Теория за демокрацията-Джовани Сартори

[cobreti]

трябва да пиша доклад на тази тема! не намерих нищо конкретно в нета.......ще съм благодарен ако ми помогне някои :) мерси предварително

[krasivata_luvica]

:arrow: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=957
:arrow: СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ “СВ.КЛ.ОХРИДСКИ”
ФАКУЛТЕТ ПО ЖУРНАЛИСТИКА И МАСОВА
КОМУНИКАЦИЯ







“МЕДИИ И ЕЛИТ /Взаимни влияния в периода 1995-2000/”



Мануела Манлихерова


























Увод
Категорията елит

Първа глава
Формиране на елита в българските условия на прехода
1.1.Политически, икономически, медиен елит
1.2.Функциониране на елитите във властта

Втора глава
Медиите и властта
2.1. Медиите като основна власт
2.2. Властта в/на медиите: селекция, назоваване, категоризиране


Трета глава
Медийната власт и елитът
3.1.Необходимият комуникационен елит
3.2. Откритият въпрос за критериите и избраниците
3.3. Резултати от анкетно проучване

Заключение У В О Д
Мнозинството да управлява,
а малцинството да бъде
управлявано–това противоречи
на реда в природата

Русо
Категорията елит.

Демократизацията на обществото е една от същностните характеристики на прехода у нас. Демократичните преобразувания могат да бъдат конкретизирани по различни начини - установяване на многопартийна система, свободно избран парламент, въвеждане разделение на властите. В рамките на подхода в категориите на класическата социология на века една политическа промяна може да се смята за осъществена тогава, когато изцяло се е сменил политическия елит. Така проблемът за елита се появява от самото начало на промените в страните от Източна Европа. Още в края на тоталитарния режим някои от основните групи на стария номенклатурен елит започват да придобиват значителна относителна самостоятелност от централизираната номенклатурна власт. Те добре разбират неефективността на старата стопанска система. В новите променени условия се обезсмисля съществуването на номенклатурата, която концептуализира комунистическия елит. Паралелно се осъществява процес на изчезване на стария и постепенна поява на новия елит. И преди събитията, довели до краха на тоталитарния режим, и днес все още се спори за това, дали те не бяха планирани от висшата комунистическа номенклатура, за да може нейното идеологическо и политическо господство да бъде трансформирано в икономическо.
В Полша и Унгария процесите на демонтаж на тоталитарната система започнаха много преди 1989 година. Там на част от комунистическата номенклатура се удаде да запази своите лидерски позиции. В Германия и Чехия комунистическата върхушка бе отстранена не само от властта, но и от приоритетните социални позиции. Остана обаче неизяснен за общественото мнение процесът за врастване на комунистическия елит в икономиката. Той успя да се скрие “в сянка” и остава дълбоко нелегитимен фактор. В България, както отбелязват социолозите Евгений Дайнов, Теодора Гандова, Дмитрий Варзоновцев в България позициите на бившия комунистически елит остават фактор не само в невидимите, но и в повечето видими публични процеси. За тези страни и до днес въпросът за истинската смяна на системата, т.е. за пълния ”кръговрат” в елита, не е решен окончателно, макар че в България процесът сериозно напредна.
Проблемът за елитите е от особена важност за посоката на промяната, на модернизацията на нашето общество. Появата и действието на различни елити остава алтернативата за демократично развитие. Елитите са субектите на осъществяващата се социална промяна.
Интересът към елитите е породен от редица въпроси като каква е неговата роля в обществото, до каква степен новите елити се оказват групи, излъчени от самото развитие и до каква степен са създадени от стария елит, как властовият елит чрез контрола на медиите се опитва да ни превърне в най-мощния инструмент за демокрация, как елитите използват медиите за оформяне на желана нагласа към властта.
Когато говорим за елит обикновено изхождаме от пред-ставата за висш социален слой, който заема върха на обществената пирамида от социални групи. Самата дума елит на латински означава избираем. А доколкото заемането на водеща отбрана позиция може да е по отношение на материално състояние, положение в обществото, политическа власт, културен капитал или влияние, говорим за икономически, политически, културен елит.
В теориите за елита могат да бъдат открити две насоки - елит и елити. Това разграничение съдържа две различни гледни точки за властовите отношения в модерните общества. Според теориите за елита, по принцип едно общество се управлява от затворено малцинство, което има доминираща роля над масите. Елитът играе основна роля чрез решенията, които взема, чрез идеите, които изразява и символизира, явявайки се така един от социалните субекти на социалните субекти на социалното действие.
Понятието “елит” в социологията въвежда Вилфредо Парето. Той определя като елит съвкупността от онези членове на обществото, които заради изключителните си качества, вродени или придобити, постигат успехи, висши спрямо средното ниво в дадена област или дейност, и като следствие разполагат с власт и престиж. Парето твърди, че всички общества се делят на водачи и водени, на “висши” и на “нисши”. Тук трябва да отбележим, че теориите за елита се появяват като теоретична опозиция, опит за преодоляване на Марксовата концепция за класите. Съображенията са, че безкласовото общество е утопия, доколкото във всяка социалистическа система има малцинство, което управлява. Освен това идеята за “господстваща класа” у Маркс е неуместна за модерните индустриални общества, в които циркулацията на елитите възпрепятства формирането на една устойчива класа. Елитистката критика е антимарксистка, най-вече в смисъла, че утвърждава спецификата на политическата власт във всички типове общества, независимо от начина на производство: за нея дори обществото, в което съществува частната собственост над средствата за производство, е организирано на принципа на господството. В този смисъл Парето приема доброволно марксистката критика, но преценява в същото време, че социалистическите режими обратно на това, което мислеше Маркс, също ще бъдат управлявани от елит.
Елитистките теории за властта се отличават както от теориите на класическата демокрация, така и от марксистката перспектива. В противовес на демократическите модели, последователите на елитистките подходи смятат, че както пряката демокрация в различните й форми, така и представителната демокрация, в чиято рамка политическите партии представят националната воля, очертават не особено реалистични модели, които не отчитат постоянната борба за власт, изразяваща се в противопоставяне на различните елити. Властта в такъв смисъл е ключов и постоянен фактор: отношението управляващи-управлявани доказва реалността на едно чисто политическо господство, което различните демократични модели не могат да поставят под съмнение.
Моска, Парето, Ортега-и-Гасет, Михелс реагират срещу формалното равенство, срещу разграничаването между човека и политическите лидери. Класическите елитисти застават зад тезата, че традиционната класификация на политическите системи на монархии, аристокрации, демокрации пренебрегва по-важната обща черта - всички се управляват от малцинство, от елит. Елитът е постигнал своята господстваща позиция, благодарение на това, че притежава някои ресурси и качества, които се ценят от дадено общество. Основата на господството на елита не е винаги икономическа, въпреки че елитът може да използва господството си да придобие материални облаги, да натрупа богатство. В редица общества властта се упражнява от духовници, чийто контрол върху религиозните догми им осигурява власт над населението. Парето рисува “циклическата структура “ на обществения процес, която се характеризира с периодичната смяна на два типа ”елити”. Единият той нарича елит на “лисиците”, другият - на “лъвовете”. “Лисиците” са властващите хитреци, демагози, хора, които сами не вярват в истините, които проповядват. На свой ред, изтъква социологът, ”лъвовете” се характеризират с праволинейна воля, настойчивост и непримиримост. Когато “лъвовете”, казва Парето, дойдат на власт, те са уверени, че могат да реализират адекватен модел на социално общежитие. Но това според италианския социолог е принципно неосъществимо. Според Парето елитът държи властта, защото притежава подходящи политически качества. Парето твърди, че нито в един от случаите масата не упражнява контрол, дори в демокрацията идеята за власт на народа е мит, прикриващ истинското господство на една вътрешна група от партийни лидери, които манипулират системата на представителност. В подкрепа на това становище застава и друг теоретик на елита Робърт Михелс, който красноречиво заявява, че демократическо съкровище няма, но честото прекопаване на нивата в търсене на това съкровище обещава добра реколта. Михелс е представител на най-прагматичния вариант на теориите за елита. Според него обособяването на елита е следствие от развитието на съвременната организация и то обективно следствие. Властта се превръща в инструментална ценност, т.е. тя не обслужва обществените интереси, а интересите на определени политически лидери. Властта става олигархична в смисъла на традиционната формулировка, дадена още от Аристотел - власт на няколко лица в името на собствения им интерес, а не обществения.
Повечето елитисти смятат, че елитът държи властта в ръцете си чрез комбинация от принуда и манипулация. Елитът се приема за нещо различно от “масата” на населението, което е смятано за неспособно за бързо действие, освен ако не е предвождано от елит или контраелит. Обикновено елитът използва позицията си, за да удължи своето управление. Той контролира достъпа до водещи позиции и може да се опита да се облагодетелства.
Елитистите често подчертават ролята на идеологията в оправдаването на съществуването на елита и продължителността на властването му. Но елитът може да използва и принуда, за да се запази. Чрез идеологията или “политическата формула” елитът обяснява моралната легитимност на господството си.
Общото при теориите за елита е централизацията на властта в ръцете на една група хора. Елитът владее редица форми на власт, но не винаги е способен да задържи властта. Злоупотребата с властта може да се избегне само, ако тя се упражнява от най-достойните, избраните. Падането на елита от власт се обяснява обикновено чрез някакъв неуспех на определено политическо умение или политическа воля. Често срещано обяснение е, че елитът е станал прекалено затворен и не е съумял да възприеме нови идеи, да приеме нови членове. Стойностите и приоритетите на елита се сблъскват с тези на обществото като цяло, предизвиквайки появата на контраелит със способност да мобилизира масите да подкрепят заместването на установения елит с друга управляваща група, понякога насилствено. Лидерите винаги дават властта си на други лидери, не на масата казва Михелс. Този тип теории за елита лансират схващането за властта, която лесно може да се изроди в олигархия, защото не са силни механизмите за контрол. Показателен пример е теоретичното виждане на американския социолог Чарлз Райт Милс за властващия елит. Милс налага понятието властващ елит и аргументира разграничението между социална класа и елит. За Америка Милс пише през 1956 година, че властващият елит включва малък кръг хора, които държат в ръцете си мощните икономически, политически, военни лостове. Според Милс идеите за обществено мнение не съществуват. За него, както и за Михелс, развитието на обществото води до централизация, а не до плурализация на властите.
Парето и Моска говорят за циркулация на елита. Понятието циркулация на елита визира промените в конфигурацията и характера на елита, а тези промени са предизвикани от определени преобразувания в рамките на обществото. Ключът за “циркулация на елитите” Парето вижда така. Когато властта и заслугите съществуват заедно имаме обществен стабилитет. Когато единството се разпадне, нарушава се и балансът и се стига до циркулация: вертикалният, т.е. ”фактическият елит”, отстъпва на “способния”, т.е. на истинския елит. Приоритет на елита е да запази своето положение, а това става само когато той се съобразява с интересите на управляващите от него.
Марксистите твърдят, че господстването на елита (политически, икономически, военен) се опира на икономическите основи на класовите отношения. Привържениците на плуралистичните теории за властта смятат, че един малък обединен елит рядко постига пълно господство, а съвременните общества се характеризират с множественост на интереси, които се конкурират за власт и влияние. В центъра на вниманието на плуралистичния тип теории е индустриалното общество, което се разглежда като инфраструктура от диференциални сфери на дейност. Властта е институционална функция, зависеща преди всичко от професионалната компетентност в съответната сфера. Тук вече става дума за елити. Тези елити имат различни зони на влияние, но взаимно ограничават влиянието си. Съществуват и различни критерии за типологиите на елитите. Един от тях е заимстван от квалификацията на Макс Вебер за трите типа господство - традиционно, рационално и харизматично. Този критерий дава възможност да се диференцират следните типове елити:
традиционни, чиято власт се основава на идеи, вярвания или социални структури с дълги, често унаследени традиции. За пример се сочат аристократичните елити.
технократични елити, които заемат ръководни постове в бюрократичните администрации (правителство, държавни органи, финансови, промишлени корпорации). Властта им има рационален характер, почива върху господството на законите, зависи от прякото участие в легитимните структури на властта или достъпа до тях.
харизматични елити, но по-правилно е да се говори за харизматични лидери, доколкото тяхното влияние се дължи на постове или собственост в обществото.
икономически елити - властта им се основава на собствеността, която притежават и на капиталите, които контролират.
символни елити - това са личности от артистичните, интелектуалните, журналистическите, спортните среди, превърнали се в модели на подражание. Тези елити символизират определени ценности, идеи, каузи и “произвеждат” определен стил на живот, мислене и поведение.
Друг критерий за класация е формата на взаимодействие между елитите, въз основа на която се разграничават разединен, идеологически обединен и концесуално обединен елит. Този критерий е важен от гледна точка на шансовете за демократично развитие на дадено общество. Разединеният елит, при който властта преминава от една фракция на елита в друга чрез преврати, и идеологически обединения елит, чиято най-пълна реализация е комунистическият елит, са несъвместими с ценностите на либералната демокрация.
Развитието на индустриалното общество върви от класовия модел към модела на елитите. Следва се движението от социална йерархия, базирана на собственост, към социална йерархия, основана на достижения и качества. Робърт Дал обвързва своето виждане за елита, който властва, с полиархичната концепция за власт. Многовластието се противопоставя на централизацията на властта. Американският социолог Дейвид Ризмън на свой ред обръща внимание на фактите, че не е важно само кой взема управленските решения, но и кой може да спира тези решения. Ризмън отделя съществено значение на т. нар. “вето групи”, които могат да спират решенията. Защитник на идеите за изборната полиархия е и италианският политолог Джовани Сартори. Демокрацията, пише Сартори, е страничен продукт на конкурентния метод за избиране на лидери. Това определение той допълва по следния начин: широкомащабната демокрация е процедура и/или механизъм, който а)поражда открита полиархия, която б) представя властта в ръцете на народа и в)по конкретен начин принуждава лидерите да бъдат отговорни пред управляващите. Плуралистичните теории за властта отстояват тезата, че демокрацията е взаимен контрол на властите. Тези теории поставят въпроса за властовите отношения в модерните общества.
Нашето общество встъпи в процес на преструктуриране и модернизация, ето защо интересът ни е насочен към елитите, обвързани с прехода към модерното социално устройство. Има два начина на осъществяване на модернизацията - чрез революция или чрез трансформация на старата система в нова без да има особени сътресения. В първия случай на осъществяване на промяната се сблъскваме с класовите теории, във втория - с теориите за елита. В една посока е развитието, когато доминира една сфера на дейност над останалите или има срастване на различните дейности, което води до централизация на властта. В друга посока тръгва развитието на модернизацията на обществото като се обвързва с демократичния модел - обособяват се и се разгръщат множество различни институционализирани сфери на дейност, които излъчват своите елити. Споменатият Джовани Сартори уверено защитава теорията за конкурентната демокрация, обвързана с полиархична теория за властта, която “в рамките на цялото общество търси плуралистично разсредоточаване и засилване на конкуренцията между елитите”. В подкрепа на казаното е конкурентната теория за демокрацията на Йозеф Шумпетер. Той развива тезата за демокрацията като състезание между елити, “такъв институционален механизъм за вземане на политически решения, при който индивидите получават властта да вземат решения посредством конкурентна борба за гласовете на народа”. Акцентът пада върху социалната мобилност, а не върху йерархията. Властта се разглежда като институционална функция, зависеща от квалификацията в дадена област. А теоретик като Пиер Бурдийо подчертава, че все по-голям властови ресурс в съвременните общества придобива културният капитал. Владеенето на информацията, на средства за информация става база за вземане на стратегически важни решения или тяхното спиране.
Използвайки многократно понятието “елит” оттук нататък избираме определението, с което работят социолозите Петя Кабакчиева и Духомир Минев в своята книга “Преходът -Елити и стратегии”. След това уточнение се концентрираме върху разбирането за елита като за активен политически субект - малцинство, налагащо волята си върху мнозинството и управляващо чрез съзнателно премислени стратегии. А механизмът на реализиране и поддържане на властта на елита определя и механизма на подбор на самия елит, подкрепяме изказаното от Ласуел, че тези, които възвеличават елитите, правят това, като им посвещават стихове, музика, дори живота си. Тези, които изучават елитите, поставят под въпрос техните предпоставки и се съмняват в техните заключения и по този начин предизвикват по-добро разбиране на функциите им в едно демократично общество.
ГЛАВА ПЪРВА

