kukli4ka__
05-13-2007, 13:13
Една невъзможна любов
В повестта "Крадецът на праскови"от Емилиян Станев двамата главни герои(Елисавета и Иво)търсят своето щастие,смисъла на своя живот и го достигат.
Елисавета действително се влюбва в Иво,намразва мъжа си,защото усеща че връзката м/у тях е по-скоро формална,отколкото истинска:"Той беше виновникът за пропиления й живот....да й създаде щастлив и сигурен живот".Младата учителка се е съгласила с този брак,защото е търсила парите(известността),а не любовта:"Когато полковникът я поиска за жена,тя бе........е била привлечена от екселбантите....висшият обществен слой".Елисавета е бездетна и това я прави особено нещастна:"В самотните часове,които прекарваше....,което измъчва безплодните жени пред прага на старостта".Тогава се появява и любовта към Иво.
Цялото действие на повестта се разгръща по време на войната.Тя засяга личния живот на човека,изкривява и променя съдбата му:"Той (полковникът)презираше румънците и диво мразеше сърбите"коварните и подли съюзници"от Балканската война,които го бяха ранили и провалили военната му кариера."По-късно с напредването на войната.....невероятни размери".Всъщност това е характеристика не само на полковника-"пленниците",са гледани от всички с предразсъдък.Конфликтът е ясен"Защо да не бъдем по човечни?-възрази тя горещо".А полковникът отговаря:"Не виждаш ли,че няма хляб,няма дрехи.....Я остави тия даскалски приказки!"От едната страна са "нашите",а от другата"робите"-не заслужаващи и капкасъчувствие. Иво е наречен в творбата само два пъти по име.Веднъж,когато го питат как се казва и втори път,когато единствено името може да го различи от останалите пленници.Но и тогава е наречен само "Обретенович".Навсякъде другаде в творбата е посочен като "пленника".Главната героиня винаги е наричана по име-Елисавета или Лиза,а нейният любим е и си остава завинаги пленникът.Единствено Елисавета вижда в него истински човек-за другите той си остава само пленник. Ординарецът-прекият извършител на убийството.На пръв поглед като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника(лозето да се охранява строго).Но ако проследим внимателно развитието на сюжета,ще забележим как постепенно намалява напрежението между Елисавета,Иво и ординареца.Ординаререцът вижда все по голямата близост между Лиза и Иво.Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша усмивка.Това презрение и лошата усмивка са не защото ординарецът се проявява в ролята на вярно куче,а защото има личен мотив.Той е описан като наскоро овдовял селянин,който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката.И в същото време осъзнава,че няма никакви шансове пред нея.Той я ревнува от някакъв си "роб"и стига до крайност. Лиза и Иво са от две различни групи,между които съществуват непреодолими прегради.А тези прегради могат да се разрушат само от любовта.Понякога този героичен опит завършва със смърт.В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.
kukli4ka__
05-13-2007, 13:15
Едно от най-големите постижение на съвременната българската литература-"Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилиян Станев.Писана в следвоенните години на страдание и смърт,тя разказва за събитията от Първата и Втората световна война.Чрез своята творба Ем. Станев утвърждава любовта като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата ,спомагащи за един по-добър свят.
Още в заглавието на повестта "Крадецът на праскови" ,читателят открива в нареден ред вид основния конфликт.А именно противоречията между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремления на личността.В сюжета на повествованието военнопленникът е "реабилитиран" ,защото дава любов на Елисавета, която по-късно заплаща с живота си .
