krasivata_luvica
06-13-2007, 04:03
Здравейте. Търся анализ на някоя от следните теми от Гераците
1. Образът на Павел :arrow: http://www.slovo.bg/old/litforum/221/mmihaylova.htm
http://literatura.kabinata.com/gerazite.htm
"Гераците" се определя от критиката като "най-хубавата българска повест". Колкото и общо да звучи подобно твърдение, то има своите дълбоки основания. Целият трагизъм на човешкия живот е побран на нейните страници - трагизъм, идващ от недълготрайността на човешкото щастие и доминантата на страданието. В повестта откриваме всичко онова, заради което Елин Пелин е известен като "певец на българското села", но с уговорката, че тук мащабите са други. Става въпрос за използваната по-укрупнена жанрова форма. Тя дава възможност да се разкаже историята на едно семейство, която по-късно се доразвива в творчеството на Димитър Талев и Георги Караславов.
В "История на българската литература 1878-1944" Св. Игов припомня как се е зародил замисълът на повестта "Гераците": "... при една нощна среща на Елин Пелин на път от Байлово за столицата с един селянин, който водел малко дете, останало сираче, да му търси "някоя работа в София". В тази проста и трогателна човешка драма, в която се оглежда един неумолим социален процес, свързан с разпадането на скъпото на сърцето традиционно българско село, Елин Пелин инстинктивно долавя голямата тема."
Всяка литературна творба може да бъде прочетена по различен начин, като се акцентира върху различни нейни страни. Така "Гераците" може да бъде определена като "повест за разпадането на едно семейство" - процес, проследен на всички възможни нива. Нещо съдбовно се е случило и е нахлуло в установения патриархален ред, взривявайки го отвътре. Най-малкият син, Павел, любимецът, е напуснал бащиното гнездо, отивайки в града, защото освен всичко останало там животът е по-лек. Връщайки се, той донася със себе си не надежда за ново начало, а озлобление, болест и физическа разруха. Градът е и "непознат", и "враждебен" за селяните. Неслучайно "лошата болест" на Елка е донесена от Павел - пришълецът, човекът, появил се от друго място, станал чужд за най-близките си хора. Така болестта се превръща в метафора за отхвърлянето на града и възприемането му като извор на злото в човешкия живот. Много показателна е сцената на посрещането от близките: като чужд, с някакво нездраво любопитство, престорена любезност, със зле прикрита неприязън и с немалко страх /Елка/ в очакване на нова, непоправима беда.
Ако разпадането на семейството на Гераците може да се обясни с привнесеното отвън зло, то другата страна на проблема е, че патриархалното се ерозира и отвътре чрез девалвация на ценностите, върху които се е крепило здраво. Този морален стожер е майката - баба Марга - "душата на къщата". Нейният образ не е разгърнат от писателя. Той съществува във времето преди основното действие, но е важен, защото нейната смърт отприщва злото. Целостта на семейството вече е нарушена. Нейното място остава празно. Разбира се, че разпадът е съществувал и докато е била жива, без да се проявява, сякаш тя е била преграда пред него. Тя и старият Герак заедно са крепели семейството. Неслучайно стопанката и къщата се възприемат като едно цяло. Гибелта на жената е гибел и за семейното гнездо.
Йордан Герака остава сам. Твърдата му ръка отслабва, думата му вече "не тежи". Разпадът обхваща и отношението баща-синове-снахи. Синовната обич и почит изчезват; за снахите той се превръща в досадно бреме. Патриархалният ред е нарушен, а преди него е сринат моралният. Не се спазва една от десетте божи заповеди: "Почитай баща си и майка си..." Оттук може да се изведе и мотивът за вината. Материалното е надделяло над духовното. Точно по тази причина се извършва кражбата /всички смятат, че е Божан/ и се разделя бащиното имане, рупано с години и с нелек труд.
В основата на повестта може да се открие проблемът за отчуждението, типичен за модерната литература. Но за Елин Пелин това не е отчуждението вътре в личността. То има повече измерения. На първо място това е скъсването на връзката с труда и израждането на личността като последица от него. Особено ярко тази тенденция се проявява в образа на Павел. Животът му в града, общуването с леки жени, пиянството са последица от търсене на начин за приятно съществуване без труд. Докато малкият син демонстрира израждането на святото за българина отношение към труда и се превръща в носител на "градския морал", то при Божан трудът отприщва алчността, която също е отчуждение, но от човечността.
Разпадането на патриархалното начало личи и в отношенията между снахите в къщата на Гераците. Очевидно е, че не почитта към добрата, но строга и справедлива свекърва е поддържала сговора в къщата, а страхът. По този начин може да се обясни фактът, че кавгите избухват веднага след смъртта й. В голямата къща изпълзяват "като мии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли". Липсва моралният коректив. Елка, най-невинната, жертвата, събира върху себе си тяхната злоба и завист, породена от нейната доброта и красота.