1. Формиране на елит в българските условия на преходПромените у нас, както и в други бивши социалистически страни, започнаха с т. нар. “нежни революции”. Масите станаха реален субект на промяната - чрез демократичния си вот те смениха системата, защото бяха подготвени “отгоре”. Оказва се, както отбелязва социологът Евгений Дайнов, че в страни като България преходът от социализъм към модерност няма адекватна социална основа. Тези революции се проведоха в недостатъчно особено гражданско общество, при липса на ясна диференциация на обществото. Това породи проблема за представителност на демокрацията. Но както отбелязва Гелнер, въпреки че демокрацията има значима роля за гражданското общество, важното е, че само институциите и социалният контекст я правят възможна и предпочитана. Без институционни предусловия демокрацията е неясна и трудно приложима идея. Зад партиите у нас не застанаха и все още не стоят ясно диференцирани социални групи. В този случай демократичният контрол е слаб и се налага да има взаимен контрол между елитите. Така въпросът за елитите добива приоритетно значение за обществото. Във възприетото институционално разбиране, критерий за идентификация на елита не е неговата самооценка, а наличието на властови ресурси и използването им за вземане на решения със значителни и широкообхватни последствия.
Опирайки се на разбирането за социалните трансформации в обществата на елитите преди всичко като властови промени, в книгата си “Преходът - елити и стратегии”, Духомир Минев и Петя Кабакчиева изолират две основни страни в самите властови промени - промени в механизма за поддържане властта на елита и промени в състава на елита. Основен индикатор за същността на прехода са промените в структурите на елита - естествени или не. Естествени могат да бъдат промените, ако включват групи, които преди това не са принадлежали към елита и не са имали достъп до структурите на властта. Минев и Кабакчиева уточняват,че автентичността на естествените промени се изразява в това новата група или групи да е заемала достатъчно високи позиции в социалната структура (а не само във властовите структури) преди настъпването на властовата промяна. За да извърши преминаването към нова позиция, групата трябва да е придобила групова идентификация, а в условията на безусловна власт и продължително противопоставяне на тази власт.
Властовата промяна в България не следва всичките тези условия, защото групите, които възникнаха в процеса на социално преструктуриране, нямаха ясна групова идентификация, нямаха и опит в контестирането властта на стария елит. Минев и Кабакчиева заключават, че в крайна сметка елитарният модел на социалистическата идеология изигра лоша шега на пълното разгръщане на модернизационния процес. Привилегированата позиция на елита си каза думата по отношение на промяната. Реалните актьори произлизаха не от социалните структури, а от структурите на властта. Създадената опозиция замени вертикалното разцепление на обществото между елит и не-елит с разделение в хоризонтална посока “червени-сини”. От друга страна, добавя социологът Евгений Дайнов – по хоризонтала- българското общество притежава характерната за европейските страни разслоеност (“многослойната торта” на следвоенните социолози). Ако се вземе хоризонталната структурираност на европейския модел, веднага става ясно българското отклонение.
Едно хоризонтално структурирано общество, изтъква Дайнов е динамично, защото всеки може да се издигне над своя роден слой и стигне по-нагоре. Начинът, по който става тази мобилност, е мощен интегриращ, стабилизиращ и едновременно с това стимулиращ фактор. Един човек спестява, обучава се и се издига над своя слой. И веднага установява, че там, където е попаднал, има една друга, установена вселена, със своите правила, норми, ценности, стилове. На никакъв етап изскочилият над своя слой човек не бива оставян сам, без контролиращата го среда. Напускането на една среда води до интегрирането в друга. Интегрирането на една среда пък стимулира нейното надхвърляне, за да се влезе в по-висшата, констатира Дайнов.
В България такива неща не съществуват. Надхвърляйки средата си хората не намират нищо. Няма друг слой, друга среда, която да ги очаква със своите правила, ценности и стилове. Влиза се директно в някакво битие извън правилата, казва социологът Евгений Дайнов. Според него тази хоризонтална неподреденост минира развитието на обществото ни в желаната дясна посока (от държавно към частно, от колективна пасивност към индивидуална предприемчивост).
У нас не винаги съществува връзка между определена личност, професионалните й умения и качества и мястото в социалната йерархия. Битува схващането, че в обществото ни елит по произход няма. Исторически погледнато след Освобождението елитът се формира по безспорния начин - по образование. След това влизат и хората с богатство. Националният опит показва, че елитът в България се създава от средната класа. Но с всяка политическа смяна елитът е подлаган на унищожение - вълни на принудителна емиграция, лагери и други.
Комунистическият елит се отъждествяваше с “номенклатурата”. Наблюдаваше се срастване на личности и структури, което бе произволно и израз на субективизма на вишестоящите. Професорът по конституционно право Гаетано Моска предрича, че комунистическите общества ще се управляват от чиновници, които ще контролират и политическия и икономическия живот. Механизмите за издигане включват задължителна партийна принадлежност и лоялност, хора направили впечатление, понякога и професионалисти. На практика завършилите някакво висше образование се издигат по вертикалата на партийната линия. Номенклатурата се характеризира с вътрешната си неразчленимост и необособеността на отделни функционални групи. Това се проявява в движение на кадри от партийния към стопанския сектор, към медиите и към академичния елит.
Демократизацията, промените не отстраниха механизма за издигане чрез партийна принадлежност. Наблюдавахме и продължаваме да наблюдаваме бърза смяна на водещи ключови фигури. Това крие опасност от нестабилност на самите институции, защото смяната не е мотивирана от професионална некомпетентност, а от партийна принадлежност. По този начин възниква опасност от насаждане на недоверие към лидерите и институциите, а това може да предизвика възможности за изява на скрити структури на властта. Ако подобни структури концентрират огромна власт в ръцете си, може да стигне до нов монополизъм, скрит зад привидно демократично устройство.
Мнозина приемат мнението, че в България всичко се решава “отвън”. В случая се опираме на разсъжденията на Петя Кабакчиева по този въпрос, която казва “На пръв поглед това може да изглежда като схоластичен, скудоумен въпрос… В негативен аспект това се вижда в идеологемите за дърпането на конците, мафиите, плановете “клинове” и др. В позитивен пък - в постоянно възпроизвеждаща се жажда за помощ отвън.” Така според Кабакчиева можем да станем създатели на една задкулисна марионетна политология, заета с търсене на режисьора.

