HopeLesss
05-05-2007, 07:41
Не че ме бива много в писането, но реших да пусна една темичка с някои мои разкази/есета. Честно казано ме съмнява някой изобщо да ги прочете, защото са дълги, но може и да се намери някой луд :lol: Да си призная, повечето дори са някакви домашни от училище през годините, които ми харесват... Това е от мен.
Приемам критика :wink:
На самотен остров
Шанти беше 23-годишна студентка в Станфордския университет, щата Калифорния. Тя беше уникално момиче – амбициозно, красиво и мило. Самото й име беше индианско и значеше мир. Шанти изучаваше археология и антропология и беше влюбена в това, което правеше. Тя беше дотолкова вглъбена в ученето, че доста често забравяше да излиза с приятели и да се забавлява. Много момчета тайничко си мечтаеха за нея, но тя не даваше шанс на никой да се докосне до привидно каменното й сърце. Шанти бе изгубила родителите си на 14 години и оттогава се справяше сама. Животът я бе направил силна и непоколебима. Тя даваше всичко от себе си, за да бъде най – добрата. От дете мечтаеше да стане археолог и нямаше да позволи на никой и нищо да й попречи да сбъдне тази съкровена мечта. Шанти бе достойна за уважение млада жена. В дълбоките сини очи се четеше борбеност, но и малко самота. Явно беше, че имаше нужда от някой до себе си, но миналото й, което свързваше главно с приютите, я караше да се съмнява във всеки. Тя се страхуваше да обича и да бъде обичана. Единствено спомена за родителите й и мечтата й, я караше да продължава напред с високо вдигната глава, с гордост, която малцина притежават.
През лятото на 1953 година Шанти спечели двумесечна експедиция до остров Мадагаскар. Тя беше безкрайно щастлива, защото щеше да работи с екип от професионалисти от САЩ и Европа. Това й даваше надежда, че малко по малко тя се доближаваше до крайната й цел. Шанти трябваше да бъде на летището на 18-ти юни, където щеше да я чака частен самолет, който да я отведе до острова. Две нощи подред тя не мигна. Вълнението беше обзело всяка част от тялото й. Шанти предчувстваше, че това пътуване щеше да промени живота й завинаги и не грешеше. На 18-ти сутринта тя се сбогува с приятелите си и потегли към летището. Там я чакаха пилотът и стюардесата. Частният самолет, с който щяха да пътуват не беше голям, но за сметка на това беше изключително удобен. Шанти се качи с нетърпение и зачака излитането. Незнайно защо, но сърцето й не спираше да тупти двойно по - бързо през двата часа, които бяха изминали. За първи път тя пътуваше със самолет и така обясняваше факта за вълнението си. Но изведнъж целият самолет се разлюля. Издаваше се адски шум и скърцане, което още повече придаваше страшен вид на това, което се случваше. Изведнъж шумът спря и всичко заглъхна за 2-3 секунди. Тогава самолетът се устреми право надолу като не даваше шанс на пилота да го контрулира. Всичко бе повече от ясно. Това бе краят.
Тогава, когато всичко изглеждаше изгубено, Шанти помръдна и се надигна от затрупалите я останки на самолета. Косата й бе разрошена, а дрехите - изпокъсани. Всичко наоколо бе обвито в пламъци и облаци дим. С огромно усилие успя да се измъкне от отломките. Потърси пилота и стюардесата, но с ужас видя, че и двамата бяха мъртви. В този момент не знаеше какво да прави – да благодари на Господ, че я беше пощадил или да го упрекне, задето не бе спасил и другите двама. Шанти беше уплашена и с усилие, неприсъщо за човешко същество, тя спря сълзите, бликащи от очите й, и отиде да провери дали имаше нещо запазено от багажите й. За първи път от много време, една лека усмивка пропълзя по леденото й лице – всички куфари бяха запазени и все още нищо не беше загубено. Шанти коленича и се помоли за двамата мъртъвци, а след това потегли по пътеката, водеща към някакво поточе.
Два дни Шанти се луташе из това адско място и с ужас осъзна, че беше попаднала на необитаван остров. Целият й свят, изграден с толкова обич, изведнъж рухна пред очите. Не можеше да повярва, че това се случваше именно на нея. Мислеше, че Бог достатъчно я бе наказал, като я бе оставил сираче. Сега проклинаше и него и себе си, задето не бе умряла заедно с пилота и стюардесата.
Малко по малко дните се нижеха и вече стана месец, откакто Шанти бе попаднала на острова. Тя бе погребала стюардесата и пилота заедно с надеждата да се прибере в Сан Франсиско и използваше самолета за свое жилище, което я пазеше от студ и дъжд. Тя бе украсила малкия си дом с цветя, а леглото си застилаше с палмови листа. През дните тя обикаляше острова, носеше оскъдни дрехи от различни растения, защото с тях се чувстваше като част от своя остров. Малко по малко Шанти заобикваше малкия си рай и се чувстваше щастлива. Ядеше плодове, които бяха в изобилие, играеше си с маймунките и се препичаше на плажа с часове.