Любовта и верността в семейството на Елка и Павел са отъпкани и осквернени. Нищо свято не е останало. И на този фон реално възниква един извечен въпрос - за доброто и злото, за неговата природа. "Той знаеше, че доброто и злото се излюпват в човека, както пиленцата се излюпват от яйцето, но той не знаеше защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца. Защо?" Няма отговор на този въпрос. Злото е и в човешката природа, и извън нея. А и за писателя по-съществени са последиците, нравствените катаклизми. Поради това крадецът на парите на Герака не е ясно и категорично назован. За Елин Пелин е по-важен фактът на извършване на престъплението, а не кой е обрал бащата. Още една от десетте божи заповеди е нарушена: "Не кради!".
Как централната тема за разпада на едно семейство е закодирана в образите? На първо място нека видим какво носят в себе си имената на героите. Прозвището Герак означава ястреб - граблива птица. За Един-Пелиновата поетика като цяло е характерно "двойственото отношение на писателя към едно и също явление, към една и съща негова черта, способността да го види от два съвършено противоположни зрителни ъгъла." Отчитайки това, от една страна, старият Герак е видян от писателя като "ястреб". Тоест, той е най-богатият човек в селото, "чорбаджията". Голямото му имане е плод на много труд, но и на алчност /на скъперничество - парите са скрити/. От друга страна, той е символ и на закрилника на домашното гнездо /като птицата/, сякаш от върха на големия бор бди над своето семейство.
Синовете на стария Герак носят "божии" имена - Божан, Петър, Павел. Противоречието и тук е налице, Божан е заподозрян в кражба. Петър е безволев, готов е да "измени", Павел носи у себе си разрушения морал и откъсването от семейството.
Снахите на Гераците нямат собствени имена в повестта. Те са само Божаница и Петровица. Представят се чрез мъжете си и в голяма степен дублират тяхното поведение, разбивайки чрез кавгите вкъщи семейната общност. Единствено Елка има индивидуалност - тя е постигната с болка, страдание и самота. Най-малката снаха на Гераците е и тяхна жертва. Всъщност в богатата къща никой не е щастлив, особено Елка. Тя е обичана и закриляна от баба Марта, но от зълвите си е мразена - заради хубостта и добротата, която носи в себе си, заради неспособността да отговаря на злото със зло. Тя и детето й се възприемат като "храненици", като натрапници, дошли сякаш отвън, за да си присвоят онова, което по право принадлежи на друг. Разбиването на установения патриархален ред е показано от Елин Пелин и чрез нарушаването на традицията за отдаване последна почит на покойник.
Семейството не присъства на погребението на Елка. В последния й земен път я изпращат чужди хора. Със сходна съдба е дядо Матей Маргалака - друг самотник, прибран "по милост". Доброто, което Гераците правят, се превръща в зло. Израждането на рода в лицето на Павел не само унищожава живота на Елка, но обрича малкия и син на самота - в големия град, където ще трябва да работи. В този смисъл финалът на повестта е повече от многозначителен. Така се опровергава тезата на д-р К. Кръстев: "Друга една обща слабост на Елин Пелин е неговото неумение да свършва - да "развърже" разказа със същите средства, същите сили, върху каквито е построил своята работа."
Бракът на Елка със сина на богатите Гераци, надеждите за щастлив живот всъщност се превръща в път към смъртта. Маргалака живее в - къщата, но и работи за Гераците, така че проявената към него "милост" съвсем не е безкористна - доброто не е в "чист вид".
Друг съществен проблем, на който трябва да спрем вниманието си, е за пространството и за времето. Средоточието на пространството в "Гераците" е домът. Той е бял; големият бор в двора се вижда отдалече. Къщата обаче е оградена. Всъщност оградата не само пази дома. Тя го изолира от останалите хора, от селото. Така Гераците се затварят напълно в своето пространство. Елин Пелин не сблъсква най-богатите хора с останалите жители на селото, дори посетителите на кръчмата остават анонимни.
Пространството на дома е лишено от белезите на уюта - домашната софра и огнището. Те не събират семейството. Когато Йордан Герака се разболява, храна му се носи отделно, в стаята му е тъмно и студено - като в гроб. Захаринчо, синът на Павел и Елка, остава без дом - извън очертанията на пространството, свързвайки се с пътя като топос.
Кръчмата като част от дома също търпи трансформации. От място, където хората се събират, за да поговорят, да обсъдят ставащото в селото, където стопанката баба Марга не разрешава "да се чуват кавги и мръсни приказки", тя се превръща в символ на запустението, обвита в паяжини.