1.1. Политически, икономически медиен елит.
Интересен и от голямо значение е въпросът за идентифицирането на елита у нас. Парадоксално в посткомунистическото развитие е изпреварващо обособяването на икономическия елит, което не съвпада с бавния темп на развитие на процесите, имащи за цел осигуряването на необходимите за автономията му ресурси - реституция и приватизация. Най-вероятният ключ към този парадокс е властта като главен икономически ресурс. В българската ситуация по-често политическата власт става начало на икономическо замогване. Наблюдава се и противопоставяне на икономически и политически елит през 1992 г. по време на управлението на СДС между “часовите” вестници и тогавашния официоз “Демокрация”. Едните имат икономически ресурси, но нямат политическо представителство, другите имат политическа власт, но искат да си осигурят контрол и върху икономиката. Персонализирайки политическата отговорност в личности, първите атакуват управляващата коалиция по политическия авторитет, възможността да се вземат стратегически решения - “Ф. Д. Кенеди”. “Енчо Му”, “Давай Ваньо, давай Костов.” Вторите отвръщат с колективен прякор “мафия”, намеквайки за неособено ясните икономически центрове на властта. Една от особеностите на икономическия елит в началото на прехода е голямата степен на обвързаност с незаконни средства и методи на действие, която не е предопределена от неговите лични характеристики, а от редица обективни условия.
Икономическият елит се опитва да заеме необходимите политически позиции чрез пряко участие във властта, чрез съответна лобистка дейност, чрез поддържане или пряко участие в съответните политически организации. Връзката между политическия и икономически елит се разширява по линия на съвместителството, на едновременните позиции и в двете сфери. Появява се и тенденция за нарастване на личностните икономически основания за единството на самия политически елит. Лидери на противостоящи една на друга политически организации си партнират в едни и същи икономически образувания, в едни и същи бордове.
Посткомунистическият политически елит е конституиран по многопартийни избирателни процедури и има три центъра - парламент, президент, правителство. Сред този елит днес не остана нито един представител на т. нар. “перестройчици” (нито от средите на БКП, нито извън нея). През периода 1992-1994 г. от политиката биват отстранени повечето лидери на демократичната опозиция, съдействали за победа на СДС на парламентарните избори от октомври 1991 година. След 1994 г. същият процес обхваща и БСП. Повечето нови лидери на тази партия, утвърдили се след 10 ноември, се оказват извън парламента и ръководството на партията. Но има интересна българска особеност, унаследена от тоталитарния режим - загубата на политически позиции се последва от заемането на други позиции (място на посланик, участие в управителни, надзорни съвети в големи банки, компании). Някои от активните участници в прехода основаха различни граждански сдружения и формации.
В последните години политическата класа в някои отношения има по-голяма тежест и влияние от политическия елит. Едно от типичните за Ласуел определения е: ”Политическият елит – това е намиращата се на върха на властта класа”. На друго място Ласуел твърди, че елитът просто съвпада с притежаването на властта. ( Agenda for the Study of Political Elites in D. Marvick, ed. Political Decision-Makers ( Glencoe, Free Press, 1961),p.66 and Lasswell and Kaplan, Power and Society , p. 201 В самото начало на промените демократичната опозиция нямаше позиции в политическите институции, но влиянието й растеше. )
Политическата класа са групите, които има власт и влияние, пряко ангажирани в борбата за политическо лидерство. А политическият елит е тази част от политическата класа, която реално упражнява властта в дадено общество, в даден момент. Разграничението е необходимо, за да акцентира върху разликата между потенциалното владеене на властови ресурси и актуализацията им.
Съществена отлика на новия елит от комунистическия е циркулацията, един механизъм, който възпрепятства монополизирането на властта. Циркулацията на елита се проявява в две основни форми: като заместване на един елит от друг и като движение от не-елита към елита. Според Пътмън22, който въвежда понятието “циркулация на елита”, елитът циркулира на дълги и къси вълни. Дългите вълни са свързани с по-качествени и по-големи промени. Късите изразяват промените в рамките на вече оформения нов елит. Движенията в новия елит могат да бъдат определени като къси вълни на промяната. Посткомунистическият елит е “пропусклив”, особеност, която бе проявена в началото на промените, когато адвокати станаха премиери, интелектуалка и поетеса - вицепрезидент. “Съществен индикатор за жизнеността на елита е запазването на този външен източник на обновяване”, подчертава Анна Кръстева във “Власт и елит в общество без гражданско общество.”
Основен кадрови източник на новите политически елити се оказа като цяло “социалистическата интелигенция.” Към тази интелигенция се включваше и част от стария номенклатурен елит. Интелигенцията беше основния изразител на дисидентско и опозиционно отношение към властта, дори в самата тоталитарна партия. Номенклатурата участваше както при създаването на новия социалистически елит, така и при формирането на опозиционния демократичен елит. На практика новите елити се оформиха на базата на идеологическите различия и различна ценностна нагласа. Но сами по себе си те са разнородни и различни идейно ориентирани. Елитът на БСП е представляван от марксисти, социалдемократи. Елитът на СДС първоначално се характеризираше с интелектуалци - дисиденти. След приемане на новата конституция надделя антикомунистическото крило, чиито представители бяха притеснени от запазване властта на комунистите и бавния ход на промените. След 1997 г. започна да се утвърждава идеологията на прагматиците. При преобръщането на “специалистите” в “политици” са корените на днешната идеология на прагматизма - пише Михаил Неделчев. Голяма част от тези хора се включиха в политиката след 1994 година. “Човекът става просто професионалист, защото е избрал правилната ориентация - евроориентация, демократическа вярност към най-големите демократи, готовност да бъде предан войник на партията, стига тази партия да е най-голямата в момента.”
Всички елити имат условна власт, доколкото символизират ценности, идеи. Но за групата на интелектуалния елит основно измерение на властта е производството на модели на мислене и поведение. В тази група елит влизат журналисти, писатели, учени. При социализма научно звание се присъждаше не само за политическа лоялност, но и по научни критерии, което представляваше известна функционална особеност на академичния елит.
Журналистическият елит бе избиран, назначаван и упълномощаван от тоталитарната партия-държава. Затова журналистическият дискурс най-трудно се еманципира от политическия модел. Показателен пример е работата на държавните електронни медии в началото на промените по време на преките президентски избори. Радиото и телевизията работиха предимно в полза на кандидат-президентската двойка Желю Желев - Блага Димитрова. Много повече информация бе излъчена за тандема на действащия президент и много по-малко за останалите кандидати. Всеизвестно е, че по-голямата или по-малката медийна обективност, тенденциозността на медиите са от голямо значение за хода на всяка изборна кампания. Медиите упражниха и други средства за регулиране на предизборни влияния - начините на отразяване на предизборните изяви на политическите сили в репортажните и други предавания, създаване на подходящи или неподходящи условия за изява на политиците. Преди втория тур на президентските избори през 1992 година Желю Желев и Велко Вълканов бяха поставени в неравностойно положение пред телевизионната аудитория. Първият беше подготвен да изглежда добре, вторият - не. Това рефлектира върху поведението им пред камера.
Въпреки чувствителните промени в медийното пространство, журналистическият елит продължава да упражнява приспособенческо поведение и превзета защита. Наличието на множество центрове на власт създава предпоставки за това някои журналисти да се прехласват от критичния си патос спрямо едни интереси, осланяйки се на стабилна подкрепа на други.
Като част от интелектуалния елит журналистическият играе основна роля във формирането и легитимирането на обществения идеал, както и на по-конкретни идеологии в политическата идеология на елита. “Идеолозите” могат да бъдат относително повече или по-малко свободни и неангажирани организационно с тези, чиято идеология създават. Част от тях могат да бъдат емоционални противници на съответната социална група и нейния елит, но това да не пречи да създават нейната идеология. Журналисти смениха работното си място като политическото издание “Дума” с противоположното по идеология “Демокрация”. Емоционалната и организационна обвързаност подпомагат работата и изтласкват на по-елитни позиции. Тези, които изпълняват ролята на медийни съветници, най-канените в медиите политолози, социолози, са отдадени напълно на своята идеологическа дейност. Те са свързани с множество връзки с политически и икономическия елит. Михаил Неделчев нарича тази фигура с много лица (журналисти, политолози, социолози) присвояващ посредник. Посредникът според Неделчев се появява в нашия политически живот, когато политиците не са професионалисти. Между отделните политически сили винаги има разстояния, които се запълват с недоизказаността, пропуснатата фраза. Тези, които се обричат на политиката, вместо да формулират предложенията и решенията, стават зависими от фигурата на посредника, който вместо тях решава, предлага и изпълнява ролята на политик. Ако посредникът е оставен свободен, той може да наложи чрез силата на общественото мнение съответния вариант като единствено възможен и може да не остави никаква свобода за избор на политиците. Като приемаме това твърдение, считаме, че както медиите и журналистите поемат функцията на посредничеството между държавници, политици, общественици, така и изброените играят важна роля. В подкрепа на казано ще се позовем на Доминик Волтон, който казва, че технократите, специалистите и експертите се изразяват в публичното пространство, както впрочем и интелектуалците, които адресират по-широко посланията си, отколкото специалистите. Всъщност, подчертава Волтон, ако не всички имат достъп до публичното пространство, многобройни са тези, които по един или друг начин, цялостно или частично, могат да се изразяват в него. Политическата комуникация е по-ограничена от публичното пространство. Ако политическите дебати са преди всичко обмени между политици, политическата комуникация обхваща обмените между политици, журналисти и обществено мнение, изразено чрез сондажи, а публичното пространство е най-широко, обединявайки всички дискурси, които се изразяват публично.
Журналистиката, която е оторизирана от обществото да изпълнява контролни и регулативни функции спрямо трите основни власти, сама се явява власт. Тази власт не е санкционираща и задължаваща, а убеждаваща. Основната задача на медиите е да кажат или премълчат определени проблеми, да определят параметрите на познаваемост на индивида. Затова медийният елит е търсен съюзник в реализирането или поне споделянето на общата власт в обществото. Това са хората, които създават медиите или са собственици на медии.
Новите елити са просветени и образовани. Те имат необходимите познания относно различните видове власт, но нямат реалния демократичен опит. В тяхното поведение не се чувства влиянието на политическа култура и традиция. Но влияние оказва опитът им, който са придобили в модела на комунистическото общество, като непосредствени участници на едно или друго ниво. Политическата генеалогия на елитите потвърждава натовареността от миналото и проявата на тази натовареност в настоящето. И не е случайно, че новите елити отричайки всякаква приемствена връзка с комунистическото минало, прилагат в практиката си неговите политически методи и стратегии.
Политическите елити не успяха да превърнат демокрацията в основна идея на обществения живот. Провежданата от тях политика обуслови измененията не само в нагласите и очакванията, но и в характера и в ориентацията на дискурса върху демократичното общество. Еуфорията, оптимистичните очаквания към демократичните промени се трансформираха в критика и песимизъм. Нагласата от положителна постепенно се преобразува в отрицателна. И това най-ярко се проявява във властовите отношения. Резултатите от действията на политическите елити породиха видима промяна в дискурса на демокрацията. В първите години след началото на промените дискурсът върху демокрацията е изцяло с положителен знак, днес е с преобладаващ критично-отрицателен поглед към социалния ред. Истината, която управляващите елити представят за демократичния ред, е едностранна и видяна през техните интереси. Липсва критичният дискурс.
Ценностните ориентации на политическите елити са изразени в политическите им програми, завоювали легитимност чрез избирателния вот. Както обръща внимание социолога Елена Петрова, настъпилото ценностно преориентиране на политическите елити публично не се манифестира чрез нови програми или реформи на старите програми, а единствено може да се улови чрез резултатите от техните политически действия, които правят видима дори тяхната политическа мотивация. “Основните причини за разминаването между желаната от избирателите и реализираната от елитите политика се дължи на съзнателното и безотговорното заместване на основните задачи и цели в програмите, изразяващи партийния и електоралния интерес, само с такива, които изразяват и служат за постигането на групово-партийния, а може би и на глобалния, но не и на националния публичен интерес.”
В масовото съзнание представата, която изграждат в пресата властовите елити, замени очакваните и необходимите за изграждането на новото общество политически действия с не много запомнящи се словесни изяви. Заменен бе политическият диалог с монолога, децентрализацията с монополизацията на властта, демократичния с патрилинеалния модел на управление. Политическата реторика навлезе като ограничител и заместител на критиката във властовото пространство. Замяната на критиката на реалната действителност с реториката, в която акцентът е поставен повече на експресивното действие на словото, отколкото на неговото съдържание, неминуемо довежда до митологизирането.
Процесът на създаване на митове съществува, защото е свързан с усилията на една власт, която трябва да създаде някакъв образ, предназначен за тези, които ще я възприемат. Един тиражиран мит на новото време е, че управлението няма алтернатива. Езиковите манипулации и използването на политически евфемизми целят отклоняване на вниманието от истинските политически и социално-икономически събития и процеси. Тенденцията на елитите към промяна на проблемите в политическото с проблемите в езиковото пространство, им създава възможност да се освободят от формулирането на действително значимите за хората проблемни полета и да се отдръпнат от действителността. Критиките и проблемите се заменят с идеологеми. Представянето на съществуващите тежки проблеми и следващите ги конфликти и конфронтации като езиковата война показва, че елитите нямат възможност да ги разрешат и поставят съдбата на демокрацията в зависимост от медийния дискурс. Политиците правят опити, както при предизборните си кампании, да подчинят медийния дискурс на своите цели или с други суми да го превърнат във властови дискурс. Съществуващият властови дискурс не позволява истински публичен дебат върху проблемите на демократичното общество.
Медийният елит поема по-скоро функциите на PR - да изгражда имиджа на политиците, да ги митологизира и все още няма смелостта да развенчае изградения образ на един или друг. След 1989 година властващите не създадоха условия за размяна на мнения и идеи не само в публичното, но и в политическото пространство. Повечето от членовете на управляващите елити се сдобиха със своите постове в сферата на властта като възнаграждение за усърдието им по време на предизборните бъркотии, а не защото са компетентни или професионалисти. Тенденция на елиминиране по отношение на публичното има и в развитите демокрации, отбелязва Кристофър Лаш в “Бунтът на елитите и предателствата на демокрацията”, но по отношение на дебатите в политическото пространство това е оформяща се тенденция на самоизолация на властовия елит от останалите политически елити. Самоизолацията се проявява в липсата на диалог. А без диалога не можe да има правова държава, която позволява на индивида да защитава своите права и свободи. Налага се монологът като форма на единствено твърдение за истинност и аргументираност. Целта е да се прикрие страха от публичен дебат с останалите елити. Дебатът може да издаде некомпетентност и истинските интереси на елита в сферата на властта, представени като държавни интереси и застрашени да бъдат разкодирани само от медиите. 1.2. Функциониране на елитите във властта.
Властовият елит, чрез контрола на медиите и с помощта на услужлива част от медийния елит прави опити да превърне медиите в най-мощния инструмент за демокрация и да формира желаната нагласа към властта. Ориентацията на политиката на българските властови елити към опиране на медиите и използването им е причинена от отсъствието на политически традиции, опит, култура и наличието на интелектуално безсилие на властта. Но идеята за диригентите на обществото не съдържа хомогенност. Има фигури, от които зависи, и които зависят. Вътре в самия медиен елит има възелчета, които представляват медийни фигури, чието поведение е по-често съобразено с властови съображения.
Обяснение можем да потърсим във факта, че хората (слушатели, зрители, читатели) непрекъснато гласуват, всеки ден за своята медиа, нещо, което нито един политик не може да каже за себе си. В последните 10 години няма политическа партия, която да има добра активна избирателна аудитория за целия този период.
Демокрацията има бъдеще, ако има успехи в настоящия момент. Мит е, че общественото и личното мнение са изцяло продукт на медиите. Модерните медии поставят човека в ситуация на плуралистично медийно въздействие, където той за едно и също събитие получава различни информации и различни гледни точки - властови, политически, публични, вътрешни, външни.
Насочването на елитите към монополизирането на властта се изразява в тенденция на контрол над медиите, в стремеж за налагане на партиен контрол над властовите структури, които не са им подвластни. Това поведение е израз на самоцел за оставане в политиката. Създават се дублиращи се структури, които изземват функциите на вече изградени структури. Такъв е случая със Съвета за национална сигурност към МС, който повтаря съществуващия Консултативен съвет при президента. В “Маси и власт” Елиас Канети отбелязва, че чрез новите структури достъпът до информация се стеснява и “тайната се превръща в сърцевината на властта”.
Ако за период от време се вгледаме в определен отрязък от медийната картина, ще видим, че елитите у нас представляват едно затворено от кастов тип малцинство, което се стреми да манипулира и по този начин осуетява реализирането на демократичната идея.
Политическите елити оказват голямо влияние върху икономиката като забавят процеса на раздържавяване, като поставят в стагнация частното производство и бизнеса посредством данъците, участват в управителни съвети на банки и предприятия. Войната на правителството с Мултигруп през 1997 година е пример за това как политическите елити искат да определят правилата в бизнеса. Корумпираните елити не управляват в името на обществото, а в името на партия и личния си интерес, пише Р. Арон в “Демокрация и тоталитаризъм”. В състава на елита министър бе придобил прякора “Мистър 10 %”.
Властовите елити показват постоянна насоченост към отъждествяване на партийните интереси с държавните. Правителството “Костов” реализира един български феномен, при който изпълнителната власт налага своята воля над законодателната власт. Същото правеше и Виденов. Изпълнителната власт се налага и над президентската като се опитва да и отнема от правомощията. Но причините не могат да се търсят само във властовите елити, а и в слабата опозиция и в неразвитото гражданско общество. Опозицията залага на популистката слава и не може да предложи действени и резултатни алтернативни модели за утвърждаване на демократичния ред във всички среди на обществения живот. Гражданската инициатива е все още слаба.
Рационалните критерии за оценка, които се основават на инструменталните ценности като компетентност, независимост, решителност, се заменят с морални критерии, които се опират на предаността и покорството. В своите действия повечето политици следват интересите на своите лидери. В повечето случаи представители на медийния елит биха направили компромис със самите себе си, но не и с интересите не медията, която представят.
Тенденцията при политическия елит се проявява и при първото за страната социално-психологическо изследване на идеалния и реалния ценностен образ на депутати, извършено от Ц. Лилов през 1997 година. Изследването е модификация на световно известния ценностен модел на Шварц, включващ 11 типа морални и инструментални ценности. В йерархичната структура на ценностите на българския политик “идеалните образци на поведение с морален оттенък” са на върхово и на средно ниво при реалните образци на политиката. Но получената висока степен на корелация 0,8 между ценностните ориентации на идеалния и реалния образ на депутата води до заключението, че “самооценката на политически ангажираните лица в парламента” съвпада в много голяма степен с идеалните им представи за политика. Моралните ценности доминират над инструменталните при отделния политик. Меркантилизмът и конформизмът в самите партии намира изява във външното властово пространство под формата на “ловко замаскирани… социално значими прояви на толерантност и справедливост, имащи за цел да прикрият психологическия дискомфорт или принципните несъгласия с партийните ориентации”. Анализът на Лилов доказва и стремеж към независимост в политическата реализация, която се намира между индивидуализма и конформизма. Примери за това са разпадането на БББ и публично демонстрираните разногласия в някои парламентарни групи.
Политическите елити се стремят към изява. И за тях се отнасят изводите, направени от Лаш за американските елити, които според него се чувстват у дома си само когато са в движение, en route към конференции на високо равнище. Техният поглед към света е туристически и в никакъв случай не е перспектива, която би поощрила страстна преданост към демокрацията.
Българската политика изтласква непрекъснато темата за хората от обществената дискусия. Тя по-скоро обслужва интереси на глобалната политика и не се интересува толкова много от собственото си политическо пространство, което е изолирано от всекидневните проблеми на хората.
Ценностните преориентации на политическите елити поставят важния за бъдещето на демократичното общество въпрос: действително ли елитите, които идват на власт в името на демократичната идея, имат нагласа да й служат и да правят всичко за утвърждаването й или демагогски използват това за други цели.
Същността на елита, неговата социално-политическа роля се преценява първо и най-вече по неговите функции и поведение, а след това по лицата и неговите характеристики. Обобщените резултати от социологическо изследване “Елитът и промените в България” на агенция “Витоша Рисърч” от октомври-ноември 1998 година показват, че сред елита доминират все още силни авторитарни нагласи. Около 60 % от интервюираните 427 представители на елита от различни групи считат категорично или с определени уговорки, че България има нужда от силен водач, който да въведе ред в страната. И други социологически и политически анализи показват, че в началото на всяка успешна модернизация е имало авторитарен тип управление или доминираща роля на определен политически елит. [фиг.7] Правителството “Костов” имаше в началото на управлението си големи шансове да се превърне в център, около който да се формира политическа класа от гледна точка на заявената политическа воля за осъществяване на реформите - действие, характерно за политическите класи. Елитът на тази оформяща се политическа класа се опитва да култивира чувство на смелост, на решителност да се поемат рискове. Успешният ход на твърдата решителност следва да се свързва с поощряване на различни форми на граждански контрол, които да бъдат постоянни, защото корупцията във властите се усеща от хората.
Според изследването “Елитът и промените в България” представителите на националния елит оценяват степента на разпространение на корупцията в българското общество като висока [табл.1]. Използването на обществени ресурси за лични нужди, злоупотребата със служебното положение и даването на подкупи с цел постигане на различни незаконни цели се определят като устойчиви корупционни практики. У представителите на елита се запазва устойчивата нагласа на одобрение на пазарната икономика като най-подходящ модел за страната [фиг.3]. Слабо е нараснала политическата толерантност на елита. Все още продължават да съществуват радикални нагласи за целесъобразността от забраната на отделни политически партии [фиг.6 ]. Свободата на словото и независимостта на средствата за масово осведомяване се утвърждават като безусловна демократична ценност. Контролът върху “червената власт” от страна на правителството все по-категорично се отхвърля от
69,3 % от българския елит [фиг.8 ].
Отделихме толкова внимание на българския политически елит, защото той по принцип залага фундамента на новите социално-икономически отношения, на новата плуралистична политическа координатна система. Защото преди 10 години медийният елит беше изключително политически. Политическият елит включваше и всеки главен редактор, дори всеки журналист. Поради тази причина журналистите бяха идеолози, манипулатори на управляващата политика. Първостепенна журналистическа цел бе не да се показват новините, а да се предава желаната информация, предварително създадена от политическия елит. Журналистите трябваше да служат на информацията, така че тя да стане по-лесна за възприемане от хората. По време на комунистическата система думата информиране бе заместена от думата формиране, защото журналистите трябваше да формират убеждения и позитивни нагласи към комунизма.
Още от началото на преструктурирането на обществото по пътя на демократичните преобразувания медиите заедно с журналистическия елит започнаха да придобиват особено значение. Информацията, освободена от институционални и (не)формални контролиращи я механизми стана ускорител на промяната. Медиите много повече направиха за българската демокрация, отколкото се явяваха неин продукт. И тъй като медиите са стожери на обществото, всички политически сили насочиха вниманието си към формирането на новия медиен елит.
Теоретиците на журналистиката поставят следните въпроси: на каква основа се формира медийния елит, с каква власт и с какви компетенции. Като се вземе предвид продължителния процес на създаване, утвърждаване и отхвърляне на демократичния журналистически елит в западните демокрации, се установява колко бързо се развива този процес у нас и в останалите посткомунистически държави.
Обща характеристика за всички източноевропейски страни е, че при своята трансформация медийният елит използва до голяма степен стария елит, който употребява все по-активно демократична реторика, но запазва своя обслужващ характер и сервилност към политическите структури. Поради тази причина големият проблем е как трансформацията на медийния елит да бъде поставена по подходящ начин на демократични основи. В противен случай комунистическите модели на обществената комуникация могат да продължават тайно да властват, прикрити зад реториката на демократичното общество.
Демократичните модели имат за цел да доставят до реципиента обективна информация, за да може той да формира собствено отношение и мнение, което от своя страна ще допринесе до повишаване на качеството на индивидуалния и колективния живот.
Внедреният комунистически медиен елит се измества като цяло хаотично и по индуктивен път се развива нов полицентричен модел. В зависимост от степента н утвърждаване този начин е най-работещ при бизнес комуникацията, защото е свободен от наследството на миналото и в значителна степен използва модерните електронни медии. Появява се и нов вид обслужваща журналистика. Тези две страни на новия медиен модел са самоиздържащи се и носят печалба. Известните и наложили се медии се подпомагат от заинтересовани компании.
Проблем при трансформацията на медийния елит е т. нар. политическа журналистика, при която се поддържат партийните критерии и е трудно да се превключи от модела на аргумента на силата към модела на силата на аргумента. Най-големият проблем при създаване на медиен елит на всички посткомунистически държави е медиите да отхвърлят ролята на обслужващ политиците фактор и да се насочат към разследващата, активната обществена комуникация. За да отговорим на въпроса за формиране на представата за медийния елит трябва да видим мястото на медиите в обществената комуникационна система, какво е тяхното положение, превръщат ли се в реална сила за подобряване на обществения живот. За кратко време българските медии изминаха дълъг път от 1989 година досега. Появи се ново поколение журналисти. Паралелно се оформи тенденция на увеличение по жълтия стил на журналистиката, който извоюва да се съобщават непроверени факти и да се тиражират слухове, които не помагат обществото да разбере същността на проблема. В някои медии присъства и не особено висока чувствителност към въпроси, свързани толерантността, с човешките права.
Трудно се прави обобщение за българските медии и българската журналистика, защото има различни почерци на журналистическо представяне на живота, различни ракурси, много добри примери за добра журналистика и точно обратното. Всичко това е резултат от социалната промяна, от преобръщането на обществените ценности и налагането на нов тип гражданско общуване и промяна към обществен модел, който трябва да замести провалилия се комунистически модел. Пълното отваряне на българското общество не е постигнато. Но изследването на основните ценности, манталитети и тяхната способност за диференциране по отношение на обществото показва, че особена роля играят медиите. Те са посредниците на поведенческа мода. Основната им задача е да съобщят или не определен проблем, т.е. да определят параметрите на познаваемост на ежедневието на индивида. Това ги превръща в източник на нов тип власт. Тази власт не е задължаваща, не е санкционираща, а убеждаваща. По тази причина медиите са търсен съюзник в реализирането или поне споделянето на общата власт в обществото. В затворено общество като комунистическото медиите бяха използвани за пропаганда на официалния властови авторитет без да имат право да коригират изпълнението или неизпълнението на властови или социални инициативи. В отварящото посткомунистическо общество за първи път медиите заеха мястото си на истински посредник между инициативите на властовите авторитети (най-често държавата) и реакциите на обществото. В ролята си на посредници те осигуряват двустранен информационен поток - от обществото към институциите на властта и обратно. Медиите вече сами търсят проблемите, а не очакват те да се появят, не очакват политиците да ги формулират.
В условията на конкурентна информационна среда се появява необходимостта не просто от повече, а от алтернативно знание за ежедневието. Тази функция на медийното пространство отнема на общественото съзнание всякакви табута и забранени теми. Стига се до крайни форми - търсене на моментната сензация. Всяка сензация, по силата на това че е изненада, увеличава познавателния кръгозор на индивида и увеличава неговите очаквания за неочаквани до момента събития.
Но по-важна функция на медиите е възможността да транслират настроенията и нагласите на обществото до институциите на държавната власт. Нито една политическа или журналистическа организация не можа да съществува пълнокръвно и да увеличава влиянието си, без да има внимание и подкрепа от медиите. Чрез медиите гражданите могат да формират своето мнение за позицията на властовия елит по отношение на всеки отделен обществен проблем. Посредством медиите отделните граждани или група граждани имат възможност да представят официално и напълно легитимно мнението си пред властовите елити. По този начин медиите се явяват един от основните защитници на балансирания и демократичен обмен на мнения. Българската информационна среда все още не реагира напълно адекватно на ценностите на демократичното общество. Все още тя остава подвластна на конюнктурите, на актуалните за момента, а не важни за бъдещето обяснителни механизми. Присъства усещането за неизбежен провал, както на индивидуалните усилия за успех, така и на усилията на обществото да се модернизира. “Оцеляването” фигурира по типичния за отвореното общество начин, игнорирайки бъдещето време. Индивидът не се представя като самостойна ценност, най-често се поставя акцент върху неговите контакти на партньорство или конфликт с държавата. Изхожда се от утвърденото убеждение, че водещият интерес в конкурентната медийна среда е конфликтният. Медийното пространство не е напълно отворено за теми за доброволната гражданска инициатива. Не се отчитат легитимните възможности за граждански натиск върху институциите на властите за решаване на конкретни проблеми.
Негативните тенденции, които отдалечават журналистиката от общественото мнение се забелязват на ниво медии и власт.



