TRqbva mi ese na edna ot temite:1Koi e po - silen - 4ovekat ili prirodata? 2.Moeto 4uvstvo kam prirodata 3.Koi sa ne6tata,koito davat smisal na na6iq jivot? 4.Kakvo e samotata i 4uvstval li si se nqkoga samoten?
здравей кажи за кога са ти есетата :?: Мога да ти напиша 1 свързано със смисъла на живота ни-не е точната формолироввка но все пак. пиши ми на имейл-cvetetoooooooooo@abv.bg мога да ти помогна в случай че темата не трябва да е готова за утре :wink:
Здравей отсосно 1,есето за човека и природата мога да ти я дам готово.Ето ти я
есе по разказа "Нежната спирала"
Вечната борба между човека и пиродата. Има някои въпроси, които ще останат неразгадани, например въпросът за това кой е по-силен - човекът или природата. Сякаш човекът винаги се е борил срещу природата, винаги е искал да я опитоми, да я очовечи. Но тук откриваме противоречие. Та нима човекът не е част от природата? Вървейки срещу нея, ние вървим срещу себе си. А това не е ли безсмислено? Безспорно е, че човекът е най-развитият представител на живата природа. Странно е обаче,колко безразсъдно постъпва той спрямо света наоколо. А убивайки природата, не убиваме ли себе си? Или може би е по-добре, ако живеем сред пластмаса, стъкло и метал? Не ми се вярва! Човекът е част от природата и това трябва да остане така, защото тя е нашето минало, настояще и бъдеще. Кое е лицето на природата? Чрез разказа "Нежната спирала" от Йордан Радичков разбираме, че природата е във всяко същество и дори храст. Шипковият храст в произведението е оприличен на човек: "Почти като човек... почти като човек!" - човекът - символът на живота, на съзнанието, на разума. Но това не е истинският разум, защото човекът не е разумен относно света около себе си, той е нарушител на приридната хармония, а това не го прави по-силен. Така той губи и то не само света около себе си, но и своето собствено Аз. Опитва да се да избяга от реалността, а тя е, че той самият е лицето на природата. Някой би казал, че технологичният и научен погрес на човека го прави победител, но аз не смятам така, защото този начин на развитие е вид насилие върху дивото начало, което ни прави такива, каквито сме. А екологичните катастрофи? Те не са ли знак за нашата слабост, че не можем да възстановим разрушеното от нас? Защото да рушиш е по-лесно от това да създаваш. А най-лесното решение е да спрем да се опитваме да поправим нещата. Авторът на разказа сам доказва, че природата е във всеки от нас и че ако искаме а намерим нещо, трябва "пак в себе си" да се поровим, защото всички отговори са в нас самите. Като се замисля... разбирам, че човекът и природата винаги ще бъдат равни опоненти. Всеки от тях има своите оръжия и ги използва с пълна сила. Но човекът винаги остава завидим от природата и тя от него. И този кръговрат, тази спирала на на живота може би никога няма да се промени. Може би защото природата на човека е такава. А дали тя ще се промени някога? Не знам. Но знам, че битката продължава и човекът.