cherinka
05-15-2007, 11:02
Попринцип даскалите дават едни заглавия, а в нета ги има под други заглавия, но иначе в темите става въпрос за едно и също. аз ще ти постна това, което имам, а ти вече си прецени кои изречения и т.н ти трябват и може да вмъкнеш от някои теми да си направиш твоя.. и оф нз кво пиша. айде поствам ги
БЛАГА ДИМИТРОВА - „ЖЕНА”
В бъл¬гарската литература ярко и трайно присъства об¬разът на жената - майка, любима, съпруга. Пенчо Славей¬ков, Пейо Яворов, Елин Пелин, Йордан Йов¬ков, Димитър Димов, Димитър Талев създават богата галерия женски характери със силно обаяние, носещи добродетели и пороци, кра¬сота и изкусителност, чувствителност и чувст¬веност. Те са много различни в своята същ¬ност и едновременно с това - еднакво подчи¬нени на нещо общо и устойчиво - вечната жен¬ственост, която създава, съхранява и препре¬дава живота като висша ценност. Такава е и жената в поезията на големите български пое¬теси - Елисавета Багряна, Дора Габе, Блага Димитрова. Когато обаче говорим за лиричес¬ките героини, сътворени от перото на женско¬то творческо начало, трябва задължително да отбележим, че силата на внушението се крие в искреността и неподправеността на лично изживените, изстрадани и преосмислени исти¬ни за мястото на жената в един груб, негостоп¬риемен, често пъти брутален живот.
В нашето съвремие Блага Димитрова про¬дължава лиричното женско присъствие в бъл¬гарската поезия. Нейното виждане за света е много близко до това на Багряна, но в същото време е и индивидуално, неподражаемо, ка¬тегорично заявено. Лирическата й героиня -вечната жена, носи добродетелите на българ¬ката, съхранени през вековете, но в същото време е подвластна на модерното, съвремен¬ното начало. Днешният ден я поставя в нови, по-трудни и по-отговорни условия - да доказ¬ва себе си като личност, равна на мъжа, да твори бъдещето редом с него, и в същото вре¬ме да съхранява своята неотразима женстве¬ност. В съвременния свят жената поема много роли - тя е и професионалист, и майка, и лю¬бима, и приятелка. Тези разнопосочни превъп¬лъщения трябва да бъдат осмислени, осъзнати и приети като лична съдба. А това се оказва не винаги лесно.
Героините на Блага Димитрова са освобо¬дени личности. Те носят порива към красиво¬то, стойностното и новото в живота. В стихотво¬рението „Жена” поетесата утвърждава вечно¬то и непреходното в образа на жената. Загла¬вието на творбата не е избрано случайно - то е послание за същността на женското начало. Жената съхранява ценностите в живота. Тя е сигурността, устойчивостта. В съвременния свят не е лесно да носиш такава сила:
Как тревожно е да си жена.
В обикновеното, потискащо, монотонно и не¬сигурно ежедневие трябва да намериш сили да съхраниш духовните си добродетели и да ги изявиш. Всеки ден, всеки миг е нужно да надмогваш сивотата и еднообразието, да не се поддаваш на течението, а да отстояваш себе си -своето вечно търсещо неспокойствие, вер¬ността си към близките и към принципите си, нежността и топлината на отношенията. Много духовна сила се изисква „красота и усмивка да бъдеш”. Жената е призвана да се противопос¬тавя на всичко, нарушаващо хармонията в живота - на „изменчивия вятър”, на „загрубелия свят”. Тежка участ й е отредена - тя, слабата, крехката и чувствителната, да бъде опора на силните мъже, да бъде твърда и волева. Съвре¬менната жена е активна част от света. Тя е извоювала свободата сама да прави своя из¬бор в живота. Но изборът носи и голяма отговорност, и много задължения. Поела своя път, героинята е длъжна да го следва през целия си живот:
От безбройните пътища земни
най-рискования да избереш –
безразсъдния път на сърцето...
Истинският път е този, който дава възмож¬ност да-изявиш себе си и да оставиш диря след себе си. Той задължително е свързан с любовта, защото това е най-важното и смислоопределящо чувство за една жена. В любовта героинята намира и доказва своята същност. Това е верният път - може би безразсъден, неподчинен на логиката и разума, но носещ пълнота и удовлетворение на изживяванията. Не е достатъчно само да се отдадеш изцяло на любовта - трябва да съумееш да я запазиш през целия си живот. Това е тежкият житейски кръст - да бъдеш готова на пълно себеотдаване, а радостта от живота да се намери в това -„радост да даваш”. Чрез любовта жената ста¬ва личност. Героинята е видяна в светлината на пълното духовно разкрепостяване - търсе¬ща и определяща своя житейски път, заявява¬ща правото си на обич и избор.
Жената е вечно чакащата, прощаващата, търпеливата. Нужна й е огромна нравствена сила, за да достигне до житейската мъдрост, че светът се съхранява благодарение на нейната устойчивост, интуиция, духовна щедрост и бла¬городство:
И непростимото да простиш,
и да градиш живот от отломки.
Жената няма право на грешки. Извисила се над дребнавото, призвана да съхранява живо¬та, дори и в най-трудните моменти от своя път тя трябва да съумее да запази най-ценното -любовта. Нужен е нравствен героизъм, за да успее от отломките на разрушен свят да из¬гради бъдеще за себе си и за другите. А това е висша отговорност:
Отговорност е да си жена.
С тези думи поетесата въвежда втория мо¬тив в стихотворението — за най-важната мисия в живота - майчинството. Само с няколко щри¬хи е разкрито великото тайнство - продължа¬ването на живота. То изисква пълно, всецяло отричане от себе си, себераздаване докрай, без остатък. Жената знае, че новият живот се създава и гради с цената на нейния собствен. Но в това е смисълът на съществуването й:
Вечност да сториш от краткия миг.
Майчинството е пълно посвещаване. Люби¬мата у жената отстъпва мястото си на майката,отдаваща цялата си възможна обич на своята рожба. Майчинството е благословено, то носи несравнимо с нищо друго духовно щастие. В същото време то е и огромна болка:
Всяка детска усмивка - със бръчка
да заплатиш и в косите със скреж.
Майчинството е безрезервно самоотрича¬не:
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.
Саможертва е да си жена.
Но може ли жената да избира между всич¬ките си роли - на любима, съпруга, майка, на духовно самостоятелна личност? И никаква горчивина да не изпита от тази си участ. Истин¬ската, вечната жена е всичко това заедно. Съд¬бата й е отредила тежък жребий, огромна от¬говорност - вечно да претворява живота, да го пази, да бъде начало:
чистите извори да защитаваш -
просто, за да съществува светът.
И болката, и мъката, и трудностите си заслу¬жават, когато са осмислени от висшата пот¬ребност за продължаването на живота. От нея идват и самоувереността, и самочувствието на жената. Заслужено и с чувство за достойнс¬тво тя заявява:
Горда съм, че съм жена.
Труден е житейският път на жената, но си зас¬лужава да бъде извървян. Това е път, който води към бъдещето и към вечността. Няма лесни пъ¬тища за истинските човешки стойности. Те тряб¬ва всекидневно да се отвоюват от сивотата, от делничността Голямото прозрение на поетеса¬та е, че жертвоготовността е личният избор на жената, за да изпълни докрай своята роля в жи¬вота. Героинята не се възприема като жертва в света, а заявява своята осмислена и приета без¬резервно лична позиция на творящо и съхраня¬ващо съществованието начало.
Стихотворението „Жена” се вписва изцяло в традициите на българската поезия, поставя¬ща важни общочовешки проблеми - за ду¬ховния път на личността, за избора на житейска позиция, за мястото на жената в съвремието, за отговорността пред бъдещето.
БЛАГА ДИМИТРОВА - „ЖЕНА”
ДУХОВНАТА ИЗВИСЕНОСТ НА ЖЕНАТА В „ЗАГРУБЕЛИЯ СВЯТ”
Да се представи точно смисълът на по¬нятието жена в съвременния свят е безкрай¬но сложно и трудно. Поетесата Блага Димитрова обаче е изразила в стихотворени¬ето си „Жена” своята лична оценка и възп¬риятие както от позициите на творец, така и от гледната точка на своята принадлеж¬ност към тази част от човечеството. Всич¬ко, казано в стиховете й, има определено дълбок нравствено-етичен и философски аспект.
Поетичният изказ е съотнесен с конкрет¬ната насоченост на творбата - да разкрие същността на „загадката", наречена жена. Началото на стихотворението има характер на сентенция, на изстрадана мъдрост: „Как тревожно е да си жена!” Това сякаш е ключ към проникване в многоизмеримата съдба на жената. Тя е проявление на всичко, което облагородява света и го прави по-добър и по-красив. Тя е противодействие на разру¬шителните, деградиращи сили и обстоятелства, срещу които смело се възправя със сво¬ята духовна извисеност:
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневния сив кръговрат,
вярност - срещу изменчивия вятър,
нежност - в загрубелия свят.
Всичко това е призванието на жената - в един свят, в който не е леко човешкото съ¬ществуване. Контрастното съпоставяне ка¬то художествен похват представя много точ¬но трудната женска съдба като противоборство срещу всичко онова, което нарушава хармонията в човешкия живот - еднообразието („сив кръговрат”), неустойчивостта на ценностите („изменчивия вятър”), липсата на нежност. В тази съдба са вплетени невиди¬мите нишки на любовта и нежността, които движат света напред. Единствено пълното себеотдаване може да промени обстоятел¬ствата, да спаси духовната същност на хо¬рата, към които жената изпитва привърза¬ност и обич. Нейният истински пътеводи¬тел е сърцето. То я ръководи в избора й, то й посочва пътя, който ще следва, въпреки всич¬ки препятствия по него, защото този избор за нея е свят. Лирическата героиня има мо¬ралната сила да поеме риска, с който я об¬вързва сърдечният й избор, и да носи кръс¬та си докрай:
От безбрежните пътища земни
най-рискования да избереш –
безразсъдния път на сърцето –
и докрай да го извървиш.
Любовта е властна повеля в живота на жената според стиховете на Блага Димитрова. Това я сродява с лирическата героиня на Елисавета Багряна в нейната творба „Потом¬ка”. Именно любовта определя пътя на же¬ната и тя й се подчинява без остатък. Като се вслушва в гласа на сърцето си, се изправя срещу всички възможни прегради и смело, почти безразсъдно ги преодолява.
Метафоричният образ на съзидателното начало, на една пословична всеотдайност е пресъздаден въздействащо чрез символите на светлината и благородството. Тук почти всеки стих носи дъха на житейската мъд¬рост:
Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш ...
Да бъдеш в нощта светло прозорче,
което чака, първа стъпка,
събудила утрото.
Смисловите антоними в следващите сти¬хове насочват към значението на великото присъствие на жената в живота на мъжа. Нейната привидна слабост е всъщност ней¬ната сила, нежността и любовта й са ключ към сърцето на силния, на мъжа. Нравстве¬ната й извисеност и устойчивост придават и на него издръжливост в житейските бури и изпитания. От душата на „слаборъката” же¬на идва безкористната подкрепа за човека, когото обича. Ето това означава за лиричес¬ката героиня „да подкрепиш ръката корава”. Още по-голяма сила има в духовната из¬висеност, изразена чрез прошката, на която тя е способна:
И непростимото да простиш...
Съзидателното начало е присъщо за же¬ната - да съгради дом, да създаде живот и да го запази. Но нещо повече от това е страшното изпитание, за което тя намира кураж и сила: „...да градиш живот от от¬ломки...” Изпитанията на променливата съд¬ба могат да разрушат изграденото с обич гнездо. Житейските бури могат да разбият кораба, отправил се към безбрежния океан на щастието, за което мечтаят влюбените. Като птицата феникс обаче жената може да възроди разбитото щастие и да съгради нов живот „от отломки”, преодоляла болката и раната в сърцето си в името на семейното благоденствие. Тази истинска жертвеност я въздига до святост.
Освен всичко друго, тя е и майка - най-значимото на този свят. Най-голямото тайн¬ство - създаването и раждането на живота -е поверено на нея. Нейното всеотдайно сър¬це е способно да забрави себе си в грижата за новия живот, съзнавайки изключителната отговорност, която носи пред света. Май¬чинството поетесата отбелязва като естест¬вено продължение на любовта между мъжа, и жената, но скрепена като вечност:
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка.
Вечност да сториш от краткия миг.
Твоите прострени ръце за прегръдка
люлка да станат за нов живот.
Обвързаността на любовта с новия живот лирическата изповедница в творбата възп¬риема като най-отговорната и най-благород¬ната мисия в живота си:
Бъдещето да носиш в утроба.
До своето сърце тя отглежда и съхранява това бъдеще на човешкия свят, но и про¬дължава да бди над него в безсънните но¬щи, като отдава всичката си безкористна лю¬бов и грижа. Закрилница на своето дете, тя излъчва светлината на душата си за него. Пъ¬тят й като майка отново е борба с изпитани¬ята на житейския кръговрат:
Нощем над него безсънна да тръпнеш,
светла като звездоокия свод.
Всяка детска усмивка — със бръчка
да заплатиш и в косите със скреж.
Скъпа е цената на майчинството, но зато¬ва е висока и несравнима. В него се сливат едновременно радостта и страданието, ко¬ето превръща жената майка в нещо свято. Особено силно въздействие имат метафо¬ричните сравнения: „светла като звездоо¬кия свод” и „сълза по сълза на новото стрък¬че/ своята хубост да предадеш”.
Тази извечна роля на майка и жена героинята приема не като тежка орис, а ка¬то висока отговорност. Тя се покорява на съдбата си да бъде майка, защото е спо¬собна на възвишена жертвеност в името на живота. Сравнена с „Потомка” на Ели¬савета Багряна, лирическата героиня тук об¬ръща погледа си навътре, към съкровените ценности на живота, които трябва да съх¬рани и пренесе във времето, но не само за себе си. Подобна саможертва не е присъ¬ща на „потомката”. Тя търси за себе си освобождението от оковите на предписа¬нията и родовите закони. Следва любимия си по зова на сърцето, волна като вятъра, неподвластна на ограниченията. Затова тя признава: „Може би съм грешна и коварна...” В своя път към щастието се опитва да пре¬одолее отредената й от традицията покорност и така утвърждава своята душевна си¬ла. Такава е предшественицата, такава е и нейната потомка в новото време. Елисавета Багряна акцентира именно върху това.
Лирическата изповедница на Блага Димит¬рова е наша съвременничка, която познава добре и традициите, и новите реалности на живота. Тя също осмисля съществуването си като мост между минало, настояще и бъ¬деще, но оформя един обобщен образ на вечната жена като любима и майка. Тя е спо¬собна дори да крепи света, като дава всич¬ко от себе си. С мъдрост заявява:
Саможертва е да си жена.
Смисълът на този високо хуманен жест към другите в сложния и противоречив свят е изключително възвисен:
И до ранена, разбита гръд
чистите извори да защитаваш –
просто, за да съществува светът.
Емблематичното значение на израза „чис¬тите извори" насочва към сакралните цен¬ности на човешкия свят-всичко онова, което трябва да се опази ненакърнено в своя¬та нравствена основа, за да има светлина в живота на хората, да има вяра в доброто. Така осмислена саможертвата приема въз¬можно най-високата стойност. Пълното себеотдаване на жената в нейната изключи¬телна жертвеност е изразена точно и пре¬делно ясно:
Нищо за себе си да не оста ви ш.
Това напомня пламъкът на огъня, който гори, за да даде топлината и светлината, из¬гаряйки всичко докрай.Дълбоко интелектуалният размисъл на ли¬рическата изповедница подчертава осъзна¬тата напълно роля на жената във времето и в обществото. Тя носи с достойнство своя¬та отговорност като майка и любима, тя раз¬дава сърцето си докрай, но знае в името на какво прави това. И то е казано кратко, но ясно, с човешка съпричастност „... просто, за да съществува светът.”
Именно това дава основание за естест¬вена гордост у героинята на Блага Димит¬рова: „Горда съм, че съм жена!” Това е един напълно логичен, достоен финал на искре¬ната лирична изповед. Зад нея стои дълбо¬ко умъдреният поглед към живота и света, изпълнен с превратности и предизвикател¬ства, особено за нежната му половина -жената. Тя обаче се оказва достатъчно ду¬ховно извисена, когато обича и опазва жи¬вота с „ чистите извори”.
Стихотворението „Жена” на Блага Димит¬рова навлиза в най-сложните въпроси на чо¬вешкото съществуване, за да утвърди образа на жената в реалния живот в нейния най-светъл лик и тя да получи своето достойно признание.
БЛАГА ДИМИТРОВА - „ЖЕНА”
ИЗБОРЪТ НА САМОЖЕРТВЕНАТА ОБИЧ
Често определят Блага Димитрова като продължителка на темата за трудната женска съдба в един загрубял мъжки свят. Тя е първата българска поете¬са, дръзнала да изповяда открито устреми¬те на духовно свободната от догми и предразсъдъци жена, като в същото време съг¬ражда своята собствена визия за женското битие в личностен аспект.
Със силата на поетичното слово и с ис¬креността на лиричната изповед стихотво¬рението „Жена” на Блага Димитрова зав¬ладява и оставя отпечатъка на размисъл за саможертвената обич на жената - майка и любима. Началните стихове въвеждат пря¬ко в душевния свят на лирическата герои¬ня - безименна, но носеща най-значимото определение „жена”:
Как тревожно е да си жена.
Поетесата наслагва последователно де¬тайлите в портрета на своята съвремен¬ничка, родена да изпълни най-святата, но и най-отговорната мисия-да промени света около себе си и да устои срещу деструктивните сили в него:
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневния сив кръговрат
вярност- срещу изменчивия вятър,
нежност- в загрубелия свят.
Нравствената същност на жената обе¬динява нейната физическа и духовна кра¬сота, за да надмогне „ всекидневния сив кръ¬говрат”. Тя е извор на нежност като противодействие на лишените от нея човеш¬ки отношения. В несигурния свят единст¬вено нейната вярност в любовта може да бъде опора. Опозициите тук са смислово определени и ясно изразени като вярност - изменчивост и нежност - загрубялост. Съдбата на лирическата героиня е част от житейския кръговрат, но тя е и олицетво¬рение на вечните ценности, без които той напълно би се обезличил и дехуманизирал.
В сложните измерения на човешкото би¬тие жената прави своя избор, следвайки „безразсъдния път на сърцето” си. Призи¬вът на любовта е властен, но и „най-риско¬вания” от „ безбройните пътища земни”. Тя осъзнава ясно моралната отговорност и предопределеност на избора - „докрай да го извървиш”. Невидимата, но осезаема сила на любовта движи живота, дава импул¬си за неговото преобразяваме с увереност¬та на жената, че всичко това е заради обичта, заради зова на сърцето като нещо свято. И тя понася с радост своя дял, като изстрадана, но възвишена участ:
Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш...
Да бъдеш в нощта светло прозорче,
което чака, първа стъпка,
разбудила утрото.
Светлите тонове в изображението доми¬нират като естествен израз на възприятие¬то у лирическата героиня за светлината, ко¬ято носи в себе си. Тя се излъчва от нейната способност да бди над своя дом като него¬ва вечна пазителка, като истинска жрица на семейното огнище. Метонимията „свет¬ло прозорче” отвежда към сакралното из¬мерение на пространствените граници на дома, съграден заедно с любимия човек. Трудната съдба, изпълнена с безброй за¬дължения на жената в семейството, пораж¬да не ожесточеност и ропот, а става осно¬вание за душевно удовлетворение и са¬мочувствие, че тя е в началото на деня: „пър¬ва стъпка, разбудила утрото”. Всичко оно¬ва, което е осветено от всеотдайната лю¬бов на лирическата героиня, е осмислено дълбоко като „единствена радост”от това „радост да даваш”. Това поетично опреде¬ление представя жената в нейното истин¬ско духовно, надбитийно измерение. Пое¬тесата изгражда облика й различно от ут¬върдените представи единствено като сто¬панка на дома и майка, като слаба жена, търсеща закрила от мъжа, подчинена му според патриархалния ред. Именно тя -„ слаборъката”- дава от своята душевна си¬ла на „ръката кораба”. В това е нейното величие, извиращо от способността й да обича до самоотричане.
Нравственото извисяване на жената е по-силно от прошката. Това е способността да се издигне над дребнавото, да се прео¬долее болката на нараненото сърце, което се е врекло да обича. „И непростимото да простиш” не носи повелителен характер. Никой не може да застави сърцето да прос¬ти, ако прошката не е осмислена дълбоко в него, но не като демонстративен жест, а преди всичко като духовна потребност в името на семейното, но и на човешкото щастие, както и на опазването на родовите ценности. „Изменчивият вятър" на житей¬ския кръговрат може да разруши градено¬то с години семейно гнездо. Отново „сла¬боръката”, нежната половинка на мъжа проявява своята душевна сила в изпитани¬ето по трудния си път. Надмогнала разру¬шителния удар на измяната, тя намира бла¬городство и саможертвена извисеност да гради отново „живот от отломки". Мета¬форичната образност създава точна асоци¬ативност със смисъла на преживяното от лирическата героиня.
Пресъздавайки образа на вечната жена, Блага Димитрова поставя акцент върху майчинството - най-значимото и същнос¬тното в творческото, съграждащо начало на женската природа. След усилията да опа¬зи и съхрани любовта, лирическата герои¬ня в стихотворението „Жена” споделя осъз¬натото от нея:
Отговорност е да си жена.
Бъдещето да носиш в утроба.
Биологичното призвание на жената е свързано с нравствено-етичното осмисля¬не на родовия дълг. В основата на това приз¬вание обаче е любовта, чието естествено продължение ще бъде „новото стръкче":
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка.
Вечност да сториш от краткия миг.
Твоите прострени ръце за прегръдка
люлка да станат за нов живот.
Антитезното съпоставяне на вечността с „краткия миг” асоциира с продължението на човешкия род, в поддържането на веч¬ния кръговрат на живота. Ролята на жената е да свърже любовта с вечността на живо¬та. Жената-мадона е свят образ. Тя е приз¬вана да съхрани зародилия се в нея нов жи¬вот, образно пресъздаден от поетесата с красива метафора: „Бъдещето да носиш в утроба.” Това е най-благородната мисия, но и най-отговорното изпитание, в което жената майка отдава цялата светлина на ду¬шата си, за да опази и закриля новия жи¬вот:
Нощем над него безсънна да тръпнеш,
светла като звездоокия свод.
Всяка детска усмивка - със бръчка
да заплатиш и в косите със скреж.
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.
Пълното себераздаване на жената е част от нейната същност - да бъде всеотдайна и способна на възвишена жертвеност. Ли¬рическата изповедница в творбата не при¬ема своето майчинство като тежка орис, а като свой свещен дълг. Тя проявява най-нежната чувствителност на сърцето си, подчертана чрез метафоричното сравне¬ние „светла като звездоокия свод”. Висока е цената на майчинството, но в него са и радостта да отгледа „новото стръкче”, и страданието, заради което жената заслужа¬ва уважение и преклонение. Белезите от преживените грижи и изпитания са изразе¬ни отново с поетична метафора: „Сълза по сълза на новото стръкче/ своята хубост да предадеш.” Лирическата героиня на Блага Димитрова е осмислила своята съдба оп¬ределено и ясно като саможертвена: „Ни¬що от себе си да не оставиш ”, за да достигне до мъдрото признание: „Саможертва е да си жена”.
Понятието за възвишения образ на же¬ната поетесата внушава чрез нови измере¬ния на нравствената й сила. Дори когато тази сила изглежда изчерпана, тя отново на¬мира жизнена устойчивост да преодолее страданието в един противоречив и вечно променяш, се свят:
И до ранена, разбита гръд
чистите извори да защитаваш—
просто, за да съществува светът.
Експресивните епитети „ранена, разбита” засилват въздействието на моралното осъз¬наване за отговорността у лирическата ге¬роиня - „просто, за да съществува светът”. Метафората „чистите извори” насочва към вечните ценности в човешкия живот. На тях се крепи неговото съществуване и това пре¬допределя смисъла на дълбоко хуманното поведение на жената майка, любима и съп¬руга. Всичко това поражда естественото са¬мочувствие и чувство за достойнство у ли¬рическата изповедница:
Гордея се, че съм жена.
В стихотворението „Жена” на Блага Ди¬митрова съдбата на жената е очертана в нейната сложна противоречивост и един¬ство. Поетесата тръгва от тревожния ри¬тъм на живота, насочва се към възприема¬нето й за отговорността, към признанието за всеотдайната й саможертва, за да ут¬върди основанието й за гордост. Жената в творбата на Блага Димитрова не е иконо¬писен образ, макар да е толкова близо до светия образ на Божията майка. Тя е емблематичният образ символ на земната, обикновена жена, която се издига до ве¬личието на възвишеното и святото чрез си¬лата на саможертвената обич и дълбоко умъдрения поглед към света и неговите из-вечни ценности. В сравнение със своята предшественица Елисавета Багряна, ли¬рическата героиня на Блага Димитрова е наша съвременница, която не разрушава прегради и не отменя морални забрани. Тя вече е утвърдила правото си на свой избор според зова на сърцето. Не я влече дръзко „скитническа, непокорна кръв”. Ли¬рическата изповедница в „Жена” съвсем съзнателно осмисля призванието си в пространството на дома и утвърждава се¬бе си като личност, която е изградена в хармония с родовите и общочовешките ценности, с природната и хуманната си същност.
Лироепическата творба на Блага Димит¬рова може да се приеме като поетичен раз¬мисъл за ролята на жената в съвременния свят; жената като средоточие на радости и изпитания. Интелектуалното и емоционал¬ното начало в стихотворението „Жена” са в единство, което е насочено чрез въздейс¬тващата сила на поетичното слово към яв¬ната потребност от утвърдено признание на жената и нейното благотворно влияние в „загрубелия свят”.
ВАПЦАРОВ – „ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ”
Вапцаровата поезия оста¬ва трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават твор¬бите, посветени изцяло на човешката лич¬ност. Между тях се откроява „Песен за чо¬века”, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразява¬щата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обсто¬ятелствата, които често подлагат на изпита¬ния универсалните човешки ценности.
„Песен за човека” е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два ли¬рически гласа. Това са гласовете на двама¬та опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: „Човекът на но¬вото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените цен¬ности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отго¬вор или ясна формула за човешката стой¬ност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапца¬ровата поезия е вярата в бъдещето на ху¬манното начало като извечна, универсал¬на вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за „човекът на новото време”. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечни¬ят спор между светлината и мрака. Човеш¬кото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изра¬зява позицията на единия лирически гово¬рител - дамата. Другият опонент обаче вяр¬ва в човека и изключителните му възмож¬ности да промени себе си при благотвор¬но влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
На пръв поглед несъвместимото „зат¬вор” и „хора” - „човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата пое¬тична стратегия -да открива оптимистич¬ното дори там, където това изглежда почти невъзможно.
Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба („заквасен”, „замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естестве¬но се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмис¬лянето на извършеното деяние и причини¬те, довели до него. Социалният им харак¬тер е означен отново с митологемата „хляб”:
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш погрешно на гнило.
Обвързването на престъплението с дей¬ствителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:
Ех, лошо,
ех, лошо,
светът е устроен! А може, по-иначе може...
Преосмислят се материалните и духов¬ните стойности на човешкия живот. Погле¬дът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към из¬висяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият ве¬че отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Пътят към нравствения катарзис у „зло¬дея злосторен” е пътят от злото към добро¬то, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през без¬дните на греха и нравственото падение, ко¬ето е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герои осмисля сво¬ята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запява „бавно и тихо” като нещо съкрове¬но.
Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нару¬шената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на ин¬стинктите си, като става подвластно на тъм¬ната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започ¬ва съграждането на човека на новото вре¬ме. Възможността отново да бъде истин¬ски човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изис¬ква престъпилият законите да понесе нака¬занието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му по вре¬ме на трагичната ситуация. Смъртта е ос¬мислена като неизбежна, но без страх от нея:
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло.
Умъдреният поглед към края на човеш¬кото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са дос¬тигнали до прозренията на Вапцаровия ге¬рой - човека на новото време, който е из¬минал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Позицията „мрак-светлина” изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята тежка,
човешка,
жестока, безока,
съдба.
Изнасянето на думите поотделно като ри¬мувани динамично стихове, дава възмож¬ност да се акцентира на смисловата им оп¬ределеност. Съпоставянето на съдба и звез¬да е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:
„ Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден... ”
Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта за нов, по-добър живот и по-спра¬ведлив свят. Хуманният порив към това жа¬дувано бъдеще носи нравственото посла¬ние на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината с изправения към звез¬дите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Чове¬кът е убеден, че животът ще стане „по-ху¬бав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вяр¬ват в смисъла на битката за един по-добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочо¬вешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убежде¬ние влива кураж у героя на Вапцаров и по¬ражда необичайното в поведението му преди трагичния край:
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Вместо ужас от смъртта, тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, из¬лъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и „затво¬рът треперел позорно / и мрака ударил на бяг”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звез¬дите: „Браво, човек!” Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждава¬не на вярата в нравствената сила на Чове¬ка, преодолял злото чрез борба вътре в се¬бе си. Това всъщност вече е образът на чо¬века „на новото време”.
Песента на човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ-а, способен да промени себе си и света към по-добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, „Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия по¬ет:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
Чрез прякото обръщение към него, чита¬телят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му - истеричната дама, неспо¬собна да осмисли процеса на преображе¬ние у човека като реално възможна, защо¬то се ръководи от негативното си отноше¬ние към него.
Вапцаровата творба възпява величието на човека — този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща чо¬вешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на човека.
„Песен за човека” е апотеоз на духовно¬то себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки цен¬ности и стремежи.
НИКОЛА ВАПЦАРОВ - „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ДИАЛОГЪТ - ХУДОЖЕСТВЕНО СРЕДСТВО НА ПОЕТИЧНИЯ СПОР
Вапцаровата поезия е един широко отво¬рен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.
Лирическият АЗ живее и разкрива себе си и своята човешка същност в динамиката на променящия се свят, на бързо протичащо¬то време. Човекът и бремето стават константни величини за изява на Вапцаровата представа за света „вътре” в човека, т.е. отразен в неговата душевност, и света „вън” от човека като екзистенциално битие на неговия живот.
Тези две художествени проекции - светът „вътре” и светът „вън” от човека - влизат в поетична дискусия за смисъла на човешкия живот, т.е. за неговата екзистенция. Диалогът става основно художествено средство за поетичен изказ, а самата Вапцарова пое¬зия е определена от българската критика като екзистенциална. Спорят човек и вре¬ме, поет и герой, лирик и епоха. Динамиката на променящата се действителност влиза във вътрешния обем на поетичното дейст¬вие. Става негов двигател и художествена същност. Пулсът на времето и епохата от¬мерва поетичния ритъм на лирическия диа¬лог. В неговото драматично пространство лирическият АЗ, представен от лирически персонаж, участник в спора - „дамата сопната.... / тропа, нервира се, /даже проплаква...”, и лирическият говорител на Вапцаровата по¬езия спорят за човека и неговото място в живота, за човека и неговата екзистенция в историческата рамка на времето.
Оформя се голямата поетична тема на Вапцаровата лирика: човекът и времето. За нея дискутират лирическата героиня („дама¬та сопната... ”) и лирическият говорител в „Пе¬сен за човека”. Тя има своя художествена конкретизация: „Човекът във новото време”.
Проблемът за новото и модерното, кое¬то за Вапцаров е синоним на прогресивно и хуманно, тревожи поета. И той пише:
Ние спориме
двама със дама
на тема: „ Човекът във новото време.”
Търсенето на човешкото у човека сред грозните екзистенциални реалности на живота е не само тематично ядро на творба¬та, но и път към новото, което се ражда у човека при сблъсък с действителността. Ре¬алностите на времето са грозни и отблъскващи. Затова грозотата в света „вън” от човека ражда грозота и „вътре” в него. Тя ескалира, залива душата му с омраза и убива хуманното в него. Човекът става братоубиец и отцеубиец. Тръгва срещу себе си и своята човешка природа. Със стореното сам обвинява себе си. Той въплъщава наст¬ръхналото от омраза време, изправило се срещу човека и погълнало го в най-тъмната преизподня на социалния Ад. Човекът е само¬то „тъмно” и „зло” време. Той излъчва омраза. Затова и лирическата героиня, усетила гро¬зотата в човешката душа, реагира естес¬твено на омразата с омраза:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека. Не струва топ вашта защита.
Лирическата героиня отрича, а лиричес¬кият говорител защитава човека. Вапцаров вариативно присъства и в двете дискусионни тези. Той инсценира художествено спо¬ра, за да проследи пътя на търсене на човешкото у човека сред грозота и омраза, пъ¬тя на раждането на новото у човека. Това е всъщност и поетическото „преобръщане” на грозното в прекрасно, на омразата 6 лю¬бов, а на примитива - братоубиец и отцеу¬биец - в човек.
Процесът на трансформация започва от неизвестния човешки индивид - „някой”:
Аз четох как някой
насякъл с сезира насякъл сам брат си, човека.
Продължава в общата неопределена родо¬ва връзка между баща и син:
Бащата бил скътал
пари. Синът ги подушил,
вземал ги насила и после баща си затрил.
Библейската тема за престъпената ху¬манност в Божията заповед: „Не убивай!”, присъства активно в сюжетното повест¬вование.
Престъплението е сторено. Следва наказанието. Класическата теза: „Престъпление и наказание”, е интерпретирана контраст¬но от двете полярни позиции на лирическата героиня и лирическия говорител.
Човекът е обект на престъпния акт, сред¬ство на престъплението и цел на наказанието. Убиец и жертва се изправят един срещу друг. Те живеят едновременно в душата на човека. Имат общо екзистенциално и нравствено-битие. Между тях застава животът - със своето грозно и прекрасно лице. Само грозните реалности на човешкия делник, от¬разени в ниските престъпни деяния на братоубиеца, вижда лирическата героиня. Гроз¬ното лице на живота се изправя пред нея и омразата изпълва душата й. Причинилият смърт се наказва със смърт.
Лирическата героиня обвинява човека, от¬рича хуманното в него, пледира за смъртно наказание:
Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.
Лирическият говорител на Вапцаров заема противоположната позиция. Ако „дамата” мрази човека, то той вярва в него. Приема ролята на защитник. Отново актът на убийството е налице:
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Независимо че е извършено непростимо престъпление и човекът е станал отцеубиец, поет и лирически говорител внимателно проследяват етапите на „преобръщане”, на ставане, на вътрешна еволюция, които извеждат нравствено престъпилия законите на хуманността и библейската етика в на¬чалото на пътя, водещ, към човешкото в не¬го:
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора и станал човек.
Посоката на поетическото действие се преобръща: отвън - навътре. От разказаната случка за стореното от „злодея злосто¬рен” Вапцаров насочва вниманието на чита¬теля към невидимите психологични пространства на душата и мисълта, т.е. към то¬ва „затворено” пространство, където ста¬ва превръщането на „злодея злосторен” в човек. Търсенето на хуманното, на чове¬ка в себе си поетът разгръща в затворено¬то материално пространство на затвора, изолирал престъпния субект от грозната ре¬алност на заобикалящия го свят.
Светът извън лирическия субект е адекватен на грозотата в неговата душа. Свят и човек са съизмерими с грозното си антихуманно лице. Те са еднакво отречени от лирическия говорител на Вапцаров. Отделянето от другите и света е единственото спасение за искрата хуманност в престъпилата, извършила отцеубийство, човешка душа. Обърната към себе си, тя ще съзре прекрасния лик на живота.
Това е и защитната теза на Вапцаровия лирически говорител:
Не зная с каква е
закваса заквасен, не зная и как е
замесен, но своята участ
от книга по-ясна му станала с някаква песен.
Новото, непознато лице на живота идва с вя¬рата във възможностите за промяна на човешки¬те духовни сетива. Те се изпълвате песен. Непоз¬натата красота на доброто и хуманното обгръща духа и той „чува” гласа на новата човешка същност. „Някаква” песен зазвучава, обгръща ду¬шата и тя разпознава злото в себе си. Отделя го и остава светлият прекрасен лик на доброто. Не¬известният човешки индивид: „...някой насякъл с секира ...”, тръгва след гласа на „някаква” неиз¬вестна песен и открива непознатото хуманно зър¬но на човешкото в себе си. Открива страдание¬то, мъката от загубеното добро:
но своята участ
от книга по-ясна му станала с някаква песен.
И после разправял:
„Брей, как се обърках и ето ти тебе
бесило. Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило ... ”
Поетическият диспут за човека и човешкото в него Вапцаров пренася в условното прост¬ранство на мисловния размисъл на духовно прогледналия човек. Той вижда отразения лик на душата си в грозните реалности на света „от¬вън" и новата духовна същност на живота „вът¬ре" в него. Грозно и прекрасно се сливат. Те са контрастната мяра за човека и света, в който живее. Противоречиво е лицето на действител¬ността, противоречив е и човешкият свят. Ли¬рическият субект е раздвоен между света „вън" от него и света „вътре" в неговата душа:
„... И чакаш така като скот
в скотобойна, въртиш се, в очите ти -
ножа. Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен! А може, по-иначе може... ”
За втори път Вапцаров отрича грозните реал¬ности на човека и света, но сега присъдата е произнесена от самия лирически субект, от чо¬века - жертва на престъпната грозота - в твор¬чеството на поета. И отново спасението за по¬кълналото хуманно зърно в душата е песента:
Тогава запявал той своята песен,
запявал я бавно и тихо.
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Нов свят - красив и прекрасен - реди ду¬шата с гласа на песента. Тя звучи, оглася съзна¬нието на човека, родил се отново за красивото в себе си. Песента отнася Вапцаровия лири¬чески субект в приказния чудесен свят на доброто. Библейско смирение и нравствена хар¬мония струят и изпълват с вътрешно равнове¬сие и мисловен покой съзнанието на личност¬ния човешки АЗ, „покълнал” в погазената от зло¬то душа. Познала себе си, тя се унася в „здрач¬ни сънища”, както пише Вапцаров в стихотво¬рението „Пролет”, за ново светло бъдеще.
Но живот в света на доброто за погазилата човешката хуманност душа няма. Неумолимо е наказанието и тежка е съдбата на изкушения от злото, престъпил закона на хуманността. Ид¬ва мигът на равносметка. Мярата е отново жи¬вотът. Но този път човекът е осъден с цялата кра¬сота на хуманното добро, което „пее” в духа и съзнанието, но то не му принадлежи. Остава далечно и непостижимо. Светът „отвън” е неу¬молим. Присъдата е категорична. Предстои „среща” със смъртта:
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил -
Хора. Зад тях часовой.
Всичко в поезията на Вапцаров е пронизано от голямата хуманна идея за вярата в човека и неговата нравствена сила. Дори и срещата със смъртта е изпитание за човешките ценности на жертва и палачи. Осъденият на смърт и изпъл¬нителите на смъртната присъда застават на два¬та „бряга” на живота. Разделя ги антихуманният акт - отнемането на човешки живот, но болката им е обща. Тя е потопена в художественото прос¬транство на „предсмъртната” тишина, в мину¬тата живот, разделяща злото от доброто. Вът¬решният покой е разкъсан от тревожния вик на съзнанието. Осъденият на смърт търси неисто¬во живота, а осъдилите го напразно търсят в нап¬регнатата тишина милост за душите си, осъдени на вечно терзание и чувство за вина. Те губят личностния си облик. Превръщат се в група палачи. Драматизмът на изживяването се задъл¬бочава. Хуманното е в криза. Човешките цен¬ностни устои са разколебани. Настъпва тиши¬на. Започва страшната драма за човека - осъ¬ден на смърт, и за хората - изпълнители на при¬съдата. Всичко е призрачно и зловещо:
Някой полека вратата отворил -
Някой от групата, плахо и глухо, казал му:
„Хайде, стани”
Срещата със смъртта е еднакво по сила нрав¬ствено изпитание и за престъпилия закона, и за изпълняващите неумолимата му присъда. Всички са жертва на погазената и омърсена хуманност:
Гледали хората
тъпо и кухо сивите, влажни стени.
Вапцаров съзира ранената хуманност в чо¬вешките души. Макар и неназовани, всички са хора, всички еднакво тръпнат при раздялата с живота. Безименна е болката, но общо е чувс¬твото за вина:
Онзи в леглото разбрал,
че живота е свършен за него,
и в миг скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед на бик.
Всички устои се рушат. Личността е в криза. Животът е минало, а смъртта - единствено въз¬можно бъдеще. Остава срещата на човека с красивата хуманност, покълнала в неговата ду¬ша при раздялата с живота, когато индивидът -неизвестният неназован „някой" - избира дос¬тойнството на човека и се превръща в личност, посрещнала спокойно смъртта:
Но лека-полека човека се сетил -страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло. - Да тръгнем? - казал.
-Добре.
Човекът, осъден на смърт, тръгва към човека, разделящ се достойно със своя живот. Той е просветлен. Вярва в хуманната сила на добро¬то. Защитена е и Вапцаровата вяра в човека, поставен в трудната ситуация на избор между живота и смъртта. Това е „човекът във новото време" - силен и пред лицето на смъртта:
Той тръгнал. След него
те тръгнали също и чувствали някакъв хлад.
Урок по хуманизъм дава човекът в лириката на Вапцаров. Има овладяна тъга и дълбоко по¬тисната мъка в душата на осъдения. Но той при¬ема своята „жестока / безока съдба”, приема достойно трагичната си човешка участ. Стра¬да, но остава човек. Себеуважението у осъде¬ния на смърт извиква уважение и у безименния войник, изпълнител на тежката неумолима при¬съда, към достойно посрещащия смъртта:
Войникът си казал:
„Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат. ”
В страшните мъчителни минути на дългия път към смъртта тишината обгръща човешките ду¬ши. Всички се изравняват. Стават хора. Човеш¬кото у тях говори. Но идва раздялата. Осъдени¬ят на смърт извисява духовния си ръст:
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Художественото пространство е вертикално разсечено от започналия духовен полет на чо¬вешкото. Сякаш смъртникът - разделящият се с живота - извисява исполински ръст, надскача мярата за реална съизмеримост между чо¬век и свят, и баладично - като в красива песен¬на легенда - се изравнява със звездите, със заб¬лестялата вече зора. Оформят се две поетични нива: „долу” -пространството на двора, на смъртта; и „горе” - небесният безкраен свод, духовният безкрай на хуманната вселена, на новия свят в душата на човека. Сякаш започва нов живот за духа му и той съзира своята звезда в необятния свят на Вечната хуман¬ност. Пространството на смъртта - „до¬лу” в двора - отстъпва пред звездния исполински ръст на човека:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда ...
Родила се е голямата Вапцарова вяра в човека и вярата на самия човек в себе си:
Тя - моята - свърши ...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден ...
Вапцаровата вяра в хуманното и вярата на самия човек в него се носи от песента. Тя е в душата и съзнанието на всеки индивид, превърнал се в личност, познала красивия прекрасен лик на живота. Но според непи¬саната традиция на приемствеността, всяко следващо поколение открива на ново, още по-високо равнище хуманните стойнос¬ти на живота, който „ще дойде по-хубав /от песен. ”
Духовният полет на хуманното в човешката душа има вертикална скала на разви¬тие. Погледът е устремен към зората:
Човекът погледнал зората...
Нов свят, по-красив от настоящия, се отразява в обречената вече душа. Песен¬та „запява” във вътрешния взор на осъде¬ния. Той полита с нейния глас. Издига се над жестоката своя „безока съдба” и вижда безкрая на човешкия духовен хоризонт, очер¬тал се пред него:
В очите му пламът цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Неземно извисен е духовният ръст на човека. Сякаш целият свят - променен, обновен, нов и млад - се събира в душата му. Нов е и погледът, нови са усетите и възприятията. Необятната вселена на духовно¬то разширява личностните граници на човека, напускащ с усмивка грозните реалнос¬ти на действителността. Светът „вът¬ре” в човешката душа се устремява към баладната висина на необозримо хуманно¬то с една усмивка и с една песен. Човекът се е изравнил със света на хуманното доб¬ро, на вечно човешкото, но е останал в непреодолимо противоречие с грозната екзистенциална същност на действителност¬та, на света „отвън” неговата нова душев¬ност. Той се дистанцира от недуховното социално зло. То е чуждо за него и неговата нова песен:
...отдръпнал се, после запял...
Песента го прави различен. Отделя го от познатото и антихуманното. Времето и лирическата героиня - „дамата сопната”, опо¬нент в поетичния диспут за „Човекът във новото време"- нямат критерий за възпри¬ятие и оценка на нетипичното, нетрадиционното в поведението на лирическия субект - престъпника-отцеубиец. Той излиза от традиционната рамка. Превръща се в изключение.
Вапцаров провокира. Търси еднозначен, ка¬тегоричен отговор за новото в поведението на човека от всички, които не вярват в него и отричат светлата му хуманна кау¬за:
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Но самият поет отнема правото на своя опонент за обвинение на човека и дискредитация на хуманното в него:
Мислете тъй, както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес.