ГЛАВА ВТОРА

Медиите и властта.

2.1. Медиите като условна власт
И медиите, и елитите са свързани с властта. За разлика от властващите елити медиите са тези, които обясняват на хората случващото се. До голяма степен от вестниците, радиото и телевизията зависи как хората ще разберат процесите в страната, как ще ги оценят, как ще реагират на тях. Съществува и едно не докрай съзнателно равнище, на което медиите моделират обществения живот. Изборът на новини, на темата за репортаж, на думите, с които се описва случващото се оформя среда на обществени настроения и очаквания. От тази среда особено в модернизиращото се общество като българското, зависи доколко обществото постига своите цели. Затова проблемът за диалога медии и власт е изключително сериозен. Този диалог не винаги е такъв, че да помага за изграждане на едно демократично общество.
За властващите елити се казва, че притежават власт или не. Смята се, че някои увеличават властта или я губят. Същото важи и за издателите на вестници, ръководителите на радио и телевизионни мрежи, по-изявените редактори, известните водещи на предавания и коментатори.
Упражняването на власт, подчиняването на едни на волята на други е неизбежно в съвременното общество - нищо, каквото и да е то не може да се осъществи без власт, пише в книгата си “Анатомия на властта” Джон Гълбрайт. Преди него немският социолог и политолог Макс Вебер предлага разбирането, близко до всекидневното, за което говорихме: властта е възможност за налагане на нечия воля върху поведението на други индивиди.
Общото виждане за властта е, че някой или някаква група налага своята воля, цел или цели на другите, включително на онези, които не са съгласни или враждебно настроени. Колкото по-голяма е способността да се наложи подобна воля и да се постигне съответната цел, толкова по-голяма е властта. Значителна част от успешно упражняваната власт е зависима от манипулирането с общественото съзнание, което е опит за прикриването й. Като пример Гълбрайт32 посочва внушенията, че в една демокрация цялата власт принадлежи на народа.
В съвременната демокрация властта е предимно условна. В сравнение с принуждаващата и компенсаторната власт, условната се упражнява чрез промяна на мисленето. Принуждаващата власт печели влияние или в случая подчинение с възможността си да налага различен избор, отклонението от който е достатъчно неприятно, така че собствените предпочитания се изоставят. Компенсаторната власт на свой ред печели подчиненост чрез използване на положително възнаграждение, като най-съществен израз в съвременните условия е паричното възнаграждение. Но онова, което изглежда естествено, удачно или правилно, принуждава индивида да се подчинява с убеждението, образоваността или социалното обвързване. Така подчиняването при условната власт изразява предпочитаната посока на поведение, а самият факт на подчиняване не се осъзнава.
Съвременният политически елит неминуемо и най-много разчита на условната власт, за което медиата му е необходима. Непосредствено внимание се обръща на пресконференциите, изявленията и други публични изяви, на всичко, свързано с медиите. Един политик може да си позволи в частен разговор да каже, че хората се нуждаят от напътствия. Но пред микрофона или телевизионната камера трябва да им говори за онова, което те като граждани искат да чуят. За медиите като цяло се знае, че играят голяма образователна роля. Обикновено те сами не признават това открито, а изтъкват, че целта им е просто да информират. За това, че става въпрос за власт, преследва се подчинението на едни хора на целите на други, можем да си дадем сметка по усилията и напрежението, обграждащи достъпа до медиите. Дискусиите, полемиките, свързани с манипулираните новини, изтичанията на информация и категоризирането по секретност са индикация за значимостта, която се отдава на въздействието върху мирогледа, мнението, нагласите като източник на власт. И журналистите, и политиците разбират, че става дума за основен инструмент в упражняването на власт. Политиците многократно са били скарани с медиите. До това се стига частично, обяснява Гълбрайт, защото медиите имат определена степен на контрол над достъпа на политиците до условната власт. А освен това идейното въздействие, преследвано от медийния елит, може да е в конфликт с въздействието, преследвано от политиците. Хората от политическия елит имат склонност да се изхвърлят в обещанията си относно очакванията на гражданите. По този начин се създава свръхпроизводство на очаквания и изчерпване на действителността. В този смисъл за политическата власт не е изгодно и дори опасно да формира нагласи за прекомерни очаквания. Може да се стигне до конфликт.
По принцип журналистите винаги са потенциална опасност за властта. Примитивните политици гледат на медиите като на свои и на чужди. Модерните политици поставят над всичко добрите си отношения с журналистическото съсловие като цяло и водят балансиран диалог. Така опасностите в отношенията власт - медии намаляват и се доизясняват при наличието на диалог.
Нарушаването на медийния баланс е по-опасно от икономически провал, защото медиите, ако искат ще представят и успеха като провал. Както, когато бъде нарушен политическия консенсус, когато липсва политически диалог, настъпва криза, така и когато бъде грубо нарушен медийният баланс, настъпва комуникативна криза. Пример за това е падането на кабинета “Ф. Димитров” от власт. Икономическите процеси бяха положителни, но кризата бе предизвикана от скандала с партньорите и преди всичко с медиите.
Днешните кризи на властта са кризи в комуникациите. Те се пораждат, развиват и разрешават в словесния свят. Кризата в управлението на Виденов е всъщност изцяло комуникативна криза. Правителството “Виденов” се провали в икономиката. Но само месеци преди кризата на властта повечето медии уверяваха, че управлението му е постигнало икономическа стабилизация. Кабинетът “Виденов” наруши медийния баланс, урони авторитета и интересите на журналистиката, последва прекъсване на диалога и с обществото.
Влиянието на медиите е с два основни аспекта на проявление - относно компетентността на медиите като степенуване по важност на явленията в обществото и относно начина, по който те изграждат и по-точн

[krasivata_luvica]

:arrow: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=957
:arrow: СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ “СВ.КЛ.ОХРИДСКИ”
ФАКУЛТЕТ ПО ЖУРНАЛИСТИКА И МАСОВА
КОМУНИКАЦИЯ







“МЕДИИ И ЕЛИТ /Взаимни влияния в периода 1995-2000/”



Мануела Манлихерова


























Увод
Категорията елит

Първа глава
Формиране на елита в българските условия на прехода
1.1.Политически, икономически, медиен елит
1.2.Функциониране на елитите във властта

Втора глава
Медиите и властта
2.1. Медиите като основна власт
2.2. Властта в/на медиите: селекция, назоваване, категоризиране


Трета глава
Медийната власт и елитът
3.1.Необходимият комуникационен елит
3.2. Откритият въпрос за критериите и избраниците
3.3. Резултати от анкетно проучване

Заключение У В О Д
Мнозинството да управлява,
а малцинството да бъде
управлявано–това противоречи
на реда в природата

Русо
Категорията елит.

