Много спешно ми трябва до края на деня!Всичко друго има из тоя нет , но не и това!Много, много е съм задължена
Малко не е станало до края на деня, но да има и за следващите поколения...
В своите разкази Елин Пелин преоткрива българския селянин, който говори, живее, диша с пулса на собствената си душа, разкрива простора вътре в себе си, необятността на своя свят. Той е не само добър, състрадателен и хуманен, както например чичо Горан от "Мечтатели", а е също така и ограничен, и практичен човек като нане Стоичко. Тоест, селянинът не е непроменлив типаж, който се открива във всеки разказ, неговото място не е определено и постоянно, а се долавя личностното му присъствие, което е специфично и своеобразно. Елин Пелин вижда в него човека с цялата му разноликост, противоречивост и полюсност.
Мечтателността и проклетията са двата нюанса в реалистичната картина, двете полюсни характеристики, противостоящи си една на друга. Впечатляваща е взаимообвързаността на мечтателността с проблема за страданието, което може да се открие в разкази като "Липо", "Мечтатели", "Край воденицата".
Взаимната отчужденост на двата свята присъства в разказа "Мечтатели", който предоставя един много по-задълбочен поглед върху разбирането и осмислянето на тази дистанция. Тук мечтателността и страданието, свързани в обща проблематика, са много по-дълбинно изследвани, много по-дълбоко свързани със самите герои, а не просто загатнати. В "Мечтатели" мечтата е един своеобразен изход от страданието, извор на надеждата и вярата, които крепят човека, помагайки му да живее с болката си по-леко. В началото на разказа чичо Горан търси нещо край реката. Символика има в самия факт, че селският доктор търси пиявици и среща Рустем, който пък търси разковниче. Този факт, свързан с цялостното звучене на разказа, придобива символен смисъл, създава асоциация за нещо, което липсва в този свят, нещо, което трябва да бъде намерено, за да бъде той по-пълен, по-добър и хармоничен. Това, както и картината в началото на разказа, подготвят за по-нататъшното действие и допринасят за разбирането на ОСНОВНАТА ИДЕЯ, а самата картина създава усещане за широта на пространството и за една своеобразна магичност:"Реката, разгалена от слънцето и поздравявана от жадното ширене, течеше тихо и бавно, ласкаеше златния пясък по брега и от време на време подплиснуваше леко, сякаш въздъхваше. И тревите и цветята наоколо посягаха към освежителното дихание!".
Картината е одушевена, всяка една частица отг нея, всеки един образ има свой дух, който се свързва с останалите, произвеждайки чуден свят на хармония. Създава се усещане за магия, която изпълва пространството. Освен това още тук, в началото на разказа, се появява реката, чието движение по-нататък внушава картинно развитието на действието в разказа. Тя тече "тихо и бавно", такъв е потокът и на самото повествование. След това чичо Горан и Рустем се срещат - при тяхната среща могат да се открият множество загатвания от страна на автора, които постепенно и по-скоро сетивно насочват читателя към предстоящото действие, нещо толкова характерно за стила на Елин Пелин. За Рустем авторът казва:"Черните му очи гледаха издълбоко като из дъно и в тях гореше някаква далечна мечта". Дълбочината на погледа асоциативно води към дълбочината на мечтата, копнежа и тяхната всеобхватност в душата на циганчето, но същевременно мечтата е "далечна" и именно това нейно дистанциране от реалността ще се налага през целия разказ. В откъса:"Циганчето полека се сложи на земята и загледа в мъгливата далечина" - не е посочена ясно връзката между мечтата и далечината, но цялото същество на циганчето е устремено към този блян, който е очакван и същевременно така далечен и недостижим. Въпреки всичко в мечтата има вяра и надежда:"Очите му блуждаеха в далечината и светеха без поглед".
Усещането за пропаст се засилва, отчуждението се задълбочава - в тази пропаст потъва погледът на Рустем. Употребата на глагола "блуждаят" отново ни препраща към символиката на "търсенето". Всички фрагменти в разказа и загатванията настройват читателя за възпримеане на идеята, защото внушават образно и символно. Авторът спира движението на действието, за да представи концепцията си, заложена в подтекста на разказа. Спирането е деликатно, а героите се пренасят във вечността. Това е постигнато по един характерен начин, чрез движението в природната картина:"Слънцето прижижаше силно, а реката сякаш се беше спряла под сянката на върбите и не шаваше". От гл.т. на реалността състоянието е твърде странно. Движението е спряло, заглъхнало и прескочило измерението на времето, за да се слее с вечността и да изтъкне проблема. Същият този проблем е предаден от автора отново по деликатен начин:"-Иих, сърчице човешко, и ти ако не си се настрадало, няма и да се настрадаш - въздъхна докторът."
"Водата сънливо избълбука край корените и пак заспа".
Тук Елин Пелин осъществява връзката между мечтата и страданието. Внушава, "събуждайки" за миг движението, миг, в който страданието и мечтата се сливат в единството на заложената в разказа идея. След това действието изцяло замира.
"Как ще живеем, ако не гоним измамата?"
Страданието, болката, скръбта теглят надолу към един безнадежден и тъмен свят на отчаянието, в който човек се сраства със собствения си кръст и умира - безпаметно и грозно. Мечтата, илюзията, блянът, измамата са това, което го крепи, това, което го изпълва със светлина, надежда и вяра. Мечтателността е божественият елемент, който води човек към благодатта на спокойното щастие.
Животът би бил глух и тъмен, а това ще убие човешкото и затъмни светлото. И чичо Горан, и Рустем вървят, търсейки в живота онази надежда, която би ги възродила, която би им подарила мечтания свят.
"-Ходя, аз момче, по полето (...) , - лежа по сенките, гледам небесния вис и си мисля, божичко мили, що не ми дадеш ти мене една способност: хе тъй, каквото кажа - да стане. Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ще има.".
Копнежът на героите се слива в един изпълнен с вечност миг, към който тяхната мечта смело ги устремява, изпълвайки сърцата им с надежда. Мигът отминава, времето потича отново по старому:"Реката тихо и равно шумолеше, сякаш продължаваше чудната приказка".
Действието продължава плавно и хармонира със сюжетното развитие. "Докторът протегна изтръпналите си крака и стана". Реката ще продължи неговата приказка, уви, само приказка, а те ще тръгнат по житейския си път - всеки със своята надежда, всеки със своята мечта. Мечтателността на техните души им дава сили и упование да продължат.
(Интертекстуални връзки). Докато Благолаж ("Косачи") е човек на романтичното "пребиваване" в страната на приказките, мечтателят чичо Горан ("Мечтатели") е мамен от желанието тук, на грешната ни земя да дойде благоденствието. Наивният Рустем пък търси из полските треви разковничето, за да отключи с него сърцето на обичаната Акима. А умният селски доктор, прозрял истината за живота, произнася откровението:"Как ще живеем, ако не гоним измамата?". Анализирайки творчеството на Елин Пелин и мястото в него на образи като Благолаж и чичо Горан, трябва да кажем, че това не са проповедници на лъжовното, измамното в живота, а приказни търсачи на щастие, на избавление от мизерията и бедите, на средства и пътища да се възродят като човеци.