Прагът на дома като част от пространството е съществен за разбиране на проблема за разрушаването. Там е застанал Павел. Според М. Бахтин той символизира кризата. Той е граница, разделяща външното от вътрешното пространство. Човекът на прага не нито вън от къщата, нито е влязъл в нея. Така малкият син на Герака е чужд и носи нездравия дух на града, но с нещо си остава селянин.
Що се отнася до времето, то неговото протичане в повестта е свързано със смяната на сезоните. И тук се забелязва принципът на двойствеността. Пролетта е начало на нещо ново, на обновление. За Герака с нея идва смъртта. Така тя се превръща в край. Къщата е разделена, дворът ограден, борът - отсечен. Старото е мъртво. Или казано с думите на Н. Георгиев, "настъпва срив на битийния тип време".
Творбата може да се анализира през призмата на символите, като се изхожда от мисълта на А. Ф. Лосев, че "... символът е различен от реалистичния образ само по това, че той не отразява просто действителността, а е и неин пораждащ модел." В този смисъл повестта би могла да се осмисли и като рушене на символите - бор, кръчма /подземие/, червеите в корените на дървото, змията, без обаче да се преувеличава сакралното значение на някои от тях. Същото се отнася и до фолклорно-приказното начало, защото "Гераците" е и разрушена приказка. В анализа може да се проследят промените в психиката и поведението на героите. Какъвто и модел да бъде избран, в центъра е семейството и от него като радиални нишки излизат всички социално-битови и морални връзки и отношения.
Цикълът от разкази “Под манастирската лоза” се възприема от критиката като различен, “нов” по отношение на “класическите” Елин-Пелинови разкази, писани до 1909 г. Според една по-усложнена представа /Искра Панова, Снежана Зарева/ “старият” и “новият” Елин Пелин съприсъстват в “Под манастирската лоза”, като под въздействието на новата морално-философска проблематика и стилизацията на средновековната българска книжнина “старите” особености на Елин-Пелиновия разказ претърпяват съществени промени. Стилизирането на старобългарския литературен образец, характеризиращ се с идеализация, символизация, абстрактен психологизъм и дидактика, довежда до превръщането на случката в илюстрация на една предпоставена теза, до схематизиране на героите, до развръзки-сентенции, до разрушаване на историческото и личното време, до промяна във функциите на пейзажа и диалога, до заличаване на хумористичната и иронично-пародийната дистанция на повествователя.
Ранните разкази от цикъла, писани през 1909 г. – “Отец Сисой” и “Светите застъпници” - по-очевидно от другите притежават особеностите на “класическия” Елин-Пелинов стил. По-късните разкази очертават набелязаните по-горе стилистични промени. Така “Под манастирската лоза” среща “стария” и “новия” Елин Пелин, цикълът се оказва “стилово двуезичен” /Снежана Зарева/.
Цикълът е “място на среща” не само на различни стилистични нагласи. Заглавието, мотото, въвеждащият разказ “Отец Сисой” ни подсещат за други възможни “срещи”.
От граматическа гледна точка заглавието “Под манастирската лоза” представлява обстоятелствено пояснение за място. Това ще бъде не само място на случващото се, както е например в “Светите застъпници”, а и място на разказването, както е в “Чорба от греховете на отец Никодим”. Въвеждащият разказ “Отец Сисой” обединява двете възможности на обстоятелственото пояснение: “Всеки ден от ония дълги, лениви и спокойни манастирски дни ние двама обядвахме заедно вън под сянката на гъстолистната лоза – великолепно украшение на тая света обител. /.../ На малката дървена масичка под лозата ние прекарвахме до вечерта в тихи и прояснени от вдъхновение разговори за бога, за света, за суетата на живота и загадката на смъртта.” Допълнителна важност обстоятелственото пояснение “под лозата” получава в сравнение с директния отказ на повествователя да уточни мястото /”С ваше позволение ще скрия името на манастира, гдето прекарах едно блажено лято, гостенин на добрия игумен отец Сисой”/ и времето /”едно блажено лято”, “ония дълги, лениви и спокойни манастирски дни”/ на случващото се. Тъкмо думата “лоза” отмества “настоящето” към библейските “миналите дни” на Аврам: ”Тя разстилаше над нас благословените си вейки, както ливанските кедри се разстилаха над главата на Аврама...” “Под лозата” уютно съсъществуват “обедите” и “съчиненията” на отец Сисой, виното, към което той има “особена слабост” и неговата мъдрост, “Под” думата “лоза” културната диахрония се оказва безпроблемна синхрония: в библейския си смисъл лозата е сакрално растение, защото се свързва с виното-Христова кръв; в езическите култове виното се свързва с опиянението, с връзката на човека и природата. Така думата приютява материалното и духовното, високите християнски значения и езическата празничност на опиянението, символиката на религиозния обряд и буквалността на бита.