Демократизацията на обществото е една от същностните характеристики на прехода у нас. Демократичните преобразувания могат да бъдат конкретизирани по различни начини - установяване на многопартийна система, свободно избран парламент, въвеждане разделение на властите. В рамките на подхода в категориите на класическата социология на века една политическа промяна може да се смята за осъществена тогава, когато изцяло се е сменил политическия елит. Така проблемът за елита се появява от самото начало на промените в страните от Източна Европа. Още в края на тоталитарния режим някои от основните групи на стария номенклатурен елит започват да придобиват значителна относителна самостоятелност от централизираната номенклатурна власт. Те добре разбират неефективността на старата стопанска система. В новите променени условия се обезсмисля съществуването на номенклатурата, която концептуализира комунистическия елит. Паралелно се осъществява процес на изчезване на стария и постепенна поява на новия елит. И преди събитията, довели до краха на тоталитарния режим, и днес все още се спори за това, дали те не бяха планирани от висшата комунистическа номенклатура, за да може нейното идеологическо и политическо господство да бъде трансформирано в икономическо.
В Полша и Унгария процесите на демонтаж на тоталитарната система започнаха много преди 1989 година. Там на част от комунистическата номенклатура се удаде да запази своите лидерски позиции. В Германия и Чехия комунистическата върхушка бе отстранена не само от властта, но и от приоритетните социални позиции. Остана обаче неизяснен за общественото мнение процесът за врастване на комунистическия елит в икономиката. Той успя да се скрие “в сянка” и остава дълбоко нелегитимен фактор. В България, както отбелязват социолозите Евгений Дайнов, Теодора Гандова, Дмитрий Варзоновцев в България позициите на бившия комунистически елит остават фактор не само в невидимите, но и в повечето видими публични процеси. За тези страни и до днес въпросът за истинската смяна на системата, т.е. за пълния ”кръговрат” в елита, не е решен окончателно, макар че в България процесът сериозно напредна.
Проблемът за елитите е от особена важност за посоката на промяната, на модернизацията на нашето общество. Появата и действието на различни елити остава алтернативата за демократично развитие. Елитите са субектите на осъществяващата се социална промяна.
Интересът към елитите е породен от редица въпроси като каква е неговата роля в обществото, до каква степен новите елити се оказват групи, излъчени от самото развитие и до каква степен са създадени от стария елит, как властовият елит чрез контрола на медиите се опитва да ни превърне в най-мощния инструмент за демокрация, как елитите използват медиите за оформяне на желана нагласа към властта.
Когато говорим за елит обикновено изхождаме от пред-ставата за висш социален слой, който заема върха на обществената пирамида от социални групи. Самата дума елит на латински означава избираем. А доколкото заемането на водеща отбрана позиция може да е по отношение на материално състояние, положение в обществото, политическа власт, културен капитал или влияние, говорим за икономически, политически, културен елит.
В теориите за елита могат да бъдат открити две насоки - елит и елити. Това разграничение съдържа две различни гледни точки за властовите отношения в модерните общества. Според теориите за елита, по принцип едно общество се управлява от затворено малцинство, което има доминираща роля над масите. Елитът играе основна роля чрез решенията, които взема, чрез идеите, които изразява и символизира, явявайки се така един от социалните субекти на социалните субекти на социалното действие.
Понятието “елит” в социологията въвежда Вилфредо Парето. Той определя като елит съвкупността от онези членове на обществото, които заради изключителните си качества, вродени или придобити, постигат успехи, висши спрямо средното ниво в дадена област или дейност, и като следствие разполагат с власт и престиж. Парето твърди, че всички общества се делят на водачи и водени, на “висши” и на “нисши”. Тук трябва да отбележим, че теориите за елита се появяват като теоретична опозиция, опит за преодоляване на Марксовата концепция за класите. Съображенията са, че безкласовото общество е утопия, доколкото във всяка социалистическа система има малцинство, което управлява. Освен това идеята за “господстваща класа” у Маркс е неуместна за модерните индустриални общества, в които циркулацията на елитите възпрепятства формирането на една устойчива класа. Елитистката критика е антимарксистка, най-вече в смисъла, че утвърждава спецификата на политическата власт във всички типове общества, независимо от начина на производство: за нея дори обществото, в което съществува частната собственост над средствата за производство, е организирано на принципа на господството. В този смисъл Парето приема доброволно марксистката критика, но преценява в същото време, че социалистическите режими обратно на това, което мислеше Маркс, също ще бъдат управлявани от елит.
Елитистките теории за властта се отличават както от теориите на класическата демокрация, така и от марксистката перспектива. В противовес на демократическите модели, последователите на елитистките подходи смятат, че както пряката демокрация в различните й форми, така и представителната демокрация, в чиято рамка политическите партии представят националната воля, очертават не особено реалистични модели, които не отчитат постоянната борба за власт, изразяваща се в противопоставяне на различните елити. Властта в такъв смисъл е ключов и постоянен фактор: отношението управляващи-управлявани доказва реалността на едно чисто политическо господство, което различните демократични модели не могат да поставят под съмнение.
Моска, Парето, Ортега-и-Гасет, Михелс реагират срещу формалното равенство, срещу разграничаването между човека и политическите лидери. Класическите елитисти застават зад тезата, че традиционната класификация на политическите системи на монархии, аристокрации, демокрации пренебрегва по-важната обща черта - всички се управляват от малцинство, от елит. Елитът е постигнал своята господстваща позиция, благодарение на това, че притежава някои ресурси и качества, които се ценят от дадено общество. Основата на господството на елита не е винаги икономическа, въпреки че елитът може да използва господството си да придобие материални облаги, да натрупа богатство. В редица общества властта се упражнява от духовници, чийто контрол върху религиозните догми им осигурява власт над населението. Парето рисува “циклическата структура “ на обществения процес, която се характеризира с периодичната смяна на два типа ”елити”. Единият той нарича елит на “лисиците”, другият - на “лъвовете”. “Лисиците” са властващите хитреци, демагози, хора, които сами не вярват в истините, които проповядват. На свой ред, изтъква социологът, ”лъвовете” се характеризират с праволинейна воля, настойчивост и непримиримост. Когато “лъвовете”, казва Парето, дойдат на власт, те са уверени, че могат да реализират адекватен модел на социално общежитие. Но това според италианския социолог е принципно неосъществимо. Според Парето елитът държи властта, защото притежава подходящи политически качества. Парето твърди, че нито в един от случаите масата не упражнява контрол, дори в демокрацията идеята за власт на народа е мит, прикриващ истинското господство на една вътрешна група от партийни лидери, които манипулират системата на представителност. В подкрепа на това становище застава и друг теоретик на елита Робърт Михелс, който красноречиво заявява, че демократическо съкровище няма, но честото прекопаване на нивата в търсене на това съкровище обещава добра реколта. Михелс е представител на най-прагматичния вариант на теориите за елита. Според него обособяването на елита е следствие от развитието на съвременната организация и то обективно следствие. Властта се превръща в инструментална ценност, т.е. тя не обслужва обществените интереси, а интересите на определени политически лидери. Властта става олигархична в смисъла на традиционната формулировка, дадена още от Аристотел - власт на няколко лица в името на собствения им интерес, а не обществения.
Повечето елитисти смятат, че елитът държи властта в ръцете си чрез комбинация от принуда и манипулация. Елитът се приема за нещо различно от “масата” на населението, което е смятано за неспособно за бързо действие, освен ако не е предвождано от елит или контраелит. Обикновено елитът използва позицията си, за да удължи своето управление. Той контролира достъпа до водещи позиции и може да се опита да се облагодетелства.
Елитистите често подчертават ролята на идеологията в оправдаването на съществуването на елита и продължителността на властването му. Но елитът може да използва и принуда, за да се запази. Чрез идеологията или “политическата формула” елитът обяснява моралната легитимност на господството си.
Общото при теориите за елита е централизацията на властта в ръцете на една група хора. Елитът владее редица форми на власт, но не винаги е способен да задържи властта. Злоупотребата с властта може да се избегне само, ако тя се упражнява от най-достойните, избраните. Падането на елита от власт се обяснява обикновено чрез някакъв неуспех на определено политическо умение или политическа воля. Често срещано обяснение е, че елитът е станал прекалено затворен и не е съумял да възприеме нови идеи, да приеме нови членове. Стойностите и приоритетите на елита се сблъскват с тези на обществото като цяло, предизвиквайки появата на контраелит със способност да мобилизира масите да подкрепят заместването на установения елит с друга управляваща група, понякога насилствено. Лидерите винаги дават властта си на други лидери, не на масата казва Михелс. Този тип теории за елита лансират схващането за властта, която лесно може да се изроди в олигархия, защото не са силни механизмите за контрол. Показателен пример е теоретичното виждане на американския социолог Чарлз Райт Милс за властващия елит. Милс налага понятието властващ елит и аргументира разграничението между социална класа и елит. За Америка Милс пише през 1956 година, че властващият елит включва малък кръг хора, които държат в ръцете си мощните икономически, политически, военни лостове. Според Милс идеите за обществено мнение не съществуват. За него, както и за Михелс, развитието на обществото води до централизация, а не до плурализация на властите.
Парето и Моска говорят за циркулация на елита. Понятието циркулация на елита визира промените в конфигурацията и характера на елита, а тези промени са предизвикани от определени преобразувания в рамките на обществото. Ключът за “циркулация на елитите” Парето вижда така. Когато властта и заслугите съществуват заедно имаме обществен стабилитет. Когато единството се разпадне, нарушава се и балансът и се стига до циркулация: вертикалният, т.е. ”фактическият елит”, отстъпва на “способния”, т.е. на истинския елит. Приоритет на елита е да запази своето положение, а това става само когато той се съобразява с интересите на управляващите от него.
Марксистите твърдят, че господстването на елита (политически, икономически, военен) се опира на икономическите основи на класовите отношения. Привържениците на плуралистичните теории за властта смятат, че един малък обединен елит рядко постига пълно господство, а съвременните общества се характеризират с множественост на интереси, които се конкурират за власт и влияние. В центъра на вниманието на плуралистичния тип теории е индустриалното общество, което се разглежда като инфраструктура от диференциални сфери на дейност. Властта е институционална функция, зависеща преди всичко от професионалната компетентност в съответната сфера. Тук вече става дума за елити. Тези елити имат различни зони на влияние, но взаимно ограничават влиянието си. Съществуват и различни критерии за типологиите на елитите. Един от тях е заимстван от квалификацията на Макс Вебер за трите типа господство - традиционно, рационално и харизматично. Този критерий дава възможност да се диференцират следните типове елити:
традиционни, чиято власт се основава на идеи, вярвания или социални структури с дълги, често унаследени традиции. За пример се сочат аристократичните елити.
технократични елити, които заемат ръководни постове в бюрократичните администрации (правителство, държавни органи, финансови, промишлени корпорации). Властта им има рационален характер, почива върху господството на законите, зависи от прякото участие в легитимните структури на властта или достъпа до тях.
харизматични елити, но по-правилно е да се говори за харизматични лидери, доколкото тяхното влияние се дължи на постове или собственост в обществото.
икономически елити - властта им се основава на собствеността, която притежават и на капиталите, които контролират.
символни елити - това са личности от артистичните, интелектуалните, журналистическите, спортните среди, превърнали се в модели на подражание. Тези елити символизират определени ценности, идеи, каузи и “произвеждат” определен стил на живот, мислене и поведение.
Друг критерий за класация е формата на взаимодействие между елитите, въз основа на която се разграничават разединен, идеологически обединен и концесуално обединен елит. Този критерий е важен от гледна точка на шансовете за демократично развитие на дадено общество. Разединеният елит, при който властта преминава от една фракция на елита в друга чрез преврати, и идеологически обединения елит, чиято най-пълна реализация е комунистическият елит, са несъвместими с ценностите на либералната демокрация.
Развитието на индустриалното общество върви от класовия модел към модела на елитите. Следва се движението от социална йерархия, базирана на собственост, към социална йерархия, основана на достижения и качества. Робърт Дал обвързва своето виждане за елита, който властва, с полиархичната концепция за власт. Многовластието се противопоставя на централизацията на властта. Американският социолог Дейвид Ризмън на свой ред обръща внимание на фактите, че не е важно само кой взема управленските решения, но и кой може да спира тези решения. Ризмън отделя съществено значение на т. нар. “вето групи”, които могат да спират решенията. Защитник на идеите за изборната полиархия е и италианският политолог Джовани Сартори. Демокрацията, пише Сартори, е страничен продукт на конкурентния метод за избиране на лидери. Това определение той допълва по следния начин: широкомащабната демокрация е процедура и/или механизъм, който а)поражда открита полиархия, която б) представя властта в ръцете на народа и в)по конкретен начин принуждава лидерите да бъдат отговорни пред управляващите. Плуралистичните теории за властта отстояват тезата, че демокрацията е взаимен контрол на властите. Тези теории поставят въпроса за властовите отношения в модерните общества.
Нашето общество встъпи в процес на преструктуриране и модернизация, ето защо интересът ни е насочен към елитите, обвързани с прехода към модерното социално устройство. Има два начина на осъществяване на модернизацията - чрез революция или чрез трансформация на старата система в нова без да има особени сътресения. В първия случай на осъществяване на промяната се сблъскваме с класовите теории, във втория - с теориите за елита. В една посока е развитието, когато доминира една сфера на дейност над останалите или има срастване на различните дейности, което води до централизация на властта. В друга посока тръгва развитието на модернизацията на обществото като се обвързва с демократичния модел - обособяват се и се разгръщат множество различни институционализирани сфери на дейност, които излъчват своите елити. Споменатият Джовани Сартори уверено защитава теорията за конкурентната демокрация, обвързана с полиархична теория за властта, която “в рамките на цялото общество търси плуралистично разсредоточаване и засилване на конкуренцията между елитите”. В подкрепа на казаното е конкурентната теория за демокрацията на Йозеф Шумпетер. Той развива тезата за демокрацията като състезание между елити, “такъв институционален механизъм за вземане на политически решения, при който индивидите получават властта да вземат решения посредством конкурентна борба за гласовете на народа”. Акцентът пада върху социалната мобилност, а не върху йерархията. Властта се разглежда като институционална функция, зависеща от квалификацията в дадена област. А теоретик като Пиер Бурдийо подчертава, че все по-голям властови ресурс в съвременните общества придобива културният капитал. Владеенето на информацията, на средства за информация става база за вземане на стратегически важни решения или тяхното спиране.
Използвайки многократно понятието “елит” оттук нататък избираме определението, с което работят социолозите Петя Кабакчиева и Духомир Минев в своята книга “Преходът -Елити и стратегии”. След това уточнение се концентрираме върху разбирането за елита като за активен политически субект - малцинство, налагащо волята си върху мнозинството и управляващо чрез съзнателно премислени стратегии. А механизмът на реализиране и поддържане на властта на елита определя и механизма на подбор на самия елит, подкрепяме изказаното от Ласуел, че тези, които възвеличават елитите, правят това, като им посвещават стихове, музика, дори живота си. Тези, които изучават елитите, поставят под въпрос техните предпоставки и се съмняват в техните заключения и по този начин предизвикват по-добро разбиране на функциите им в едно демократично общество.
ГЛАВА ПЪРВА

1. Формиране на елит в българските условия на преходПромените у нас, както и в други бивши социалистически страни, започнаха с т. нар. “нежни революции”. Масите станаха реален субект на промяната - чрез демократичния си вот те смениха системата, защото бяха подготвени “отгоре”. Оказва се, както отбелязва социологът Евгений Дайнов, че в страни като България преходът от социализъм към модерност няма адекватна социална основа. Тези революции се проведоха в недостатъчно особено гражданско общество, при липса на ясна диференциация на обществото. Това породи проблема за представителност на демокрацията. Но както отбелязва Гелнер, въпреки че демокрацията има значима роля за гражданското общество, важното е, че само институциите и социалният контекст я правят възможна и предпочитана. Без институционни предусловия демокрацията е неясна и трудно приложима идея. Зад партиите у нас не застанаха и все още не стоят ясно диференцирани социални групи. В този случай демократичният контрол е слаб и се налага да има взаимен контрол между елитите. Така въпросът за елитите добива приоритетно значение за обществото. Във възприетото институционално разбиране, критерий за идентификация на елита не е неговата самооценка, а наличието на властови ресурси и използването им за вземане на решения със значителни и широкообхватни последствия.
Опирайки се на разбирането за социалните трансформации в обществата на елитите преди всичко като властови промени, в книгата си “Преходът - елити и стратегии”, Духомир Минев и Петя Кабакчиева изолират две основни страни в самите властови промени - промени в механизма за поддържане властта на елита и промени в състава на елита. Основен индикатор за същността на прехода са промените в структурите на елита - естествени или не. Естествени могат да бъдат промените, ако включват групи, които преди това не са принадлежали към елита и не са имали достъп до структурите на властта. Минев и Кабакчиева уточняват,че автентичността на естествените промени се изразява в това новата група или групи да е заемала достатъчно високи позиции в социалната структура (а не само във властовите структури) преди настъпването на властовата промяна. За да извърши преминаването към нова позиция, групата трябва да е придобила групова идентификация, а в условията на безусловна власт и продължително противопоставяне на тази власт.
Властовата промяна в България не следва всичките тези условия, защото групите, които възникнаха в процеса на социално преструктуриране, нямаха ясна групова идентификация, нямаха и опит в контестирането властта на стария елит. Минев и Кабакчиева заключават, че в крайна сметка елитарният модел на социалистическата идеология изигра лоша шега на пълното разгръщане на модернизационния процес. Привилегированата позиция на елита си каза думата по отношение на промяната. Реалните актьори произлизаха не от социалните структури, а от структурите на властта. Създадената опозиция замени вертикалното разцепление на обществото между елит и не-елит с разделение в хоризонтална посока “червени-сини”. От друга страна, добавя социологът Евгений Дайнов – по хоризонтала- българското общество притежава характерната за европейските страни разслоеност (“многослойната торта” на следвоенните социолози). Ако се вземе хоризонталната структурираност на европейския модел, веднага става ясно българското отклонение.
Едно хоризонтално структурирано общество, изтъква Дайнов е динамично, защото всеки може да се издигне над своя роден слой и стигне по-нагоре. Начинът, по който става тази мобилност, е мощен интегриращ, стабилизиращ и едновременно с това стимулиращ фактор. Един човек спестява, обучава се и се издига над своя слой. И веднага установява, че там, където е попаднал, има една друга, установена вселена, със своите правила, норми, ценности, стилове. На никакъв етап изскочилият над своя слой човек не бива оставян сам, без контролиращата го среда. Напускането на една среда води до интегрирането в друга. Интегрирането на една среда пък стимулира нейното надхвърляне, за да се влезе в по-висшата, констатира Дайнов.
В България такива неща не съществуват. Надхвърляйки средата си хората не намират нищо. Няма друг слой, друга среда, която да ги очаква със своите правила, ценности и стилове. Влиза се директно в някакво битие извън правилата, казва социологът Евгений Дайнов. Според него тази хоризонтална неподреденост минира развитието на обществото ни в желаната дясна посока (от държавно към частно, от колективна пасивност към индивидуална предприемчивост).
У нас не винаги съществува връзка между определена личност, професионалните й умения и качества и мястото в социалната йерархия. Битува схващането, че в обществото ни елит по произход няма. Исторически погледнато след Освобождението елитът се формира по безспорния начин - по образование. След това влизат и хората с богатство. Националният опит показва, че елитът в България се създава от средната класа. Но с всяка политическа смяна елитът е подлаган на унищожение - вълни на принудителна емиграция, лагери и други.
Комунистическият елит се отъждествяваше с “номенклатурата”. Наблюдаваше се срастване на личности и структури, което бе произволно и израз на субективизма на вишестоящите. Професорът по конституционно право Гаетано Моска предрича, че комунистическите общества ще се управляват от чиновници, които ще контролират и политическия и икономическия живот. Механизмите за издигане включват задължителна партийна принадлежност и лоялност, хора направили впечатление, понякога и професионалисти. На практика завършилите някакво висше образование се издигат по вертикалата на партийната линия. Номенклатурата се характеризира с вътрешната си неразчленимост и необособеността на отделни функционални групи. Това се проявява в движение на кадри от партийния към стопанския сектор, към медиите и към академичния елит.
Демократизацията, промените не отстраниха механизма за издигане чрез партийна принадлежност. Наблюдавахме и продължаваме да наблюдаваме бърза смяна на водещи ключови фигури. Това крие опасност от нестабилност на самите институции, защото смяната не е мотивирана от професионална некомпетентност, а от партийна принадлежност. По този начин възниква опасност от насаждане на недоверие към лидерите и институциите, а това може да предизвика възможности за изява на скрити структури на властта. Ако подобни структури концентрират огромна власт в ръцете си, може да стигне до нов монополизъм, скрит зад привидно демократично устройство.
Мнозина приемат мнението, че в България всичко се решава “отвън”. В случая се опираме на разсъжденията на Петя Кабакчиева по този въпрос, която казва “На пръв поглед това може да изглежда като схоластичен, скудоумен въпрос… В негативен аспект това се вижда в идеологемите за дърпането на конците, мафиите, плановете “клинове” и др. В позитивен пък - в постоянно възпроизвеждаща се жажда за помощ отвън.” Така според Кабакчиева можем да станем създатели на една задкулисна марионетна политология, заета с търсене на режисьора.

1.1. Политически, икономически медиен елит.
Интересен и от голямо значение е въпросът за идентифицирането на елита у нас. Парадоксално в посткомунистическото развитие е изпреварващо обособяването на икономическия елит, което не съвпада с бавния темп на развитие на процесите, имащи за цел осигуряването на необходимите за автономията му ресурси - реституция и приватизация. Най-вероятният ключ към този парадокс е властта като главен икономически ресурс. В българската ситуация по-често политическата власт става начало на икономическо замогване. Наблюдава се и противопоставяне на икономически и политически елит през 1992 г. по време на управлението на СДС между “часовите” вестници и тогавашния официоз “Демокрация”. Едните имат икономически ресурси, но нямат политическо представителство, другите имат политическа власт, но искат да си осигурят контрол и върху икономиката. Персонализирайки политическата отговорност в личности, първите атакуват управляващата коалиция по политическия авторитет, възможността да се вземат стратегически решения - “Ф. Д. Кенеди”. “Енчо Му”, “Давай Ваньо, давай Костов.” Вторите отвръщат с колективен прякор “мафия”, намеквайки за неособено ясните икономически центрове на властта. Една от особеностите на икономическия елит в началото на прехода е голямата степен на обвързаност с незаконни средства и методи на действие, която не е предопределена от неговите лични характеристики, а от редица обективни условия.
Икономическият елит се опитва да заеме необходимите политически позиции чрез пряко участие във властта, чрез съответна лобистка дейност, чрез поддържане или пряко участие в съответните политически организации. Връзката между политическия и икономически елит се разширява по линия на съвместителството, на едновременните позиции и в двете сфери. Появява се и тенденция за нарастване на личностните икономически основания за единството на самия политически елит. Лидери на противостоящи една на друга политически организации си партнират в едни и същи икономически образувания, в едни и същи бордове.
Посткомунистическият политически елит е конституиран по многопартийни избирателни процедури и има три центъра - парламент, президент, правителство. Сред този елит днес не остана нито един представител на т. нар. “перестройчици” (нито от средите на БКП, нито извън нея). През периода 1992-1994 г. от политиката биват отстранени повечето лидери на демократичната опозиция, съдействали за победа на СДС на парламентарните избори от октомври 1991 година. След 1994 г. същият процес обхваща и БСП. Повечето нови лидери на тази партия, утвърдили се след 10 ноември, се оказват извън парламента и ръководството на партията. Но има интересна българска особеност, унаследена от тоталитарния режим - загубата на политически позиции се последва от заемането на други позиции (място на посланик, участие в управителни, надзорни съвети в големи банки, компании). Някои от активните участници в прехода основаха различни граждански сдружения и формации.
В последните години политическата класа в някои отношения има по-голяма тежест и влияние от политическия елит. Едно от типичните за Ласуел определения е: ”Политическият елит – това е намиращата се на върха на властта класа”. На друго място Ласуел твърди, че елитът просто съвпада с притежаването на властта. ( Agenda for the Study of Political Elites in D. Marvick, ed. Political Decision-Makers ( Glencoe, Free Press, 1961),p.66 and Lasswell and Kaplan, Power and Society , p. 201 В самото начало на промените демократичната опозиция нямаше позиции в политическите институции, но влиянието й растеше. )
Политическата класа са групите, които има власт и влияние, пряко ангажирани в борбата за политическо лидерство. А политическият елит е тази част от политическата класа, която реално упражнява властта в дадено общество, в даден момент. Разграничението е необходимо, за да акцентира върху разликата между потенциалното владеене на властови ресурси и актуализацията им.
Съществена отлика на новия елит от комунистическия е циркулацията, един механизъм, който възпрепятства монополизирането на властта. Циркулацията на елита се проявява в две основни форми: като заместване на един елит от друг и като движение от не-елита към елита. Според Пътмън22, който въвежда понятието “циркулация на елита”, елитът циркулира на дълги и къси вълни. Дългите вълни са свързани с по-качествени и по-големи промени. Късите изразяват промените в рамките на вече оформения нов елит. Движенията в новия елит могат да бъдат определени като къси вълни на промяната. Посткомунистическият елит е “пропусклив”, особеност, която бе проявена в началото на промените, когато адвокати станаха премиери, интелектуалка и поетеса - вицепрезидент. “Съществен индикатор за жизнеността на елита е запазването на този външен източник на обновяване”, подчертава Анна Кръстева във “Власт и елит в общество без гражданско общество.”
Основен кадрови източник на новите политически елити се оказа като цяло “социалистическата интелигенция.” Към тази интелигенция се включваше и част от стария номенклатурен елит. Интелигенцията беше основния изразител на дисидентско и опозиционно отношение към властта, дори в самата тоталитарна партия. Номенклатурата участваше както при създаването на новия социалистически елит, така и при формирането на опозиционния демократичен елит. На практика новите елити се оформиха на базата на идеологическите различия и различна ценностна нагласа. Но сами по себе си те са разнородни и различни идейно ориентирани. Елитът на БСП е представляван от марксисти, социалдемократи. Елитът на СДС първоначално се характеризираше с интелектуалци - дисиденти. След приемане на новата конституция надделя антикомунистическото крило, чиито представители бяха притеснени от запазване властта на комунистите и бавния ход на промените. След 1997 г. започна да се утвърждава идеологията на прагматиците. При преобръщането на “специалистите” в “политици” са корените на днешната идеология на прагматизма - пише Михаил Неделчев. Голяма част от тези хора се включиха в политиката след 1994 година. “Човекът става просто професионалист, защото е избрал правилната ориентация - евроориентация, демократическа вярност към най-големите демократи, готовност да бъде предан войник на партията, стига тази партия да е най-голямата в момента.”
Всички елити имат условна власт, доколкото символизират ценности, идеи. Но за групата на интелектуалния елит основно измерение на властта е производството на модели на мислене и поведение. В тази група елит влизат журналисти, писатели, учени. При социализма научно звание се присъждаше не само за политическа лоялност, но и по научни критерии, което представляваше известна функционална особеност на академичния елит.
Журналистическият елит бе избиран, назначаван и упълномощаван от тоталитарната партия-държава. Затова журналистическият дискурс най-трудно се еманципира от политическия модел. Показателен пример е работата на държавните електронни медии в началото на промените по време на преките президентски избори. Радиото и телевизията работиха предимно в полза на кандидат-президентската двойка Желю Желев - Блага Димитрова. Много повече информация бе излъчена за тандема на действащия президент и много по-малко за останалите кандидати. Всеизвестно е, че по-голямата или по-малката медийна обективност, тенденциозността на медиите са от голямо значение за хода на всяка изборна кампания. Медиите упражниха и други средства за регулиране на предизборни влияния - начините на отразяване на предизборните изяви на политическите сили в репортажните и други предавания, създаване на подходящи или неподходящи условия за изява на политиците. Преди втория тур на президентските избори през 1992 година Желю Желев и Велко Вълканов бяха поставени в неравностойно положение пред телевизионната аудитория. Първият беше подготвен да изглежда добре, вторият - не. Това рефлектира върху поведението им пред камера.
Въпреки чувствителните промени в медийното пространство, журналистическият елит продължава да упражнява приспособенческо поведение и превзета защита. Наличието на множество центрове на власт създава предпоставки за това някои журналисти да се прехласват от критичния си патос спрямо едни интереси, осланяйки се на стабилна подкрепа на други.
Като част от интелектуалния елит журналистическият играе основна роля във формирането и легитимирането на обществения идеал, както и на по-конкретни идеологии в политическата идеология на елита. “Идеолозите” могат да бъдат относително повече или по-малко свободни и неангажирани организационно с тези, чиято идеология създават. Част от тях могат да бъдат емоционални противници на съответната социална група и нейния елит, но това да не пречи да създават нейната идеология. Журналисти смениха работното си място като политическото издание “Дума” с противоположното по идеология “Демокрация”. Емоционалната и организационна обвързаност подпомагат работата и изтласкват на по-елитни позиции. Тези, които изпълняват ролята на медийни съветници, най-канените в медиите политолози, социолози, са отдадени напълно на своята идеологическа дейност. Те са свързани с множество връзки с политически и икономическия елит. Михаил Неделчев нарича тази фигура с много лица (журналисти, политолози, социолози) присвояващ посредник. Посредникът според Неделчев се появява в нашия политически живот, когато политиците не са професионалисти. Между отделните политически сили винаги има разстояния, които се запълват с недоизказаността, пропуснатата фраза. Тези, които се обричат на политиката, вместо да формулират предложенията и решенията, стават зависими от фигурата на посредника, който вместо тях решава, предлага и изпълнява ролята на политик. Ако посредникът е оставен свободен, той може да наложи чрез силата на общественото мнение съответния вариант като единствено възможен и може да не остави никаква свобода за избор на политиците. Като приемаме това твърдение, считаме, че както медиите и журналистите поемат функцията на посредничеството между държавници, политици, общественици, така и изброените играят важна роля. В подкрепа на казано ще се позовем на Доминик Волтон, който казва, че технократите, специалистите и експертите се изразяват в публичното пространство, както впрочем и интелектуалците, които адресират по-широко посланията си, отколкото специалистите. Всъщност, подчертава Волтон, ако не всички имат достъп до публичното пространство, многобройни са тези, които по един или друг начин, цялостно или частично, могат да се изразяват в него. Политическата комуникация е по-ограничена от публичното пространство. Ако политическите дебати са преди всичко обмени между политици, политическата комуникация обхваща обмените между политици, журналисти и обществено мнение, изразено чрез сондажи, а публичното пространство е най-широко, обединявайки всички дискурси, които се изразяват публично.
Журналистиката, която е оторизирана от обществото да изпълнява контролни и регулативни функции спрямо трите основни власти, сама се явява власт. Тази власт не е санкционираща и задължаваща, а убеждаваща. Основната задача на медиите е да кажат или премълчат определени проблеми, да определят параметрите на познаваемост на индивида. Затова медийният елит е търсен съюзник в реализирането или поне споделянето на общата власт в обществото. Това са хората, които създават медиите или са собственици на медии.
Новите елити са просветени и образовани. Те имат необходимите познания относно различните видове власт, но нямат реалния демократичен опит. В тяхното поведение не се чувства влиянието на политическа култура и традиция. Но влияние оказва опитът им, който са придобили в модела на комунистическото общество, като непосредствени участници на едно или друго ниво. Политическата генеалогия на елитите потвърждава натовареността от миналото и проявата на тази натовареност в настоящето. И не е случайно, че новите елити отричайки всякаква приемствена връзка с комунистическото минало, прилагат в практиката си неговите политически методи и стратегии.
Политическите елити не успяха да превърнат демокрацията в основна идея на обществения живот. Провежданата от тях политика обуслови измененията не само в нагласите и очакванията, но и в характера и в ориентацията на дискурса върху демократичното общество. Еуфорията, оптимистичните очаквания към демократичните промени се трансформираха в критика и песимизъм. Нагласата от положителна постепенно се преобразува в отрицателна. И това най-ярко се проявява във властовите отношения. Резултатите от действията на политическите елити породиха видима промяна в дискурса на демокрацията. В първите години след началото на промените дискурсът върху демокрацията е изцяло с положителен знак, днес е с преобладаващ критично-отрицателен поглед към социалния ред. Истината, която управляващите елити представят за демократичния ред, е едностранна и видяна през техните интереси. Липсва критичният дискурс.
Ценностните ориентации на политическите елити са изразени в политическите им програми, завоювали легитимност чрез избирателния вот. Както обръща внимание социолога Елена Петрова, настъпилото ценностно преориентиране на политическите елити публично не се манифестира чрез нови програми или реформи на старите програми, а единствено може да се улови чрез резултатите от техните политически действия, които правят видима дори тяхната политическа мотивация. “Основните причини за разминаването между желаната от избирателите и реализираната от елитите политика се дължи на съзнателното и безотговорното заместване на основните задачи и цели в програмите, изразяващи партийния и електоралния интерес, само с такива, които изразяват и служат за постигането на групово-партийния, а може би и на глобалния, но не и на националния публичен интерес.”
В масовото съзнание представата, която изграждат в пресата властовите елити, замени очакваните и необходимите за изграждането на новото общество политически действия с не много запомнящи се словесни изяви. Заменен бе политическият диалог с монолога, децентрализацията с монополизацията на властта, демократичния с патрилинеалния модел на управление. Политическата реторика навлезе като ограничител и заместител на критиката във властовото пространство. Замяната на критиката на реалната действителност с реториката, в която акцентът е поставен повече на експресивното действие на словото, отколкото на неговото съдържание, неминуемо довежда до митологизирането.
Процесът на създаване на митове съществува, защото е свързан с усилията на една власт, която трябва да създаде някакъв образ, предназначен за тези, които ще я възприемат. Един тиражиран мит на новото време е, че управлението няма алтернатива. Езиковите манипулации и използването на политически евфемизми целят отклоняване на вниманието от истинските политически и социално-икономически събития и процеси. Тенденцията на елитите към промяна на проблемите в политическото с проблемите в езиковото пространство, им създава възможност да се освободят от формулирането на действително значимите за хората проблемни полета и да се отдръпнат от действителността. Критиките и проблемите се заменят с идеологеми. Представянето на съществуващите тежки проблеми и следващите ги конфликти и конфронтации като езиковата война показва, че елитите нямат възможност да ги разрешат и поставят съдбата на демокрацията в зависимост от медийния дискурс. Политиците правят опити, както при предизборните си кампании, да подчинят медийния дискурс на своите цели или с други суми да го превърнат във властови дискурс. Съществуващият властови дискурс не позволява истински публичен дебат върху проблемите на демократичното общество.
Медийният елит поема по-скоро функциите на PR - да изгражда имиджа на политиците, да ги митологизира и все още няма смелостта да развенчае изградения образ на един или друг. След 1989 година властващите не създадоха условия за размяна на мнения и идеи не само в публичното, но и в политическото пространство. Повечето от членовете на управляващите елити се сдобиха със своите постове в сферата на властта като възнаграждение за усърдието им по време на предизборните бъркотии, а не защото са компетентни или професионалисти. Тенденция на елиминиране по отношение на публичното има и в развитите демокрации, отбелязва Кристофър Лаш в “Бунтът на елитите и предателствата на демокрацията”, но по отношение на дебатите в политическото пространство това е оформяща се тенденция на самоизолация на властовия елит от останалите политически елити. Самоизолацията се проявява в липсата на диалог. А без диалога не можe да има правова държава, която позволява на индивида да защитава своите права и свободи. Налага се монологът като форма на единствено твърдение за истинност и аргументираност. Целта е да се прикрие страха от публичен дебат с останалите елити. Дебатът може да издаде некомпетентност и истинските интереси на елита в сферата на властта, представени като държавни интереси и застрашени да бъдат разкодирани само от медиите. 1.2. Функциониране на елитите във властта.
Властовият елит, чрез контрола на медиите и с помощта на услужлива част от медийния елит прави опити да превърне медиите в най-мощния инструмент за демокрация и да формира желаната нагласа към властта. Ориентацията на политиката на българските властови елити към опиране на медиите и използването им е причинена от отсъствието на политически традиции, опит, култура и наличието на интелектуално безсилие на властта. Но идеята за диригентите на обществото не съдържа хомогенност. Има фигури, от които зависи, и които зависят. Вътре в самия медиен елит има възелчета, които представляват медийни фигури, чието поведение е по-често съобразено с властови съображения.
Обяснение можем да потърсим във факта, че хората (слушатели, зрители, читатели) непрекъснато гласуват, всеки ден за своята медиа, нещо, което нито един политик не може да каже за себе си. В последните 10 години няма политическа партия, която да има добра активна избирателна аудитория за целия този период.
Демокрацията има бъдеще, ако има успехи в настоящия момент. Мит е, че общественото и личното мнение са изцяло продукт на медиите. Модерните медии поставят човека в ситуация на плуралистично медийно въздействие, където той за едно и също събитие получава различни информации и различни гледни точки - властови, политически, публични, вътрешни, външни.
Насочването на елитите към монополизирането на властта се изразява в тенденция на контрол над медиите, в стремеж за налагане на партиен контрол над властовите структури, които не са им подвластни. Това поведение е израз на самоцел за оставане в политиката. Създават се дублиращи се структури, които изземват функциите на вече изградени структури. Такъв е случая със Съвета за национална сигурност към МС, който повтаря съществуващия Консултативен съвет при президента. В “Маси и власт” Елиас Канети отбелязва, че чрез новите структури достъпът до информация се стеснява и “тайната се превръща в сърцевината на властта”.
Ако за период от време се вгледаме в определен отрязък от медийната картина, ще видим, че елитите у нас представляват едно затворено от кастов тип малцинство, което се стреми да манипулира и по този начин осуетява реализирането на демократичната идея.
Политическите елити оказват голямо влияние върху икономиката като забавят процеса на раздържавяване, като поставят в стагнация частното производство и бизнеса посредством данъците, участват в управителни съвети на банки и предприятия. Войната на правителството с Мултигруп през 1997 година е пример за това как политическите елити искат да определят правилата в бизнеса. Корумпираните елити не управляват в името на обществото, а в името на партия и личния си интерес, пише Р. Арон в “Демокрация и тоталитаризъм”. В състава на елита министър бе придобил прякора “Мистър 10 %”.
Властовите елити показват постоянна насоченост към отъждествяване на партийните интереси с държавните. Правителството “Костов” реализира един български феномен, при който изпълнителната власт налага своята воля над законодателната власт. Същото правеше и Виденов. Изпълнителната власт се налага и над президентската като се опитва да и отнема от правомощията. Но причините не могат да се търсят само във властовите елити, а и в слабата опозиция и в неразвитото гражданско общество. Опозицията залага на популистката слава и не може да предложи действени и резултатни алтернативни модели за утвърждаване на демократичния ред във всички среди на обществения живот. Гражданската инициатива е все още слаба.
Рационалните критерии за оценка, които се основават на инструменталните ценности като компетентност, независимост, решителност, се заменят с морални критерии, които се опират на предаността и покорството. В своите действия повечето политици следват интересите на своите лидери. В повечето случаи представители на медийния елит биха направили компромис със самите себе си, но не и с интересите не медията, която представят.
Тенденцията при политическия елит се проявява и при първото за страната социално-психологическо изследване на идеалния и реалния ценностен образ на депутати, извършено от Ц. Лилов през 1997 година. Изследването е модификация на световно известния ценностен модел на Шварц, включващ 11 типа морални и инструментални ценности. В йерархичната структура на ценностите на българския политик “идеалните образци на поведение с морален оттенък” са на върхово и на средно ниво при реалните образци на политиката. Но получената висока степен на корелация 0,8 между ценностните ориентации на идеалния и реалния образ на депутата води до заключението, че “самооценката на политически ангажираните лица в парламента” съвпада в много голяма степен с идеалните им представи за политика. Моралните ценности доминират над инструменталните при отделния политик. Меркантилизмът и конформизмът в самите партии намира изява във външното властово пространство под формата на “ловко замаскирани… социално значими прояви на толерантност и справедливост, имащи за цел да прикрият психологическия дискомфорт или принципните несъгласия с партийните ориентации”. Анализът на Лилов доказва и стремеж към независимост в политическата реализация, която се намира между индивидуализма и конформизма. Примери за това са разпадането на БББ и публично демонстрираните разногласия в някои парламентарни групи.
Политическите елити се стремят към изява. И за тях се отнасят изводите, направени от Лаш за американските елити, които според него се чувстват у дома си само когато са в движение, en route към конференции на високо равнище. Техният поглед към света е туристически и в никакъв случай не е перспектива, която би поощрила страстна преданост към демокрацията.
Българската политика изтласква непрекъснато темата за хората от обществената дискусия. Тя по-скоро обслужва интереси на глобалната политика и не се интересува толкова много от собственото си политическо пространство, което е изолирано от всекидневните проблеми на хората.
Ценностните преориентации на политическите елити поставят важния за бъдещето на демократичното общество въпрос: действително ли елитите, които идват на власт в името на демократичната идея, имат нагласа да й служат и да правят всичко за утвърждаването й или демагогски използват това за други цели.
Същността на елита, неговата социално-политическа роля се преценява първо и най-вече по неговите функции и поведение, а след това по лицата и неговите характеристики. Обобщените резултати от социологическо изследване “Елитът и промените в България” на агенция “Витоша Рисърч” от октомври-ноември 1998 година показват, че сред елита доминират все още силни авторитарни нагласи. Около 60 % от интервюираните 427 представители на елита от различни групи считат категорично или с определени уговорки, че България има нужда от силен водач, който да въведе ред в страната. И други социологически и политически анализи показват, че в началото на всяка успешна модернизация е имало авторитарен тип управление или доминираща роля на определен политически елит. [фиг.7] Правителството “Костов” имаше в началото на управлението си големи шансове да се превърне в център, около който да се формира политическа класа от гледна точка на заявената политическа воля за осъществяване на реформите - действие, характерно за политическите класи. Елитът на тази оформяща се политическа класа се опитва да култивира чувство на смелост, на решителност да се поемат рискове. Успешният ход на твърдата решителност следва да се свързва с поощряване на различни форми на граждански контрол, които да бъдат постоянни, защото корупцията във властите се усеща от хората.
Според изследването “Елитът и промените в България” представителите на националния елит оценяват степента на разпространение на корупцията в българското общество като висока [табл.1]. Използването на обществени ресурси за лични нужди, злоупотребата със служебното положение и даването на подкупи с цел постигане на различни незаконни цели се определят като устойчиви корупционни практики. У представителите на елита се запазва устойчивата нагласа на одобрение на пазарната икономика като най-подходящ модел за страната [фиг.3]. Слабо е нараснала политическата толерантност на елита. Все още продължават да съществуват радикални нагласи за целесъобразността от забраната на отделни политически партии [фиг.6 ]. Свободата на словото и независимостта на средствата за масово осведомяване се утвърждават като безусловна демократична ценност. Контролът върху “червената власт” от страна на правителството все по-категорично се отхвърля от
69,3 % от българския елит [фиг.8 ].
Отделихме толкова внимание на българския политически елит, защото той по принцип залага фундамента на новите социално-икономически отношения, на новата плуралистична политическа координатна система. Защото преди 10 години медийният елит беше изключително политически. Политическият елит включваше и всеки главен редактор, дори всеки журналист. Поради тази причина журналистите бяха идеолози, манипулатори на управляващата политика. Първостепенна журналистическа цел бе не да се показват новините, а да се предава желаната информация, предварително създадена от политическия елит. Журналистите трябваше да служат на информацията, така че тя да стане по-лесна за възприемане от хората. По време на комунистическата система думата информиране бе заместена от думата формиране, защото журналистите трябваше да формират убеждения и позитивни нагласи към комунизма.
Още от началото на преструктурирането на обществото по пътя на демократичните преобразувания медиите заедно с журналистическия елит започнаха да придобиват особено значение. Информацията, освободена от институционални и (не)формални контролиращи я механизми стана ускорител на промяната. Медиите много повече направиха за българската демокрация, отколкото се явяваха неин продукт. И тъй като медиите са стожери на обществото, всички политически сили насочиха вниманието си към формирането на новия медиен елит.
Теоретиците на журналистиката поставят следните въпроси: на каква основа се формира медийния елит, с каква власт и с какви компетенции. Като се вземе предвид продължителния процес на създаване, утвърждаване и отхвърляне на демократичния журналистически елит в западните демокрации, се установява колко бързо се развива този процес у нас и в останалите посткомунистически държави.
Обща характеристика за всички източноевропейски страни е, че при своята трансформация медийният елит използва до голяма степен стария елит, който употребява все по-активно демократична реторика, но запазва своя обслужващ характер и сервилност към политическите структури. Поради тази причина големият проблем е как трансформацията на медийния елит да бъде поставена по подходящ начин на демократични основи. В противен случай комунистическите модели на обществената комуникация могат да продължават тайно да властват, прикрити зад реториката на демократичното общество.
Демократичните модели имат за цел да доставят до реципиента обективна информация, за да може той да формира собствено отношение и мнение, което от своя страна ще допринесе до повишаване на качеството на индивидуалния и колективния живот.
Внедреният комунистически медиен елит се измества като цяло хаотично и по индуктивен път се развива нов полицентричен модел. В зависимост от степента н утвърждаване този начин е най-работещ при бизнес комуникацията, защото е свободен от наследството на миналото и в значителна степен използва модерните електронни медии. Появява се и нов вид обслужваща журналистика. Тези две страни на новия медиен модел са самоиздържащи се и носят печалба. Известните и наложили се медии се подпомагат от заинтересовани компании.
Проблем при трансформацията на медийния елит е т. нар. политическа журналистика, при която се поддържат партийните критерии и е трудно да се превключи от модела на аргумента на силата към модела на силата на аргумента. Най-големият проблем при създаване на медиен елит на всички посткомунистически държави е медиите да отхвърлят ролята на обслужващ политиците фактор и да се насочат към разследващата, активната обществена комуникация. За да отговорим на въпроса за формиране на представата за медийния елит трябва да видим мястото на медиите в обществената комуникационна система, какво е тяхното положение, превръщат ли се в реална сила за подобряване на обществения живот. За кратко време българските медии изминаха дълъг път от 1989 година досега. Появи се ново поколение журналисти. Паралелно се оформи тенденция на увеличение по жълтия стил на журналистиката, който извоюва да се съобщават непроверени факти и да се тиражират слухове, които не помагат обществото да разбере същността на проблема. В някои медии присъства и не особено висока чувствителност към въпроси, свързани толерантността, с човешките права.
Трудно се прави обобщение за българските медии и българската журналистика, защото има различни почерци на журналистическо представяне на живота, различни ракурси, много добри примери за добра журналистика и точно обратното. Всичко това е резултат от социалната промяна, от преобръщането на обществените ценности и налагането на нов тип гражданско общуване и промяна към обществен модел, който трябва да замести провалилия се комунистически модел. Пълното отваряне на българското общество не е постигнато. Но изследването на основните ценности, манталитети и тяхната способност за диференциране по отношение на обществото показва, че особена роля играят медиите. Те са посредниците на поведенческа мода. Основната им задача е да съобщят или не определен проблем, т.е. да определят параметрите на познаваемост на ежедневието на индивида. Това ги превръща в източник на нов тип власт. Тази власт не е задължаваща, не е санкционираща, а убеждаваща. По тази причина медиите са търсен съюзник в реализирането или поне споделянето на общата власт в обществото. В затворено общество като комунистическото медиите бяха използвани за пропаганда на официалния властови авторитет без да имат право да коригират изпълнението или неизпълнението на властови или социални инициативи. В отварящото посткомунистическо общество за първи път медиите заеха мястото си на истински посредник между инициативите на властовите авторитети (най-често държавата) и реакциите на обществото. В ролята си на посредници те осигуряват двустранен информационен поток - от обществото към институциите на властта и обратно. Медиите вече сами търсят проблемите, а не очакват те да се появят, не очакват политиците да ги формулират.
В условията на конкурентна информационна среда се появява необходимостта не просто от повече, а от алтернативно знание за ежедневието. Тази функция на медийното пространство отнема на общественото съзнание всякакви табута и забранени теми. Стига се до крайни форми - търсене на моментната сензация. Всяка сензация, по силата на това че е изненада, увеличава познавателния кръгозор на индивида и увеличава неговите очаквания за неочаквани до момента събития.
Но по-важна функция на медиите е възможността да транслират настроенията и нагласите на обществото до институциите на държавната власт. Нито една политическа или журналистическа организация не можа да съществува пълнокръвно и да увеличава влиянието си, без да има внимание и подкрепа от медиите. Чрез медиите гражданите могат да формират своето мнение за позицията на властовия елит по отношение на всеки отделен обществен проблем. Посредством медиите отделните граждани или група граждани имат възможност да представят официално и напълно легитимно мнението си пред властовите елити. По този начин медиите се явяват един от основните защитници на балансирания и демократичен обмен на мнения. Българската информационна среда все още не реагира напълно адекватно на ценностите на демократичното общество. Все още тя остава подвластна на конюнктурите, на актуалните за момента, а не важни за бъдещето обяснителни механизми. Присъства усещането за неизбежен провал, както на индивидуалните усилия за успех, така и на усилията на обществото да се модернизира. “Оцеляването” фигурира по типичния за отвореното общество начин, игнорирайки бъдещето време. Индивидът не се представя като самостойна ценност, най-често се поставя акцент върху неговите контакти на партньорство или конфликт с държавата. Изхожда се от утвърденото убеждение, че водещият интерес в конкурентната медийна среда е конфликтният. Медийното пространство не е напълно отворено за теми за доброволната гражданска инициатива. Не се отчитат легитимните възможности за граждански натиск върху институциите на властите за решаване на конкретни проблеми.
Негативните тенденции, които отдалечават журналистиката от общественото мнение се забелязват на ниво медии и власт.



ГЛАВА ВТОРА

Медиите и властта.

2.1. Медиите като условна власт
И медиите, и елитите са свързани с властта. За разлика от властващите елити медиите са тези, които обясняват на хората случващото се. До голяма степен от вестниците, радиото и телевизията зависи как хората ще разберат процесите в страната, как ще ги оценят, как ще реагират на тях. Съществува и едно не докрай съзнателно равнище, на което медиите моделират обществения живот. Изборът на новини, на темата за репортаж, на думите, с които се описва случващото се оформя среда на обществени настроения и очаквания. От тази среда особено в модернизиращото се общество като българското, зависи доколко обществото постига своите цели. Затова проблемът за диалога медии и власт е изключително сериозен. Този диалог не винаги е такъв, че да помага за изграждане на едно демократично общество.
За властващите елити се казва, че притежават власт или не. Смята се, че някои увеличават властта или я губят. Същото важи и за издателите на вестници, ръководителите на радио и телевизионни мрежи, по-изявените редактори, известните водещи на предавания и коментатори.
Упражняването на власт, подчиняването на едни на волята на други е неизбежно в съвременното общество - нищо, каквото и да е то не може да се осъществи без власт, пише в книгата си “Анатомия на властта” Джон Гълбрайт. Преди него немският социолог и политолог Макс Вебер предлага разбирането, близко до всекидневното, за което говорихме: властта е възможност за налагане на нечия воля върху поведението на други индивиди.
Общото виждане за властта е, че някой или някаква група налага своята воля, цел или цели на другите, включително на онези, които не са съгласни или враждебно настроени. Колкото по-голяма е способността да се наложи подобна воля и да се постигне съответната цел, толкова по-голяма е властта. Значителна част от успешно упражняваната власт е зависима от манипулирането с общественото съзнание, което е опит за прикриването й. Като пример Гълбрайт32 посочва внушенията, че в една демокрация цялата власт принадлежи на народа.
В съвременната демокрация властта е предимно условна. В сравнение с принуждаващата и компенсаторната власт, условната се упражнява чрез промяна на мисленето. Принуждаващата власт печели влияние или в случая подчинение с възможността си да налага различен избор, отклонението от който е достатъчно неприятно, така че собствените предпочитания се изоставят. Компенсаторната власт на свой ред печели подчиненост чрез използване на положително възнаграждение, като най-съществен израз в съвременните условия е паричното възнаграждение. Но онова, което изглежда естествено, удачно или правилно, принуждава индивида да се подчинява с убеждението, образоваността или социалното обвързване. Така подчиняването при условната власт изразява предпочитаната посока на поведение, а самият факт на подчиняване не се осъзнава.
Съвременният политически елит неминуемо и най-много разчита на условната власт, за което медиата му е необходима. Непосредствено внимание се обръща на пресконференциите, изявленията и други публични изяви, на всичко, свързано с медиите. Един политик може да си позволи в частен разговор да каже, че хората се нуждаят от напътствия. Но пред микрофона или телевизионната камера трябва да им говори за онова, което те като граждани искат да чуят. За медиите като цяло се знае, че играят голяма образователна роля. Обикновено те сами не признават това открито, а изтъкват, че целта им е просто да информират. За това, че става въпрос за власт, преследва се подчинението на едни хора на целите на други, можем да си дадем сметка по усилията и напрежението, обграждащи достъпа до медиите. Дискусиите, полемиките, свързани с манипулираните новини, изтичанията на информация и категоризирането по секретност са индикация за значимостта, която се отдава на въздействието върху мирогледа, мнението, нагласите като източник на власт. И журналистите, и политиците разбират, че става дума за основен инструмент в упражняването на власт. Политиците многократно са били скарани с медиите. До това се стига частично, обяснява Гълбрайт, защото медиите имат определена степен на контрол над достъпа на политиците до условната власт. А освен това идейното въздействие, преследвано от медийния елит, може да е в конфликт с въздействието, преследвано от политиците. Хората от политическия елит имат склонност да се изхвърлят в обещанията си относно очакванията на гражданите. По този начин се създава свръхпроизводство на очаквания и изчерпване на действителността. В този смисъл за политическата власт не е изгодно и дори опасно да формира нагласи за прекомерни очаквания. Може да се стигне до конфликт.
По принцип журналистите винаги са потенциална опасност за властта. Примитивните политици гледат на медиите като на свои и на чужди. Модерните политици поставят над всичко добрите си отношения с журналистическото съсловие като цяло и водят балансиран диалог. Така опасностите в отношенията власт - медии намаляват и се доизясняват при наличието на диалог.
Нарушаването на медийния баланс е по-опасно от икономически провал, защото медиите, ако искат ще представят и успеха като провал. Както, когато бъде нарушен политическия консенсус, когато липсва политически диалог, настъпва криза, така и когато бъде грубо нарушен медийният баланс, настъпва комуникативна криза. Пример за това е падането на кабинета “Ф. Димитров” от власт. Икономическите процеси бяха положителни, но кризата бе предизвикана от скандала с партньорите и преди всичко с медиите.
Днешните кризи на властта са кризи в комуникациите. Те се пораждат, развиват и разрешават в словесния свят. Кризата в управлението на Виденов е всъщност изцяло комуникативна криза. Правителството “Виденов” се провали в икономиката. Но само месеци преди кризата на властта повечето медии уверяваха, че управлението му е постигнало икономическа стабилизация. Кабинетът “Виденов” наруши медийния баланс, урони авторитета и интересите на журналистиката, последва прекъсване на диалога и с обществото.
Влиянието на медиите е с два основни аспекта на проявление - относно компетентността на медиите като степенуване по важност на явленията в обществото и относно начина, по който те изграждат и по-точн