„Днес” - сега, в настоящия миг „човекът във новото време” е друг, непознат и нов. Той пее, той изповядва душата си:
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
твърдо редил песента.
За Вапцаров това е кулминационният мо¬мент, когато човекът - неговият лирически субект - чрез песента създава човешкото в себе си и пее за него. В полето на него¬вото променено съзнание като песен се ражда мисъл за хуманното. Тя „потича” със звуковата гама на нова „Песен за човека”, за „Човекът във новото време”. Песента идва от духовната глъб на неизмеримо хуманно¬то, идва от света „отвътре”. Пронизва с нови хуманни стойности грозната екзистенция на действителността и се устремява към един по-висок и по-модерен свят, „из¬вън” човека и неговата „жестока, безока съдба”.
Но човекът е субективен носител и изра¬зител на песента. Той полита заедно с нея към нови, непознати звездни висоти. Отде¬ля се от грозния свят на „другите”. Става изключителен. Затова и Вапцаров пише:
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
В противоречивата оценка на съзерца¬ващите, макар и стоящи близо до новото човешко изключение, се крие сила и сла¬бост, възхищение и ужас от изключителната сила на хуманното и вярата в него. Оказва се, че в жестокия противоречив свят на Вапцаровата поезия - хуманното зърно, „покълнало” след дълбоко страдание в човешката душа, е изключение. Художествено се приема за неадекватно, не¬реално отклонение в поведението на съвременника, ръководен в личния си избор и в действията си от нова непозната мяра за човешко. То не е част от мисленето и съз¬нанието на Вапцаровия съвременник Той е част от една „епоха на дива жестокост,/ препускаща лудо напред”, застанала като „озъбено свирепо куче” срещу човека и него¬вата хуманност.
Чутовен, митологично извисен е духовни¬ят ръст чрез хуманното на Вапцаровия лирически субект - Човека. Той буди уважение, но и страх със своята изключителност.
Хиперболизацията е не само по линия на митологичното извисяване на човека, но и по отношение на персонализацията, одухотворяването на материалното художествено пространство - затвора, което ог¬раничава и отнема, убива възможностите на Вапцаровия лирически субект:
Дори и затвора треперел позорно, и мрака ударил на бег.
Всички субективни носители на грозното и антихуманното са отхвърлени и дискредитирани - „затвора” и ,,килията”. В центъра на художественото пространство Оста¬ва Човекът: единствен, изключителен и сам.
За миг поетичното действие сякаш спи¬ра и остава безкрайната „усмивка” на звез¬дния простор, към който се е устремил пе¬сенният хуманен дух на човека:
Усмихнати чули звездите отгоре и викнали:
„Браво, човек! ”
По стара фолклорно-песенна традиция както при Ботев, така и при Вапцаров духовното различие на лирическия персонаж се баладизира. Отделя се от земно-материалното, извисява се, за да впише духа български в безкрайната звездна на българския национален митологичен Космос. Към не¬го се устремява и духът на човека от Вап¬царовата поезия, запял песента за новото - хуманното в душата си и сам - превърнал се в песен.
Песен за песента на човешката душа - това е Вапцаровата защита на тезата „Човекът във новото време” от поемата „Пе¬сен за човека”:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
НИКОЛА ВАПЦАРОВ – „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
„ЕДНА ПЪТЕКА ВОДИ КЪМ ЗОРАТА - ПЪТЕКАТА НА МРАКА”
Човекът във новото време трябва да бъде разбран, преди да бъде осъден. И чрез разбирането да бъде спасен! Вапцаров се заема с нелеката задача да оправ¬дае човека, „стъпил в погрешност на гни¬ло”, и да открие кой е вино¬вен - човекът, роден, за да върви и търси своя път, или животът, който често го изправя на кръстопътя между вярната и грешната посока, без да му даде ориентири за добро и зло. Поетът е убеден, че не чо¬векът е виновният. Затова потоците от ропот, които истеричната дама излива върху лирическия говорител, ще бъдат спокойно и търпе¬ливо опровергани.
Зловещата история за човека братоубиец би покъртила и най-безсърдечното сърце. Как е възможно уби¬ецът да „измие” греха си са¬мо с посещение на Божия храм? Безспорно тези фак¬ти могат да предизвикат ом¬раза и ненавист към човеш¬ките същества. Но да мра¬зиш човека изобщо, значи да мразиш сам себе си! А да¬мата е именно в такава по¬зиция. Тя не би признала то¬ва, защото е силна на тео¬рия, защото пред нея стои злото като акт на непопра¬вим престъпник, но не и причините и условията, под¬тикнали злодея към братоубийството.
Възможно ли е човек, кой¬то „понакуцва в теория”, да предложи нещо, оправдава¬що убиеца? Коя е формула¬та, с която може да се докаже неверността на твърдението, че човекът не заслужава ничия защита? Ли¬рическият говорител решава да подходи деликатно, защото към човека трябва да се пристъпва просто, по човешки, „без злоба”, която заслепява и изкривява фак¬тите. Затова разказаното не е престъпле¬ние, а „случка”, която може да се случи на всеки човек, изпаднал в несигурност и отчаяние. Животът не е еднакво щедър към всички. Не на всеки пътят е гладък и прав. Човекът е и добро, и зло. И колко е прав ливанският философ Джубран, кой¬то казва: „Що е злото, ако не добро, из¬мъчено до смърт от глад и жажда.” Оттук идва смелостта на опонента на дамата да противопостави на братоубийството от¬цеубийство. Човекът губи ориентир, доброто е вече зло и той се трансфор¬мира в „злодей злосторен”. Той има нужда от помощ, нужно е да се появи спасител да го защити и разбере. Затова следва раз¬каз за живота на убиеца в затвора.
Най-добрият начин да разбереш живо¬та, е да опознаеш себе си. Забързан, човек няма време да размишлява върху собствената си същност. Той дори не мо¬же да види и това, което е около него. Но затворът, макар и отнемащ свободата, дава време. Изгубеният хоризонт на сво¬бодата е заменен с хладни¬те стени на килията, между които е заключено времето. Сега убиецът може да стиг¬не до себепознанието, да разбере защо се е превър¬нал в екзекутор на собстве¬ния си създател, защо е изчезнал пътят под краката му, загубил е опора и е стъ¬пил „б погрешност". Коя е тази погрешност и какво я е породило? Според Джуб¬ран, „когато доброто във вас изгладнее, дири храна и в най-тъмни пещери, а кога¬то изжаднее, пие даже от мъртвата вода. ” Затова не¬достигът на „хлеба” е пре¬върнало човека в злодей. Разполагащ с време да раз¬бере живота и себе си, да анализира миналото си и да прозре краткото бъдеще, ге¬роят е покорен от една ма¬гия - песента. Тя разказва за нещо прекрасно, дори фан¬тастично - че „животът ще дойде по-хубав” даже и от та¬зи песен. И човекът „спокой¬но, тъй - дума / след дума / и твърдо редил песента”. Тя наистина има магически си¬ли, защото и затворът, и па¬лачите били пленени от нея. Но най-важното, сторено от песента, е, че прогонва от сърцето на преродилия се човек страха от смъртта. Някогашният престъпник е станал смел до неузнаваемост, защото е родил Човека в себе си и защото е готов да приеме смъртта. Това е достатъчно да предизвика възхищени¬ето на усмихнатите звезди, които го при¬ветстват: „Браво, човек! ”
Тръгнал по единствено възможния за него път - на мрака, човекът достига до зората. Макар и чрез бесилото...
ВАПЦАРОВ - „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ЖИВОТЪТ, СМЪРТТА И БЪДЕЩЕТО
Тази малка поема, както обикновено я наричат литерату¬роведите, е лирико-драматичен разказ за това, как една чо6ешка траге¬дия прераства в нравствена победа. В идейно-емоционалния център на твор¬бата се вплитат проблемите на живота, смъртта и бъдещето, морални¬те стойности и социалната онеправданост - водещи мотиви във Вапцаровата поезия. Композицията е усложнена. Диалогизираните встъпление и епилог рамкират основния сюжет. Може да се предаде с няколко думи: си¬нът, посегнал на баща си за пари, е осъ¬ден на смърт. Но в духовната еволю¬ция на убиеца се засичат сложни обществено-психологически дилеми, а осъзна¬ването на случилото се е път към действителните етични ценности.
Лирическите персонажи са трима: ли¬рическият субект в ролята на „повествовател – съдник” (ако приемем по¬добна формулировка), епическият ге¬рой, извършил престъплението, и да¬мата. Репликите им се изместват, за¬сичат и редуват, което раздвижва и ритмично разнообразява стихотворе¬нието. За много от Вапцаровите про¬изведения е характерен своеобразни¬ят задъхан монологичен „диалог” с въображаем или присъстващ събеседник. Поетическият слог е накъсан от въп¬роси, обръщения, често близки до разговорно ежедневните интонации и сло¬весност, например: „И тук започва развръзката, значи. / Как мислиш, приятелю, ти?” Така едва на финала се оказва, че има и четвърто лице, което не участ¬ва в поетичното действие и на което авторът разказва цялата история.
Естествено лирическият субект, изцяло идентифициран с автора, ви¬наги остава водеща фигура - и в идей¬ния двубой с дамата, и в погледа към концептуалните ядра - живота, смъртта, бъдещето. На ненавистта: „Аз мразя човека”, Вапцаров противо¬поставя своята пристрастна защита и възхищение от неподозираните възможности на отделния индивид, спо¬собен да превъзмогне всичко и да се върне към етичността, дарена му от самата природа. Диалогът е нервно напрегнат; стихът - ярко метафори¬чен: „Залива ме с кални потоци/ от ропот/ и град от словесна атака.” Но още в първите стихове, въпреки че дама¬та говори изобщо, авторът уточня¬ва: „Ние спориме/ двама със дама/ на те¬ма:/ „Човекът във новото време”. Тълкуванията биха могли да бъдат твър¬де свободни, въпросите - също. Доколко духовната същност при необ¬хватната неповторимост на характери и личности се е променила във времето? Изобщо променила ли се е? И защо поетът налага това ограни¬чение? Отговорът ще потърсим в ця¬лото произведение, особено в цент¬ралната му част, композиционно раз¬гърната като разказ в разказа.
Както в класическия тип поема, и тук двата потока, епическият и лирическият, са неотделими. Лирическият субект предава разказно историята, на която той не е бил свидетел, но думите му съвсем не са безучастна хроника, а пристрастна оценка на заблудите и възраждането на една объркала се душа. При това смяната на тем¬поралните пластове, изразена чрез раз¬личните глаголни времена, е твърде ди¬намична. В доминиращото преизказно наклонение се вмества сегашната изява на глаголното действие - разговорът с дамата, авторските размисли, утвърждения и отрицания, репликите на отделните персонажи: „Не зная с каква е/закваска заквасен... ”/„Брей как се обърках,... ”
Поетът мотивира престъплението социално, но търси не толкова оправ¬дание за героя, колкото предпоставка за възможна еволюция. Етапите й са отбелязани дори словесно в после¬дователните определения: „злодея злос¬торен” става „субект”, а после „човек” и „брат”.
Паралелно се разгръщат две стило¬ви насоки: едната - битова, пределно конкретна, подсилена от разговорна, често огрубена лексика: „Ала в съдът / не потупват по рамото”, ,,като скот в скотобойна”; другата - подчертано романтична, не само разведрява трагичността на случилото се, но излъчва ведро, облагородяващо, оптимистично внушение. Поезията на Вапцаров, строго индивидуална, много специфич¬на по вътрешен нрав, драматичност, интонация се фокусира върху сблъска: човек - живот. Както цялата стихосбирка „Моторни песни”, така и в „Песен за човека” действителността-обкръжение присъства предимно визу¬ално; дори няколкото щриха са доста¬тъчни да очертаят битието на героя: „Бащата бил скътал / пари. Синът ги по¬душил, / вземал ги насила/ и после баща си затрил”; „Не стига ти хляба,/ залитнеш/ ... и стъпиш в погрешност на гни¬ло"; „сивите влажни стени”. Но живо¬тът в поезията на Вапцаров е разнолико понятие: в настоящето - груб, жесток, безправен; в бъдещето - съ¬вършено друг, примамливо красив. Докато в картините на живота-враг откриваме познати конкретни детайли, то животът-мечта, мираж, бликаща нежност е най-вече абстрактно ро¬мантично обобщение, отнесено изця¬ло в бъдещето:
Живота ще дойде по-хубав от песен,
по- хубав от пролетен ден... Пред него живота
изплаввал чудесен
Емоционално наелектризирани, алего¬ричните образи „песен” и „пролет” чес¬то се повтарят във Вапцаровата по¬езия с близка, почти идентична символност. Трезво погледнато, картината на бъдещето по-скоро би могла да се приеме като представа какъв трябва да бъде животът, но в такива поривни мигове поетът прерязва нишките на реалността и бъдещето глаголно време („Животът ще дойде”) звучи с ця¬лата си категоричност, изключва всяко колебание, съмнение, условност.
Романтичният полъх струи не само от абстрактното видение на истинския живот. Той е в емоционалната нагласа на лирическия субект, в оценката на нравствените норми, в усеща¬нето за единството на битието и об¬щността на света, в контраста между метафоричната алегоричност на пейзажа и трагичната участ на героя: „Човекът погледнал/ зората,/в която/ се къпела с блясък звезда, / и мислел за своята/ тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока съдба. ” В четиричленната въз¬ходяща градация се откроява ориги¬налната многозначност на последния епитет „безока съдба” - безпросветна сляпа или може би нагла, безочлива...В поредицата: песен, зора, небе, звезди, човек, понятията запазват и конкретното си значение, но точно символният им смисъл изразява етичната позиция на поета, акцен¬тира върху психологическата способност на човека да се върне в лоното на нравстве¬ността, дори когато сам жестоко я е пога¬зил. Преходите между грубо действително¬то и романтично красивото се редуват на приливи и отливи, чести, очаквани и нео¬чаквани, и създават особения разнопосочен емоционален ритъм на поемата. В сурово пестеливия рисунък контрастно се прокрад¬ва условна баладичност, органично вписа¬на в силната романтична линия като още една оценка на човешките морални възмож¬ности: „Нататък е ясно. Въжето/ изкусно/ през шията,/после-/смъртта. /Но там, в разкривените, / в сините устни/напирала пак песента. ”
Понятието „песен" има изключително важна художествена функция във Вапцаровата поезия. Не става въпрос за честите повторения, а преди всичко за разнообраз¬ните смислово емоционални внушения. Са¬мото заглавие „Песен за човека” събужда асоциации не точно за балада, но за акцен¬ти, близки до баладата или легендата, дори за своеобразна митологизирана идеализация на човешкия дух в пътя „престъпление-просветление”. Понятието „песен” от конк¬ретност преминава в символ и в нравствен импулс: „...но своята участ/ от книга по-ясна/му станала с някаква песен.” Многобройните и многостранни преливания меж¬ду конкретното и символното значение на тази дума са специфичен белег за поетиката на Вапцаров, неотделим от цялостния му творчески профил.
Минутите непосредствено преди смъртта са разкрити детайлно, разностранно, в пси¬хологически план. Това е централният момент