Вечните проблеми за любовта [Архив]

kukli4ka__

04-17-2007, 13:00

“Ако Ботев учи как се пише историята с кръв, то Йовков учи как се гради цивилизацията с пот” - така синтезира промяната в ценностите на българската литература след войните Светлозар Игов. Всяка трансформация е болезнена, бавна и преминава или през смеха, или през митологизирането на миналото. Войната помага на Йовков да преодолее смеха - остава митът, легендата. За да се изяснят новите представи, трябва да се преосмислят старите. И Йовков замисля една от най-магическите български книги — цикъла разкази “Старопланински легенди” Желанието му да съхрани духа на миналото е толкова силно, че когато има нужда от автентични легенди от родната Жеравна, той не се решава да отиде, за да не развали очарованието на първото си възприятие, докосвайки се до реалността. Не му е нужна реалността на Йовков. За да осмисли настоящето чрез миналото, за Йовков е необходимо да усети аромата, есенцията на времето, а не фактите. Защото медитативният темперамент на писателя му подсказва, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат, че не случката, а мотивите могат да обяснят живота и човека. Йовков знае, чe “духовната кристализация” на националното минало е във фолклора. Затова той изгражда разказите си в голяма близост до автентичните легенди, което при голям талант като Йовковия само засилва въздействието на авторовите идеи.

Минало е времето на героизъм и подвизи на Балкана и на фронта. Йовков усеща необходимостта от избистряне и утвърждаване на новия морален кодекс на българина. Новите вечни представи за човека и живота писателят изразява чрез своите легенди. В тях той изяснява герои ли са неговите герои и що е героично.

Развенчаването на съществуващите представи за герой и героично Йовков извършва още в първия разказ “Шибил”;. Слизането от Балкана - място за проява на оръжието - важен атрибут на героя, и накрая жертвата за любовта на една жена окончателно показват завършването на трансформацията.

Десетте разказа от цикъла са обединени от пространството - Балкана, който е традиционен символ на свобода и бунт за благото на народа. В легендите на Йовков планината е опора не за национални подвизи, а за духовната сила и полет на преродената българска душа. Героите преминават през Чистилището на битието, за да утвърдят героичното като извисяване на духовната човешка сила. Героичното Йовков открива и утвърждава в необхватната и необяснима човешка същност, във възможността на човека да прекрачва дребните житейски сигурности в името на мига - опиянение от пълноценното осъществяване. За да го постигне, героят трябва да премине през неизменен етичен цикъл - изкушение, грях, вина, страдание, свестяване, изкупление, възмездие. Препятствията, враговете на героите са в тях самите и това е основният проблем. Героят е изправен срещу собствените си желания и бунт - да ги победи или да ги последва. Победата го примирява с общността, но го обрича на собственото му духовно презрение (с изключение на Индже). Макар и последователен християнин, Йовков копнее да наруши строгите канони и догми и да литне по своите си пътища, без да се безпокои от последствията. В живота кротък, дори скучен, чрез своите герои писателят реализира жаждата за бунт, за нарушение на правилата, лишаващи човек от свобода на духа.

Най-страшното изкушение за християнина е жената, най-големият грях - любовта към нейната красота. Няма в българската литература по-магически красиви от Йовковите жени - Рада, Божура, Перуна, Женда, няма по-героични от Йовковите жени. В името на любовта те не се колебаят да пожертват всичко - и чест, н достойнство, и живот. Пожертвани са честта и достойнството им от гледна точка на обществото, защото в своя грях и страдание те са толкова уверени и дръзки, че вървят с вдигната красива глава, стъпват напето, носят плода на своя героизъм-любов (детето на Божура) без лицемерен свян и прикритост. Жените на Йовков са далеч от представите за патриархалната българка. Те са бунтарки и макар че смъртта е единствената им награда, те не изпитват боязън и съмнение, когато обричат душите, телата и живота си на любовта. В мъжа те виждат не конкретната личност, а символа на своето освобождение. Затова си избират също бунтари и хубавци. Любимият на Женда дори няма лице и име, но той носи мечтата за непознатото и свободата и Женда зарязва умиращия си мъж. В героичния кодекс на Йовковите герои индивидуалната човешка свобода е първа и единствена точка. Любовта, красотата и страстта стоят над греха. Само Бог може да съди Йовковите герои. Но съди ли ги Бог? “През чумавото” завършва с изречението:”Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и дигаше десницата си” Знае се, че вдигнатата десница на сина божи означава благословия, а миналото несвършено време препраща към вечността. Показателно е и последното изречение на цикъла – “Поляната тъмнееше и безбройните жълти иглики леко се полюляваха като запалени свещи.” Тяхната светлина слива покаянието на душите с прошката божия.

В сюжета на “Старопланински легенди” любовта неизменно е следвана от смъртта. Умират Индже, Шибил и Рада, Косан и Драгота, Тиха и Величко, умира Божура. И смъртта идва или по време, или след бракосъчетание в духовния смисъл на думата. Любовта неизменно подтиква героите към обвързване, което за тях е свобода, защото е реализация на вътрешната им същност. Индже умира, когато е простен и духовно е истински съпруг на Перуна. Към смъртта поемат Величко и Тиха под брачното було. В огледалната повърхност на езерото Божура отново вижда образа на любимия Василчо и тръгва с него в смъртта. Облечени като за сватба са Рада и Шибил. Сватбата е естествен завършек на любовния копнеж, спасение от оковите на житейските дребнавости, начало на нов живот — най-често в отвъдното. Опростена е смъртта на Стефан, защото Дойна му пристава и защото той не убива кошутата. Според представата на човека за добро и зло смъртта е наказание, но чрез спокойствието, с което героите на Йовков я приемат и очакват, писателят внушава космическата идея за смъртта — спасение и награда.

Няма морални съображения Йовков при изграждане на героите от “Старопланински легенди”. Единственият критерий е отделният човек и онова, което е добро за него. Дори духовното прераждане на Индже е заради героя, а не заради околните. Мотивацията е героят да реализира истинската си същност - своята храброст и духовна широта. Според Йовков съзнателното зло не може да бъде героично. То причинява духовна смърт и унищожение.

Важен момент, който определя героичното у Йовковите герои е умението им да прощават. Прошката е крайъгълен камък на духовното прераждане според Йовков. Най-голяма сила се изисква да простиш на себе си. Затова Индже е опростен, спасен е от ада да живее със съзнанието за своя грях.

Понятието на Йовков за героично го определя като един от най-големите хуманисти в българската литература. От полето на историята писателят пренася героите си в обикновени житейски ситуации, където те показват необикновения размах на вътрешната си сила и копнеж за щастие и определят параметрите на бъдещето.