“Лозата” е общото име, осигуряващо “място” на два, осмислящи се като антитетични културни модела, ключовата дума на текста синхронизира култури, които не просто са една след друга, но се осмислят и като една “срещу” друга. Лозата се оказва особеното хипотетично място, което, вънпоставено по отношение на времена, култури и ценности, може да снеме тяхната опозитивност, да ги превърне в “мъдрост”.
“Под лозата” са срещнати отец Сисой и анонимният повествовател като хора, принадлежащи на различни култури и “езици”, както цикълът “Под манастирската лоза” успява да срещне писаното и устното слово, “книгите” и “приказките”. Резултатът на срещата между отец Сисой и анонимния повествовател е удоволствието от споделената мъдрост. Разказите не бързат да завършат, завършването на цикъла дълго е отлагано /и въобще не е осъществено/ може би тъкмо поради тази причина.
Анонимният повествовател заявява намерението си да “разкаже” “приказките” на отец Сисой. И първият разказ “Светите застъпници” стилизира неговото “авторство” чрез “книжното”, черковно-славянското в изказа. Много скоро обаче словото не просто престава да бъде “двугласно”, но отпадат и маркерите на авторството въобще. Легендата, можем да кажем, приютява субективните гласове в имперсонална мъдрост, както книгата претопява различията между времената, културите и техните ценностни йерархии, срещайки “миналите дни” и “настоящето” в цитирането на църковно-славянския превод на Давидовите псалми, в играта на шрифтовете на мото и текст.
Десетте легенди проблематизират понятията за добро и зло, праведно и грешно, истина и лъжа. “Неопровержимата истина” е подложена на проверката на “живота” /”Светите застъпници”/. В сътворения от Бога свят доброто и злото се оказват трудно различими, взаимопроникващи се и еднакво необходими. Предпоставеното догматично знание за добро и зло, за праведно и грешно най-често нарушава установения от Бога ред и изисква намесата му, която чрез чудото възстановява хармонията и прави очевиден Божия промисъл. Опитът на хората да поправят битието като премахнат злото, греха, изкушението води до обратни резултати – до “жестоката идея за доброто” /”Пророк”/, до доброто като порок. Прекомерното, преувеличено добро се превръща в своята противоположност /”Очите на свети Спиридон”, “Огледалото на свети Христофор”, “Пророк”/.
Добро и зло не само взаимно се проникват /Пророкът е вкаменен, защото иска да “вкамени” понятията, да възстанови “разрушените” от живота граници между тях; героят от “Изповед” не може да се вмести в рамките на антитезата “свет човек”-“грешник” именно защото му липсва предпоставеното знание за праведно и грешно/. Те взаимно се подкрепят. Затова светите застъпници ще се съгласят с необходимостта от греха /”...не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен”/, Песоглавецът ще възвърне човешкия си облик, когато “направи добро и на най-лошия”, а дяволът парадоксално ще се окаже в ролята на “спасител” на хората, защото “изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят” /”Огледалото на свети Христофор”/. Така отец Сисой е “достоен”, именно защото е “недостоен” - неговото “снизхождение към грешните” е онова, което липсва на Песоглавеца и на Пророка, за да бъдат светци.
Разказът “Жената със златния косъм” стои някак встрани от тематичната ориентация на останалите легенди, доколкото не проблематизира нито доброто и злото, греха и праведността, нито пътищата, по които човек може да достигне до Бога, а по скоро пита за мястото на истината и лъжата в човешкото битие и щастие. Чудесата на Бога тук са отстъпили на “чудото” на “прекрасната, измамлива и сладка лъжа”, плод на човешката фантазия. И отново “под” единството на термина на сравненията – думата “лоза” – могат да бъдат срещнати мисъл и фантазия: “Мислите му пъплеха бавно, разклоняваха се, виеха се като лоза и се разлистваха гъсто”. “Фантазията му се разплете и разклони като лозите, които подрязваше”. Жанрът на легендата, която цикълът стилизира, осигурява територия за мисълта и фантазията, на поуката и чудото, на поуката от чудото на битието.
2. Образът на Петър :arrow:
http://literatura.kabinata.com/gerazite.htm http://www.slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=259
3. Образът на Божан :arrow:
http://temi-podgotovka.hit.bg/authors.html
:arrow: http://teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=693
:arrow: http://liternet.bg/publish2/ddobrev/geracite.htm
:arrow: http://search.pomagalo.com/?keywords=%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1% 82%D0%B5%20%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7&s=1
порови се малко тука може да ти послужи за нещо
:-$ :wink:
Благодаря предварително :roll: