PDA

View Full Version : Теми за класна....моля Ви многооо



~BLACK~ROSE~
05-24-2007, 08:52
Здравейте сладури ! Имам класна след няколко ден по български. Темите ми са за разказа "По жицата" на Йордан Йовков
1. Лъже ли Моканина ?
2. Как прозвучава лъжата на Моканина ?
3. Изненадва ли ни лъжата на Моканина ?
4. Изненадва ли ни възклицанието на Моканина "Боже, колко мъка има но този свят, Боже" ?
5. "По жицата" - един мълчалов диалог на вярата
6. Какви размисли събужда у мен последната картина на разказа "По жицата" ?

Хора ще съм Ви безкрайно благодарна ако межете да ми намерите нещичко за разказа подобно. Моля Ви наистина

sexa_na_kompleksa
05-24-2007, 11:45
Е,потърси в гугъла,има толкова много теми за "По жицата".

05-24-2007, 12:57
ми мацка търсих ама нещо не намерих.. :( или аз не мога да търся правилно или просто няма.....

sexa_na_kompleksa
05-24-2007, 13:39
“БОЖЕ, КОЛКО МЪКА ИМА ПО ТОЯ СВЯТ, БОЖЕ”

Съчинение разсъждение върху разказа “По жицата” от Йордан Йовков”


