spe6no mi trqbvat eseta pls pomognete mi malko

spe6no mi trqbvat eseta na tema:
1. Znaq svoq rod i ezik,za6toto...
2.Zemqta ni-hram na balgarskiq duh
3.Kak jivee minaloto na naroda v men
4.Kade si vqrna ti lubov narodna

molq vi ako mojete s ne6to da mi pomognete,4e vob6te ni6to nemoga da se setq kvo da pi6a,pls blagodarq predvaritelno

[sexa_na_kompleksa]

Виж това:


Зная своя род и език, защото…


Една нация, един род, един език – една пъстра мозайка от безброй частици, пръснати по света, но обединени от наистина българското – това е България.
А колкото до мен и теб – ние, драги приятелю, сме само парченца, но важни сами по себе си и именно стремежът и желанието ни да запазим истинското и чистото в сърцата си са причините да искаме и да можем да познаваме своя език и род, за да поддържаме мозайката що – годе цяла.
Ех, да беше и ти така уверен в това, като мен… Но не! Готов си да забравиш всичко и да тръгнеш към чужбината, срамувайки се, че си българин. А най-жалкото е, че в това неразумно трудно време, никой няма и да се опита да те спре или поне да те накара да премислиш още веднъж избора си.
Спомняш ли си преди години, като учеше българската история, колко беше горд от безкрайните наши победи? А помниш ли как очите ти се насълзиха, когато завърши 7-ми клас и трябваше да кажеш “Сбогом!” на всичко, с което беше свикнал? Нима искаш отново да го загубиш, само че този път завинаги?!!!
Нима забрави как заедно се смяхме на онази пиеса в стария театър… “Криворазбраната цивилизация”, където всеки се опитва да бъде нещо, което не е? Защо искаш да повториш тяхната грешка?
Но… Не аз съм човекът, който ще те съди. Искам само да ти припомня един цитат, който ти много обичаше на времето: “О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой язик и не думаш? Или не са имали болгари царство и господарство?”. Сети ли се? Това е онзи, монахът, Паисий, който ти така искрено уважаваше.Не те ли боли сега, след години, като четеш тези редове, и си спомняш как вярваше в България, как се гордееше и увличаше по необятната ни история, как твърдеше, че езикът ни е най-благозвучният в целия свят и няма по-красива страна от нашата?! Уви, явно всичко си забравил, покрай ученето за SAT и TOEFL…
Жалко е, скъпи ми приятелю! Жалко е да знаеш, че именно младите и способни българи, в които са вперени 7 милиона погледа, пълни с надежда, ще предадат всички и ще се правят, че нищо толкова важно не е станало. Напротив! А ти си такъв. Именно в такива като теб вярват хората, а с всяка една изгубена надежда по малко умира и България. Искаш да бъдеш един от убийците й ли? Искаш съвестта ти да те гризе всеки път, когато си спомниш за начина, по който забрави за всичко и се втурна в неизвестното?!!!
А помниш ли “За буквите”? Толкова спорихме дали го е написал Симеон I или не. Ти все твърдеше, че след като е водил толкова битки, не е имал време да се занимава с писане и “глупости”, но аз винаги ти напомнях за лиричната му душа, благодарение на която си имаме азбука и език, от който ти сега се отричаш.
Сълзи напират в очите ми, но не мога да те спра, приятелю. Не мога да те обвиня за това, че предпочиташ САЩ пред родината, опирайки се на тезата, че тук нямаш бъдеще. А как би могъл да имаш, когато дори не се опитваш да го съградиш? Как би могъл да имаш, когато тези, които трябва да създадат една Нова България, отиват да създават Нова Германия, Нова Англия, Нови САЩ ?!!!
Май вече е време да оставя решението на теб. Не знам какво ще направиш, нито дали ще заминеш, но знам, че поне някъде дълбоко в себе си винаги ще бъдеш българин и ще носиш непреходното в сърцето си.
Накрая искам само да ти кажа, че аз ще остана и ще дам всичко, на което съм способна за родината. Аз зная своя род и език, защото съм истински човек.



И това:
Зная своя род и език,защото...

Живеем в двадесет и първи век - време на прогрес, разцвет на науката и технологийте. В забързаното ни ежедневие хората на новото време все по-рядко си задават въпросите: "Откъде идвам?", "Накъде отивам?". Родовата памет и миналото сякаш са захвърлени настрана и само понякога, разлиствайки стария, овехтял албум със семейни снимки, ние осъзнаваме кои сме.
Какво е за мен родината? Това не е просто остаряла дума, която да използвам на всеки трети март. Родината или "татковина", както Петко Славейков я нарича, е нещо повече от това. Тя е заложена в душата и сърцето на всеки един от нас. Ние сме част от нея, както и тя от нас. Чувствата и мислите си ние изразяваме на своя роден език. Благодарение на светите братя Кирил и Методий славянските народи са получили собствена писменост, която ги е отличила и съхранила и до днес.
Историята на Паисий Хилендарски е написана с цел формиране на национално самосъзнание и обединение на бългаския народ. В годините на робство българите са изгубили чувството си за общност, започнали са да забравят откъде идват и кое ги свързва. Паисий се чувства длъжен да създаде тази книга, с която да припомни на всички за славните битки, водени от българските царе, да ни събуди от нездравия робски сън и да ни обедини.
"О, неразумний юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!" Българите са славен народ и Паисий знае това. Гневният му вик отеква между народа и буди размисъл. Постепенно започваме да откриваме и положителните черти на българина, а лошите превръщаме в преимущества. По-добре прост и незлоблив, отколкото хитър и злобен: "И сам Христос в дома на простия и бедния Йосиф слезе и поживя." Простотата и скромността са черти от националния ни характер, които трябва да се запазят, защото будят чувство за национална гордост.
Не само родовата памет, но и езикът е част от формирането на нацията и нейното опазване през вековете. Ние трябва да знаем, да обичаме и пазим нашия език, защото словото е богатсво, изпратено от Бог: "...слушайте словото, що от Бога дойде...". Само знаещия и можещия човек е способен да върви напред и да се развива. Словото е най-доброто оръжие, с което можем да защитим своята позиция, своята родина и самите себе си. Пишейки своята малка, но толкова значима книга, монахът Паисий пламенно ни приканва да обичаме и пазим родния език и да не се срамуваме да го използваме. Възмутен от хуленето на езика, почти век по-късно патриапхът на българската литература Иван Вазов написва стихотворението "Българският език". В него той с уникално майсторство разкрива красотата и неограничените възможности на родното слово.
Всеки един от нас трябва да знае своя род и език, за да може да се нарече българин. Човек без родова памет е като дърво без корен. Без родината и словото човек е неспособен да общува, да обича и дори да живее пълноценно. Когато отговорим на въпроса "Кой съм аз?", ние вече ще сме щастливи, защото сме намерили истината за себе си - кои са предците ни, кой е създал азбуката ни и можем ли без отечество? Узнали и съхранили това, ние вече живеем пълноценно, защото човек е истински щастлив само когато открие истината!