Така измина една година. Може би прекалено бързо и неусетно за Шанти, която се наслаждаваше на всеки миг. Свикнала бе със самотата и това не й пречеше. Беше свободна и независима. Но с течение на времето започваше да си задава въпроси. Тя се питаше какво ли е чувството да обичаш и да бъдеш обичан. Много нейни приятелки й бяха разказвали колко приказно е да си с мъжа, в когото си влюбен. Това бяха все неща, които Шанти никога не бе изпитвала и може би нямаше да изпита. Съжаляваше. Упрекваше се, че не бе изживяла пълноценно времето си в университета, когато беше заобиколена от куп момчета, които умираха за нейната усмивка. Тя бе техният ангел – хранител и тя го знаеше, но тогава това не беше важно за нея. Сега, когато беше сама осъзнаваше каква глупачка е била да изтръгва сърцето си и да му забранява да обича. Сега то й отмъщаваше. Сега то я караше да страда и да съжалява. Сега бе нейният ред да плаче.
Времето минаваше. Всичко се превръщаше в сиво ежедневие. Шанти се надяваше времето да излекува кървящото й сърце, но напротив, то просто я научи да живее с болката и да я носи така, както Исус е носил кръста си. Това бе нейната съдба и тя се беше примирила, но не й нейното сърце.
Шанти не бе забелязала как 51 години от нейния живот си бяха отлетели. Младостта й беше вече минало и тя беше вече готова да се прибере при майка си и баща си, които бе сигурна, че я чакат. Единствено мъката по неизживяната любов не й даваше покой. Тя се терзаеше и искаше да откъсне проклетото си сърце, което не й даваше мира. Сега, когато виждаше, че смъртта чака да я прибере във вечния й дом, Шанти искаше да убеди себе си, че животът й е имал смисъл. Уви, невъзможно. Тя бе сигурна, че животът си струва единствено, когато можеш да обичаш. Сега, на предсмъртния си одър тя го осъзнаваше и съжалението се бе превърнало в примирение.
И все пак всичко свърши. Шанти си замина от този свят на 73 години, неизпитала магията на любовта, неизживяла това чувство, което мнозина имат щастието да притежават, но малцина да задържат в сърцата си завинаги. Дано в рая бъде поне малко щастлива и обичана. Вярвам, че Шанти успя да се докосне до всяко едно сърце, било то и ледено, и чрез своята история да убеди всички ни, че нищо на света не е толкова важно, колкото да дадем шанс на сърцето ни да обича. Нито парите, нито професията, нито властта биха могли да ни дадат това, което любовта може да ни даде.Обичайте се и на затваряйте сърцето си с железни врати, защото то единствено може да ви покаже верният път към щастието – пътят на любовта...
Прекрасно, но що е отечесто
Още от ранна детска възраст всеки българин знае наизуст стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче”. Ние сме закърмени с него. И още незнаещи що е гордост и радост повтаряме: „българин да се наричам - първа радост е за мен”. След време се питаме дали си струва да си патриот, дали си струва да защитаваш народа и отечеството си така, както са го защитавали предците ни. Да, струва си!
Но това ли е нашето отечество? То си е все същото, както е било преди хиляди години. Все същите пухкави облачета покриват синия небосклон; все същите красиви цветя блестят, поръсени от сутрешната роса; все същите горди планини се извисяват и почти докосват небето; все същото море разбива своите вълни в брега и навява лека тъга. Но ние не сме същите. Не сме онези, които бяхме, онези, които заслужават да се нарекат българи. Отечеството е едно за всички и трябва да го браним и защитаваме.
Повечето млади хора бягат от страна си, мислейки че на запад е истинският живот. Може би са прави. Аз също мислех така преди година. Но се промених. Осъзнах, че ще изгубя много повече, отколкото ще спечеля. Осъзнах, че не съм готова да се лиша от българска реч, от приятелска прегръдка и рамо, на което да поплача. Вярно, има приятели по цял свят, но именно тук са онези, от които се нуждая. Осъзнах, че не съм готова да се изправя пред хора,смятащи ме за второ качество човек и питащи ме дали България не се намира в Африка. Осъзнах, че няма да мога да слушам химна на чужда страна и да ставам на крака, въпреки че в главата ми ще отеква: „Мила родино, ти си земен рай...”. Осъзнах, че отечеството ми има нужда от мен, винаги е имало нужда и винаги ще има и аз определено няма да бъда от онези, които ще го предадат.
Вярно е, че в България много неща не са както трябва. Циганите се чувстват по-българи от нас, певци стават политици, кучетата се разхождат така, сякаш са господари на улицата, боклуците се търкалят по земята и дори вече образуват шарено килимче, корупцията и престъпността са навсякъде около нас и това вече не ни прави впечатление, магазините втора употреба са ни станали втори дом, а местната кръчма е станала единствения ни спасителен пояс и светлинка в края на тъмния и мрачен тунел.