Йордан Йовков е поредният талантлив творец в българската проза. В неговото творчество обаче няма да срещнем острите социални конфликти, характерни за Елин Пелин, нито националните проблеми, които вълнуват Иван Вазов. Йовков се стреми да покаже душите на своите герои. В своите творби изключителният разказвач изразява убеждението си, че по земния си път всеки човек трябва да помага, да съчувства, да окуражава ближните си. Както сам авторът споделя, той винаги е склонен да вярва на хората, да вижда и търси у тях преди всичко доброто.
“По жицата” е разказ за човешката мъка, за човешката съпричастност към чуждата беда, но и разказ за вярата и за надеждата, без които животът е немислим.
Йовков умее да поставя своите герои на изпитания, в които проверява нравствената сила на човека. Разказът “По жицата” е изграден върху една на пръв поглед обикновена случка. Овчарят Петър Моканина се среща с бедния другоселец Гунчо. Скрит зад Моканина и гледащ през неговите очи, авторът наблюдава безпределната скръб на нещастното семейство. Но героят не може да остане безучастен към страданието и към мъката на непознатите. Той се вълнува до болка от злочестата им съдба. Проявявайки милосърдие, Петър Моканина се решава да пристъпи християнските добродетели и да излъже в името на надеждата. Единственото, което е останало на бедното семейство, е вярата, че освен мъка на този свят има и добро. Никой няма право да им я отнеме.
Още докато го брани от кучетата, овчарят разбира, че непознатият “селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда”. Наблюдателният пастир веднага разбира, че гостенинът е не само беден, а дори, “като че ли сиромах се е родил”. Окърпената риза, оръфаните пояс и потури, босите крака разкриват сиромашката участ на другоселеца. С дълбоко състрадание Моканина открива драмата на един човешки живот. Той наблюдава непознатия не с любопитство, а с разбиране и съпричастие. Мъдър и патил човек е Моканина. Той веднага усеща, че под одърпаните дрехи се крие човек с деликатна душевност, чувствителен и добродушен, от ония, “за които се казва, че и на мравята път струват”. Въпреки че е “висок, едър човек”, ръстът му не излъчва сила и увереност. Грижа има в очите на другоселеца, а и поздравът му говори за неговата безпомощност.
Петър Моканина разбира, че в спокойното му всекидневие е навлязло нещо неочаквано. То е дошло по шосето, по което минават хиляди човешки съдби. Отбилият се пътник не е сам. Използваните художествени детайли, чрез които се създава първоначална представа за семейството, носят внушението, че някакво нещастие, някаква голяма беда ги е накарала да тръгнат по прашните добруджански пътища. На шосето е спряла каруца. Вътре седи “жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й” не е “забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко”. Опитът на мъдрия овчар показва, че това не е заради жегата, а защото нещо измъчва жената. “Отзад в каруцата, завита до някъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници”, лежи “друга жена, по-малка, навярно момиче”. Цветът на възглавниците е необичаен. Момите на село шият пъстри, ярки възглавници. Но на тези, на които лежи дъщерята на другоселеца, подсказват за мъката в семейството му. Разбрал за тежката участ на непознатия, думите на Моканина: “Ти май болно имаш” звучат по-скоро като покана към Гунчо да сподели болката си, отколкото като въпрос. Без да се натрапва, по деликатен начин, овчарят изразява своята отзивчивост към чуждата беда и предразполага пътника да му се довери.
Разказът на бащата представя естествения, непретенциозен живот, който води семейството му. Гунчо е истински християнин – търпелив, смирен, благодарен на Бога, че може да прехранва семейството си. Но “само да не беше…таз беда…”. С мъка Гунчо започва тъжната си изповед. Измрели им “две-три още малки” деца. Единственото порасло до двадесетата си година дете – Нонка, е болно и “вехне” с всеки изминат ден. А как са я отгледали – “като очите си”. Тъжният баща не роптае срещу очевидно несправедливата съдба, но не я разбира. Защо именно на него, бедния и богобоязлив човек, се струпват толкова беди? Петър Моканина слуша с нарастваща болка разказа на злочестия баща. Задава въпроси, с които повтаря мислите на Гунчо, сякаш, за да потвърди тяхната правота. Безнадеждността, в която е изпаднало Гунчовото семейство, е подсилена и от факта, че не е ясна причината за болестта на момичето. Откакто “зъмя” се навила и легнала на гърдите на Нонка, докато спяла на полето, девойчето съхне “като вейка”. “Сън ли е било, истина ли е било”, Гунчо не знае, но момичето се поболява. “Гръдта го боли”, там където е била “зъмята”. Отчаянието на бедния селянин е голямо. Колко “дохтори” са променили, но нищо. Всички са безсилни. Само чудо може да помогне на бедната Нонка.
Но чудо има! Това е бялата лястовица, която се е появила в Добруджа. “Който я види, от каквато и болест да е болен, оздравява!” Вълнението и притеснението на Гунчо е изключително голямо. Гласът му се дави в гърлото. Ръцете му треперят. Селянинът и вярва, и не вярва в това: “На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е… ”. Това, което го е накарало да тръгне по прашните пътища, е убеждението му, че само надеждата може да изцели детето му. Човек може да е изгубил всичко, но вярата винаги остава. Макар че е беден и необразован, душевно богатият другоселец чувства, че ако отнеме последната надежда на чедото си, то е загубено. За това Гунчовото семейство е оставило своето село Надежда и е тръгнало подир една друга надежда – надеждата за изцеление.
Разказът на гостенина учудва Петър Моканина. Той нито е чувал, нито е виждал бялата лястовица. Но милосърдният овчар гледа света със сърцето си. Той не може да остане безучастен към мъката на бащата и се опитва да укрепи вярата му. ( “Пък може и да има. Може…Пък и трябва да има, щом се е чуло…” )
Трогнат от тежката участ на семейството на Гунчо, Моканина изпраща непознатия, за да види дъщеря му, и даде своята морална подкрепа на отчаяните хора. Срещата му с Нонка е кулминацията в сюжетното действие на разказа. Преди обаче да зърне момичето, овчарят вижда майка му. Жената на Гунчо е “сломена от тегло”. В каручката болното девойче лежи, обърнато към телеграфните жици, за да не пропусне да види своята бяла лястовица. Тя ще й донесе всичко, което й липсва: здраве, жизнерадост, любов. Лицето на Нонка, “стопено от болестта”, прилича на восък. Но в контраст с това са нейните очи – “още светли, още млади и усмихнати”. Очите са огледалото на човешката душа. Нонкините издават вярата й и желанието й за живот. Когато чува думите на баща си, че добруджанският овчар е виждал лястовичката, момичето вече е напълно убедено, че тя съществува. Ако се съмнява в нещо, то е дали самата тя ще може да види тази чудна птичка.
Въпросът на Нонка: “Ще я видим ли, чичо?” е най-голямото изпитание, на което е подложен Петър Моканина. Той преживява дълбоки и противоречиви чувства, защото е неподготвен и изненадан от думите на Гунчо. Истина е, че овчарят не знае нищо за бялата лястовица. Но ако сега каже това, той ще отнеме надеждата на тези измъчени хора. Моканина е мъдър и добър човек. Той знае, че надеждата съживява човешкото сърце. Знае, че има добро в живота и ако човек вярва в него, то се случва. Затова Моканина щедро и великодушно подарява на тези непознати хора, вярата, че и те ще срещнат доброто. Сменяйки истината с неистината, овчарят проправя път към последната надежда за бедните, съсипани хора: “Ще я видиш, аз ти казвам, ще я видиш… и ще оздравееш, чедо, не бой се…”. За да изрази важността на думите, авторът повтаря осем пъти глагола виждам в различни негови форми. С това повторение Йовков показва категоричната увереност, че бялата лястовичка наистина съществува. А колко е необходимо това за Нонка и нейното семейство.
Изпълнената с човешка мъка каруца се отдалечава по шосето и върви към неизвестността. След нея остава дълго загледан Петър Моканина. Гледа майката с черния чумбер, гледа високия, но прегърбен селянин, гледа момичето, което се разделя с живота. Над тях летят лястовички, “много, но все черни”. В мислите, които бушуват в душата на овчаря, вече определено присъства и авторът. Той размишлява върху неизбродната мъка, споходила някоя от хилядите човешки души, които минават по прашния път. Всяка от тези души се нуждае от своята бяла лястовица. “Има ли я?” Мъката, която подпира гърдите на Моканина, намира израз в един дълбок, душевен стон: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”
Разказът на Йовков разкрива голямата истина, че човешкият живот е пълен с беди, мъки и страдания. Но в тежкия път всеки среща своето добро. Може би бялата лястовичка на Нонка е добродушният, отзивчив и състрадателен овчар. Срещата й с него възкресява вярата й в живота, а това ще й даде сили да върви по дългия път към надеждата. “Все по теля, все по теля!”






"Защо Моканина изрича своята льжа"-Сьчинение разсьждение вьрху разказа "По жицата" от Йордан Йовков
Разказът “По жицата” е отпечатан за пръв път във вестник “Зора” от 26 ноември 1927г. През 1928 г. Йордан Йовков /с. Жеравна, 1880-1937/ го включва в сборника “Вечери в Антимовския хан”. “По жицата” е разказ за споделеното страдание и за човешката доброта. На пръв поглед в произведението не се случва нищо особено - един непознат селянини се отбива при Петър Моканина, споделя с него болката и надеждата си и продължава по своя път. Но в този кратък отрязък от време сърцеведът Йовков успява да каже всичко за страданието и страдащите, за хората, които имат сърце за чуждата мъка, приемат я като своя и изричат лъжа, за да съхранят вярата в доброто у човека. /в пет изречения – пет задължителни елемента/

Всичко в разказа е разкрито през погледа на Петър Моканина – човек много живял и много препатил, с вроден усет към съдбата на хората. Той забелязва страдащия и не остава равнодушен към болката му. Петър приема страдащия като свой брат, изживява мъката му като своя и изрича лъжа, която цели да укрепи надеждата на изпадналия в беда във възможността за изцеление. Това негово умение да съпреживява чуждата страдание, ракрива една благородна и щедра душа, която може да казва неистината, но да поражда човешки надежди в силата на вярата. /четири изречения, пряко съобразени с темата – без факти, цитати, без подробности и детайли; твърдения, които пишещият може да докаже с факти от самата творба, но вече в изложението – това, че Петър е с богат опит, че съчувства, че е щедър с пожеланието си за изцеление, че приема бедния страдащ като свой събрат, че .../

Още от първия момент на срещата пред погледа на Петър Моканина се разкрива бедността и страданието на непознатия селянин. Дрехите му са целите в кръпки – “едро и неумело шити, поясът ме оръфан, потурите - също”. Изразът, взет от народната реч “и на мравята път струват” говори за благородството и добротата на другоселеца. Погледът, който гледа и не вижда и стаената в очите грижа загатват за душевния смут, за болка и мъка. Ключовата дума във впечатленията на Моканина е “беда” - тя бележи страданието. По такъв начин още в първото изречение на експозиционната част Йовков набелязва темата, определя своята творческа задача – да разкаже за нещастието, което е сполетяло непознатия селянин и неговото семейство. Знаците на страданието Моканина открива и в двете жени, чакащи в каруцата. Художествените детайли - ръченик “с отпуснати настрани крайща” и “черни селски възглавници“ загатват за страдание, за нещастие и смърт. За Моканина е ясно, че в семейството има болен. Обръщайки се към непознатия, Петър пита: “Ти май болно имаш.“ С този въпрос, който звучи по-скоро като констатация /изречението носи точка, а не въпросителен знак/, бедата вече е назована, конкретизирана е до съвсем определено зло – болестта. Съчувствието и съпричастието на Моканина към чуждата болка отключват душата на Гунчо но те и подготвят героя за лъжата, изречена във финалната част на разказа.
/изложението се гради или а/ върху основата на отделните сюжетни моменти, така както са подредени от автора в творбата – виж в тетрадката плана на сюжетните елементи или в учебника на фирмата – представения там план, или б/върху основата на анализ на отделните елементи на литературната творба – сведения за създаване на творбата, за повода за създаването и, за заглавието, за художествено творческата цел на автора, за композиционните фази на развитие – ескпозиция, завръзка... и похвати за изграждане на героите или в/ като съчетание от двата подхода/

Разказът на Гунчо ни запознава с грижите и неволите в семейството, с начина, по който това семейство се прехранва. Когато Гунчо споменава за умрелите деца, той казва: “Измряха ни две-три още малки.” И това е така, не защото той не знае колко деца са му починали, а просто не иска да се връща към печаните страници на своя изминал живот. Не сега, когато болестта топи и последната му рожба, последната му обич и надежда в живота. Той не иска да си спомня, защото това ще го натъжи, ще отнеме крехките му сили особено необходими в момента. Тези истини прозира добре Моканина и за него става още по-болезнено настоящето на бащата пред него. Така чуждата болка постепенно се настанява в душата на овчаря, подготвя го за часа на надеждата, която и той трябва да опази поведението и репликите си по-късно.

Нещастието преследва Нонка още преди да отиде да жъне. Използваният диалектен израз “зачама” загатва за болест, потвърдена по-късно от символния образ на змията. Този образ е визиран като образ на злото, причиняващо човешкото страдание. Това подсилва тревогата за тайнственото заболяване на Нонка, допълнително създава смут в душите на родителите, които са безсилни пред неизвестното и страшното. Момичето започва да вехне, а това, че неговите родители не могат да му помогнат, съсипва и тях, и слушащия непознат. Осъзнавайки своята задача за опазване на надеждата, Моканина малко по малко се подготвя за думите, с които ще покаже своето съпричастие и желание за помощ на изпадналите в беда селски хора.

След разказ в разказа Гунчо споделя с Моканина причината за пътуването им. Душевното състояние на селянина е предадено с дълбоко психологическо проникновение. Той започва да тегли без нужда ту брадата си, ту мустаците си. Тези жестове подсказват, че човекът е силно притеснен, те говорят за голямо нервно напрежение и безизходица. От погледа на Моканина не убягва брадата на Гунчо, прошарена с цели снопчета бели косми. Впечатлението се допълва и от внушението на разказвача: “Нямаше нужда да казва някой на Моканина, че всеки бял косъм е белег на една грижа.” Житейският опит на Моканина подсказва, че този човек е преживял много и голяма мъка носи в сърцето си. Прочитайки белезите на страданието, Моканина прозира и нуждата на семейството да повярва в чудо, което може да избави от смъртта младата им дъщеря. Селянинът разкрива пред Моканина защо е тръгнал на път с болното си момиче – кумицата Стоеница им съобщава за появилата се бяла лястовица и за нейната лечебна сила. Стоеница донася вестта, че в село Манджилари се е явила бяла лястовица. За чудодейната птичка й разказали Никола и Пеню, Сидеровите, които са се върнали от скеля. Вярна ли е вестта или не, разбира се е важно. Но по-важно е опазването живота на 20-годишната Нонка. Затова тръгват на път сломените родители, с надеждата / от село Кичук-Ахмед, а сега Надежда/ през надеждата, която им дава кумица Стоеница и която вероятно ще им даде непознатият добруджанец, ако потвърди слуха за чудодейната птичка и възможността тя да бъде видяна в село Манджилари.

Гунчо и вярва, и не вярва във вестта за бялата лястовичка. Но щом е тръгнал по безкрайните добруджански пътища, той носи в сърцето си надежда за спасение. Гунчо е трезвомислещ човек, разбира, че детето му е обречено, но заради жена си и чедото си е готов на всичко. Под крилете на бялата птичка е скрито чудото, което може да спаси едничкото му дете и дълбоко в душата си бащата се надява това да стане. Бялата лястовичка изтръгва страдащите от чувството на обреченост и ги повежда по пътя на надеждата. Погледът на Моканина към черните лястовички по жицата поставя въпроса за съмнението, който ще отекне по-късно и в тревожните размисли на овчаря: “Бялата лястовичка...Има ли я?” Бялата лястовица, която се появява на сто години веднъж, носи изцеление на болните. Тя символизира надеждата, рядкото и появяване, особената и окраска /бялото винаги се свързва с представите за доброто/ - разкрива драматичната съдба на човека, който не намира спасение от злото в света и е принуден да го търси в невероятното, в чудото. Епитетът “бяла” се повтаря пет пъти, чрез което се подсилва внушението, че птичката е символ на човешката надежда, на светлото начало в живота. Гунчо има нужда да повявра в чудото и с плаха надежда търси потвърждение от Моканина – “може да си я виждал, може да си чувал?” Отговорът тръгва от “Не съм” преминава през “може”, за да стигне до категоричното – “трябва да има.” Това е лъжа. В желанието да окуражи измъчения баща, той сякаш сам себе си иска да убеди, че бяла лястовичка съществува. Към това го подтиква състраданието и желанието да запази искрицата надежда в душата на Гунчо. Благородството на Моканина му помага да се досети, че думите му, искрени и честни, могат съвсем да отчаят Гунчо. Желанието му да смекчи отрицателния си отговор го кара да обнадежди бащата, че такава птица съществува, привеждайки простата логика, че има и други странности в природата – “Пък може до има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...”

Детайлите в описанието на срещата на Моканина с майката и момичето отново бележат кулминация в страданието и съчувствието. Майката е жълта и сломена от тегло жена, момичето е стопено от болестта, а лицето му е като восък. Единствена от всички персонажи майката не е назована със собствено име. Така е обобщена представата за тази, която дарява живот и за мъката и ужаса и, че може да го загуби. Мълчаливото поведение на жената, обърнатото и лице, което крие сълзите на отчаянието са другата причина за лъжата, изречена най-напред от Гунчо, но категорично потвърдена от непознатия овчар.

В отчаяния си стремеж към чудото и надеждата, Гунчо изрича неистина – казва на Нонка, че Моканина е виждал лястовичката. Това насърчава добруджанския овчар да изрече благородната си лъжа. Последният подтик към нея са младите, усмихнати очи на момичето, жадни за живот, и въпросът му, изпълнен с надежда: “Ще я видим ли, чичо?” Тогава настъпва идейно-емоционалната кулминация на разказа. Мъката разтърсва душата Моканина, нещо се повдига в гърдите му, задушава го, а очите му се премрежват. Петър горещо потвърждава лъжата, изречена от Гунчо: “Ще я видите, чедо, ще я видите... Аз я видях, ще я видите и вие...Ще я видиш и ти. Да даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш... Я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...” Обръщението “чедо” е израз на съпричастност към чуждата болка, която е приел като своя. Многократното повторение на глагола “видя” в различните му форми показва желанието на овчаря чудото наистина да се случи. Тази лъжа, в която Моканина иска да повярва, предава от една страна целия трагизъм на положението, а от друга, разкрива искреното състрадание на дълбоко трогнатия добър човек.

В думите на Моканина има молитва чудото да стане, която в следващия момент се заменя с обещание, че то ще стане. Моканина е готов да повярва в чудото, защото не иска да повярва, че съдбата може да е толкова жестока към тези хора, които с нищо не са заслужили страданието си. Реакцията на родителите издава още повече тяхната скръб. Те знаят, че Моканина лъже от милост. Майката стисва очи и заплаква, а бащата се закашля от неудобство и желание да сподави сълзите си. Замълчава само Нонка. Този миг на премълчаване красноречиво говори, че само болното момиче взема казаното за абсолютна истина. Сега за него остават вярата и надеждата. За Нонка тук свършва колебанието, но за другите тревогата и съмнението остават. Възгласът на Моканина в мига на изпращането “Все по теля, все по теля!” се свързва смислово със заглавието на разказа и с мотива за пътя към надеждата. Колкото и илюзорен да е този път, хората вярват в него, защото без надеждата и вярата човешкият живот би бил непоносим.

Йовков успява да обедини бедността и желанието за борба с болестта, отчаянието и надеждата, страданието и човеколюбието. Горещият ден на късното лято, изгорялата от слънцето Добруджа, безкрайният път, който се слива с жицата, отрупана с черни лястовички – всичко това създава една тягостна атмосфера и чувство за безнадеждност. Птиците се готвят да отлетят, значи героите нямат много време, за да намерят бялата птица. И все пак, надеждата е точно в отрупаната с макар и черни лястовици жица, в потвърдената с толкова жар неистина, изречена от Моканина.

Съмнението и надеждата продължават борбата си в размислите на Петър Моканина. Той иска да повярва в съществуването на бялата лястовичка, но дълбоко в себе си съзнава, че това е една илюзия. Разкъсван от съмнение и измъчван от безверие, героят страда много. От гърдите му се изтръгва болезнен вик: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” Не толкова укор, колко зов за милост има в тези думи. Само всесилният Господ може да разбере цялата трагедия на хората и да им помогне. Ето защо към него се обръща Моканина. Същевременно тези думи на героя изразяват и копнежа на писателя хуманист по един по-добър свят, в който човешката мъка няма да е толкова много. Така лъжата на Моканина се превръща в лъжа на писателя, в лъжа, която е израз на един естествен човешки копнеж по здраве, щастие и живот.

Петър Моканина излъгва Нонка, за да и остави надежда, че ще види бялата лястовица. Той изрича лъжа, но тази лъжа е благородна. Петър Моканина я потвърждава, защото знае, че винаги надеждата умира последна и човекът е този, който може да я съхрани с добротата и упованието, с което може да се стопли човешкото сърце. И писателят не се двоуми, оставяйки финала отворен – за него повечето читатели ще дарят съдбата на Нонка с изцеление, с надежда за справедливост. Дори животът да отрича чудото, ние хората винаги ще вярваме в него, защото то ни прави хора. И пак в нас – хората - е ключът към изцелението и щастието, т.е. бялата лястовица е в самите нас – вярваме ли в нея, значи я има. /пет-шест изречения, в които се обобщават вече доказаните изводи по темата в изложението; те могат да бъдат подредени в причинно-следствена връзка или по степен на важност; могат да тръгнат от конкретната творба и събития и да направят изводи за човека преди и сега – за неговите добродетели, принципи на поведение, черти на характера и пр./

05-24-2007, 14:01
Нямаш си идея колко съм ти благодарна.....мерси ужастно много....

n3sh7as7eN`
05-30-2007, 18:33
:( :( :( Някой може ли да ми каже поне няколко символа. Ще съм ви много благодарен. Тези госпожи ще ни изадът :( :( :(

Kam4eto
05-31-2007, 16:28
„По жицата” – разказ за докосването на човешките души
/Съчинение разсъждение върху разказа „По жицата” от Йордан Йовков/

Увод: Разказът „По жицата” е вълнуваща творба за страданието, но и за проявеното състрадание, за подадената ръка за помощ в тежък момент, за неугасващата надежда, за неумиращата вяра в доброто, в спасението, в изцелението.
Теза: Читателят става свидетел на непринудената сърдечна среща на двама непознати мъже, които докосват душите си. Ражда се доверието, нещастният баща отваря сърцето си, дава израз на своята мъка, когато усеща отзивчивостта, загрижеността, стремежа за разбиране от страна на Моканина. Добрият овчар съпричастно се вглежда в чуждата болка, споделя я, прозира несправедливостта на злото. Човечността предразполага Гунчо да допусне непознатия до най – съкровеното в душата си – крехката надежда в съществуването на доброто, на изцелението и среща съчувствие и готовност за помощ. Страдащите хора не се чувстват така самотни и беззащитни, когато до тях има духовно щедър човек, поднасящ утеха, даряващ вяра в щастието, окрилящ мечтата за спасение.
Док. част:
Йовковият разказ започва с мълчаливото опознаване на двама мъже, които пътят събира. Без предисловие, въведен направо в случката, читателят е запозтат с Петър Моканина и с приближаващия се към него „непознат селянин”. Още в първото изречение са зададени двете ключови думи за цялата творба: „разбра” и „беда”. Всяка от тях се свързва с един от героите, но истинското им значение се разкрива в хода на сюжетното развитие. Думите са ключ към същността на Моканина, който притежава умението не само да наблюдава, но и да разбира, и на другоселеца, когото „гони някаква беда”. Метафората въвежда мотива за ориста на човека да среща злото и безкрайния му път към вярата.
Героите се приближават един към друг, не говорят, но дори в мълчанието може да се разпознае добротата. Петър Моканина е готов да се отзове на чуждата болка. Доказва го с действията си: той го „бранеше от кучетата”, „той се ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна човека”. Трите глагола и наречието „пак” отварят пътя на другоселеца към овчаря, позволяват му да разбере, че е намерил човек, желаещ срещата с него.
Портретното описание на непознатия: „висок, едър човек”, „човек планина”, контрастира на впечатлението на Моканина, че е „от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват”. Това определение отвежда към душевността на другоселеца, говори за вродената му доброта. Прозорливият поглед на Моканина обглежда запътилия се към него селянин отгоре надолу – ризата, пояса, потурите: „ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите – също”. Всеки детайл в описанието добавя нов щрих към представа за героя, обобщена с една дума – „сиромах”. Бедността е орис за Йовковия герой. Тя не му носи щастие, но не му причинява и нещастие – примирил се е снея. Явно друга беда го е сломила.
Вглеждайки се в непознатия, Моканина открива свят, в който господар е страданието. Само с поглед, той разбира, че другоселецът „мисли за друго и друга грижа има в очите му”. Овчарят вижда спрялата на пътя каручка – детайлите в женската фигура, „мушнала ръце в пазвите си, превита”, само един детайл от облеклото – ръченика, „с отпуснати настрани краища”, черните селски възглавници, и вече знае какво мъчи селяните. Това, което Моканина вижда, му говори достатъчно, за да опознае нещастието. Въпреки че не са описани, именно очите на героя проникват до истината, която го трогва. В сърцето му се ражда съпричастието.
Последвалият разговор потвърждава помисленото от Моканина, че голяма трагедия е сполетяла семейството. Думите на овчаря: „Ти май болно имаш” предразполагат бащата към изповед, изразяват готовността на Моканина да изслуша, да помогне. Гунчо тъжно потвърждава предположението на другия: „Имам. Една момичка имам болна”. Повторението на глагола „имам” и словореда на изречението говорят за голямата бащина мъка. Трудно е за другоселеца да продължи. Детайлите „погледна”, задържа очите си”, „не ги виждаше”, „погледът...пълен с грижа”, „блуждаеше” подсказват за мъката в сърцето му. Моканина вижда това и не настоява. Той проявява тактичност и отклонява разговора. Овчарят обаче вече е създал атмосфера на доброжелателност, пробужда у другоселеца усещане за доверие и той решава да излее болката си докрай. „Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как мазолестите му пръсти трепереха, като свиваха цигарата.” Действията на Гунчо говорят за страдание, издават, че го мъчи голяма болка. Той е добър човек, благодарен за това, което има. Неговата житейска формула: „Сполай на Бога – прехранваме се” разкрива скромността на другоселеца. Въпреки добротата му, злото не го подминава. Голяма трагедия се случва в Гунчовото семейство: „Не ни траят децата”. Съдбата лишава Гунчо от нещото, което осмисля човешкия живот. Селянина обаче гледа напред, живее с тревогите за живота и дава всичко от себе си, за да не изгуби и последното си дете. Наречието „само” в признанието: „Ей туй ни остана само” натоварва смислово и емоционално речта на отчаяния баща. Нонка е единствения лъч надежда, смисълът в живота на изстрадалите си родители. За Гунчо е щастие да отгледаш рожба, да оставиш нещо след себе си. Към това внушение насочват и думите: „Гледали сме го като очите си”. За детето си селянина е правел всичко: „От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите.” Другоселеца е всеотдаен баща, който не заслужава случилото се. Запазил е дъщеря си „досега”. Трагедия отново сполетява семейството. Нонка „нищо няма, а вехне”. Тя жадува да се радва на живота, да бъде щастлива. За да я направи радостна и да удовлетвори желанието й, Гунчо я пуска „да иде да жъне”. С голяма болка говори бащата за случилото се с детето му. Чувство за вина изпълва сърцето му, но е направил това, за да не бъде Нонка нещастна и да не се чувства различна.