Четейки повестта "Крадецът на праскови" читателят забелязва една прераждаща се и непобедима сила на любовта . Тази любов предизвиква противопоставянето на две двойки образи : от една страна са образите на полковникът и ординареца ; а от другата са -Елисавета и пленника. Образа на полковникът в повестта не е много описателен . В очита на читателят полковника се вижда като смешен и жалък с изскуственото си достолепие , и трагичен в своята обреченост . Полковникът е душевно сломен и с това омразата му към пленниците нараства . Въпреки че е родолюбив и честен той винаги ще бъде надменен .Той носи всичко негативно ,което войната изгражда у него и хората . Полковникът е човек, който се е научил да мрази , за него военнопленниците са презрени същества , незаслежаващи да живеят. Чрез образа му е внушено , че войната заплашва всички нравствени идеали и ценности. За ординареца не е споменато много , само е изяснено , че наскоро е овдовял . Елисавета е нещастна в своя семеен живот. Тя е жена преминала първата си младост , бивша учетелка.Малко по малко тя зягубва способността си да се наслаждава на нещата около себе си , да обича и да бъде щастлива . Светът , в който живее не й предлага нищо друго, освен едно монотонно ежедневие и скучен брак . Главният виновник за това Елисавета да се отдели от своето ежедневие е Иво Обретенович .Той е сръбски пленник т.е. "враг" на полковника и обкръжаващото го общество.Но също Иво е и мъж-подвластен на емоционални подбуди.Откъснат от роднини и близки, самотен и гладен , бившият преподавател по музика ще намери сродна душа далеч от родния си дом. Не любовта към вкустните плодове , а убийственият глад принуждава сърбина да прескочи ограда на лозето и да открадне праскови.При първата срещата на Елисавета и Иво , пленникът има образ на мръсен , небръснат и одрепавял човек. Бракът на Елисавета с полковника е нещастен. Макар да й предлага спокойствие и добър живот, той не съумява да я дари с нежност и подкрепа- Не й дава и любов , от която така силно се нуждае романтичната й фигура. С времето Елесавета осъзнава , че тя и нейния съпруг живеят в два различни свята. Несъвместимостта е очевидна -полковникът е въплящение на казармения ред , а душата на геройнята се нуждае от простор и любов. Тази толкова нужна за спасението на душата на Елесавета любов и дава Иво Обретенович. Любовта между красивата българка и сръбския пленник е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една война , когато не е време за нежност и сърдечни чувства. Тази любов стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал.Но макар неразбрана и осъждана , тя се оказа съдбоносно изжевяване в двата човешки живота. Любовта между главните герои на повестта "Крадецът на праскови" е възраждаща и завладяваща, но само миг от вечнастта. Смъртта на Иво и самоубийството но любимата му сякаш отначало е прозряна развръзка.Крадецът трябва да заплати за стореното. Цената за открадването на женското сърце е най-висока - собственият му живот.
Повестта "Крадецът на праскови" е антимиталистрична, тя носи посланието за безмислието на войната , която нанася огромни поражения върху човешката същност, разрушава човешките ценности. Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любавта, която побеждава дори и смъртта.
BebeTooOoo
05-14-2007, 14:28
Двойният поглед в поемата „Тавански спомен”
Не е възможно Валери Петров да бъде сбъркан с друг български поет, защото при никого не може да бъде открито свойственото само на неговия поетичен изказ съчетание на развихрено въображение с мъдра истина, на осъзната печал с игрива ирония. Да проникне в скритото и невидимото, да внуши вечното чрез ежедневното и да отброи белилото чрез дребното, това е сякаш детска игра за него, но тя се отдава само на родения талант. Двойствеността в художествения свят на Валери Петров не дразни, а напротив- пленява и интригува читателя със скрития смисъл на наглед обикновените, а всъщност изпълнени с многозначителен подтекст случаи, предмети и думи. Двойният поглед към нещата от живота и света е една от най-характерните особености на неговата поезия. Това е сигурният начин да стигне до сърцата на хората, неговият своеобразен „таен език”, с който иска да им внуши своите послания, а не да им ги налага грубо като лозунг или аксиома.
Двойният поглед е и в основата на една от неговите ранни поеми -„Тавански спомен”, в която възкръсва простичката история за любовта на двама млади, проследена от бурното й начало до нейния като че ли предизвестен край. Двойствеността в тази „приказка” за първата любов не е еднопосочна, а се проявява в няколко двойки опозиции, допринасящи за нейното по-сигурно осъзнаване и въздействие. Любовната история е предадена Като личен спомен от лирическия АЗ, който, връщайки се към нея, много скоро става друг човек: млад, възторжен и нетърпелив, често обаче иронизиран от понатрупалия вече житейски опит негов възрастен двойник. Техният успореден коментар се проектира едновременно в миналото и в настоящето, в някогашната реалност и в неочаквано изплувалия спомен в момента. Лирическият АЗ води и още един диалог - вече не със себе си от дистанцията на времето, а със своята някогашна любима. Всичко в техните отношения е погледнато от две страни - от позицията на АЗ-а и от позицията на влюбената двойка „аз” и „тя”.
Дори и раздялата изглежда различно в преживяванията на влюбените и във впечатленията за тях у съвсем неподозиращите такава развръзка епизодични персонажи, наблюдаващи случващото се - зарзаватчийката и уличния фотограф. В резултат от този двоен поглед към всичко идва постоянната смяна и преплитане на нежното чувство и насмешката, на радостта и тъгата, на смешното и драматичното, защото всяка раздяла е една по-малка или по-голяма драма. Тя е неразделна от любовта, в която нищо и никога не може да бъде решено еднозначно и завинаги.
Връщането към миналото недвусмислено доказва, че то не си отива окончателно от нас, а само се забравя в някаква степен, но продължава да живее в спомените. С течение на времето човек неизбежно се променя (не само физически, но и психически), което му дава възможност да прозре и да разбере много по-добре някои истини, убягнали му навремето. В поемата „Тавански спомен” лирическият АЗ изживява повторно в мислите си някогашните мигове на щастие и мъка, преоткривайки отново и себе си, и образа на любимата си. А който умее да се отдава на миналото, той получава шанса да живее „двойно” и да изпита почти същите емоции, които е предизвиквала преди години у него първата любов. Отношението обаче към нея е много по-сложно и раздвоено. От една страна, лирическият АЗ възпроизвежда всички тайни трепети и възторзи на влюбената си младост, а от друга страна -постоянно се самоиронизира. В миналото той е раздвоен между празника и делника на любовта, а в настоящето си на развълнуван от таванската си находка възрастен човек - се колебае между илюзията и истината за преживяното. Старият балтон, двата билета, двата бонбона, двете снимки и изветрялото шишенце парфюм в джобовете му отключват спомените от миналото както в привлекателната им, така и в недотам приятната им светлина. В ретроспекцията спомените оживяват чрез дребните неща, чрез незначителните на пръв поглед детайли, които отключват в съзнанието някогашния любовен екстаз и поливащата го с хладен душ самоирония. От двата потока, на лиричното и на ироничното, изплуват и се възприемат в отредения им от лирическия герой двойствен план някогашните чувства, сънища, писма и Клетви за вечна вярност:
...Ах, писмата стари, писани небрежно сред черновки четири, с хиляди целувки върху всеки лист, със цветя безбройни като в хербарий, с нежни обяснения цели километри, с послепис и после спослепослепис!
И макар да се самоуспокоява с античната мъдрост: „Пантарей”: „Всичко тече и всичко се изменя - човек не може да влезе два пъти в една и съща река”, лирическият герой изпитва непреодолима потребност да направи точно това, за да открие все пак истината за любовта. А това е проблем, който вълнува хората, откакто свят светува, като се имат предвид безбройните художествени творби, трактати и изследвания, посветени на чудото на любовта и на всички перипетии, през които минава обсебената от нея човешка душа. Класика в това отношение представлява прочутият трактат „За любовта” на големия френски писател Стендал, чието влияние осезателно се чувства и в „Тавански спомен”. Впрочем, който подхване темата за любовта, не може да избегне и не може да не потвърди класическата формула на Стендал: „ Всяка любов, която се случва да наблюдаваме на земята, се ражда, живее, умира или се извисява до безсмъртието, следвайки едни и същи закони.” Лирическият АЗ и неговата любима в поемата на Валери Петров действително следват тези закони в постепенната „Кристализация” на любовта си, в изсушаването й от досадата на скучното и повтарящо се еднообразие и 6 неминуемата след всичко това раздяла.Но те прибавят и нещо ново - че истинската любов като смесица от възвишено и смешно, от празник и делник, никога не умира изцяло и дори след раздялата оставя вратичка за Възкресение. Точно за доказването на тази неизгубена възможност е нужно на АЗ-а да призове мислено някогашната си любима. С многократно повтаряната анафора: „Помниш ли... помниш... помниш ли..., не помниш ли”, той търси като втори план на своите спомени общото им изживяване на любовта и на раздялата:
Без нравоучения, без възвишени приказки и дълбокомислени обобщения, леко и непринудено лирическият АЗ припомня и преценява изчерпването на първия любовен унес, подводните камъни на омръзването и деидеализацията на любимия образ, предшестващи края на любовта. Двойният поглед към първата любов - от позицията на тогавашния влюбен и на помъдрелия след години човек, от позицията на монолитното „аз” и на разпадналото се „ние” на „аз” и „тя” - показва достатъчно ясно защо хората, след като искрено са се обичали, в крайна сметка може да се разминат. Дали завинаги, или за по-кратко, или по-дълго, това зависи само от силата на тяхната любов и от собствената им душевност. Оказва се, че истинската любов буди вълнения дори и след години, затова няма еднозначно решение дали някогашната раздяла е била правилна и неизбежна. Едва когато в спомените си лирическият герой отново преживява и хубавото, и лошото в преоткриването на любовта и в досадата на омръзването, той разбира, че все пак всичко е било много истинско. Винаги е имало два пътя пред влюбените и може би не е трябвало любовта им да бъде така лесно обречена и отречена само защото те са били прекалено млади, неопитни и все още непознаващи достатъчно себе си. Това, което не казват трактатите, го казва тази малка поема - че в живота нищо не може докрай да бъде предвидено и вкарано в някаква матрица, че любовта наистина винаги носи в себе си раздялата, но и че всяка раздяла може да я възкреси, затова не бива да бъде така лесно прежалена:
Ах, защо ни трябваше да се разделяме! Аз тогаз си мислех, че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупав.
Във финала на поемата лирическият АЗ отново търси двойния поглед към случилото се в мнението на другата страна, на обожаваната и отхвърлената „тя”, към която се обръща с въпроса: „И как мислиш, може да се срещнем паж? ” Вече вън от художествената фикция на поемата, това наистина се случва и любовта побеждава, ако се има предвид признанието на Валери Петров в една литературна анкета, че „макар да се говори за раздяла, тя е свързана с момичето, което после ми стана жена.” В творбата си обаче той оставя отворен финала и провокира читателя сам да си отговори на въпросите дали си струва човек да се връща и да се потопява в спомените си така емоционално, както преди години. И дали не съществува опасност да си спомни не толкова възвишените трепети, колкото „умората” на хора, омръзнали си взаимно, което би завинаги разрушило носещия Все пак щастие спомен. Раздялата на влюбените в поемата е видяна и от още една гледна точка - от позицията на доброжелателно настроените към тях зарзаватчийка и уличен фотограф. И кръстосването на двете визии, на примирилите се вече с раздялата влюбени и на епизодичните персонажи-наблюдатели, които си мислят точно обратното, се проявява с пълна сила умението на Валери Петров да внушава своите мисли с неочаквано въведените дребни случки, обикновени предмети и уж нищо не значещи реплики. В оживялата многоликост на градския пейзаж от предвоенна София релефно изпъква драматизмът в преживяванията на двамата млади, прикриващи не особено успешно факта, че раздялата име неприятна,но неизбежна. Не ги утешават нито „разчувстваната зарзаватчийка”, която се опитва да внуши на лирическия герой, че „момата е таман за него”, нито панаирджийският реквизит на „стария крайпътен фотограф”, с помощта на който той сякаш свещенодейства. В пъстрия калейдоскоп от жестове, нагласени кадри, роза в петлицата и в изплуващия от допотопната ваничка като от нищото „мокър негатив” на последната им обща снимка, се чувства нещо недоизказано докрай, но вече предопределено. Двойният план, произтичащ от разкодирането на всеки един художествен детайл, потвърждава предчувствието за раздяла. Ироничната нотка не успява да заличи тъгата на влюбените, гледащи се „печално”, защото всичко около тях е като за последно:
И всичко стана жално моментално: и хората, и бледното предградие, и снимка та, излязла тъй добре, и двамата се гледахме печално, и нейде се обади едно радио: „Вероник, животът е море! ”
Прозвучалият рефрен на модния тогава шлагер идва да им напомни, че нищо не е загубено, че животът е пред всеки от тях и че тепърва им предстои да го изживеят. Какво казва и как го казва е едно от най-важните условия при последователно следвания двоен поглед Към нещата в цялата поезия на Валери Петров. В поемата „Тавански спомен” той използва този свой обикнат похват, за да осмисли - въпреки непринудения тон - философски младежкото си изживяване и да го превърне в подстъп към разбирането на преходното и непреходното в живота. Двойният поглед и богатият подтекст правят неговите творби почти непреводими и абсолютно неподдаващи се на преразказване. Според сполучливото сравнение на литературния критик Максим Наимович, те напомнят филмите на Чарли Чаплин, особено ако бъдат съпоставени по посока на емоционално-философското отношение към живота и света. Така както един Чаплинов филм би изгубил половината си обаяние, ако някой се опита да ни го преразказва или ако четем само сценария му, така и творбите на Валери Петров не могат да бъдат преразказвани, защото тяхното богатство и излъчване се „погубва и пресушава от критическото логизиране”. Артистичното, неуловимото и скри-тото зад обикновените неща е това, което дава смисъл на казаните от него истини за живота и за онези ценности, без които той би се превърнал в скучно битие. Като се прибави и невероятният му поетичен език, при който изразната виртуозност на българското поетично слово сякаш е стигнала своя предел, ще разберем защо Валери Петров накара вече няколко поколения да търсят, да ценят и да обичат неговата поезия.