PDA

View Full Version : Чувствам се отвратително



05-05-2007, 20:30
Темата ми не е за никой раздел, местете я където сметнете за подходящо. Искам просто да си излея всичко ей така... Чувствам се зле... Живея в чужд град, където никого не познавам /в смисъл, познавам като лица и имена, като хора с които си казваш "Добър ден", но само толкова/, работя досадна, уморителна, затъпяваща и крайно нископлатена работа /манифактура с норма, по-малко от минималната заплата, при шестдневна работна седмица/, родителите ми едва ли не ме изгониха от нас, ядосани, че не поемам очертания от тях път, не виждам от тях нито стотинка, нито морална подкрепа, а само изисквания и натяквания... Живея в чужд дом, с чуждо семейство, макар че формално е мое... Живея с човек, когото обичах, но все повече се съмнявам в чувствата си...Влюбих се в човек, който никога, при никакви обстоятелства няма да бъде мой, отношенията ни са от такова естество, че и земята да се обърне, не ще бъдем заедно... Нараних и себе си, и него и човека, който ме обича... Онези, които наричах свои приятели, ми обърнаха гръб и се пръснаха навред, с някои поддържаме бегли отношения като телефонен разговор веднъж в месеца или поздравителна картичка в мейла, други отказаха да продължат контактите си с мен. Имах двама измислени приятели /така наричам моите приятели от чата, които съм виждала по венъж, но сме разговаряли с години/, но ги загубих- единият, заради глупави недоразумения и свади, а другият- заради неговите безмислени чувства към мен, /не че аз бях безразлична/, които съсипаха доверието помежду ни и ни разделиха... Бъдещето ми изглежда все по-мрачно, тъй като всичките планове, които правехме, аз и моят...другар в живота да го наречем, се проваляха един по един, всички спасителни сламки ни се изплъзнаха една по една, гаснеха надежда след надежда... И така, явно ми е писано да изгния в този малък град, на мизерната ми работа, в дома на други хора, с човек, когото макар и да не обичам, никога не бих могла да напусна, изгаряна от една забранена любов, с неосъществени мечти, без семейство и приятели. Явно ми е писано, като на всеки друг в този град, да създам дете, да му отделя цялото си внимание, въпреки младостта си и така да отвлека съзнанието си от безпочвените мечти за друг живот. Явно ми е писано да съм Никоя, чужда сред свои, както се казва, явно съм наказана за греховете си...защото макар да се боря с греховете на тленната си обвивка, душата ми е изгаряна и раздирана от грешни помисли и желания... О не, аз съвсем не съм религиозен човек, както може би помислихте, не, просто усещам как клоня към нередното, макар да искам да поема по правилния път... Макар външно да изглежда, че имам всичко, което би ме направило щастлива или поне доволна от живота си /дом, семейство, работа/, аз страдам. В един момент осъзнах, че може би цял живот ще съжалявам за избора, който направих сама, за избора, от който не бих могла да се отметна. Заложих както винаги на разума, направих онова, което бе най-разумно и продължавам да се придържам към него. Подсигурих си едно бъдеще, не щастливо, но поне сигурно и неразрушимо, подсигурих си някой да се грижи за мен, която не може сама да се грижи за себе си... Разумът ми тържествува, че направих определени жертви за тази "правилна посока", но душата ми се бунтува, сякаш я убивам бавно и непоколебимо. Тя все още не иска да приеме разумните доводи и мислите за сигурнос, тя все още иска да живее ден за ден, грабейки от живота всичко, дори отрова и фалш...Тя се чувства лишена и ограбена, и слаба... и ми погажда номера. Нещастна съм, макар да съм направила всичко, което смятам за редно, в името на други отрекох себе си, но тази жертва не ме кара да се чувствам горда, макар да победих себе си, тази победа е Пирова... Страхувам се от прозаичното си бъдеще, страхувам се от пропастта, която създадох между себе си и онзи, който ме обича. Страхувам се от своята неспособност и малодушие, от неблагодарната си, разбунтувала се душа, която само крещи "Сгреши, сгреши, не беше права!" Страхувам се от утрешния ден, досущ като днешния и предния, от застоя, от нещата, които уж бяха временни, а си останаха постоянни, от очакването на промяна, която не идва, страхувам се най-сетне че бях излъгана, че нещата, които ми бяха казани не са били истина, че съм се заблуждавала, опиянена от романтичната и неопитна младежка наивност, че надеждите, които хранех, са безмислени и нереални... Страхувам се да живея, защото новият ден ми носи само болка, породена от конфликта вътре в мен, търся начини за бягство от реалността, но те са краткотрайни и не ме откъсват напълно- дрямката ми се изпълва със смутни сънища, героите от прочитната книга ми напомнят моето обкръжение, самотно прекараните часове ме хвърлят в размисли и самосъжаление, а часовете, прекарани с други хора, ми се струват досадни и повърхностни, като обтягат нервите ми докрай- трудно е да криеш чувствата си и да се държиш непринудено, да внимаваш да не се издадеш и да не нараниш околните... Трудно е, когато няма кой да те разбере, съкрушително е в опита да поправиш една грешка, всъщност да направиш още няколко, в опита си да заличиш една обида, да нанесеш още няколко, по-тежки... Трудно е... Страхувам се и нямам сили и желание да се боря, нито с другите, нито със себе си...но пък и нямам смелост да се пусна по течението. Аз съм като човек, паднал в бурна река и задържал се за надвиснало дърво- за момент се е спасил, но не може да виси вечно- ако иска да излезе на брега трябва да пусне дървото, рискувайки да бъде повлечен от бързеите... Чувствам се все по-зле и не зная какво да правя, от ден на ден все повече се затварям в себе си, макар че собствената ми раздвоена същност е една доста пагубна компания, тласкаща ме в тресавището на самосъжалението... Всеки би казал "Стегни се и гледай позитивно на нещата", но ако той самият затъне, би удушил всеки, който му каже същото... Никой не може да помогне на човек, който не иска помощ, никой не може да бъде спасен насила... Но дали търся спасение и от какво? Имам нужда да ме спасят от самата мен, но дали е възможно... Има ли смисъл изобщо нещо в проклетия живот... Явно трябва да си изстрадам накзанието в следващите 50 години... Не, няма да се самоубивам, спокойно, веднъж не успях, повече не бих се опитала... А и самоубиецът не си излива мъката с тайна надежда да бъде спасен, той просто тихо и решително извършва замисленото. Не, аз не съм в депресия, просто мисля че наведнъж ми се струпа повече, отколкото мога да понеса, втурнах се стремглаво в живота, за да открия с разочарование, че той не е това, което очаквах... Исках да порасна и ето- разделих се твърде рано с илюзиите на детската невинност... Не, не съм се сблъскала все още с несгодите на живота, Съдбата не ме е шамаросала, по-скоро засега само ми се заканва с пръст, но заканата и ме плаши достатъчно... Нищо не знам вече, преди имах всички отговори, сега разбирам колко съм грешала... Когато целият ти свят се обърне с главата надолу и мислиш и чувстваш това, което си казвал, че никога не би си помислил, когато правиш /или си мислиш да направиш/ неща, за които си си казвал "Никога", когато откриеш че никой не е такъв, какъвто си свикнал д априемаш, че е, когато откриеш, че ти си лош, макар да си мислел че си добър... тогава се объркваш... Разклатят ли се основите на добре подредения ти вътрешен мир, колкото и да го подпираш и пазиш, той рано или късно рухва...и застанал сред неговите развалини, просто трябва да го съградиш отново, от нулата. А самата мисъл за това те плаши, задачата ти се струва непосилна, трудът- безмислен... Започваш да градиш отново, но ако го правиш без мисъл, съграденото рухва отново и отломките едва не те смазват...а ти се отчайваш още повече...
Все повече се убеждавам, че не съм наред, патетичните ми излияния с нищо не помагат и дори ме правят жалка, може би вдигам много шум за нищо и неблагодарно се оплаквам и капризнича...но просто така се чувствам- ЗЛЕ

BWald0rf
05-05-2007, 20:59
Не бих могла да кажа че знам какво ти е и ти съчувствам защото си нямам идея какво е да си такова положение...От това което казваш обаче виждам че наистина се чувстваш ужасно и живота ти се скапва...В такъв момент е хубаво да имаш някаква подкрепа така че намери приятели(дори и приятелите от нета помагат като ти е гадну...)..Просто не трябва да се отчайваш..Аз немога да кажа точно как бих постъпила в такова положение но едно със сигурност знам-не бих оставяла всичко на произвола на съдбата!!..Казваш че не си вече влюбена в твоя "другар в живота" ...и не мисля че трябва да си пропиляваш живота с него..И това не е егоизъм а просто решение от което се нуждаеш за да не се отчаеш от живота..Поне можеш да опиташ да направиш нещо с живота си...и ако не се получи ще знаеш че си опитала и няма да се ядосваш за това че си се отказала..
Както казах не съм в състояние а и не съм на годините да давам компетентен съвет за такъв проблем така че дори незнам защо написах този пост...Може би защото колкото и да не е за вярване ми стана гадну...

ABSOLUTme
05-05-2007, 21:02
...

umno mace
05-05-2007, 21:04
v na4aloto na razkaza ti naistina se potresoh... nasitina si izjivqla i produljava6 da izjivqva6 dosta bolezneni i tejki momenti. znam, 4e 6te prozvu4i mn detinsko i naivno, no dokato sama ne se re6i6 da raz4upi6 vsi4ko tova, koeto te zadu6ava, edva li 6te postigne6 ne6to. spored men ve4e si napravila purvata stupka - osuznala si, 4e ne si udovletvorena. togava se postarai leka poleka da zapo4ne6 da promenq6 ne6tata, koito ne haresva6. ne si dlujna da ostava6 cql jivot v edin grad, na edna rabota s edin 4ovek... sentenciqta, 4e kamukut si teji na mqstoto mn otdavna ve4e ne e v sila.
taka 4e, mila, pojelavam ti uspeh i dano otkrie6 6tastieto! O:)

05-05-2007, 21:28
аз си нямам на идея какво да ти кажа.. изглежда наистина се чувстваш много зле и нищо няма да се промени от самосебе си освен ако ти не предприемеш нешо! :) не е редно да се примиряваш с нещата винаги има изход! :) трябва само да разбереш какво искаш и да се опиташ да го постигнеш не можеш да живееш ж лъжа цял живот !! :) :P все още не е късно да промениш нещата но като се обвържеш и родиш дете .. вече няма да имаш изход .. :) това от мене и аиде успех повече в бъдеще :) !! И не забравяи: лесно е да се предадеш и да се самосъжаляваш по-трудно е да се опиташ да промениш нещата в твоя полза :)

05-05-2007, 22:03
еми замини на някъде сама или с някоя приятелка например в някоя друга държава все ще си намериш някаква работа а и ако нещата потръгнат може и да намериш ''твоя'' човек направи нещо необмислено.Недей да седиш така оплаквайки се и да чакаш чудото да се случи трябва да предприемеш нещо,защото годините ще си минават и накрая както казваш ти ще си останеш обвързана с мъж когото не обичаш и дете