В историята на другоселеца се преплитат глас и безмълвие. Разказът му е накъсан от множество паузи, разкриващи психологическото състояние на героя. Като баща, той отново преживява случилото се с дъщеря му. Моканина разбира, че само добротата е останала у Гунчо. С мълчанието си, овчарят изразява вниманието, съпричастието, човещината към отчаяните родители.
Злото в творбата се появява след гласа на радостта: „пели момичетата, смели се”. Случката със змията говори за нещастието, което носи злото. „Нещо тежко, нещо студено” носи змията на Нонка. Промъкнало се изненадващо, необяснимо, злото разрушава прекалено бързо граденото с години от семейството, срива до основи света му. Бащата замлъква. „Гласът му трепна и той замълча”. Портретният детайл: „Загледа се, затегли без нужда ту мустаците, ту брадата си...” говори за неизречената докрай драма на родителя.
Гунчо продължава разказа си, споделяйки за чудото бяла лястовичка. Символното й значение е контрастно на застрашителното в образа на змията. Чудодейната птичка отвежда нагоре – към небесното пространство, към светлината. Белотата й вдъхва ведрост, вещае ново начало за този, който я види. Подтикнат от разказа на бъбривата Стоеница, от трогателните сълзи и молби на Нонка и майка й, Гунчо решава да тръгне да търси бялата лястовичка. В душата му, макар и дълбоко, има надежда, че Нонка ще се спаси.
Реакцията на Моканина изненадва другоселеца – не присмех, а съпричастност изразява овчарят към Гунчо: „Ама истина ли е?”, „Бяла?”. Учуден от чутото, Моканина поглежда с надежда към жицата: „Толкоз много бяха лястовичките и тъй гъсто една до друга накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница”. Чрез това сравнение разказвачът създава внушение за обреченост, безнадеждност. На зададения от Гунчо въпрос овчарят отговаря откровено и чистосърдечно: „Не съм, братко, не съм”, но бързо си дава сметка, че може съвсем да отчая тези страдалци и допълва: „Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка”. От уклончивото „може” стига до категоричното „трябва”: „Пък и трябва да има, щом се е чуло...”. Моканина разбира нуждата от бялата лястовичка и дори да не вярва в съществуването й, той знае, че надеждата крепи човека и не бива да я погубва.
Моканина решава да изпроводи Гунчо до каручката. Преди да види момичето, овчарят среща майката: „жълта и сломена от тегло жена”. Измъчената жена желае с поглед да научи истината от мъжа си. Родителите разговарят безмълвно, трябва да скрият горчивата истина от детето си.
Изненадващ е образът на момичето – двайсетгодишно, то е слабо със снага, „стопена от болестта”, с лице „като восък”, гледа лястовичките. Детайлите в описанието говорят за страдание, внушават болка от угасващата жизненост. Напускащ тялото, животът като че ли е спрял в очите и чрез тях търси спасението. Те са „още светли, още млади и усмихнати”. Пред тях не могат да устоят нито Гунчо, нито Моканина. Очакваща добра вест, Нонка гледа „ту баща си, ту Моканина”. Очите й питат и мъжете трябва да отговорят. Никой от тях не може да изрече истината, защото с нея ще обрече момичето, ще отнеме надеждата му. И двамата искат да вярват в силата на доброто и в чудото на изцелението. Оправдана е лъжата на Гунчо, че „тоз чиляк виждал лястовичката”, защото ще дари светли мисли и радост на болното момиче.
„Ще я видим ли, чичо?” – пита доверчиво младото момиче. Тези думи пробождат сърцето на добрия човек: „Нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Огромната жажда за живот в питащите момински очи го трогва до дъното на душата му. За Моканина въпросът на Нонка съдържа трагедията на един млад и обречен живот, но и надеждата, която все още крепи последните й сили. Момичето вярва в съществуването на своята спасителка и сърцето на добрия Моканин не му дава да изрече истината. Затова той прибягва към неистина: „Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях...”. Действително със своето вътрешно зрение, завладян от чуждата болка, Моканина „вижда” чудната птица, споделяйки копнежа на семейството да намери лек за болното момиче. Думите му прозвучават като заклинание: „Ще я видите, чедо, ще я видите...”. Моканина се обръща към момичето бащински, нарича го „чедо” и започва да описва лястовичката, въпреки, че никога не я е виждал: „бяла такава, бяла...” – като добротата, като радостта, като младостта и щастието. Многократната употреба на глагола „видя” в минало и бъдеще време говори за желанието на добрия човек да убеди Нонка в съществуването на бялата лястовичка. С цялата болка, събрала се в душата му, Моканина вдъхва вяра на девойката чрез пророчеството „...аз ти казвам, ще я видиш...и ще оздравееш, чедо, не бой се...”.
Моканина изпраща семейството със сърдечния български поздрав: „Хайде със здраве!”. Здраве е необходимо на тези хора, него са тръгнали да търсят. А с думите: „Все по теля, все по теля!”, желае да вдъхне вяра и надежда на семейството.
Каручката потегля по пътя си. Моканина остава сам и вече е различен – „нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го”, „пусна шилото и погледна към небето”. Той търси отговорите на съдбовни въпроси за човешката орис. „Боже, колко мъка има по този свят, боже!” – в този заключителен възглас на овчаря е закодирано Йовковото послание, че в света на хората има много страдание, изразена е болката, породена от липсата на хармония. Но творбата не завършва песемистично. Погледът на Моканина продължава да следва каручката с надежда за откриване на лек за болното мимиче.
Безкрайна е мъката, но въпреки това човек трябва да запази вярата в спасението и доброто и да търси своето щастие така, както Гунчо, макар и сломен от болката, продължава да върви по безконечния път на надеждата, получил подкрепата на един добър и благороден човек.
Не е същата тема ама се пак може да ти помогне