по живота ,жажда за човешко щастие и поезия.В емблематичното си значение ,бялата лайка е послание за обич -безкористна ,човешка ,желаеща добро и творяща красота.Тази обич не е химера ,за Йовков тя съществува.Люцкан умира ,но жаждата за красота е жива.Хуманизмът на Йовков ,преплетен с неговите естетически разбирания е изразен чрез изводите ,които авторът внушава в своите разкази :войната руши човешкото щастие ,душевната красота и любовта на човека.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение
3.Й.Йовков-Трудъ,доброто и любовта -прераждане в красота
Изпрати на приятел
В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно -историческото и непреходното ,в националното и общочовешкото.Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя.Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света.То е естественото ,природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека.Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.
Абсолютизирането на труда е момент от йовковото разбиране за красотата.В разказа “Песента на колелетата” преходът м/у ,труд -добро ,труд -красота е плавен и естествен.Същността на йовковия геройсепредава поетичното внушение чрез вглъбяването на Сали Яшар.Героят вдъхва уважение "дори за ония ,които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му".Този обикновен човек с “изцапани ръце”е вдъхновен съзерцател ,мислител и мъдрец.Авторът го сравнява със звезда -символ на величието му над другите.Героят е убеден ,че с това ,което прави ,няма да остави жив спомен за себе си.Така се поражда стремежа към вечно добро и надеждата му за духовно и нравствено усъвършенствуване.Тежката болест на Сали Яшар е породена от обезсмисянето на живота и липсата на нравствени ценности ,на които да се опира в своето съществуване.Той желае да служи на хората ,да остави след себе си “себап” ,за да не бъде обречен след смъртта си на забрава.Ковачът размисля в/у понятия за просто и възвишено ,за единично и скромно съществуване на човека и големите мащаби на живота ,реализацията на големите цели и идеи.
В разказа се поставя проблема за преходността на материалните ценности.Героят ,и много богат е злочест -той е изгубил и двамата си сина и единственото упование ,което намира ,е в труда.Любовта му към труда и творчеството е онази сила ,която подхранва постоянно енергията му ,направлява вечно търсещия му дух.Това ,за което копнее е да остави добри спомени в сърцата на хората ,неговото дело да живее в тях -един друг живот -живот след смъртта.Героят носи добро на другите ,радва сърцата ,укрепва радостта им.Йовков улавя оня ценен момент,когато човек твори нещо и то се превръща в изкуство.Този труд е уникален.Промененото отношение на самия Сали Яшар към труда разкрива самия процес на създаване на изкуство.Йовков внушава: човек може и трябва и в ежедневната си работа да влага ум и сърце, творческо дръзновение да излива трепетите на своята душа и тогава може да има съзнанието и гордостта за изпълнен дълг пред поколенията ,а и пред собствеия си живот.Ето защо трудът на творческата индивидуалност може да получи значение само ако бъде насочен към доброто на колектива и може да прерастне в общозначим символ само ако в него се въплъти идеята за вечната история на рода.
Сали Яшар стига до прозрението ,че доброто ,трудът и всеотдайността са нещо необходимо и важно ,но по-съществено от тях се явява любовта м/у хората: "с мъки ,с нещастия е пълен тоя свят ,но все пак има нещо ,което е хубаво ,което стои над всичко друго -любовта м/у хората".В разказа любовта е представена като най-висша изява на човешкия дух ,чрез която красотата и доброто стават реалност.Всеки път ,когато прави нова каруца ,той мисли за хората ,на които ще я даде.Тя е неговата намеса в живота им и неговото послание към тях.Този труд е движение и промяна.Той е наситен с духовно съдържание и е пътят ,по който най-успешно може да се изяви цялостният човек ,в когото всички заложби се проявяват в единство и получават пълно и най-богато развитие.Тогава идва щастието като висша реализация на човешките възможности.То е свързано с усещането ,че даваш възможност светът да стане по-добър след тебе ,което е най-далечния предел на човешките мечти.Красотата ,хармонията и любовта са определящи стойности в Йовковите философски и нравствено -етични възгледи.Универсалния общочовешки характер за осмислянето им се явява условие за вечностт ,на произведенията му.
Човекът разкрива най-пълно душевната си красота в любовта.За разказите на Йовков тя е най-прекрасното човешко чувство.Отражение на нейната неизчерпаема сила са сборниците “Песента на колелетата”и “Старопланински легенди”.И докато Елин Пелин я представя повече в битов план ,при Йовков любовта въплъщава порива към красота.Според Йовков в любовта човек осъществява себе си ,реализира най-красивото в себе си -всеотдайността в името на другия.Йовков пръв в българската л-ра разкрива динамиката на красотата и любовта като ограничено единство на съзиданието и разрухата ,на живота и смъртта ,на щастието и скръбта.Любовта е абсолютна ,всевластна сила ,която прави да изпъкнат още по-ярко границите м/у доброто и злото и същевременно ги заличава.За Йовков любовта е свързана с физическата красота на героите.Той е поклоник на женската хубост ,издигната в езически култ. Жените в творчеството му -греховни или добродетелни ,сеещи разруха или съзидание -са белязани с привлекателна сила ,която фиксира принадлежността им към изключителното.Трудно е да се изредят имената на всички герои ,носители на необикновена физическа красота:Албена ,Пауна ,Рада ,Тиха ,Шакире ,Шибил ,Индже и др.
Като романтик Йовков вярва в силата на красотата-нравствена и физическа.Красотата не е самоцелна.Тя е качество ,добродетел ,действена сила ,която ражда добри дела ,естетически идеал ,който господства над злото.Красотата-любов е ведро ,топло ,чисто и светло чувство.Силата и красотата на човешката природа сродява хората.Човешкото се откроява над националното ,личността -над историята и политиката.В сборника “Старопланински легенди” писателят се интересува преди всичко от духовното извисяване на човека ,от човешкия подвиг изобщо ,търси непреходността на човешкия духи се прекланя пред мъжественото страдание на гордите характери.Историята е фон и атиосфера ,в която той търси истините за човека и за българина ,а проблемът за любовта ,пречупен през призмата на нравствения катарзис ,трасира пътя на изстраданото познание за прекрасната човешка същност.
Докато човешките добродетели при Вазов имат смисъл само с оглед на върховната мярка на националната кауза ,то в "Старопланински легенди" героите са равноправни в екзистенциално -хуманистичен план.Затова твърдим ,че героят на Вазов е Българинът ,а героят- на Йовков е Човекът.
Любовта при Йовков често е призвана да осъществи в героите радикална смяна на мисли и устои ,която довежда със себе си преоценка на собственото битие.Срещтата с Рада се оказва решаваща в живота на Шибил /разказа “Шибил”/ ,защото тя пробужда любоввта ,а с нея човешкото начало в разбойника.Красива е Рада с джанфезена рокля и дяволита усмивка.Красив е Шибил със смелостта си ,когото заптиета и кърсердари търсят под дърво и камък ,красива е и природата.Йовков търси не само физическата красота ,но и вътрешното обаяние,оная мъчно уловима и непозната сила ,която увлича и покорява:”Каква чудновата бърканица от жена ,дете и дявол"-мисли Шибил за Рада. Страшният хайдутин е уловен в момент на разчупване ,ставане.Красотата на Рада ражда любовта ,а тя променя Шибил.Любовта извисява духовно човек.Чрез нея Йовков внушава:всеки човек е способен да обича.Любовта променя хайдутина Шибил към добро.Героят не мисли за обири и за убийства.В края на разказа той е вече друг Йовков дава своя шанс на човека ,решил да се промени към добро.Млад и красив ,красив и добър е Шибил:"Дрехи от синьо брашовско сукно ,сърма и злато.Тънък и висок ,малко отслабнал ,малко почернял ,но хубав и напет".В края на разказа сравнението на карамфила с петно кръв символизира пречистващата и извисяваща любов ,красотата в човешкия живот и способността да се обича.
