Moderated:Трябва ми анализ на две стихотворения от П. Яворов [Архив]

sherry

06-13-2007, 17:26

Бъдещият народен поет, светлото лице на България, бяга от крайните песимистични идеи, настроения и абстрактни поетически построения. Неговият приятел проф. Шишманов също отправя своя горещ призив към Яворов: "Sorsum corda!" ("Горе сърцата!") - заради "бруталния регрес" в "Безсъници" (Яворов 1993: 404). И Вазов е доволен, когато Яворов превъзмогва онзи скепсис, който е херметизирал неговия дух (Яворов 1993: 399, 441).

Поетът, бог в себе си, и за двамата не е възторженият, възвишен романтик у някои представители на европейските литератури. В "Excelsior!" величествени образи на "мировата" скръб Вазов не демонстрира, нито пък Яворов прави това в "Към върха". В 1884 г. бъдещият народен поет е видял драматичния литературен човек, който не е само "плън с възторг". Възторгът от идеята за "път към върха" е свързан с човешки, не с титаничен "ужас". У Вазов дори "орлите/наравно с него фъркат из сините зари". Тази гледка направо вцепенява, картината за него става едва ли не апокалиптична и тайнствена:

И плън с възторг ужасен, той вижда, че орлите
наравно с него фъркат из сините зари.
покорно му се кланят отсрещните гори
и на реките тайни съгледва веч главите (итал. мой).

Дори посредством своя френетичен оксиморон "възторг ужасен" нашият поет като наш романтик през 80-те години на 19 в. щрихира представа за Славейковия тип "горд поет". В "Орисия" (1893) поетът от "Мисъл" "живее ден за ден", като за него животът е изконно синтезирана двузначна противопоставеност с ницшеанска версия: "За живот да му е свидно, от живота отчужден". "Върхът" - заветна цел, у Яворов не променя своя портрет. Вазовото "Надалече!" в "Към върха" става: "Нагоре, към върха!", което означава придвижване по абсцисата "axis mundy", но с посоката единствена: Върхът, горе, към Бога. И към себе си. Движението в себе си тук направо ранява душата:

И с кърви нозете
пътека бележат по урви, скали.

И той, сроден с полета на Вазовите орли, "лети към върха", без да открива във висинето недостижимо своето "аз":

Нагоре, към върха! И с кърви нозете
пътека бележат по урви, скали:
човек - на орела той няма крилете,
но ей го, надминал самите орли.
И в адския въздух на пладня гореща
от радост безумец умора не сеща (итал. мой).

У двамата поети пътуването по висинето вледенява, студът в душата направо поражда някаква мистичност - ненационална, която иска да промени напълно земната карта. Интересно е, че такива настроения у Вазов е наченало да създава и движението "по хоризонтала", защото вече се е появило онова духовно, което надживява битово-блатното, възземайки се над релефа на материалния свят. Но и усилието, което стои над човешките възможности, е на границата с пристъпите на лудостта. Силни, едва ли не шизофренични са набезите у двамата "напред" и "нагоре", към Върха. Вазовият "безумец" не смогва да извърви Пътя нито леко, нито докрай. Защото този "път" е осеян с ужаси и болки, ирадиирали от "страшинето" долу. Не като у ницшеанец, но и Вазовият взор надолу е "страшината", която наподобява едва ли не "ужасите" на Е. А. По от "Спускане в Майелстром" например. И погледът му към звездите също не радва, тъй като пътят към светлия Връх е колкото "стръмен", толкова и още повече загадъчно "плъзгав".

На всякоя минута той спира се, почива;
озърта се надолу и види: страшине!
Погледнува нагоре: ужасно вишине,
по-плъзгаво, по-стръмно - сърцето му се свива.

Другата реторична прослава на лудостта в следващата Вазова строфа от "Exelsior!" също няма ницшеански дух - колкото и силен да е смутът у Вазовия поет - безумец. Това е смут невероятен, който обаче не спира емоционалния порив. И все оцелява - подемът към върха, възхождането към него не спира. А лудостта дори активира:

И казва: "Луд съм бил! Кой други като мен
долината оставя - над ямите да лази?
Стремление безумно! Що диря тука ази?"
И казува: "Да, луд съм! - и пак върви смутен".

Превъзмогнатата у Вазов тленност отваря ефира за Върха - като слава и вечност. Последната строфа от "Към върха" на Яворов говори и за отделяне, и за общуване в концепцията за човешката личност като многоструйна космична безкрайност. Различността идва от това, че Вазов все пак, и въпреки всичко, превзема заветния връх към славата, макар че при него тя - две години само след това, в "Ековете", е съкрушителната измама:

"Лава! Лава!"

Всъщност и при Вазов мотивът "Връх" е дихотомна непостигнатост, той е апел в драматичното придвижване "нагоре" до истината, всъщност до блаженството на хармонията - на самата велика хармония на естеството, позната от "езерната школа" в Англия. И за двамата търсачи на Връх го има драматичното спиране по пътя към Върха, който вече носи и философски заряд: "върхът" става символ на недостижимо себепознание, мъчителен път по незатварящия се никога Кръг. Вазовото страдание е отправната точка, откъдето Яворовият Връх добива още по-драматичен облик като Път единствен към Истината: "В страданието истина познах". Там са заложени разминаващите се сенки, там са безпределните безсъници, преди да се поеме пътят към Върха. У него Страданието е залог за изграждане на цялостния философско-естетически модел на поетческата мисъл (Велчев 1979: 7-29). Не на Вазовия.

В последната строфа на "Към върха" страданието се превръща в ключ да разчетем целия цикъл "Безсъници". Там Върхът като вечност остава енигма. "Нощ безконечна", той води пряко към Яворовата "пустиня", която символизира едва ли не първичния хаос - Отвъдното, онова движение при нищото-нещо, което според Еклисиаст се повтаря, за да го има светът (Яворов 1993: 11, 22). Това е началото на дошлото незнайно кога и откъде познание "по" пътя (Живков 2001: 24). И у двамата срещаме апотеоз на страданието, върха апокалиптичен, който убеждава, че светът все пак е познаваем.

Източник - кабината.ком