Българският народ все повече се превръща в една сбирщина от комплексари, мечтатели и песимисти, които казват: „Те политиците са виновни”. Но ние сме си такива. Свикнали сме друг да ни е виновен. Обикновено това е държавата или политиците. Какво общо има отечеството с цялата тази история? Нима то иска да вижда народа си гладен? Нима то се радва, когато децата му нямат пари за учебници? Нима то прави така, че всичко наоколо да е сиво и грозно, минувачите да те гледат на кръв, все едно ти си този, който им е отнел щастието. Истината, драги сънародници, е че ние сме си виновни. И да искаме и да не искаме, това е реалността и отечеството няма абсолютно нищо общо.
Докато измиваме ръцете си с другите и докато казваме: „Не е важно на мен да е добре, важното е Вуте да е зле”, България ще си е все така. Но аз мисля, че вече е крайно време. Време е да се осъзнаем, да потърсим грешката първо в себе си, а след това в околните. Преди да се оплачем от корупцията, нека се замислим, дали не сме част от нея. Преди да се възмутим от мръсотията, нека се замислим не сме ли ние тези, които рушим всичко красиво и хвърляме боклуци през прозореца на колата си. Преди да се скараме гневно как може да са ни толкова ниски заплатите, нека се замислим даваме ли всичко от себе си, ходим ли с усмивка на работа и правим ли всичко с желание. Преди да изругаем системата и да съжалим инвалидите и хората в неравностойно положение, нека се замислим не сме ли ние тези, които ги игнорираме и не сме ли ние тези, които извръщаме глава в страни, скачаме на един крак и чукаме на дърво с надеждата, че това никога няма да се случи на нас.
Отечеството е единственото нещо, което ни свързва и ни прави едно цяло. Само родината е тази, която е свидна и мила на всеки. Няма човек, който да не се е влюбил безвъзвратно в невижданата красота на България. Няма човек, който да не настръхва, чувайки химна на страната ни. Няма човек, който да не се радва от сърце, когато националният ни футболен тим показва на какво сме способни. Няма човек, който да не се гордее, че именно българска песен е летяла в космоса. Нека по-често си спомняме хубавите неща в живота. Нека оценяваме това, което имаме и го пазим като най-ценното ни. Нека не забравяме кои сме, от къде сме дошли и независимо накъде отиваме, пак да се върнем в България. А тези, които са я напуснали, най-добре знаят какво е да си далеч от отечеството. Защото няма по-хубаво нещо от истинската българска ракия, истинската шопска салата и истинското българско приятелсво. И защото по пътищата вечни на България е най-хубаво!!!
"Моите мечти нямат граници, аз винаги искам невъзможното."
Александър Дюма
Полунощ е. Снежинките са по-красиви от всякога и сякаш са балерини, състезаващи се коя ще изтанцува най-красивия танц, докато най-накрая не се стопят в ръцете ми и потънат във вечността. Това е поредната безсънна нощ, прекарана в безброй мечти и красиви планове за бъдещето.
Мечтите винаги са били най-важната част от моя живот. Никога не съм мислела, че мечтите ми са илюзия, напротив. Те винаги са били истински, докато реалността – фалшива. Целият смисъл на живота ни е в осъществяване на мечтите ни. Без тях той би бил напразно изживян. Независимо колко трудно е да се сбъднат всички мечти, усилията, които полагаме за тяхното реализиране, са безценни. За мечтите няма граници и прегради. Те са вътре в нас и чакат да им дадем шанс да се сбъднат.
Какво е човекът без своите мечти? Едва ли съществува отговор на този въпрос, защото не вярвам, че има човек без поне една единствена мечта. Има такива, които вярват, че мечтите са фалшиви, че няма смисъл от напразен оптимизъм и вяра в по-доброто бъдеще. Добре, нека говорят така. Предпочитам да живея в илюзия пред това да се примиря с нечия жалка реалност.
Мечтите правят живота ни по-добър и по-красив. А тези мечти, които са трудно осъществими, са целият смисъл на нашия живот. Човек докато е жив търси ключа към щастието, а той е именно в осъществяване на мечтите ни. Един от най-великите певци, Тупак Шакур, е казал: „Мечтай сякаш ще живееш вечно. Живей сякаш ще умреш днес”. Той умира млад, бива убит, но съм сигурна, че животът му е бил достойно изживян, най-малкото защото е осъзнал тази малка тайна.
Истина е, че е по-лесно да живееш в реалността, а не в мечтите си. Така човек свиква с лошите неща в живота. Те стават негов вечен придружител. Сърцето му става твърдо като камък и студено като лед. Така той си създава зашитна стена, през която не може да бъде наранен, но не може да бъде и обичан. Струва ли си такава жертва? Не е ли прекалено висока цената, която трябва да се плати? За мен това би било непосилно. Живота на мечтателя не е лесен. Но той го живее така, че да е най-истинският и стойностен.
В нашето съвремие рядко може да се срещне човек с мечти, дори понякога невъзможни. Джордж Бърнард Шоу е казал: "Ти виждаш нещата и питаш "защо?", аз мечтая за неща, които никога не са били и питам "защо не?"" Аз също питам „защо не?”. Защо да не може да се обича истински дори само на 14години? Нали няма граници за любовта? Защо не може да бъдем иснтински щастливи с приятелите си? Нали щастието е създадено, за да бъде споделяно? Защо не можем да живеем в мир и разбирателство? Нали всеки пропагандрира само това? Защо трябва да живеем по някакъв установен ред, по начин, който носи само болка и разочарование. Отдавна съм осъзнала, че животът е труден. През очите на песимиста е непоносим, през тези на реалиста – жесток, дори през очите на оптимиста понякога не е лесен, но през тези на мечтателя, той е приказка. Някой ще ме попита какъв е смисълът да се живее в заблуда. За мен мечтите не са заблуда. Те са начин на живот, начин на мислене. Всички наши мечти могат да се сбъднат. Няма такива, които са неосъществими. Просто трябва да съберем целия си кураж и да ги преследваме докрай.
Мечтите са двигателят на нашия живот. Били са преди и винаги ще бъдат. Мечтите са накарали хората да повярват в надеждата и вярата, в невинността на любовта, в силата на истинското приятелство. Мечтите са накарали хората да повярват, че могат да стъпят на Луната, че могат да летят във въздуха като птици, да плуват в морето като риби, дори да създават невъзможни неща. Целият ни живот, цялата човешка еволюция се дължи на тази малка, а толкова ценна дума – мечта. Защото някой човек е повярвал, че тя е нужна на човечеството, точно както са нужни въздуха, храната и водата.
Ще завърша този вечен въпрос за мечтите с думите на Елеонор Рузвелт: „Бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си.". Дано всеки е повярвал в силата и безграничността на мечтите ни. Всеки залез ни носи спокойствие, всеки изгрев ни носи надежда, а всяка мечта ни носи вяра и сила да продължим напред.
„Нещастният винаги отсъства от себе си”
Киркегор
Някой беше казал, че щастието явно е направено, за да бъде споделяно. То е като парфюм по кожата – няма как да го предадеш на другия, ако нямаш малко по себе си.
Изглежда, че човек цял живот търси щастието в себе си и в околните. Когато човек е щастлив, той намира смисъла на своето съществуване. Щастието е като снежинка в дланта – докато я притиснем към себе си, тя вече се е стопила, но след нея идва нова и нова... Нещастието не може да бъде част от живота, защото то не е типично за човешката същност. Щастието е цел, а как бихме могли да го достигнем, ако самите ние сме нещастни?
В много моменти от своя живот човек изпада в ситуации, в които се чувства безпомощен и нещастен. Колкото по-малко позволяваме на отчаянието и слабостта да ни завладеят, толкова по-лесно ще достигнем до онова така желано щастие.
Както казах, щастието е нещо моментно – докато се обърнем, то вече си е отишло... но със сигурност не завинаги. Може би не сме го оценявали достатъчно добре и сега ни дава урок, който да помним цял живот. Урок, който да ни научи да ценим щастието си и да не му позволяваме да си отиде. Щастието казват, че е съставено от онези малки неща, които доста често не забелязваме или ги мислим за дребни и прости. Това е очарованието на една целувка, топлотата на една прегръдка или просто безценната близост на хората, които обичаме. Защото щастие намираме най-вече в присъствието на приятелите ни, семейството и любимия човек. Щастието не е нещо, което може да се купи с пари... то трябва да се заслужи и най-вече цени. Няма ключ към него, защото вратата винаги е отворена...
Винаги съм се възхищавала на хората, които правят другите щастливи, дори понякога забравяйки себе си. Познавам един такъв безценен човек, който наистина излъчва спокойствие, радост и позитивна енергия амо чрез присъствието си. Мисля, че човек, който прави другите щастливи, е истинско съкровище. По този начин със сигурност прави щастлив и себе си и околните.
Не казвам, че е възможно през целия си живот да сме щастливи, но човек трябва да осъзнае, че нещастието не е изход и че то не е начина, по който трябва да изживеем живота си. Нещастието няма място в човешката душа и сърце. Нещастният определено никога няма да се чувства спокоен, докато не намери щастието. Дори да отричаме всичко и да се затваряме в себе си, то е по-силно от нас... Щастието е някъде там и жадува да го открием.
Някой беше казал, че истинското щастие е в това да обичаш и да бъдеш обичан. Е, до някъде сигурно е така. За мен обаче щастието е нещо, което е част от мен и независимо дали съм влюбена или не, то си остава вътре в душата ми. Важното е да не го пускаш да си отиде, а ако секунда невнимание те отдели от щастието, то трябва да сме сигурни, че пак ще го открием рано или късно.
Щастие... щастието да обичаш, щастието да си свободен, щастието да живееш добре, щастието да се будиш всяка сутрин с усмивка на лицето, щастието да имаш верни и истински приятели, щастието да си жив... Осъзнавате ли какви щастливци сме, а как рядко оценяваме това? Защото както казва Джордж Гарлин – „Животът не се мери с броя вдихвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни”...
Приемам критика :wink:
На самотен остров
Шанти беше 23-годишна студентка в Станфордския университет, щата Калифорния. Тя беше уникално момиче – амбициозно, красиво и мило. Самото й име беше индианско и значеше мир. Шанти изучаваше археология и антропология и беше влюбена в това, което правеше. Тя беше дотолкова вглъбена в ученето, че доста често забравяше да излиза с приятели и да се забавлява. Много момчета тайничко си мечтаеха за нея, но тя не даваше шанс на никой да се докосне до привидно каменното й сърце. Шанти бе изгубила родителите си на 14 години и оттогава се справяше сама. Животът я бе направил силна и непоколебима. Тя даваше всичко от себе си, за да бъде най – добрата. От дете мечтаеше да стане археолог и нямаше да позволи на никой и нищо да й попречи да сбъдне тази съкровена мечта. Шанти бе достойна за уважение млада жена. В дълбоките сини очи се четеше борбеност, но и малко самота. Явно беше, че имаше нужда от някой до себе си, но миналото й, което свързваше главно с приютите, я караше да се съмнява във всеки. Тя се страхуваше да обича и да бъде обичана. Единствено спомена за родителите й и мечтата й, я караше да продължава напред с високо вдигната глава, с гордост, която малцина притежават.
През лятото на 1953 година Шанти спечели двумесечна експедиция до остров Мадагаскар. Тя беше безкрайно щастлива, защото щеше да работи с екип от професионалисти от САЩ и Европа. Това й даваше надежда, че малко по малко тя се доближаваше до крайната й цел. Шанти трябваше да бъде на летището на 18-ти юни, където щеше да я чака частен самолет, който да я отведе до острова. Две нощи подред тя не мигна. Вълнението беше обзело всяка част от тялото й. Шанти предчувстваше, че това пътуване щеше да промени живота й завинаги и не грешеше. На 18-ти сутринта тя се сбогува с приятелите си и потегли към летището. Там я чакаха пилотът и стюардесата. Частният самолет, с който щяха да пътуват не беше голям, но за сметка на това беше изключително удобен. Шанти се качи с нетърпение и зачака излитането. Незнайно защо, но сърцето й не спираше да тупти двойно по - бързо през двата часа, които бяха изминали. За първи път тя пътуваше със самолет и така обясняваше факта за вълнението си. Но изведнъж целият самолет се разлюля. Издаваше се адски шум и скърцане, което още повече придаваше страшен вид на това, което се случваше. Изведнъж шумът спря и всичко заглъхна за 2-3 секунди. Тогава самолетът се устреми право надолу като не даваше шанс на пилота да го контрулира. Всичко бе повече от ясно. Това бе краят.
Тогава, когато всичко изглеждаше изгубено, Шанти помръдна и се надигна от затрупалите я останки на самолета. Косата й бе разрошена, а дрехите - изпокъсани. Всичко наоколо бе обвито в пламъци и облаци дим. С огромно усилие успя да се измъкне от отломките. Потърси пилота и стюардесата, но с ужас видя, че и двамата бяха мъртви. В този момент не знаеше какво да прави – да благодари на Господ, че я беше пощадил или да го упрекне, задето не бе спасил и другите двама. Шанти беше уплашена и с усилие, неприсъщо за човешко същество, тя спря сълзите, бликащи от очите й, и отиде да провери дали имаше нещо запазено от багажите й. За първи път от много време, една лека усмивка пропълзя по леденото й лице – всички куфари бяха запазени и все още нищо не беше загубено. Шанти коленича и се помоли за двамата мъртъвци, а след това потегли по пътеката, водеща към някакво поточе.
Два дни Шанти се луташе из това адско място и с ужас осъзна, че беше попаднала на необитаван остров. Целият й свят, изграден с толкова обич, изведнъж рухна пред очите. Не можеше да повярва, че това се случваше именно на нея. Мислеше, че Бог достатъчно я бе наказал, като я бе оставил сираче. Сега проклинаше и него и себе си, задето не бе умряла заедно с пилота и стюардесата.
Малко по малко дните се нижеха и вече стана месец, откакто Шанти бе попаднала на острова. Тя бе погребала стюардесата и пилота заедно с надеждата да се прибере в Сан Франсиско и използваше самолета за свое жилище, което я пазеше от студ и дъжд. Тя бе украсила малкия си дом с цветя, а леглото си застилаше с палмови листа. През дните тя обикаляше острова, носеше оскъдни дрехи от различни растения, защото с тях се чувстваше като част от своя остров. Малко по малко Шанти заобикваше малкия си рай и се чувстваше щастлива. Ядеше плодове, които бяха в изобилие, играеше си с маймунките и се препичаше на плажа с часове.
Така измина една година. Може би прекалено бързо и неусетно за Шанти, която се наслаждаваше на всеки миг. Свикнала бе със самотата и това не й пречеше. Беше свободна и независима. Но с течение на времето започваше да си задава въпроси. Тя се питаше какво ли е чувството да обичаш и да бъдеш обичан. Много нейни приятелки й бяха разказвали колко приказно е да си с мъжа, в когото си влюбен. Това бяха все неща, които Шанти никога не бе изпитвала и може би нямаше да изпита. Съжаляваше. Упрекваше се, че не бе изживяла пълноценно времето си в университета, когато беше заобиколена от куп момчета, които умираха за нейната усмивка. Тя бе техният ангел – хранител и тя го знаеше, но тогава това не беше важно за нея. Сега, когато беше сама осъзнаваше каква глупачка е била да изтръгва сърцето си и да му забранява да обича. Сега то й отмъщаваше. Сега то я караше да страда и да съжалява. Сега бе нейният ред да плаче.
Времето минаваше. Всичко се превръщаше в сиво ежедневие. Шанти се надяваше времето да излекува кървящото й сърце, но напротив, то просто я научи да живее с болката и да я носи така, както Исус е носил кръста си. Това бе нейната съдба и тя се беше примирила, но не й нейното сърце.
Шанти не бе забелязала как 51 години от нейния живот си бяха отлетели. Младостта й беше вече минало и тя беше вече готова да се прибере при майка си и баща си, които бе сигурна, че я чакат. Единствено мъката по неизживяната любов не й даваше покой. Тя се терзаеше и искаше да откъсне проклетото си сърце, което не й даваше мира. Сега, когато виждаше, че смъртта чака да я прибере във вечния й дом, Шанти искаше да убеди себе си, че животът й е имал смисъл. Уви, невъзможно. Тя бе сигурна, че животът си струва единствено, когато можеш да обичаш. Сега, на предсмъртния си одър тя го осъзнаваше и съжалението се бе превърнало в примирение.
И все пак всичко свърши. Шанти си замина от този свят на 73 години, неизпитала магията на любовта, неизживяла това чувство, което мнозина имат щастието да притежават, но малцина да задържат в сърцата си завинаги. Дано в рая бъде поне малко щастлива и обичана. Вярвам, че Шанти успя да се докосне до всяко едно сърце, било то и ледено, и чрез своята история да убеди всички ни, че нищо на света не е толкова важно, колкото да дадем шанс на сърцето ни да обича. Нито парите, нито професията, нито властта биха могли да ни дадат това, което любовта може да ни даде.Обичайте се и на затваряйте сърцето си с железни врати, защото то единствено може да ви покаже верният път към щастието – пътят на любовта...
Прекрасно, но що е отечесто
Още от ранна детска възраст всеки българин знае наизуст стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче”. Ние сме закърмени с него. И още незнаещи що е гордост и радост повтаряме: „българин да се наричам - първа радост е за мен”. След време се питаме дали си струва да си патриот, дали си струва да защитаваш народа и отечеството си така, както са го защитавали предците ни. Да, струва си!
Но това ли е нашето отечество? То си е все същото, както е било преди хиляди години. Все същите пухкави облачета покриват синия небосклон; все същите красиви цветя блестят, поръсени от сутрешната роса; все същите горди планини се извисяват и почти докосват небето; все същото море разбива своите вълни в брега и навява лека тъга. Но ние не сме същите. Не сме онези, които бяхме, онези, които заслужават да се нарекат българи. Отечеството е едно за всички и трябва да го браним и защитаваме.
Повечето млади хора бягат от страна си, мислейки че на запад е истинският живот. Може би са прави. Аз също мислех така преди година. Но се промених. Осъзнах, че ще изгубя много повече, отколкото ще спечеля. Осъзнах, че не съм готова да се лиша от българска реч, от приятелска прегръдка и рамо, на което да поплача. Вярно, има приятели по цял свят, но именно тук са онези, от които се нуждая. Осъзнах, че не съм готова да се изправя пред хора,смятащи ме за второ качество човек и питащи ме дали България не се намира в Африка. Осъзнах, че няма да мога да слушам химна на чужда страна и да ставам на крака, въпреки че в главата ми ще отеква: „Мила родино, ти си земен рай...”. Осъзнах, че отечеството ми има нужда от мен, винаги е имало нужда и винаги ще има и аз определено няма да бъда от онези, които ще го предадат.
Вярно е, че в България много неща не са както трябва. Циганите се чувстват по-българи от нас, певци стават политици, кучетата се разхождат така, сякаш са господари на улицата, боклуците се търкалят по земята и дори вече образуват шарено килимче, корупцията и престъпността са навсякъде около нас и това вече не ни прави впечатление, магазините втора употреба са ни станали втори дом, а местната кръчма е станала единствения ни спасителен пояс и светлинка в края на тъмния и мрачен тунел.
Българският народ все повече се превръща в една сбирщина от комплексари, мечтатели и песимисти, които казват: „Те политиците са виновни”. Но ние сме си такива. Свикнали сме друг да ни е виновен. Обикновено това е държавата или политиците. Какво общо има отечеството с цялата тази история? Нима то иска да вижда народа си гладен? Нима то се радва, когато децата му нямат пари за учебници? Нима то прави така, че всичко наоколо да е сиво и грозно, минувачите да те гледат на кръв, все едно ти си този, който им е отнел щастието. Истината, драги сънародници, е че ние сме си виновни. И да искаме и да не искаме, това е реалността и отечеството няма абсолютно нищо общо.
Докато измиваме ръцете си с другите и докато казваме: „Не е важно на мен да е добре, важното е Вуте да е зле”, България ще си е все така. Но аз мисля, че вече е крайно време. Време е да се осъзнаем, да потърсим грешката първо в себе си, а след това в околните. Преди да се оплачем от корупцията, нека се замислим, дали не сме част от нея. Преди да се възмутим от мръсотията, нека се замислим не сме ли ние тези, които рушим всичко красиво и хвърляме боклуци през прозореца на колата си. Преди да се скараме гневно как може да са ни толкова ниски заплатите, нека се замислим даваме ли всичко от себе си, ходим ли с усмивка на работа и правим ли всичко с желание. Преди да изругаем системата и да съжалим инвалидите и хората в неравностойно положение, нека се замислим не сме ли ние тези, които ги игнорираме и не сме ли ние тези, които извръщаме глава в страни, скачаме на един крак и чукаме на дърво с надеждата, че това никога няма да се случи на нас.
Отечеството е единственото нещо, което ни свързва и ни прави едно цяло. Само родината е тази, която е свидна и мила на всеки. Няма човек, който да не се е влюбил безвъзвратно в невижданата красота на България. Няма човек, който да не настръхва, чувайки химна на страната ни. Няма човек, който да не се радва от сърце, когато националният ни футболен тим показва на какво сме способни. Няма човек, който да не се гордее, че именно българска песен е летяла в космоса. Нека по-често си спомняме хубавите неща в живота. Нека оценяваме това, което имаме и го пазим като най-ценното ни. Нека не забравяме кои сме, от къде сме дошли и независимо накъде отиваме, пак да се върнем в България. А тези, които са я напуснали, най-добре знаят какво е да си далеч от отечеството. Защото няма по-хубаво нещо от истинската българска ракия, истинската шопска салата и истинското българско приятелсво. И защото по пътищата вечни на България е най-хубаво!!!
"Моите мечти нямат граници, аз винаги искам невъзможното."
Александър Дюма
Полунощ е. Снежинките са по-красиви от всякога и сякаш са балерини, състезаващи се коя ще изтанцува най-красивия танц, докато най-накрая не се стопят в ръцете ми и потънат във вечността. Това е поредната безсънна нощ, прекарана в безброй мечти и красиви планове за бъдещето.
Мечтите винаги са били най-важната част от моя живот. Никога не съм мислела, че мечтите ми са илюзия, напротив. Те винаги са били истински, докато реалността – фалшива. Целият смисъл на живота ни е в осъществяване на мечтите ни. Без тях той би бил напразно изживян. Независимо колко трудно е да се сбъднат всички мечти, усилията, които полагаме за тяхното реализиране, са безценни. За мечтите няма граници и прегради. Те са вътре в нас и чакат да им дадем шанс да се сбъднат.
Какво е човекът без своите мечти? Едва ли съществува отговор на този въпрос, защото не вярвам, че има човек без поне една единствена мечта. Има такива, които вярват, че мечтите са фалшиви, че няма смисъл от напразен оптимизъм и вяра в по-доброто бъдеще. Добре, нека говорят така. Предпочитам да живея в илюзия пред това да се примиря с нечия жалка реалност.
Мечтите правят живота ни по-добър и по-красив. А тези мечти, които са трудно осъществими, са целият смисъл на нашия живот. Човек докато е жив търси ключа към щастието, а той е именно в осъществяване на мечтите ни. Един от най-великите певци, Тупак Шакур, е казал: „Мечтай сякаш ще живееш вечно. Живей сякаш ще умреш днес”. Той умира млад, бива убит, но съм сигурна, че животът му е бил достойно изживян, най-малкото защото е осъзнал тази малка тайна.
Истина е, че е по-лесно да живееш в реалността, а не в мечтите си. Така човек свиква с лошите неща в живота. Те стават негов вечен придружител. Сърцето му става твърдо като камък и студено като лед. Така той си създава зашитна стена, през която не може да бъде наранен, но не може да бъде и обичан. Струва ли си такава жертва? Не е ли прекалено висока цената, която трябва да се плати? За мен това би било непосилно. Живота на мечтателя не е лесен. Но той го живее така, че да е най-истинският и стойностен.
В нашето съвремие рядко може да се срещне човек с мечти, дори понякога невъзможни. Джордж Бърнард Шоу е казал: "Ти виждаш нещата и питаш "защо?", аз мечтая за неща, които никога не са били и питам "защо не?"" Аз също питам „защо не?”. Защо да не може да се обича истински дори само на 14години? Нали няма граници за любовта? Защо не може да бъдем иснтински щастливи с приятелите си? Нали щастието е създадено, за да бъде споделяно? Защо не можем да живеем в мир и разбирателство? Нали всеки пропагандрира само това? Защо трябва да живеем по някакъв установен ред, по начин, който носи само болка и разочарование. Отдавна съм осъзнала, че животът е труден. През очите на песимиста е непоносим, през тези на реалиста – жесток, дори през очите на оптимиста понякога не е лесен, но през тези на мечтателя, той е приказка. Някой ще ме попита какъв е смисълът да се живее в заблуда. За мен мечтите не са заблуда. Те са начин на живот, начин на мислене. Всички наши мечти могат да се сбъднат. Няма такива, които са неосъществими. Просто трябва да съберем целия си кураж и да ги преследваме докрай.
Мечтите са двигателят на нашия живот. Били са преди и винаги ще бъдат. Мечтите са накарали хората да повярват в надеждата и вярата, в невинността на любовта, в силата на истинското приятелство. Мечтите са накарали хората да повярват, че могат да стъпят на Луната, че могат да летят във въздуха като птици, да плуват в морето като риби, дори да създават невъзможни неща. Целият ни живот, цялата човешка еволюция се дължи на тази малка, а толкова ценна дума – мечта. Защото някой човек е повярвал, че тя е нужна на човечеството, точно както са нужни въздуха, храната и водата.
Ще завърша този вечен въпрос за мечтите с думите на Елеонор Рузвелт: „Бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си.". Дано всеки е повярвал в силата и безграничността на мечтите ни. Всеки залез ни носи спокойствие, всеки изгрев ни носи надежда, а всяка мечта ни носи вяра и сила да продължим напред.
„Нещастният винаги отсъства от себе си”
Киркегор
Някой беше казал, че щастието явно е направено, за да бъде споделяно. То е като парфюм по кожата – няма как да го предадеш на другия, ако нямаш малко по себе си.
Изглежда, че човек цял живот търси щастието в себе си и в околните. Когато човек е щастлив, той намира смисъла на своето съществуване. Щастието е като снежинка в дланта – докато я притиснем към себе си, тя вече се е стопила, но след нея идва нова и нова... Нещастието не може да бъде част от живота, защото то не е типично за човешката същност. Щастието е цел, а как бихме могли да го достигнем, ако самите ние сме нещастни?
В много моменти от своя живот човек изпада в ситуации, в които се чувства безпомощен и нещастен. Колкото по-малко позволяваме на отчаянието и слабостта да ни завладеят, толкова по-лесно ще достигнем до онова така желано щастие.
Както казах, щастието е нещо моментно – докато се обърнем, то вече си е отишло... но със сигурност не завинаги. Може би не сме го оценявали достатъчно добре и сега ни дава урок, който да помним цял живот. Урок, който да ни научи да ценим щастието си и да не му позволяваме да си отиде. Щастието казват, че е съставено от онези малки неща, които доста често не забелязваме или ги мислим за дребни и прости. Това е очарованието на една целувка, топлотата на една прегръдка или просто безценната близост на хората, които обичаме. Защото щастие намираме най-вече в присъствието на приятелите ни, семейството и любимия човек. Щастието не е нещо, което може да се купи с пари... то трябва да се заслужи и най-вече цени. Няма ключ към него, защото вратата винаги е отворена...
Винаги съм се възхищавала на хората, които правят другите щастливи, дори понякога забравяйки себе си. Познавам един такъв безценен човек, който наистина излъчва спокойствие, радост и позитивна енергия амо чрез присъствието си. Мисля, че човек, който прави другите щастливи, е истинско съкровище. По този начин със сигурност прави щастлив и себе си и околните.
Не казвам, че е възможно през целия си живот да сме щастливи, но човек трябва да осъзнае, че нещастието не е изход и че то не е начина, по който трябва да изживеем живота си. Нещастието няма място в човешката душа и сърце. Нещастният определено никога няма да се чувства спокоен, докато не намери щастието. Дори да отричаме всичко и да се затваряме в себе си, то е по-силно от нас... Щастието е някъде там и жадува да го открием.
Някой беше казал, че истинското щастие е в това да обичаш и да бъдеш обичан. Е, до някъде сигурно е така. За мен обаче щастието е нещо, което е част от мен и независимо дали съм влюбена или не, то си остава вътре в душата ми. Важното е да не го пускаш да си отиде, а ако секунда невнимание те отдели от щастието, то трябва да сме сигурни, че пак ще го открием рано или късно.
Щастие... щастието да обичаш, щастието да си свободен, щастието да живееш добре, щастието да се будиш всяка сутрин с усмивка на лицето, щастието да имаш верни и истински приятели, щастието да си жив... Осъзнавате ли какви щастливци сме, а как рядко оценяваме това? Защото както казва Джордж Гарлин – „Животът не се мери с броя вдихвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни”...