Писателят-хуманист говори с вълнение за красотата -любов ,за необходимостта от чувството на дълг към близки и народ ,зове за премахване на злата стихия в човека и за стремеж към добри дела ,за съгласуване на сърдечните влечения с повелите на времето. Образът на Индже /разказът “Индже”/ въплъщава свързването на нравствено и естетическо.Героят чрез народа търси себе си ,търси пречистване и душевен покои ,опорна точка в живота си.В Индже е въплътено юначество ,въплътена волност ,младост и безстрашие.Той е силен , млад и красив.А това ,според Йовков ,е предпоставка за добро и красота.Но Индже е жесток и след себе ,си оставя сълзи ,разруха и смърт.Силата и смелостта ,вътрешната мощ на личността е впрегната в разрушение.Той поояга и на най-скъпото -собственото си дете.Болката на Пауна е страшна и тя го напуска.Сред пороите кърви Индже вижда горящите очи и чува проклятието на попа -от_смъртен към смъртен.Идва и раняването ,а с него и равносметката.Тя е жестока-трупове и кръв вижда Индже след себе си.Йовков никъде не естетизира историческия подвиг на героя ,а поетизира нравствения катарзис в човека Индже.Равнището ,на което Йовков разглежда своите герои ,е екзистенциално.Мъчителнат борба със злото в себе си е тази ,която ще очовечи ,ще очисти разбойника Индже ,ще го облагороди и доведе до духовно прераждане ,а в крайна степен и до пределното самопознание-смъртта.Жестоките вътрешни терзания на героя ,драматичните душевни колизии и неизбежната за Йовков победа на доброто са истинските измерения на човешката красота.Този път на узнаване на собствената същност е предаден чрез умело подбраната ретроспекция ,която мотивира душевния прелом.у Индже,връщайки го назад във времето:посичането на собственото му дете ,бягството на Пауна ,спо мена за окървавения поп ,който го проклиня ,думите на дядо Гуди изречени с болка и надежда:"Млад си ,хубав си ,юнак си.Де такъв господар ,да имаме като тебе!".Героят е орисан бавно и мъчително да узнава страданието ,което го моделира като човек с нови стремления и нови житейскй опори.Юначеството и в двете му героични пози -и като"страшен разбойник” ,и като “Закрилник на сиромасите”са само фон на същинската му човешка душевна драма.Известният кърджалийски предводител ,оставил след себе си грамадни планини от кости и след когото димят пожарища и витае ужас ,възкръсва за доброто ,-наречено обич към човека.Робското страдание и вярата в моралните добродетели на красивите личности са последното стъпало на героя до пълния нравствен прелом.Ето защо бялата грива и сълзата в/у нея са детайлен образ -символ на пречистената човешка душа.Съхранената в човека способност за нравствено прераждане е най-страшната човешка борба-”Аз срещу аз".Тя е обвита от Йовков с ореола на особена красота.Нейната неотразима мистичност персонализирана в пътя на разбойника Индже кьм човека Индже -път на намиране на самия себе си ,на истинското "аз".Това обяснява и защо Йовков се стреми да реабилитира не само разбойника ,но и баща та Индже.
Йовков естетизира страданието и смъртта.В неговите разкази те винаги са красиви ,защото са предизвикателство към силата на човешкия дух и смисълът им е в постигането на прекрасното. А то не е нищо друго ,освен човешкото.Ако смъртта при Ботев е смърт в името на отечеството ,то смъртта при Йовков е в името на любовта и красотата.Тази толкова честа в “Старопланински легенди” смърт се появява ,за да подчертае напълно новата концепция за смъртта при Йовков в сравнение с концепцията в по-ранните литературно -исторически епохи.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение.