¬.¬
07-15-2007, 11:02
Кратки анатомо-физиологични данни за сърцето
Сърцето представлява кух мускулест орган, разположен зад стернума, в лявата половина на гръдния кош. Сърдечната кухина е разделена на четири отделения две предсърдия и две камери.
Предсърдията и камерите са разделени помежду си от преграда /септум/. Между дясното предсърдие и дясната камера е разположен клапен отвор /трикуспидална клапа/. Между лявото предсърдие и лявата камера е разположен също клапен отвор /митрална клапа/.
Между лявата камера и аортата е разположен още един клапен отвор /аортна клапа/. Кръвният поток от венозната мрежа чрез белодробните вени попада в дясното предсърдие и оттам в дясната камера.
Посредством ритмичното си свиване дясната камера изтласква кръвта в белите дробове, където тя се окислява и отделя въглеродния двуокис. След това кръвта посредством кръвоносни съдове се влива в лявото предсърдие и лявата камера. Чрез ритмичното свиване на лявата камера кръв та се изтласква в аортата.
Сърдечната стена се състои от три слоя. Мускулният слой е най-развит. Той се нарича миокард и е разположен между вътрешния и външния слой на сърдечната стена. Вътрешният слой е много тънък - той покрива вътрешността на предсърдията, камерите и клапните отвори,изграден от ендотелни клетки, и се нарича ендокард.
Външният слой на сърцето представлява двупластова торбичка. Единият пласт покрива сърцето и плътно приляга към миокарда и се нарича епикард. Външният пласт на сърдечната торбичка /педикард/ е отделен с тясна цепнатина от епикарда. Между двата пласта /епикард и педикард/ има оскъдно количество течност, за да се намали триенето между двата пласта по време на сърдечните контракции.
Само за едно денонощие сърцето се свива /съкращава, контрахира/ около 100 хиляди пъти, като през него преминават около 70 000 литра кръв.
Сложната, жизненоважна функция на сърцето определя и голямото индивидуално и социално значение на сърдечните заболявания.
Сърдечна недостатъчност
Сърдечната недостатъчност представлява състояние, при което сърцето не получава достатъчен приток на кръв от венозната система, не може да изтласква необходимите количества кръв, с които да задоволява потребността на органите и тъканите от кислород и хранителни вещества или е на лице увеличено налягане - застой на кръвта във венозната система зад отслабналата част /лява или дясна/ на сърцето.
Хроничната левокамерна сърдечна недостатъчност
Най-често се причинява от:
1. Артериална хипертония /в 54% от случаите/;
2. Хронична исхемична болест на сърцето /ХИБС/ - 30% от случаите;
3. Клапни сърдечни пороци /в 10% от случаите/.
Нерядка причина са заболявания на миокарда, вродени сърдечни пороци, разширение /коарктация/ на аортата и други малформации и заболявания.
В резултат на развила се левокамерна сърдечна недостатъчност настъпват редица промени в циркулацията на кръвта /хемодинамиката/ и признаци от страна на редица органи и системи. Създават се условия за поява и равитие на белодробен застой, а по-късно - и на повишено налягане в белодробните артерии.
Болните се оплакват от задух, кашлица с отделяне на белезникави и кръвенисти храчки. Установяват се хрипове в дадните долни части на белите дробове. Количеството кръв, което преминава през бъбреците намалява, и в резултат на това намалява количеството на отделяната урина /олигурия/. В организма се задържат натриеви йони и вода, което предизвиква покачване на телесното тегло и поява на отоци.
В по-късен стадий се развива и дяснокамерна сърдечна недостатъчност с обременяване на дясната камера и дясното предсърдие и увеличение на черния дроб.
Задухът е постоянен, даже и в покой, отоците по краката се увеличават, устните и краищата на пръстите посиняват, кашлицата и отделяните храчки постепенно изтощават болните. Те се оплакват от крайно безсилие, безсъние, загуба на апетит.
Остра лявокамерна сърдечна недостатъчност /кардиална астма/
Острата лявокамерна сърдечна недостатъчност настъпва бързо. Най-честата причина са бързото покачване на артериалното налягане /хипертонична криза/ и острият инфаркт на миокарда. Кардиналната астма настъпва най-често нощем или при физическо усилие. Болните се събуждат от задух с дразнеща кашлица.
В хода на асматичния пристъп те отделят белезникави и кръвенисти пенести храчки, отначало единични, а по-късно - обилни. Със или без лечение кардиналната астма преминава за минута или за няколко часа, като дишането постепенно се нормализира, кашлицата и храчките намаляват и изчезват. Не винаги се наблюдава белодробен оток.
Лечението на кардиналната астма и на белодробния оток се провежда по правило в интензивно болнично отделение. Прилагат се диуретици, кардиотоници, кислород, спазмолитици, по показание - антихипертензивни и аналгетични медикаменти. В хода на интензивното лечение се изяснява произходът на острата лявокамерна сърдечна недостатъчност, вкл. развитие на миокарден инфаркт, хипертонична криза, остър миокардит и други заболявания.
Прогнозата е сериозна. Тя се подобрява при трайно подобрение на основните причинни заболявания, предизвикващи кардиална астма.
Профилактиката се състои в грижливо отношение към всички болестни състояния, предразполагащи и причиняващи остра лявокамерна сърдечна недостатъчност, ефективно лечение на заболявания, които водят до отслабване на миокарда на лявата камера, провеждане на закалителни процедури, подходящо климатолечение, физкултура с тренировъчен характер, поддържане на нормално артериално налягане.
Хронична дяснокамерна сърдечна недостатъчност
Тя представлява състояние, при което дясната сърдечна камера недостатъчно ефикасно изтласква към белодробния съдов ствол постъпилата от венозната система кръв. Най-честата причина за развитието на това състояние са хронични обструктивни заболявания на бронхите и белите дробове /хроничен бронхит, белодробен емфизем, хронична пневмония, бронхиектазии, пневмофиброза и други/. Тя е често усложнение на късния стадий на лявокамерната сърдечна хронична недостатъчност.
Много важен признак на това болестно състояние е подуването на шийните вени и усилване на тяхните пулсации. Черният дроб се увеличава и се опипва уплътнен и леко болезнен в дясното подребрие. В последствие постепенно се развива чернодробна фиброза и цироза с поява на асцит /набиране на течност в коремната кухина/. По краката се появяват умерено изразени отоци. В много случаи отоците са по-разпространени и обхващат гърба, кръста и половите органи. Поради намаления кръвоток в бъбреците диурезата намалява /олигурия/. По видимите лигавици се наблюдава цианоза.r
Лечението се състои в подобряване и излекуване на основните заболявания, които причиняват появата и развитието на това болестно състояние, както и отстраняване на предразполагащи и предизвикващи фактори. Лекарственото лечение включва прилагане на кардиотоници, диуретици, спазмолитици, витамини, кислород, отхрачващи и антибактериални средства. При подобрение се предприема климатолечение, физкултура и физикални процедури.
Прогнозата е сериозна. При чести изостряния на причинните заболявания и развитие на чернодробна цироза прогнозата е крайно неблагоприятна.
Профилактиката се състои в предпазване от хронични бронхобелодробни заболявания, водещи до поява и развитие на дясностранна сърдечна недостатъчност. Забранява се тютюнопушенето.
Тотална /двустранна/ сърдечна недостатъчност
Обикновенно двустранна /двукамерна/ сърдечна недостатъчност се развива на основата на лявокамерна сърдечна недостатъчност, която в последствие се усложнява и с дяснокамерна сърдечна недостатъчност. В някои случаи тя се дължи на заболявания, засягащи едновременно двете камери - исхемична болест на сърцето, миокардит, миокарден инфаркт, аортно-митрален порок, хронична обструктивна бронхобелодробна болест, белодробна болест, белодробна тромбоемболия с белодробен инфаркт и други.
Характерните признаци са задух, отоци, цианоза по видимите лигавици, намалена диуреза, увеличен черен дроб, асцит, съчетани с признаците на основните белодробни и сърдечно-съдови заболявания, довели до развитие на тотална сърдечна недостатъчност.
Лечението се провежда в болнично заведение. Прилагат се диуретици, кардиотоници, кислород , антибактериални и отхрачващи средства, бронхолитици, витамини, по показание - кортикостероидни и други медикаменти.
Прогнозата е неблагоприятна, а при настъпили усложнения - абсолютно лоша.
Степени на сърдечната недостатъчност
Лявокамерната сърдечна недостатъчност се разделя на три степени:
I степен болните получават задух при обикновено физическо натоварване;
II степен - болните получават задух при незначително физическо натоварване /II а/, и в покой /II б/;
III степен - наличие едновременно на лявокамерна и дяснокамерна сърдечна недостатъчност с асцит, чернодробна цироза, отоци, дихателна недостатъчност, цианоза по видимите лигавици.
Болестното състояние при III степен на сърдечната недостатъчност не се поддава на лечение, то е необратимо и завършва със смърт.
Нарушения на сърдечния ритъм
Сърцето осъществява своята дейност посредством свивания на сърдечната мускулатура в резултат на ритмични електрически импулси. В сърдечния мускул се намират клетъчни структури с особено устройство, които образуват възбудно-проводната система на сърцето.
В тази система се генерират електрически импулси, които се разпространяват във всички мускулни клетки на миокарда и предизкикват мускулни съкращения /свивания, контракции/.
Основните електрофизиологични свойства на сърцето са: автоматизъм, проводимост, възбудимост и рефрактерност.
Автоматизъм е способност на клетките на възбудно-проводната система да създават електрически импулси спонтанно, през определен интервал от време.
Проводимостта е свойство на всички миокардни клетки да провеждат тези електрически импулси към съседни клетки. Възбудимостта е способност на миокардните мускулни клетки да се активизират електрически от различни дразнители.
Рефрактерността е невъзможност на тези клетки да се активизират по време на съкращението на сърцето.
Нормално сърдечната дейност се характеризира с определен, правилен и постоянен ритъм на съкращения на сърдечния мускул. Честотата на сърдечните съкращения се променя с възрастта. При новородени деца тя е средно 140 удара в минута, при 16-18-годишни - 67 удара в минута, при 47-годишни лица - 72 удара в минута, у по-възрастни - 80-84 удара в минута.
Средната честота у възрастни е 60-80 удара в минута. Нарушенията на сърдечния ритъм се наричат аритмии. Аритмиите се дължат на преумора, на нервно напрежение, тютюнопушене, злоупотреба на алкохол или кафе и редица сърдечни заболявания. При увеличение на сърдечната честота над 100 удара в минута /за възрастни/ и равномерен правилен ритъм на сърцето се говори за синусва тахикардия. При забавяне на сърдечната дейност под 60 удара в минута и правилен ритъм се говри за синусова брадикардия. С понятието синусова аритмия се означават периодите на смяна на забавен с учестен ритъм и обратно.
В някои случаи синусовата аритмия е физиологична - сърдечният ритъм се ускорява при вдишване, а се забавя при издишване. Тази аритмия се нарича дихателна, тъй като е зависима от дишането.
Друг вид разстройство на сърдечния ритъм са екстрасистолите. Те представляват пръбързани сърдечни удари в хода на нормалната сърдечна дейност, след които настъпва по-продължителна пауза до следващия нормален сърдечен удар. Обикновено екстрасистолите се усещат субективно като кратко "спиране" или "прескачане" на сърцето.
По своя произход екстрасистолите биват предсърдни и камерни. Както предсърдната, така и камерната тахикардия и брадикардия представляват тежко нарушение на сърдечния ритъм. Те обикновено се дължат на заболявания на миокарда, които засягат и сърдечнопроводната система, нерядко имат пристъпен и преходен характер и се преодоляват след лечението.
При редица заболявания на миокарда се развива абсолютна /трайна/ аритмия, която не се повлиява от лечение. При този вид аритмия съществува и пулсов дефицит: сърдечната честота е винаги повисока от пулсовата честота /напр. при 70 сърдечни удара в минута пулсовата честота, т.е. - честотата на периферния пулс, е 55-60 удара в минута/. При състояние на екстрасистолия и абсолютна аритмия се удължава следекстрасистолната пауза и настъпват пристъпи с временна загуба на съзнанието /т.н. пристъпи на Адамс-Стокс/. Тези пристъпи са с преходен характер.
Лечението се провежда с прилагане на антиаритмични лекарства и лекуване на основното заболяване, предизвикващо аритмията.
Прогнозата на повечето видове аритмии е благоприятна. По показание се прилага инструментално лечение - имплантация на пес-мейкър с трайно регулиран нормален сърдечен ритъм. Болните с имплантиран пес-мейкър са под системно лекарско наблюдение, чрез което работата на пес-мейкъра редовно се контролира.
Ревматизъм /болест на БУЙО-СОКОЛСКИ/
Ревматизмът представлява инфекциозно-алергично възпалително заболяване, засягащо съединителната тъкан, с предимна локализация в сърцето, ставите и централната нервна система. Болестта започва остро, протича хронично с периоди на изостряне.
Обикновено след преболедуване от ревматизъм се развиват сърдечни клапни пороци, наречени ревматични. Най-често от ревматизъм боледуват деца и млади хора. Честотата на заболяването е 1-2%, т.е. - приблизително на всеки 100 души един боледува от ревматизъм.
Ревматичната болест е последица от инфекция, причинена от стрептококи. Найчесто стрептококите се заселват и развиват в носоглътката, като причиняват ангина, синуит, скарлатина. Около 3% от преболедувалите от стрептококова инфекция заболяват след това от ревматизъм.
Решаваща роля за поява и развитие на ревматичната болест има повишената чувствителност на организма и имунната му система към стрептококите. Стрептококите предизвикват ревматично заболяване само когато организмът стане свръхчувствителен към тях. Съществуват данни, че в някои случаи ревматизмът се предизвиква от вируси /вирусна инфекция/. Като общи предразполагащи фактори се сочат простуда, влага, студ, недохранване.
Стрептококите /особено бета-хемолитичните стрептококи/ съдържат мощен антиген. В резултат на имунната реакция антиген-антитяло в организма се развива тежко увреждане на съединителната тъкан, което засяга сърцето, централната нервна система, ставите на ръцете и краката.
Средната продължителост на ревматичния пристъп е между 3 и 6 месеца, много рядко повече. След първия ревматичен пристъп почти у половината болни се развива сърдечен клапен порок. След всеки последващ ревматичен пристъп броят на болните с оформяне на сърдечен клапен порок все повече нараства.
В зависимост от локализацията на ревматичния възпалителен процес се обособяват няколко болестни форми на ревматизма:
1. Сърдечна - с предимно засягане на сърцето;
2. Мозъчна /церебрална/- с предимно засягане на централната нервна сис тема;<
3. Кожна;
4. Ставна - с предимно засягане на стави;
5. Смесена.
Ревматичният процес се развива на пристъпи. Първият ревматичен пристъп се среща при деца и подрастващи /юноши и девойки/. Той се предшествува от възпаление, предизвикано от стрептококи /фарингит, тонзилит, синуит, скарлатина, порядко фурункул или абцес на кожата. Две до три седмици след такава стрептококова инфекция започва ревматичен пристъп.
Най-важните признаци на ревматичния пристъп са:
1. Покачване на телесната температура до и над 38 градуса С;
2. Интоксикация на организма;
3. Поява на полиартрит;
4. Поява на кардит/ендо-, мио-, перикардит;
5. Поява на хореаминор;
6. Поява на кожен ревматизъм.
Повишената температура се нормализира след 3-4 седмици, а понякога и по-рано. Болните обилно и често се изпотяват.
Ревматичният полиартрит представлява увреждане на ставите. Големите стави /коленни, лакътни, глезенни, гривнени/ се подуват, стават болезнени в движение и покой, кожата върху тях се зачервява. Обикновено ставното възпаление е добре изразено около седмица, след което затихва - отокът, болката изчезват, движенията в ставите се възстановяват. Понякога ревматичният пристъп засяга междупрешленните дискове и ставите на пръстите на ръцете.
Засягане на сърцето се наблюдава в около половината от болните след прекаран първи ревматичен пристъп. Увреждането и възпалението на сърцето протичат по-дълго време и в повечето случаи се развива постепенно сърдечен клапен порок. Най-често болните се оплакват от лесна умора, обща отпадналост, сърцебиене, учестена сърдечна дейност /тахикардия/ в покой и в легнало положение, стягане в сърдечната област.
Хореа минор представлява ревматично възпаление на централната нервна система. Тази ревматична форма се среща порядко, предимно у момичета. Появяват се бързи неконтролирани движения на главата, краката и ръцете, често придружени с емоционална лабилност. Нерядко хорея минор протича съчетано с ревматичен полиартрит и кардит. Заболяването продължава средно 9 до 15 седмици, а в някои случаии до 2 години. Във възстановителният период движенията на главата и крайниците постепенно се нормализират, но у някои болни двигателните нарушения остават трайни.
Лечението на първия ревматичен пристъп трябва да се провежда в болнично заведение и по изключение - в домашна обстановка. Прилагат се противоревматични лекарства /салицилати и други/, витамини, антибиотици, кортикостероиди, противоболкови препарати, покой. След преминаване на ревматичния пристъп се предприема по показание трайна санация на налични активни инфекциозни огнища /тонзили, грануломи, отит, синуит и други/. Всеки последващ ревматичен приситъп налага активно лечение, тъй като се увеличава рискът от прогресиращо развитие на сърдечен клапен порок.
Прогнозата на първия ревматичен пристъп е добра при ранно лечение. Прогнозата на ревматичния кардит е неблагоприятна, тъй като постепенно се оформя траен ревматичен сърдечен клапен порок. Прогнозата на хореа минор е добра при ранно лечение. При трайна мозъчна симптоматика прогнозата е сериозна и неблагоприятна.
Профилактиката на ревматичната болест е първична и вторична. Първичната профилактика се състои в трайна и окончателна санация на инфекциозни огнища /тонзлитит, отит, синуит, фарингит, гранулом/, избягване на влага, простуда и други увреждащи фактори.Вторичната профилактика изисква също трайна санация на инфекциозни огнища, пеницилинова профилактика с депопрепарати за 5 години, десенсибилизация на органзма с медикаменти и закалителни процедури, санаториално-климатично лечение. Преболедувалите от ревматизъм деца подлежат на диспансерно лечение, наблюдение и контрол, като сръкът за това се определя от лекар-ревматолог.
Инфекциозен ендокардит
Инфекциозният ендокардит представлява възпалителен процес, засягащ вътрешния слой на сърцето /ендокарда/. Заболяването се причинява от болестотворни микроорганизми, най-често /в почти 90% от случаите /от стрептококи и стафилококи. Причинителите попадат в кръвта от различни инфекциозни огнища в организма и по кръвен път достигат до ендокарда.
Различават се две основни болестни форми на инфекциозен ендокардит - остър и подостър. Най-честият признак на инфекциозния ендокардит е повишената телесна температура. При остър инфекциозен ендокардит телесната температура е повишена до 39-40 гра дуса С и е придружена от втрисания. При подостър инфекциозен ендокардит тя е в граници 37,5-38,5 градуса С, с редки и по-слаби втрисания.
Общите изяви на болестта са обща слабост, загуба на апетит, обилно изпотяване, отслабване на тегло, по-рядко ставни и мускулни болки. Кожата е бледа-жълтеникава. Появява се тахикардия както при усилие, така и при покой. Понякога се появяват малки кожни възелчета с червеникав цвят по възглавничките на пръстите на ръцете и по дланите. При повече от половината болни се развива сърдечна недостатъчност поради миокардит или оформяне на сърдечен клапен порок. Нерядко далакът се увеличава /спленомегалия/ и се опипва в лявото подребрие, - гладък и умерено болезнен.
Често усложненията на инфекциозния ендокардит са артериалните тромбоемболии, причинени от откъснати тромби, изходящи от възпалителното огнище в ендокарда. Тромбоемболиите, особено в мозъка и бъбреците, причиняват тежки усложнения-парализи и бъбречен инфаркт с развитие на бъбречна недостатъчност.
Нерядко у болните се наблюдават повторни тромбоемболии. Тромбоемболиите са инфектирани и създават ново инцекциозно огнище в мозъка, бъбреците, а и в други органи /мозъчен абсцес, чернодробен или далачен абсцес и други/. При тромбоемболия в белите дробове се образуват множество абсцеси.
Лечението се провежда в болнично заведение. Прилагат се широкоспектърни антибиотици - артериално, венозно и мускулно след идентифициране на бактериалния причинител в хемокултура. Предприема се по показание санация или отстраняване на налично инфекциозно огнище - източник на ендокардита. Лечението трябва да продължи до постигане на трайна стерилизация на кръвта при контролни системни хемокултури.
Прогнозата е сериозна, а при рецидиви и наличие на тромбоемболични инциденти и сърдечна недостатъчност - неблагоприятна.
Профилактиката се състои в предпазване от бактериална инфекция и трайно саниране на налични инфекциозни огнища в организма /тонзили, отит, синуит, грануломи от зъбен произход, кожни инфекции, вкл. фурункул, абсцес, флегмон, панарициум, стрептостафилодермия, тромбофлебит и други.
Сърдечни клапни пороци
Митрална стеноза /стеснение на митралната клапа/
Митралната стеноза представлява стеснение на митралния клапен отвор, който съединява лявото предсърдие с лявата камера. Стенозата предизвиква затруднение при преминаването на кръвта от лявото предсърдие в лявата камера.
При всяка камерна диастола количеството на преминаващата от лявото предсърдие в лявата камера кръв е по-малко от нормалното, и постепенно количеството кръв в лявото предсърдие се разширява. Налягането в лявото предсърдие се увеличава, а в лявата камера се понижава. Лявата камера изтласква недостатъчно количество кръв в аортата. От лявото предсърдие покачването на налягането се пренася в белодробните артерии и в дясната камера с последваща дяснокамерна сърдечна недостатъчност.
Митралната стеноза е най-често придобита и е последица на прекаран ревматичен ендокардит. Много рядко тя може да бъде вродена.
Основното оплакване е задух. Освен това налице са обща отпадналост, лесна умора, тежест в гръдния кош, сърцебиене. При по-изразена митрална стеноза се установява цианоза на видимите лигавици, кашлица и ваденe на храчки, понякога кръвенисти.
Лечението на митралната стеноза е консервативно и оперативно. Консервативно лечение се провежда при по-лекостепенна митрална стеноза с подходяща обезсолена диета, противоревматични медикаменти /вкл. кортикостероиди/, диуретици, витамини, кислород, отхрачващи и други средства.
При по-тежка степен на митрална стеноза по показание се пристъпва към оперативно лечение - предприема се операция за клапна ендопротеза, като по този начин се отстранява стенозата и се възстановява нормалния кръвен ток през клапния отвор.
Митрална инсуфициенция /митрална недостатъчност/
Митралната недостатъчност се характеризира с невъзможност на митралната клапа да затвори плътно левия предсърдноклапен отвор по време на сърдечната систола. Поради това част от кръвта преминава от лявата камера в лявото предсърдие по време на камерната систола.
Порокът се причинява най-често от възпалителен процес - ревматичен ендокардит и инфекциозен ендокардит. В по-лека форма на болестта липсват оплаквания. При по-тежко изразена митрална недостатъчност настъпва задух, кашлица с отделяне на белезникави храчки, сърцебиене и постепенно развитие на дяснокамерна сърдечна недостатъчност.
Лечението на митралната инсуфициенция е консервативно и оперативно. Консервативното лекарствено лечение се състои в прилагане на кардиотоници, диуретици, отхрачващи медикаменти при наличие на сърдечна недостатъчност. При по-тежка степен на митрална недостатъчност и по показание се предприема оперативно лечение - извършва се пластична реконструктивна операция с поставяне на клапна ендопротеза. С това се отсранява клапния порок и се възстановява нормалният кръвен ток през клапния митрален отвор.
Комбиниран митрален порок /стеноза и инсуфициенция/
Твърде често митрална стеноза и митрална недостатъчност се развиват едновременно и комбинирано. При този сърдечен комбиниран клапен митрален порок се наблюдава митрална стеноза, която преобладава и относителна митрална недостатъчност. Болестната картина съчетава признаците на стенозата и на недостатъчността на митралната клапа, като кръвния застой в белите дробове и дясностранната сърдечна недостатъчност са силно изразени.
Лечението на комбинираният сърдечен клапен порок е като при митралната стеноза и митралната недостатъчност. Консервативно лечение е с използуване на кардиотоници, диуретици, отхрачващи средства. По показание се пристъпва към операция - клапна ендопротеза. По такъв начин се отстранява комбинираният митрален порок и се възстановява нормалният кръвен ток през митралния клапен отвор.
Профилактиката се състои в активно лечение на инфекциозни заболявания, които причиняват развитие на клапен порок.
Аортна стеноза
Аортната стеноза се характеризира със стеснение на аортния клапен отвор. По време на свиването /систолата/ на лявата камера кръвта трудно и в недостатъчно количество се изтласква през стеснения клапен отвор в аортата.
Най-често аортната стеноза е последица от ревматично възпаление на ендокарда и аортната клапа. Много по-рядко тя се дължи на атеросклероза. Изключително рядко се касае за вроден сърдечен клапен порок.
Болните за дълго време нямат оплаквания, дори при значително изразена стеноза. В по-напреднал стадий настъпва световъртеж, появяват се задух при усилия, кашлица с отделяне на ръждиви храчки. Понякога след физическо усилие за кратко време болните изпадат в безсъзнание.
Лечението е консервативно и оперативно. При по-лека степен на аортна стеноза се провежда лекарствено лечение с кардиотоници, диуретици, спазмолетици, отхрачващи и други средства. За дълго време стенозата се преодолява от мощния миокард на лявата камера. При по-тежка степен на стенозата и при показание се прибягва до оперативно лечение. Извършва се пластична операция с клапна ендопротеза. С това се премахва стенозата и се възстановява нормалният кръвен ток през аортния клапен отвор.
Прогнозата за дълго време е добра. Прогнозата при успешна клапна ендопротеза също е добра при липса на усложнения.
Профилактиката се състои в избягване или активно лечение на ревматични и инфекциозни заболявания, причиняващи аортна стеноза.
Аортна недостатъчност
Придобитата аортна недостатъчност най-често е последица от прекаран ревматичен или инфекциозен ендокардит, а много по-рядко - на прекаран сифилис. Освен това аортната недостатъчност може да бъде последица от просъществувала артериална хипертония, атеросклероза на аортата или травма.
Леката степен на аортна недостатъчност не причинява оплаквания. При средно тежката и тежката степен аортна недостатъчност настъпват задух при физически усилия, силна болка зад гръдната кост, кашлица. Установява се голяма пулсова амплитуда /по-висока стойност на систолното, и пониска стойност на диастолното артериално налягане/.
Лечебният подход е подобен на този при аортна стеноза. При по-изразена аортна недостатъчност се прибягва до операция - клапно ендопротезиране.
Прогнозата и профилактиката са същите, както при аортната стеноза.
Комбиниран сърдечен аортен порок /аортна стеноза + аортна недостатъчност/
Най-често този порок се дължи на прекаран ревматичен ендокардит. Много по-рядко той е последица на дегенеративен процес /атеросклероза/ и рядко представлява вродена аномалия.
Болестната картина се определя от признаците на преобладаващата стеноза или недостатъчност.
Лечението е като при стеноза. По показание се прибягва до оперативно лечение - клапна ендопротеза, чрез което се отсранява порокът и се възстановява нормалният кръвоток през аортния клапен отвор.
Прогнозата при ранно и своевременно консервативно или оперативно лечение е добра. При настъпили усложнения тя се влошава.
Профилактиката се състои в предпазване и активно лечение на ревматични и други заболявания, които засягат клапния ендокардит и водят до оформяне на комбиниран аортно-клапен порок.
Хронично белодробно сърце
Заболяването се xарактеризира със задебеляване /хипертрофия/ и разширяване /дилатация/ на дясната сърдечна камера. С напредване на болестта се развива дясностранна сърдечна недостатъчност. Главната причина за развитие на белодробно сърце са хронични заболявания на дихателната система, които водят до покачване на кръвното налягане в белодробната артерия при заболявания на дихателната система.
Най-чести причини за развитие на хронично белодробно сърце са хроничният бронхит, бронхиалната астма, белодробния емфизем, хроничната обструктивна болест на бронхите и белите дробове /ХОБББ/, бронхиектазната болест, белодробната туберкулоза, пневмосклероза, професионални белодробни заболявания /силикоза, азбестоза и други. Тютюнопушенето, замърсеният и запрашен въздух, алергията, студ и влага са предразполагащи фактори.
Болестната картина отначало се владее от признаците на хроничното бронхобелодробно заболяване и дихателната недостатъчност. По-късно се развива дясностранна сърдечна недостатъчност. Задух се появява и в покой, цианозата по видимите лигавици, кашлицата и отделянто на храчки се засилват. Черният дроб се увеличава и се напипва в дясното подребрие - гладък и с умерена плътност и болезненост. Появяват се отоци по краката. Много често у болните се установява язва на стомаха или дуоденума.
Лечението е консервативно. Прилагат се кардиотоници, диуретици, отхрачващи лекарства, антибиотици и химиотерапевтици, кислород, инхалации. След подобрение се предприема климато-лечение, физикални процедури.
Прогнозате е сериозна. При нарастване на дихателната и сърдечната недостатъчност и при настъпили инфекциозни /бактериални и вирусни/ усложнения тя се влошава и става крайно неблагоприята.
Профилактиката се състои в отбягване или отстраняване на заболявания на дихателната система, които причиняват дихателна недостатъчност, обременяват дясната сърдечна камера и водят до развитие на дясностранна сърдечна недостатъчност. Освен това е наложително да се отстранят и всички други причинни и предразполагащи фактори на околната битова и професионална среда.
Миокардит
Миокардитът представлява възпалително заболяване на сърдечния мускул. Възпалителният процес в миокарда обикновено настъпва като последица на друго заболяване на организма - инфекциозно, инфекциозно-алергично или инфекциозно-токсично.
Най-често причина за развитие на миокардит е ревматизъм, възпаление на носоглътката, пневмония, дифтерия, скарлатина, сифилис, вирусна инфекция, особено грип, рубеола, морбили, варицела, паротит, полиомиелит и други.
Обикновено болните изпитват обща отпадналост, лесна умора, имат умерен задух, понякога и в покой. Нерядко те се оплакват от тежест и болка в областта на сърцето и сърцебиене. Кожата е бледовата, по устните често се установява цианоза. Пулсът е участен и мек, артериалното налягане е понижено. Телесната температура е леко повишена за продължително време - понякога за два и повече месеца.
Лечението е консервативно. Болните се лекуват в болнично заведение, особено при остра и подостра форма на миокардита. Прилагат се антибиотици, химиотерапевтици, витамини, кортикостероиди, кардиотоници, противоалергични и противоревматични средства, по показание - кислород. Хроничният миокардит изисква продължително домашно-амбулаторно лечение. При всеки случай с миокардит е необходимо изясняване на неговия произход.
Прогнозата е сериозна. При настъпили усложнения /сърдечна и дихателна недостатъчност/ тя се влошава и става неблагоприятна.
Профилактиката се състои в отбягване или бързо отстраняване с активно лечение на всички причинни заболявания от инфекциозно вирусно, бактериално или алергично естество.
Перикардит
Перикардитът представлява възпаление на сърдечната обвивка /торбичка/. В миналото най-честа причина за поява и развитие на перикардит е била туберкулозата. Понастоящем най-чест е ревматичният перикардит, както и перикардитът, причинен от вирусна инфекция.
Нерядко перикардитът се причинява от стафилококи, стрептококи, пневмококи и други бактерии. Съществува и неинфекциозен перикардит, причинен от токсични вещества, алергени, йонизиращо лечение. В хода на възпалението често в перикардната празнина се натрупва секрет - серозен, гноен, кървав.
При остър перикардит най-характерен признак е внезапно настъпила и усилваща се болка в сърдечната област. Болните са бледи, изплашени, шийните вени са подуват, черният дроб се опипва увеличен, гладък и умерено болезнен. При бързо набиране на перикарден излив се появява задух, който постепенно се усилва.
Острият перикардит изисква спешно лечение в интензивно болнично заведение. Прилагат се антибиотици, химиотерапевтици, болкоуспокояващи, кортикостероиди, кислород. По показание се предприема перикардна пункция с евакуация на перикардния излив.
Хроничният перикардит протича с образувания на сраствания между двата перикардни листа. Такива сраствания нерядко са масивни и пристискат сърдечния мускул.
Главното оплакване на болните е постоянният задух, който се усилва и при малко усилие. В последствие задух се явява и при покой. Кожата е бледовата, а видимите лигавици - синкаво-бледи. Черният дроб се напипва увеличен, гладък и болезнен. В по-напреднал стадий на преден план са признаци на прогресираща двустранна сърдечна недостатъчност.
Лечението на хроничия перикардит е консервативно и оперативно. Прилагат се кардиотоници, диуретици, антибиотици, химиотерапевтици, кортикостероиди, кислород, инхалации. По показание се предприема оперативно лечение - отстраняване на срастванията на перикарда, които компресират сърдечния мускул и ограничават неговата систолнодиастолна дейност.
Прогнозата на перикардита е сериозна, особено при закъсняло лечение. Прогнозата на гнойния перикардит и на перикардните сраствания е неблагоприятна, особено при развитие на двустранна сърдечна недостатъчност.
Хипертонична болест
Високото артериално налягане е много често и широко разпространено заболяване в света и у нас. В зависимост от причините, които го предизвикват, покаченото артерално налягане се разделя на хипертонична болест и симптоматична /вторична/ хипертония.
Хипертоничната болест /първична, есенциална хипертония/ представлява самостоятелно заболяване. Вторичната /симптоматична/ хипертония е последица от други заболявания - бъбречни, ендокринни, сърдечно-съдови и други.
Измерването на артериалното налягане сутрин след събуждане, на гладно и след спонтанно уриниране дава стойностите на основното /базално/ артериално налягане. По стандарта на СЗО /Световната здравна организация/ стойностите на нормалното кръвно налягане са 135-140/85-90 мм живачен стълб.
Хипертоничната болест се среща по-често у лица занимаващи се с умствен труд, съпроводен от нервно-психическо пренапрежение. У жени нерядко болестта възниква по време и след климакса. За развитие на хипертонична болест от значение са наследствени фактори, които са недостатъчно изяснени. Като предразполагащи фактори се приемат тютюнопушене и злоупотреба с алкохол.
Честотата на болестта е по-висока у мъжете /в съотношение 2,6:1 спрямо жените/. През последните години се наблюдава нарастване на честотата на заболяването всред по-млади възрастови групи лица /между 25 - 40 години/.
В началния стадий липсват оплаквания. Хипертонията се открива случайно при изследване по друг повод или при профилактичен преглед. Единственият признак е наличие на повишено артериално налягане над приетите нормални стойности. Тези стойности са отначало колебливо повишени, по-високи вечер или при нервно-психично напрежение. Постепенно повишените стойности на артериалното налягане трайно се задържат.
Ранните оплаквания са главоболие, нарушен сън, шум в ушите, сърцебиене, лесна умствена и физическа умора. Главоболието е по-изразено сутрин след сън и вечер след работа. То обикновено е локализирано в челната и тилната област и има "стягащ" характер. В по-късните стадии на болестта оплакванията придобиват постоянен характер, а стойностите на артериалното налягане се стабилизират в граници 150-180/95-110 мм живачен стълб.
В хода на болестта често настъпват хипертонични кризи, с бързо и рязко покачване на артериалното налягане до и над 190/115 мм живачен стълб и засилване на главоболието. Кризата е с различна продължителност - от 1-2 часа до 3-4 дни и се съпътства от силно главоболие, нерядко гадене и повръщане, световъртеж, намалени зрение и слух, сърцебиене, треперене.
Понякога се наблюдават епилептиформени гърчове с временна загуба на съзнанието, слуха, зрението. Гърчовете се дължат на преходен мозъчен оток. В хода на по-тежка хипертонична криза може да настъпят усложнения - мозъчен инсулт или сърдечен инфаркт. В по-късните стадии на болестта се увреждат жизнено важни органи. Развива се т.н. хипертонично сърце с хипертрофия и склерозни изменения главно на лявата камера и сърдечните съдове, с развитие на лявокамерна недостатъчност. Развива се бъбречна склероза с бъбречна недостатъчност.
В мозъка настъпва т.н. хипертонична енцефалопатия с недоимачно кръвооросяване и мозъчен инсулт. В очните дъна се появяват кръвоизливи и се уврежда зрението. Сърдечният инфаркт и мозъчният инсулт са много по-чести у болните от хипертонична болест в сравнение с лицата с нормално артериално налягане /в съотношение приблизително 6:1/.
Лечението е консервативно. Обикновено болните без оплаквания не са склонни към лекарствено лечение. Целта на лечението е трайно да се понижи артериалното налягане до достигане нормални или близки до нормалните стойности /до и под 140/90 мм живачен стълб/. Назначава се подходящ диетичен режим, с ограничаване на готварската сол и мазнините от животински произход.
Препоръчва се щадящ рационален ритъм на работа, осигуряване на 8-часов нощен сън, закалителни процедури, физически натоварвания под контрол, избягване на силни емоции и нервно-психично пренапрежение. Забранява се тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол.
Лекарственото лечение включва прилагане на редица медикаменти, които понижават артериалното налягане до граници, близки до нормалните. Всички тези антихипертензивни медикаменти се приемат по лекарско назначение и постоянен контрол върху артериалното налягане. Освен това се назначават диуретици, сънотворни, нервно-успокоителни и други препарати.
В хода на лечението cе изясняват най-подходящите антихипертензивни лекарства. Медикаментозното лечение е продължително и трудно, като дозировката трябва постоянно да се коригира и приспособява с оглед на развитието на болестта. Понастоящем съществува голям избор на ефективни медикаменти, повлияващи повишеното артериално налягане.
Прогнозата на болестта е различна според нейната степен и тежест. При леката и средно-тежка форма и при грижлив диетичен, хигиенен и лекарствен режим прогнозата е благоприятна и добра. При по-тежка форма на болестта и особено при зачестили хипертонични кризи и настъпили мозъчни, сърдечни, бъбречни и очни усложнения пронозата се влошава и става неблагоприятна. При неовладаемо, т.н. злокачествено развитие на заболяването прог нозата е абсолютно лоша.
Профилактиката се състои в поддържане на здравословен диетичен, хигиенен и професионален режим, избягване на тютюнопушене и злоупотреба с алкохол, упражняване на полезен спорт, включително туризъм, отстраняване на състояние, водещи до емоционален стрес. Целесъобразно е поддържане на подходящо поднормено телесно тегло и наблюдение върху стойностите на артериалното налягане.
Симптоматична хипертония
Покачването на артериалното налягане, което настъпва в хода на други заболявания, се определя като симптоматично /вторично/. Общоприета е следната квалификация на симптоматичната хипертония:
1. Хипертония при бъбречни заболявания;
2. Хипертония при нарушения в кръвната циркулация;
3. Хипертония при ендокринни заболявания;
4. Хипертония при кръвни заболявания;
5. Хипертония при увреждания на централната нервна система;
6. Медикаментозна хипертония, предизвикана от някои медикаменти.
Стойностите на артералното налягане са обикновено трайно повишени, но повечето болни постепенно се адаптират към тях и оплакванията им от хипертонията са слабо или умерено изразени. Усложненита, които настъпват, са същите както при есенциалната /първична, самостоятелна/ хипертонична болест.
Лекарственото, диетичното, хигиенното и друго лечение е като при хипертоничната болест, но е съобразено и с наличното основно заболяване, в хода на което се развива симптоматичната артериална хипертония.
Прогнозата зависи от тежестта на хипертонията и на основното заболяване. При настъпили усложнения тя е неблагоприятна.
Профилактиката включва всички мероприятия, предвидени за хипертоничната болест и основното заболяване, довело до симптоматична артериална хипертония.
Атеросклероза
Атеросклерозата /артериосклероза/ представлява общо съдово заболяване на организма, свързано с нарушение на мастната обмяна.
То се характеризира с увреждане на големите и средните артерии: Голямата стена задебелява и по вътрешната й страна се образуват атеросклеротични плаки, които стесняват артериалния лумен /просвет/. Атеросклерозата е едно от най-честите и разпространени заболявания. Нейните усложнения са често причина за смърт и инвалидизиране.
Атеросклерозата е болест предимно на възрастните хора, но през последно време тя все по-често засяга и лица в зряла и млада възраст.
Причините за развитие на болестта са сложни и ненапълно изяснени. Съществува връзка между честотата на атеросклерозата и някои вредни фактори на външната среда /т.н. рискови фактори/. Колкото повече рискови фактори действуват едновременно, толкова вероятността за развитие на атеросклероза е по-голяма.
Рисковите фактори се разделят на три групи - метаболитни, ендогенни и екзогенни. От метаболитните фактори най-голямо значение има увеличеното количество на липидите в кръвта.
Счита се, че това е основен рисков фактор за развитие на атеросклероза. Колкото е по-високо съдържанието на липида холестерол в кръвта, толкова по-често и по-тежко е увреждането на артериалната стена. Към ендогенните фактори се отнасят възрастта и полът - атеросклерозата у жени се развива по-късно в сравнение с мъже. Съществува и наследствена обремененост. Много по-често боледуват лица, чийто родители и близки роднини боледуват от атеросклероза.
Много хронични заболявания способстват и ускоряват развитието на атеросклероза: хипертонична болест, захарен даибет, заболявания на черния дроб и половите жлези, затлъстяване, подагра и други. Към екзогенните фактори спадат хранителният режим с консумация на много мазнини от животински произход, тютюнопушене, злоупотреба с алкохол. В редица случаи екзогенните фактори остават неизяснени.
Болестната картина е твърде разнообразна. Преобладават оплаквания от нарушено кръвоснабдяване на жизнено важни органи. При атересклерозата предимно на мозъчните артерии болните се оплакват от шум в ушите, намаление на слуха, главоболие,световъртеж, намаление на паметта, треперене, безсъние, нарушено равновесие в покой и при ходене, често развитие на мозъчен инсулт.
При атеросклероза предимно на сърдечните артерии често е налице стенокардия, лесна умора, ритъмно нарушение. Редовно усложнение е настъпване на сърдечен инфаркт. При аортна атеросклероза оплакванията са като при атеросклероза на сърдечните артерии. Твърде често аортната болка е много силна и продължителна. При атеросклероза на бъбречните артерии и тяхните клонове се развива артериална хипертония, понижение на бъбречния кръвоток с настъпване на бъбречна склероза и бъбречна недостатъчност.
Характерно усложнение на атеросклерозата е запушване на съда или разкъсване на артериалната стена с последващ инфаркт, кръвоизлив или гангрена. Разпространената атеросклероза протича с оплаквания, съответствуващи на тези при предимна локализация в мозъка, сърцето, бъбреците и от съпътствуващата артериална хипертония.
Лечението е консервативно. Назначава се диета бедна на мазнини и то от растителен произход. В храната преобладват белтъчини от млечен произход и въглехидрати, зеленчуци и плодове. Употребата на готварска сол силно се ограничава или изключва. Тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол се забраняват. Назначават се лекарства, които понижават нивото на липидите в кръвта и подобряват кръвооросяването /пирамем, цинаризин, фезам, новфилин, еуфелин, прениламин, дузодрил, липостабил, атеропракт, гевилон, леципек и други/. Лечебният ефект е несигурен и краткотраен.
Понастоящем не съществува специфична профилактика.Профилактичн значение имат диетичен режим с повече зеленчуци и плодове, белтъчини от млечен произход, умерена употреба на въглехидрати и малко количество мазнини от растителен произход, ограничена употреба на готварска сол. Превантивно значение се отдава на умереното физическо натоварване, климатолечението, забрана на тютюнопушенето и отбягване на злоупотреба с алкохол.
Исхемична болест на сърцето /ИБС/
Исхемичната болест на сърцето представлява увреждане на сърдечния мускул в резултат на недостатъчно кръвооросяване, което причинява кислороден недостиг в миокарда.
Исхемичната болест на сърцето се изявява в следните основни форми:
1. Стабилна стенокардия /ангина пекторис, гръдна жаба/;
2. Нестабилна стенокардия;
3. Инфаркт на миокарда;
4. Миокардиосклероза. ИБС е широко разпространена болест.
Основна причина за развитието й е атеросклерозата на сърдечните /коронарните/ артерии. Атеросклерозата се установява при почти 90% от болните със стенокардия и инфаркт на миокарда.
Към рисковите фактори за развитие на ИСБ се отнасят повишеното съдържание на холестерол в кръвта, артериална хипертония, тютюнопушенето, наднормено телесно тегло, обездвижването, захарен диабет и други. Особено опасно е съчетаването на два и повече рискови фактори едновременно - тогава вероятността и възможността за развитие на ИБС нарастват повече от четирикратно.
Твърде често стенокардията се провокира от студ, влага, вятър, газирани напитки, емоционален стрес. Главният признак е стенокардната болка, предизвикана от остър или подостър кислороден недоимък в сърдечния мускул.
Болката е локализирана в сърдечната област, зад гръдната кост, като често се излъчва в лявото рамо, ляватa плешка, лявата ръка, или е разпространена в целия гръден кош. Понякога тя има притискащ и парещ характер. При раздвижване болката се усилва. Болката продължава няколко минути /до 12-15 минути/ и бавно преминава. Рядко болковия пристъп е придружен от гадене и повръщане. През болковия период болният е блед и уплашен.
Лечението е медикаментозно. Упортебяват се лекарства, които предизвикват бързо разширяване на коронарните артерии, подобряват кръвооросяването на сърдечния мускул и нормализират кислородното съдържание и кислородния достъп в миокарда /нитроглицерин, нитрет, антистенокардин, нитроминт, нитролонг, сегонтин и други/.
Прогнозата при своевременна лекарствена намеса е добра. При състояние на затегнато протичане /стенокарден статус/ прогнозата е сериозна и се покрива с прогнозата на сърдечния инфаркт.
Профилактиката се състои в своевременно и активно лечение на всички състояния и заболявания, които представляват рискови, предизвикващи и предразполагащи фактори за развитие на исхемична болест на сърцето и стенокардия /атеросклероза, захарен диабет, затлъстяване, артериална хипертония и други. Отстраняване на вредни екзогенни фактори /тютюнопушене, злоупотреба с алкохол, консумация на големи количества мазнини, студ, влага, вятър, емоционален стрес и други/.
Инфаркт на миокарда
Инфарктът на миокарда представлява исхемична некроза, т.е. - загиване на част от тъканта на сърдечния мускул поради недостатъчното му снабдяване с кръв и кислород. Миокардният инфаркт е една от най-тежките форми на исхемичната болест на сърцето. Той има голямо социално значение поради високата инвалидност и смъртност, които причинява.
Обикновено инфарктът се наблюдава в активната зряла възраст /40-65 г./, но през последното десетилетие в рамките на нарастване на честотата му се установява и зачестява в по-млада възраст. До около 55-60-годишна възраст мъжете боледуват много по-често от инфаркт в сравнение с жените. След 65-годишна възраст заболеваемостта от сърдечен инфаркт у мъжете и жените започва да се изравнява.
Съществуват редица рискови фактори, които самостоятелно или в съчетание един с друг причиняват миокарден инфаркт. Поважни от тях са:
1. Възраст. Установено е, че атеросклрозата, исхемичната болест на сърцето и миокардният инфаркт се срещат много по-често в по-напреднала възраст;
2. Психоемоционален стрес, т.е. често психическо и нервно пренапрежение в семейната, битовата и професионалната среда;
3. Артериална хипертония. Нелекуваната артериална хипертония представлява много висок рисков фактор. Почти 34% от инфарктно болните се установява просъществувала артериална хипертония;
4. Захарен диабет. Почти 52% от диабетиците в късните стадии на болестта страдат от исхемична болест на сърцето и сърдечен инфаркт с висока смъртност;
5. Затлъстяване, наднормено тегло, особено в по-младата възраст;
6. Продължително тютюнопушене, особено консумация над 10 цигари дневно в продължение на повече от 20 години;
7. Обездвижване или заседнал начин на живот;
8. Наследствена /фамилна/ обремененост. Съществуват много семейства и фамилии, в които честотата на сърдечния инфаркт е много висока - достига до 68%.
Най-характерният болестен признак е силната и продължителна пристъпна стенокардна болка. Тя се локализира зад гръдната кост и е стягаща, притискаща, режеща, разкъсваща, нетърпима. Тя продължава повече от 15 минути и не преминава след прием на нитроглицерин. Най-често болката настъпва в ранните сутрешни часове, но може да се появи по всяко време на денонощието. Тя се разпространява в лявото рамо, по лявата ръка, към лявата плешка, долната челюст. В някои случаи болката се появява в горната част на корема както при остро коремно заболяване, напр. пробив на стомашна или дуоденална язва или остър панкреатит. Макар и по-рядко сърдечният инфаркт може да е безболков /т.н. безболкова форма, която е по-честа у диабетиците/. Типичната инфарктна болка в много случаи е съпроводена от гадене, повръщане, възбуда, уплаха, общо неспокойствие. Артериалното налягане се понижава, а телесната температура слабо се повишава.
В хода на миокардния инфаркт настъпват усложнения:
1. Кардиогенен шок със рязко спадане на артериалното налягане и колапс;
2. Остра лявокамерна сърдечна недостатъчност с белодробен оток;
3. Руптура /разкъсване/ на сърдечния мускул в областта на засегнатия участък;
4. Тромбоемболия на белодробната артерия, на аортата и артериите на долните крайници. Тези усложнения са причина за високата инвалидност и смъртност на болните.
Лечението на инфаркта се провежда в специализирано интензивно кардиологично заведение. Прилагат се медикаменти за продължително обезболяване, кардиотоници, диуретици, антиаритмични лекарства, кислород. След преминаване на острия период на болестта се провежда рехабилитация в санитарна обстановка.
Прогнозата на миокардния инфаркт е сериозна. Въпреки подобрената лекарствена помощ и интензивното ранно лечение смъртността през последните години у нас и в света показва тенденция към нарастване. Това се дължи на по-голямата честота на настъпилите тежки усложнения и по-голямото съчетано дйствие на рискови фактори.
Профилактиката се състои в отстраняване на най-важните рискови фактори - емоционален стрес, тютюнопушене. Важна профилактична цел е нормализиране на наднорменото телесно тегло, активното лечение на захарния диабет и артериалната хипертония, повишаване на физическата активност. Преболедувалите от миокарден инфаркт подлежат на системен диспансерен контрол и инструктаж за хигиенно-диетичен режим и домашно-амбулаторно лечение.
Миокардиосклероза
Миокардиосклерозата е хронично заболяване на сърдечния мускул, при което сърдечните мускулни клетки намаляват на брой, като на тяхно място се развива наместваща съединителна тъкан. Най-честата причина за развитие на миокардиосклероза е атеросклерозата. По-рядко причина може да бъде прекалено възпалително заболяване на миокарда /миокардит/.
Развитието на миокардната склероза при атеросклероза е последица от хронично намаляване на снабдяване на сърдечния мускул с кръв и кислород. В хода на заболяването се понижава съкратителната функция на миокарда и постепенно настъпва сърдечна недостатъчност. Когато разрастващата се съединителна тъкан засегне проводната система на сърцето се появяват ритмични нарушения.
Главното оплакване на болните е появата на задух - отначало при усилие, а покъсно и при покой, след обилно нахранване или по време на сън /т.н. кардиална астма/. У някои болни се среща и стенокардна болка. Настъпила сърдечна недостатъчност представлява най-тежко усложнение на болестта.
Лечението е консервативно - с диета, хигиенен режим и лекарства. Диетата включва употреба на пресни зеленчуци и плодове, белтъчини от животински произход с ограничаване на мазнините и готварската сол. Забранява се тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол. Хигиенните мерки включват физическо натоварване, туризъм, закалителни процедури, климатолечение.
Прилагат се медикаменти с противовъзпалително, съдоразширяващо и антиатеросклеротично действие, вкл. витамини, новфилин, антикоагуланти, цинаризин, пирамем, фезам и други. Отсраняват се наличните активни инфекциозни огнища. Усложненията и прогресиращата сърдечна недостатъчност се лекуват в болнична обстановка.
Прогнозата на компенсираната миокардиосклероза е добра. Прогнозата на нелекуваната и усложнената миокардиосклероза е сериозна и неблагоприятна.
Профилактиката се състои в навременно лечение и отстраняване на инфекциозни огнища и заболявания, причиняващи миокардна склероза /артериална хипертония, захарен диабет, миокардит, атеросклероза/. Необходимо е максимално отстраняване на рисковите фактори от хранително и хигиенно естество, вкл. забрана на тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол.
Сифилистичен аортит
/възпаление на аортата при сифилис/
Аортата е най-големият артериален съд у човека. Тя започва от лявата камера на сърцето, образува дъга и продължава през гръдния кош и корема, залегнала в близост до гръбначния стълб. Ниско под пъпа се разделя на два големи артериални клона /артерии/, които кръвоснабдяват органите в таза и долните крайници.
От аортата излизат различни по големина артериални съдове, които кръвоснабдяват органите в главата, гръдния кош и корема. Възпалението на аортата се нарича аортит. То се причинява от микроорганизми при различни инфекциозни заболявания - ревматизъм, стрептококова и стафилококова инфекция и други. Особен интерес представлява възпалението на аортата при сифилис - сифилитичен /луетичен/ аортит. Възпалителният процес обхваща стената на аортата. Той се причинява от сифилитичната спирохета, която попада в стената на аортата и предизвиква хронично възпаление.
Сифилитичният аортит се среща най-често във възрастта между 35 до 55 години, като засяга по-често мъжете /в съотношение спрямо жените 6:1/. Аортитът предизвиква стесняване на устията на артериите, излизащи от аортата. Освен това на много места по протежение на аортата се образуват торбовидни разширения на аортната стена /аневризми/.
Дълго време болните нямат оплаквания. По-късно се появява болка зад гръдната кост - спонтанна, след физическо усилие, след нахранване, нервно-психическо напрежение. Нерядко болката се появява нощем и има притискащ и дълбаещ характер. Понякога се установява продължително умерено повишение на телесната температура. Сифилитичният аортит обикновено се съппровожда от лявокамерна сърдечна недостатъчност.
Лечението е консервативно. Прилагат се антибиотици и химиотерапевтици, витамини, специфични противосифилитични медикаменти. Настъпилите усложнения, главно сърдечната недостатъчност се лекуват в болнично заведение.
Прогнозата на сифилитичният аортит е сериозна. Усложненията допълнително влошават прогнозата. Профилактиката се състои в ранно и ефективно лечение на началните стадии на сифилиса и избягване на полови сношения със съмнителни партнъори.
Болест на Рейно
Това заболяване се характеризира с нарушаване в регулацията на кръвоснабдяването в крайните части на ръцете. Предразполагащи фактори са: физическо и психическо-нервно напрежение, продължително излагане на студ и влага, нарушения в обмяната на веществата, климактериум. Установява се продължителен спазъм на малките артериални съдове /артериоли/ на дланите и пръстите на ръцете. Болестта засяга предимно жените, най-често във във възраст между 18-34 години.
В болестната картина се наблюдават няколко стадия на протичане. През първия стадий болните се оплакват от изтръпване, студенина и мравучкане на пръстите, които са бледи, студени, с намалена чувстивителност и болка - спонтанна и при допир. Обикновено се засягат симeтрични пръсти на двете ръце. Отначало признаците на болестта са краткотрайни - за няколко минути преминават. По-късно те стават по-продължителни и траят с часове. Палците почти никога не са засегнати. През втория стадий настъпват атрофични промени по кожата и ноктите, болковите пристъпи зачестяват и стават по-продължителни. През третия стадий кръвооросяването на пръстите е съвсем оскъдно, кожата и ноктите по тях са силно атрофични, след нараняване раничките почти не зарастват. Пръстите са безчувствени, студени, бледо-цианотизирани, изглеждат като мумифицирани.
Лечението е консервативно. Прилагат се съдоразширяващи медикаменти, хормони, витамини, калолечение, физикални и закалителни процедури, балнео и климатолечение. Отстраняват се рискови фактори, вкл. влага и студ, както и инфекциозни огнища. Забранява се тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол. По показание се прибягва до лечение с инфилтрация на съдоразширяващи и обезболяващи лекарства или симпатектомия.
Прогнозата е сериозна, особено при наличие на по-продължителни и тежки спастични съдови пристъпи, които рязко влошават кръвооросявнето на пръстите.
Болест на Бюргер
/облитериращ тромбангиит/
Това заболяване се характеризира с прогресиращо засягане на периферните артериални и венозни съдове. Най-често се увреждат съдовете на долните крайници. Увреждането се дължи на автоимунен процес, в резултат на който се развива възпаление на средните и малките артерии и вени. Настъпва стеснение на съдовия просвет и се нарушава кръвоснабдяването на засегнатия крайник.
Автоимунният процес се развива бавно, предимно у лица които продължително време консумират алкохол и са пушачи. Болестта засяга предимно млади мъже - от 20 до 40-гожишна възраст. Началото е бавно. В хода на заболяването постепенно настъпва намаление на кръвоснабдяването и кислороден недостиг в засегнатите крайници. Появява се локална болка в двете подколеници - отначало при ходене, а покъсно и при покой. Кожата в областта на засегнатия участък е бледо-цианотична и студена.
Най-стлно са засегнати съдовете на двете подколеници. Нарушеното кръвооросяване нерядко е толкова изразено, че настъпва локална гангрена, която налага ампутация. Често болестта се съпровожда и със съдови увреди в сърцето, мозъка, бъбреците, очите, черния дроб и други вътрешни органи, като се развиват тежки усложнения и съпътствуващи заболявания /мозъчен инсулт, сърдечен инфаркт, нефросклероза и други/.
Лечението е консервативно и оперативно. Прилагат се различни лекарства: цито статици, съдоразширяващи, антикоагуланти, балнео- и калолечение. По показание се прибягва до оперативна намеса - съдова пластика и симпатектомия. При неуспех и настъпване на гангрена се пристъпва към ампутация.
Прогнозата е сериозна. При прогресиращо развитие тя е неблагоприятна. Профилактиката се състои в отстраняване на вредни и предразполагащи фактори /влага, студ, тютюнопушене, професионални вредности, инфекциозни огнища, алергени, хормонални нарушения и други.
Сърдечна невроза
Сърдечната невроза представлява състояние, при което не се откриват увреждания на сърцето, а са налице оплаквания от страна на болните. Тя е по-честа у жените на възраст между 20 и 40 години. Причина за сърдечна невроза са всички фактори, които предизвикват обща невроза.
Особено място заемат психологични конфликти в детска и подрастваща възраст. За развитие на сърдечна невроза способствуват психични травми, тревога, страх, неприятни емоции, сексуална преумора. Съществуват и наследствени, предразполагащи и ендокринни причинни фактори.
Най-голяма честота на сърдечната невроза се наблюдава през пубертета, климакса, бременност, при болести на хипофизата и щитовидната жлеза. Предразполагащи фактори са и тютюнопушенето, злоупотреба с алкохол и медикаменти, интоксикация с промишлени отрови, недохранване, умствена преумора.
Болестната картина протича с разнообразни оплаквания. Болните се оплакват от сърцебиене, "прескачане и спиране" на сърцето, виене на свят, безсъние. Характерни са оплакванията от сърдечна болка, която има пробождащ характер. Тя е силна, краткотрайна, като бодеж.
Нерядко болните имат чувство на задух, дишат участено и неравномерно, изпитват страх от задушаване, топли вълни, прилив на кръв към лицето. По правило не се откриват признаци за органично увреждане на сърцето.
Лечението се състои в прилагане на седативни, сънотворни и тонизиращи лекарства. Препоръчват се закалителни процедури, физкултурни натоварвания, достатъчен сън. Целесъобразно е въвеждане на рационален хранителен режим с изобилие на плодове, зеленчуци и течности. Забранява се тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол и кафе.
Прогнозата е добра. Профилактиката се състои в отбягване на предразполагащи фактори, практикуване на физкултурни занимания и туризъм, провеждане на закалителни процедури.
Сърцето представлява кух мускулест орган, разположен зад стернума, в лявата половина на гръдния кош. Сърдечната кухина е разделена на четири отделения две предсърдия и две камери.
Предсърдията и камерите са разделени помежду си от преграда /септум/. Между дясното предсърдие и дясната камера е разположен клапен отвор /трикуспидална клапа/. Между лявото предсърдие и лявата камера е разположен също клапен отвор /митрална клапа/.
Между лявата камера и аортата е разположен още един клапен отвор /аортна клапа/. Кръвният поток от венозната мрежа чрез белодробните вени попада в дясното предсърдие и оттам в дясната камера.
Посредством ритмичното си свиване дясната камера изтласква кръвта в белите дробове, където тя се окислява и отделя въглеродния двуокис. След това кръвта посредством кръвоносни съдове се влива в лявото предсърдие и лявата камера. Чрез ритмичното свиване на лявата камера кръв та се изтласква в аортата.
Сърдечната стена се състои от три слоя. Мускулният слой е най-развит. Той се нарича миокард и е разположен между вътрешния и външния слой на сърдечната стена. Вътрешният слой е много тънък - той покрива вътрешността на предсърдията, камерите и клапните отвори,изграден от ендотелни клетки, и се нарича ендокард.
Външният слой на сърцето представлява двупластова торбичка. Единият пласт покрива сърцето и плътно приляга към миокарда и се нарича епикард. Външният пласт на сърдечната торбичка /педикард/ е отделен с тясна цепнатина от епикарда. Между двата пласта /епикард и педикард/ има оскъдно количество течност, за да се намали триенето между двата пласта по време на сърдечните контракции.
Само за едно денонощие сърцето се свива /съкращава, контрахира/ около 100 хиляди пъти, като през него преминават около 70 000 литра кръв.
Сложната, жизненоважна функция на сърцето определя и голямото индивидуално и социално значение на сърдечните заболявания.
Сърдечна недостатъчност
Сърдечната недостатъчност представлява състояние, при което сърцето не получава достатъчен приток на кръв от венозната система, не може да изтласква необходимите количества кръв, с които да задоволява потребността на органите и тъканите от кислород и хранителни вещества или е на лице увеличено налягане - застой на кръвта във венозната система зад отслабналата част /лява или дясна/ на сърцето.
Хроничната левокамерна сърдечна недостатъчност
Най-често се причинява от:
1. Артериална хипертония /в 54% от случаите/;
2. Хронична исхемична болест на сърцето /ХИБС/ - 30% от случаите;
3. Клапни сърдечни пороци /в 10% от случаите/.
Нерядка причина са заболявания на миокарда, вродени сърдечни пороци, разширение /коарктация/ на аортата и други малформации и заболявания.
В резултат на развила се левокамерна сърдечна недостатъчност настъпват редица промени в циркулацията на кръвта /хемодинамиката/ и признаци от страна на редица органи и системи. Създават се условия за поява и равитие на белодробен застой, а по-късно - и на повишено налягане в белодробните артерии.
Болните се оплакват от задух, кашлица с отделяне на белезникави и кръвенисти храчки. Установяват се хрипове в дадните долни части на белите дробове. Количеството кръв, което преминава през бъбреците намалява, и в резултат на това намалява количеството на отделяната урина /олигурия/. В организма се задържат натриеви йони и вода, което предизвиква покачване на телесното тегло и поява на отоци.
В по-късен стадий се развива и дяснокамерна сърдечна недостатъчност с обременяване на дясната камера и дясното предсърдие и увеличение на черния дроб.
Задухът е постоянен, даже и в покой, отоците по краката се увеличават, устните и краищата на пръстите посиняват, кашлицата и отделяните храчки постепенно изтощават болните. Те се оплакват от крайно безсилие, безсъние, загуба на апетит.
Остра лявокамерна сърдечна недостатъчност /кардиална астма/
Острата лявокамерна сърдечна недостатъчност настъпва бързо. Най-честата причина са бързото покачване на артериалното налягане /хипертонична криза/ и острият инфаркт на миокарда. Кардиналната астма настъпва най-често нощем или при физическо усилие. Болните се събуждат от задух с дразнеща кашлица.
В хода на асматичния пристъп те отделят белезникави и кръвенисти пенести храчки, отначало единични, а по-късно - обилни. Със или без лечение кардиналната астма преминава за минута или за няколко часа, като дишането постепенно се нормализира, кашлицата и храчките намаляват и изчезват. Не винаги се наблюдава белодробен оток.
Лечението на кардиналната астма и на белодробния оток се провежда по правило в интензивно болнично отделение. Прилагат се диуретици, кардиотоници, кислород, спазмолитици, по показание - антихипертензивни и аналгетични медикаменти. В хода на интензивното лечение се изяснява произходът на острата лявокамерна сърдечна недостатъчност, вкл. развитие на миокарден инфаркт, хипертонична криза, остър миокардит и други заболявания.
Прогнозата е сериозна. Тя се подобрява при трайно подобрение на основните причинни заболявания, предизвикващи кардиална астма.
Профилактиката се състои в грижливо отношение към всички болестни състояния, предразполагащи и причиняващи остра лявокамерна сърдечна недостатъчност, ефективно лечение на заболявания, които водят до отслабване на миокарда на лявата камера, провеждане на закалителни процедури, подходящо климатолечение, физкултура с тренировъчен характер, поддържане на нормално артериално налягане.
Хронична дяснокамерна сърдечна недостатъчност
Тя представлява състояние, при което дясната сърдечна камера недостатъчно ефикасно изтласква към белодробния съдов ствол постъпилата от венозната система кръв. Най-честата причина за развитието на това състояние са хронични обструктивни заболявания на бронхите и белите дробове /хроничен бронхит, белодробен емфизем, хронична пневмония, бронхиектазии, пневмофиброза и други/. Тя е често усложнение на късния стадий на лявокамерната сърдечна хронична недостатъчност.
Много важен признак на това болестно състояние е подуването на шийните вени и усилване на тяхните пулсации. Черният дроб се увеличава и се опипва уплътнен и леко болезнен в дясното подребрие. В последствие постепенно се развива чернодробна фиброза и цироза с поява на асцит /набиране на течност в коремната кухина/. По краката се появяват умерено изразени отоци. В много случаи отоците са по-разпространени и обхващат гърба, кръста и половите органи. Поради намаления кръвоток в бъбреците диурезата намалява /олигурия/. По видимите лигавици се наблюдава цианоза.r
Лечението се състои в подобряване и излекуване на основните заболявания, които причиняват появата и развитието на това болестно състояние, както и отстраняване на предразполагащи и предизвикващи фактори. Лекарственото лечение включва прилагане на кардиотоници, диуретици, спазмолитици, витамини, кислород, отхрачващи и антибактериални средства. При подобрение се предприема климатолечение, физкултура и физикални процедури.
Прогнозата е сериозна. При чести изостряния на причинните заболявания и развитие на чернодробна цироза прогнозата е крайно неблагоприятна.
Профилактиката се състои в предпазване от хронични бронхобелодробни заболявания, водещи до поява и развитие на дясностранна сърдечна недостатъчност. Забранява се тютюнопушенето.
Тотална /двустранна/ сърдечна недостатъчност
Обикновенно двустранна /двукамерна/ сърдечна недостатъчност се развива на основата на лявокамерна сърдечна недостатъчност, която в последствие се усложнява и с дяснокамерна сърдечна недостатъчност. В някои случаи тя се дължи на заболявания, засягащи едновременно двете камери - исхемична болест на сърцето, миокардит, миокарден инфаркт, аортно-митрален порок, хронична обструктивна бронхобелодробна болест, белодробна болест, белодробна тромбоемболия с белодробен инфаркт и други.
Характерните признаци са задух, отоци, цианоза по видимите лигавици, намалена диуреза, увеличен черен дроб, асцит, съчетани с признаците на основните белодробни и сърдечно-съдови заболявания, довели до развитие на тотална сърдечна недостатъчност.
Лечението се провежда в болнично заведение. Прилагат се диуретици, кардиотоници, кислород , антибактериални и отхрачващи средства, бронхолитици, витамини, по показание - кортикостероидни и други медикаменти.
Прогнозата е неблагоприятна, а при настъпили усложнения - абсолютно лоша.
Степени на сърдечната недостатъчност
Лявокамерната сърдечна недостатъчност се разделя на три степени:
I степен болните получават задух при обикновено физическо натоварване;
II степен - болните получават задух при незначително физическо натоварване /II а/, и в покой /II б/;
III степен - наличие едновременно на лявокамерна и дяснокамерна сърдечна недостатъчност с асцит, чернодробна цироза, отоци, дихателна недостатъчност, цианоза по видимите лигавици.
Болестното състояние при III степен на сърдечната недостатъчност не се поддава на лечение, то е необратимо и завършва със смърт.
Нарушения на сърдечния ритъм
Сърцето осъществява своята дейност посредством свивания на сърдечната мускулатура в резултат на ритмични електрически импулси. В сърдечния мускул се намират клетъчни структури с особено устройство, които образуват възбудно-проводната система на сърцето.
В тази система се генерират електрически импулси, които се разпространяват във всички мускулни клетки на миокарда и предизкикват мускулни съкращения /свивания, контракции/.
Основните електрофизиологични свойства на сърцето са: автоматизъм, проводимост, възбудимост и рефрактерност.
Автоматизъм е способност на клетките на възбудно-проводната система да създават електрически импулси спонтанно, през определен интервал от време.
Проводимостта е свойство на всички миокардни клетки да провеждат тези електрически импулси към съседни клетки. Възбудимостта е способност на миокардните мускулни клетки да се активизират електрически от различни дразнители.
Рефрактерността е невъзможност на тези клетки да се активизират по време на съкращението на сърцето.
Нормално сърдечната дейност се характеризира с определен, правилен и постоянен ритъм на съкращения на сърдечния мускул. Честотата на сърдечните съкращения се променя с възрастта. При новородени деца тя е средно 140 удара в минута, при 16-18-годишни - 67 удара в минута, при 47-годишни лица - 72 удара в минута, у по-възрастни - 80-84 удара в минута.
Средната честота у възрастни е 60-80 удара в минута. Нарушенията на сърдечния ритъм се наричат аритмии. Аритмиите се дължат на преумора, на нервно напрежение, тютюнопушене, злоупотреба на алкохол или кафе и редица сърдечни заболявания. При увеличение на сърдечната честота над 100 удара в минута /за възрастни/ и равномерен правилен ритъм на сърцето се говори за синусва тахикардия. При забавяне на сърдечната дейност под 60 удара в минута и правилен ритъм се говри за синусова брадикардия. С понятието синусова аритмия се означават периодите на смяна на забавен с учестен ритъм и обратно.
В някои случаи синусовата аритмия е физиологична - сърдечният ритъм се ускорява при вдишване, а се забавя при издишване. Тази аритмия се нарича дихателна, тъй като е зависима от дишането.
Друг вид разстройство на сърдечния ритъм са екстрасистолите. Те представляват пръбързани сърдечни удари в хода на нормалната сърдечна дейност, след които настъпва по-продължителна пауза до следващия нормален сърдечен удар. Обикновено екстрасистолите се усещат субективно като кратко "спиране" или "прескачане" на сърцето.
По своя произход екстрасистолите биват предсърдни и камерни. Както предсърдната, така и камерната тахикардия и брадикардия представляват тежко нарушение на сърдечния ритъм. Те обикновено се дължат на заболявания на миокарда, които засягат и сърдечнопроводната система, нерядко имат пристъпен и преходен характер и се преодоляват след лечението.
При редица заболявания на миокарда се развива абсолютна /трайна/ аритмия, която не се повлиява от лечение. При този вид аритмия съществува и пулсов дефицит: сърдечната честота е винаги повисока от пулсовата честота /напр. при 70 сърдечни удара в минута пулсовата честота, т.е. - честотата на периферния пулс, е 55-60 удара в минута/. При състояние на екстрасистолия и абсолютна аритмия се удължава следекстрасистолната пауза и настъпват пристъпи с временна загуба на съзнанието /т.н. пристъпи на Адамс-Стокс/. Тези пристъпи са с преходен характер.
Лечението се провежда с прилагане на антиаритмични лекарства и лекуване на основното заболяване, предизвикващо аритмията.
Прогнозата на повечето видове аритмии е благоприятна. По показание се прилага инструментално лечение - имплантация на пес-мейкър с трайно регулиран нормален сърдечен ритъм. Болните с имплантиран пес-мейкър са под системно лекарско наблюдение, чрез което работата на пес-мейкъра редовно се контролира.
Ревматизъм /болест на БУЙО-СОКОЛСКИ/
Ревматизмът представлява инфекциозно-алергично възпалително заболяване, засягащо съединителната тъкан, с предимна локализация в сърцето, ставите и централната нервна система. Болестта започва остро, протича хронично с периоди на изостряне.
Обикновено след преболедуване от ревматизъм се развиват сърдечни клапни пороци, наречени ревматични. Най-често от ревматизъм боледуват деца и млади хора. Честотата на заболяването е 1-2%, т.е. - приблизително на всеки 100 души един боледува от ревматизъм.
Ревматичната болест е последица от инфекция, причинена от стрептококи. Найчесто стрептококите се заселват и развиват в носоглътката, като причиняват ангина, синуит, скарлатина. Около 3% от преболедувалите от стрептококова инфекция заболяват след това от ревматизъм.
Решаваща роля за поява и развитие на ревматичната болест има повишената чувствителност на организма и имунната му система към стрептококите. Стрептококите предизвикват ревматично заболяване само когато организмът стане свръхчувствителен към тях. Съществуват данни, че в някои случаи ревматизмът се предизвиква от вируси /вирусна инфекция/. Като общи предразполагащи фактори се сочат простуда, влага, студ, недохранване.
Стрептококите /особено бета-хемолитичните стрептококи/ съдържат мощен антиген. В резултат на имунната реакция антиген-антитяло в организма се развива тежко увреждане на съединителната тъкан, което засяга сърцето, централната нервна система, ставите на ръцете и краката.
Средната продължителост на ревматичния пристъп е между 3 и 6 месеца, много рядко повече. След първия ревматичен пристъп почти у половината болни се развива сърдечен клапен порок. След всеки последващ ревматичен пристъп броят на болните с оформяне на сърдечен клапен порок все повече нараства.
В зависимост от локализацията на ревматичния възпалителен процес се обособяват няколко болестни форми на ревматизма:
1. Сърдечна - с предимно засягане на сърцето;
2. Мозъчна /церебрална/- с предимно засягане на централната нервна сис тема;<
3. Кожна;
4. Ставна - с предимно засягане на стави;
5. Смесена.
Ревматичният процес се развива на пристъпи. Първият ревматичен пристъп се среща при деца и подрастващи /юноши и девойки/. Той се предшествува от възпаление, предизвикано от стрептококи /фарингит, тонзилит, синуит, скарлатина, порядко фурункул или абцес на кожата. Две до три седмици след такава стрептококова инфекция започва ревматичен пристъп.
Най-важните признаци на ревматичния пристъп са:
1. Покачване на телесната температура до и над 38 градуса С;
2. Интоксикация на организма;
3. Поява на полиартрит;
4. Поява на кардит/ендо-, мио-, перикардит;
5. Поява на хореаминор;
6. Поява на кожен ревматизъм.
Повишената температура се нормализира след 3-4 седмици, а понякога и по-рано. Болните обилно и често се изпотяват.
Ревматичният полиартрит представлява увреждане на ставите. Големите стави /коленни, лакътни, глезенни, гривнени/ се подуват, стават болезнени в движение и покой, кожата върху тях се зачервява. Обикновено ставното възпаление е добре изразено около седмица, след което затихва - отокът, болката изчезват, движенията в ставите се възстановяват. Понякога ревматичният пристъп засяга междупрешленните дискове и ставите на пръстите на ръцете.
Засягане на сърцето се наблюдава в около половината от болните след прекаран първи ревматичен пристъп. Увреждането и възпалението на сърцето протичат по-дълго време и в повечето случаи се развива постепенно сърдечен клапен порок. Най-често болните се оплакват от лесна умора, обща отпадналост, сърцебиене, учестена сърдечна дейност /тахикардия/ в покой и в легнало положение, стягане в сърдечната област.
Хореа минор представлява ревматично възпаление на централната нервна система. Тази ревматична форма се среща порядко, предимно у момичета. Появяват се бързи неконтролирани движения на главата, краката и ръцете, често придружени с емоционална лабилност. Нерядко хорея минор протича съчетано с ревматичен полиартрит и кардит. Заболяването продължава средно 9 до 15 седмици, а в някои случаии до 2 години. Във възстановителният период движенията на главата и крайниците постепенно се нормализират, но у някои болни двигателните нарушения остават трайни.
Лечението на първия ревматичен пристъп трябва да се провежда в болнично заведение и по изключение - в домашна обстановка. Прилагат се противоревматични лекарства /салицилати и други/, витамини, антибиотици, кортикостероиди, противоболкови препарати, покой. След преминаване на ревматичния пристъп се предприема по показание трайна санация на налични активни инфекциозни огнища /тонзили, грануломи, отит, синуит и други/. Всеки последващ ревматичен приситъп налага активно лечение, тъй като се увеличава рискът от прогресиращо развитие на сърдечен клапен порок.
Прогнозата на първия ревматичен пристъп е добра при ранно лечение. Прогнозата на ревматичния кардит е неблагоприятна, тъй като постепенно се оформя траен ревматичен сърдечен клапен порок. Прогнозата на хореа минор е добра при ранно лечение. При трайна мозъчна симптоматика прогнозата е сериозна и неблагоприятна.
Профилактиката на ревматичната болест е първична и вторична. Първичната профилактика се състои в трайна и окончателна санация на инфекциозни огнища /тонзлитит, отит, синуит, фарингит, гранулом/, избягване на влага, простуда и други увреждащи фактори.Вторичната профилактика изисква също трайна санация на инфекциозни огнища, пеницилинова профилактика с депопрепарати за 5 години, десенсибилизация на органзма с медикаменти и закалителни процедури, санаториално-климатично лечение. Преболедувалите от ревматизъм деца подлежат на диспансерно лечение, наблюдение и контрол, като сръкът за това се определя от лекар-ревматолог.
Инфекциозен ендокардит
Инфекциозният ендокардит представлява възпалителен процес, засягащ вътрешния слой на сърцето /ендокарда/. Заболяването се причинява от болестотворни микроорганизми, най-често /в почти 90% от случаите /от стрептококи и стафилококи. Причинителите попадат в кръвта от различни инфекциозни огнища в организма и по кръвен път достигат до ендокарда.
Различават се две основни болестни форми на инфекциозен ендокардит - остър и подостър. Най-честият признак на инфекциозния ендокардит е повишената телесна температура. При остър инфекциозен ендокардит телесната температура е повишена до 39-40 гра дуса С и е придружена от втрисания. При подостър инфекциозен ендокардит тя е в граници 37,5-38,5 градуса С, с редки и по-слаби втрисания.
Общите изяви на болестта са обща слабост, загуба на апетит, обилно изпотяване, отслабване на тегло, по-рядко ставни и мускулни болки. Кожата е бледа-жълтеникава. Появява се тахикардия както при усилие, така и при покой. Понякога се появяват малки кожни възелчета с червеникав цвят по възглавничките на пръстите на ръцете и по дланите. При повече от половината болни се развива сърдечна недостатъчност поради миокардит или оформяне на сърдечен клапен порок. Нерядко далакът се увеличава /спленомегалия/ и се опипва в лявото подребрие, - гладък и умерено болезнен.
Често усложненията на инфекциозния ендокардит са артериалните тромбоемболии, причинени от откъснати тромби, изходящи от възпалителното огнище в ендокарда. Тромбоемболиите, особено в мозъка и бъбреците, причиняват тежки усложнения-парализи и бъбречен инфаркт с развитие на бъбречна недостатъчност.
Нерядко у болните се наблюдават повторни тромбоемболии. Тромбоемболиите са инфектирани и създават ново инцекциозно огнище в мозъка, бъбреците, а и в други органи /мозъчен абсцес, чернодробен или далачен абсцес и други/. При тромбоемболия в белите дробове се образуват множество абсцеси.
Лечението се провежда в болнично заведение. Прилагат се широкоспектърни антибиотици - артериално, венозно и мускулно след идентифициране на бактериалния причинител в хемокултура. Предприема се по показание санация или отстраняване на налично инфекциозно огнище - източник на ендокардита. Лечението трябва да продължи до постигане на трайна стерилизация на кръвта при контролни системни хемокултури.
Прогнозата е сериозна, а при рецидиви и наличие на тромбоемболични инциденти и сърдечна недостатъчност - неблагоприятна.
Профилактиката се състои в предпазване от бактериална инфекция и трайно саниране на налични инфекциозни огнища в организма /тонзили, отит, синуит, грануломи от зъбен произход, кожни инфекции, вкл. фурункул, абсцес, флегмон, панарициум, стрептостафилодермия, тромбофлебит и други.
Сърдечни клапни пороци
Митрална стеноза /стеснение на митралната клапа/
Митралната стеноза представлява стеснение на митралния клапен отвор, който съединява лявото предсърдие с лявата камера. Стенозата предизвиква затруднение при преминаването на кръвта от лявото предсърдие в лявата камера.
При всяка камерна диастола количеството на преминаващата от лявото предсърдие в лявата камера кръв е по-малко от нормалното, и постепенно количеството кръв в лявото предсърдие се разширява. Налягането в лявото предсърдие се увеличава, а в лявата камера се понижава. Лявата камера изтласква недостатъчно количество кръв в аортата. От лявото предсърдие покачването на налягането се пренася в белодробните артерии и в дясната камера с последваща дяснокамерна сърдечна недостатъчност.
Митралната стеноза е най-често придобита и е последица на прекаран ревматичен ендокардит. Много рядко тя може да бъде вродена.
Основното оплакване е задух. Освен това налице са обща отпадналост, лесна умора, тежест в гръдния кош, сърцебиене. При по-изразена митрална стеноза се установява цианоза на видимите лигавици, кашлица и ваденe на храчки, понякога кръвенисти.
Лечението на митралната стеноза е консервативно и оперативно. Консервативно лечение се провежда при по-лекостепенна митрална стеноза с подходяща обезсолена диета, противоревматични медикаменти /вкл. кортикостероиди/, диуретици, витамини, кислород, отхрачващи и други средства.
При по-тежка степен на митрална стеноза по показание се пристъпва към оперативно лечение - предприема се операция за клапна ендопротеза, като по този начин се отстранява стенозата и се възстановява нормалния кръвен ток през клапния отвор.
Митрална инсуфициенция /митрална недостатъчност/
Митралната недостатъчност се характеризира с невъзможност на митралната клапа да затвори плътно левия предсърдноклапен отвор по време на сърдечната систола. Поради това част от кръвта преминава от лявата камера в лявото предсърдие по време на камерната систола.
Порокът се причинява най-често от възпалителен процес - ревматичен ендокардит и инфекциозен ендокардит. В по-лека форма на болестта липсват оплаквания. При по-тежко изразена митрална недостатъчност настъпва задух, кашлица с отделяне на белезникави храчки, сърцебиене и постепенно развитие на дяснокамерна сърдечна недостатъчност.
Лечението на митралната инсуфициенция е консервативно и оперативно. Консервативното лекарствено лечение се състои в прилагане на кардиотоници, диуретици, отхрачващи медикаменти при наличие на сърдечна недостатъчност. При по-тежка степен на митрална недостатъчност и по показание се предприема оперативно лечение - извършва се пластична реконструктивна операция с поставяне на клапна ендопротеза. С това се отсранява клапния порок и се възстановява нормалният кръвен ток през клапния митрален отвор.
Комбиниран митрален порок /стеноза и инсуфициенция/
Твърде често митрална стеноза и митрална недостатъчност се развиват едновременно и комбинирано. При този сърдечен комбиниран клапен митрален порок се наблюдава митрална стеноза, която преобладава и относителна митрална недостатъчност. Болестната картина съчетава признаците на стенозата и на недостатъчността на митралната клапа, като кръвния застой в белите дробове и дясностранната сърдечна недостатъчност са силно изразени.
Лечението на комбинираният сърдечен клапен порок е като при митралната стеноза и митралната недостатъчност. Консервативно лечение е с използуване на кардиотоници, диуретици, отхрачващи средства. По показание се пристъпва към операция - клапна ендопротеза. По такъв начин се отстранява комбинираният митрален порок и се възстановява нормалният кръвен ток през митралния клапен отвор.
Профилактиката се състои в активно лечение на инфекциозни заболявания, които причиняват развитие на клапен порок.
Аортна стеноза
Аортната стеноза се характеризира със стеснение на аортния клапен отвор. По време на свиването /систолата/ на лявата камера кръвта трудно и в недостатъчно количество се изтласква през стеснения клапен отвор в аортата.
Най-често аортната стеноза е последица от ревматично възпаление на ендокарда и аортната клапа. Много по-рядко тя се дължи на атеросклероза. Изключително рядко се касае за вроден сърдечен клапен порок.
Болните за дълго време нямат оплаквания, дори при значително изразена стеноза. В по-напреднал стадий настъпва световъртеж, появяват се задух при усилия, кашлица с отделяне на ръждиви храчки. Понякога след физическо усилие за кратко време болните изпадат в безсъзнание.
Лечението е консервативно и оперативно. При по-лека степен на аортна стеноза се провежда лекарствено лечение с кардиотоници, диуретици, спазмолетици, отхрачващи и други средства. За дълго време стенозата се преодолява от мощния миокард на лявата камера. При по-тежка степен на стенозата и при показание се прибягва до оперативно лечение. Извършва се пластична операция с клапна ендопротеза. С това се премахва стенозата и се възстановява нормалният кръвен ток през аортния клапен отвор.
Прогнозата за дълго време е добра. Прогнозата при успешна клапна ендопротеза също е добра при липса на усложнения.
Профилактиката се състои в избягване или активно лечение на ревматични и инфекциозни заболявания, причиняващи аортна стеноза.
Аортна недостатъчност
Придобитата аортна недостатъчност най-често е последица от прекаран ревматичен или инфекциозен ендокардит, а много по-рядко - на прекаран сифилис. Освен това аортната недостатъчност може да бъде последица от просъществувала артериална хипертония, атеросклероза на аортата или травма.
Леката степен на аортна недостатъчност не причинява оплаквания. При средно тежката и тежката степен аортна недостатъчност настъпват задух при физически усилия, силна болка зад гръдната кост, кашлица. Установява се голяма пулсова амплитуда /по-висока стойност на систолното, и пониска стойност на диастолното артериално налягане/.
Лечебният подход е подобен на този при аортна стеноза. При по-изразена аортна недостатъчност се прибягва до операция - клапно ендопротезиране.
Прогнозата и профилактиката са същите, както при аортната стеноза.
Комбиниран сърдечен аортен порок /аортна стеноза + аортна недостатъчност/
Най-често този порок се дължи на прекаран ревматичен ендокардит. Много по-рядко той е последица на дегенеративен процес /атеросклероза/ и рядко представлява вродена аномалия.
Болестната картина се определя от признаците на преобладаващата стеноза или недостатъчност.
Лечението е като при стеноза. По показание се прибягва до оперативно лечение - клапна ендопротеза, чрез което се отсранява порокът и се възстановява нормалният кръвоток през аортния клапен отвор.
Прогнозата при ранно и своевременно консервативно или оперативно лечение е добра. При настъпили усложнения тя се влошава.
Профилактиката се състои в предпазване и активно лечение на ревматични и други заболявания, които засягат клапния ендокардит и водят до оформяне на комбиниран аортно-клапен порок.
Хронично белодробно сърце
Заболяването се xарактеризира със задебеляване /хипертрофия/ и разширяване /дилатация/ на дясната сърдечна камера. С напредване на болестта се развива дясностранна сърдечна недостатъчност. Главната причина за развитие на белодробно сърце са хронични заболявания на дихателната система, които водят до покачване на кръвното налягане в белодробната артерия при заболявания на дихателната система.
Най-чести причини за развитие на хронично белодробно сърце са хроничният бронхит, бронхиалната астма, белодробния емфизем, хроничната обструктивна болест на бронхите и белите дробове /ХОБББ/, бронхиектазната болест, белодробната туберкулоза, пневмосклероза, професионални белодробни заболявания /силикоза, азбестоза и други. Тютюнопушенето, замърсеният и запрашен въздух, алергията, студ и влага са предразполагащи фактори.
Болестната картина отначало се владее от признаците на хроничното бронхобелодробно заболяване и дихателната недостатъчност. По-късно се развива дясностранна сърдечна недостатъчност. Задух се появява и в покой, цианозата по видимите лигавици, кашлицата и отделянто на храчки се засилват. Черният дроб се увеличава и се напипва в дясното подребрие - гладък и с умерена плътност и болезненост. Появяват се отоци по краката. Много често у болните се установява язва на стомаха или дуоденума.
Лечението е консервативно. Прилагат се кардиотоници, диуретици, отхрачващи лекарства, антибиотици и химиотерапевтици, кислород, инхалации. След подобрение се предприема климато-лечение, физикални процедури.
Прогнозате е сериозна. При нарастване на дихателната и сърдечната недостатъчност и при настъпили инфекциозни /бактериални и вирусни/ усложнения тя се влошава и става крайно неблагоприята.
Профилактиката се състои в отбягване или отстраняване на заболявания на дихателната система, които причиняват дихателна недостатъчност, обременяват дясната сърдечна камера и водят до развитие на дясностранна сърдечна недостатъчност. Освен това е наложително да се отстранят и всички други причинни и предразполагащи фактори на околната битова и професионална среда.
Миокардит
Миокардитът представлява възпалително заболяване на сърдечния мускул. Възпалителният процес в миокарда обикновено настъпва като последица на друго заболяване на организма - инфекциозно, инфекциозно-алергично или инфекциозно-токсично.
Най-често причина за развитие на миокардит е ревматизъм, възпаление на носоглътката, пневмония, дифтерия, скарлатина, сифилис, вирусна инфекция, особено грип, рубеола, морбили, варицела, паротит, полиомиелит и други.
Обикновено болните изпитват обща отпадналост, лесна умора, имат умерен задух, понякога и в покой. Нерядко те се оплакват от тежест и болка в областта на сърцето и сърцебиене. Кожата е бледовата, по устните често се установява цианоза. Пулсът е участен и мек, артериалното налягане е понижено. Телесната температура е леко повишена за продължително време - понякога за два и повече месеца.
Лечението е консервативно. Болните се лекуват в болнично заведение, особено при остра и подостра форма на миокардита. Прилагат се антибиотици, химиотерапевтици, витамини, кортикостероиди, кардиотоници, противоалергични и противоревматични средства, по показание - кислород. Хроничният миокардит изисква продължително домашно-амбулаторно лечение. При всеки случай с миокардит е необходимо изясняване на неговия произход.
Прогнозата е сериозна. При настъпили усложнения /сърдечна и дихателна недостатъчност/ тя се влошава и става неблагоприятна.
Профилактиката се състои в отбягване или бързо отстраняване с активно лечение на всички причинни заболявания от инфекциозно вирусно, бактериално или алергично естество.
Перикардит
Перикардитът представлява възпаление на сърдечната обвивка /торбичка/. В миналото най-честа причина за поява и развитие на перикардит е била туберкулозата. Понастоящем най-чест е ревматичният перикардит, както и перикардитът, причинен от вирусна инфекция.
Нерядко перикардитът се причинява от стафилококи, стрептококи, пневмококи и други бактерии. Съществува и неинфекциозен перикардит, причинен от токсични вещества, алергени, йонизиращо лечение. В хода на възпалението често в перикардната празнина се натрупва секрет - серозен, гноен, кървав.
При остър перикардит най-характерен признак е внезапно настъпила и усилваща се болка в сърдечната област. Болните са бледи, изплашени, шийните вени са подуват, черният дроб се опипва увеличен, гладък и умерено болезнен. При бързо набиране на перикарден излив се появява задух, който постепенно се усилва.
Острият перикардит изисква спешно лечение в интензивно болнично заведение. Прилагат се антибиотици, химиотерапевтици, болкоуспокояващи, кортикостероиди, кислород. По показание се предприема перикардна пункция с евакуация на перикардния излив.
Хроничният перикардит протича с образувания на сраствания между двата перикардни листа. Такива сраствания нерядко са масивни и пристискат сърдечния мускул.
Главното оплакване на болните е постоянният задух, който се усилва и при малко усилие. В последствие задух се явява и при покой. Кожата е бледовата, а видимите лигавици - синкаво-бледи. Черният дроб се напипва увеличен, гладък и болезнен. В по-напреднал стадий на преден план са признаци на прогресираща двустранна сърдечна недостатъчност.
Лечението на хроничия перикардит е консервативно и оперативно. Прилагат се кардиотоници, диуретици, антибиотици, химиотерапевтици, кортикостероиди, кислород, инхалации. По показание се предприема оперативно лечение - отстраняване на срастванията на перикарда, които компресират сърдечния мускул и ограничават неговата систолнодиастолна дейност.
Прогнозата на перикардита е сериозна, особено при закъсняло лечение. Прогнозата на гнойния перикардит и на перикардните сраствания е неблагоприятна, особено при развитие на двустранна сърдечна недостатъчност.
Хипертонична болест
Високото артериално налягане е много често и широко разпространено заболяване в света и у нас. В зависимост от причините, които го предизвикват, покаченото артерално налягане се разделя на хипертонична болест и симптоматична /вторична/ хипертония.
Хипертоничната болест /първична, есенциална хипертония/ представлява самостоятелно заболяване. Вторичната /симптоматична/ хипертония е последица от други заболявания - бъбречни, ендокринни, сърдечно-съдови и други.
Измерването на артериалното налягане сутрин след събуждане, на гладно и след спонтанно уриниране дава стойностите на основното /базално/ артериално налягане. По стандарта на СЗО /Световната здравна организация/ стойностите на нормалното кръвно налягане са 135-140/85-90 мм живачен стълб.
Хипертоничната болест се среща по-често у лица занимаващи се с умствен труд, съпроводен от нервно-психическо пренапрежение. У жени нерядко болестта възниква по време и след климакса. За развитие на хипертонична болест от значение са наследствени фактори, които са недостатъчно изяснени. Като предразполагащи фактори се приемат тютюнопушене и злоупотреба с алкохол.
Честотата на болестта е по-висока у мъжете /в съотношение 2,6:1 спрямо жените/. През последните години се наблюдава нарастване на честотата на заболяването всред по-млади възрастови групи лица /между 25 - 40 години/.
В началния стадий липсват оплаквания. Хипертонията се открива случайно при изследване по друг повод или при профилактичен преглед. Единственият признак е наличие на повишено артериално налягане над приетите нормални стойности. Тези стойности са отначало колебливо повишени, по-високи вечер или при нервно-психично напрежение. Постепенно повишените стойности на артериалното налягане трайно се задържат.
Ранните оплаквания са главоболие, нарушен сън, шум в ушите, сърцебиене, лесна умствена и физическа умора. Главоболието е по-изразено сутрин след сън и вечер след работа. То обикновено е локализирано в челната и тилната област и има "стягащ" характер. В по-късните стадии на болестта оплакванията придобиват постоянен характер, а стойностите на артериалното налягане се стабилизират в граници 150-180/95-110 мм живачен стълб.
В хода на болестта често настъпват хипертонични кризи, с бързо и рязко покачване на артериалното налягане до и над 190/115 мм живачен стълб и засилване на главоболието. Кризата е с различна продължителност - от 1-2 часа до 3-4 дни и се съпътства от силно главоболие, нерядко гадене и повръщане, световъртеж, намалени зрение и слух, сърцебиене, треперене.
Понякога се наблюдават епилептиформени гърчове с временна загуба на съзнанието, слуха, зрението. Гърчовете се дължат на преходен мозъчен оток. В хода на по-тежка хипертонична криза може да настъпят усложнения - мозъчен инсулт или сърдечен инфаркт. В по-късните стадии на болестта се увреждат жизнено важни органи. Развива се т.н. хипертонично сърце с хипертрофия и склерозни изменения главно на лявата камера и сърдечните съдове, с развитие на лявокамерна недостатъчност. Развива се бъбречна склероза с бъбречна недостатъчност.
В мозъка настъпва т.н. хипертонична енцефалопатия с недоимачно кръвооросяване и мозъчен инсулт. В очните дъна се появяват кръвоизливи и се уврежда зрението. Сърдечният инфаркт и мозъчният инсулт са много по-чести у болните от хипертонична болест в сравнение с лицата с нормално артериално налягане /в съотношение приблизително 6:1/.
Лечението е консервативно. Обикновено болните без оплаквания не са склонни към лекарствено лечение. Целта на лечението е трайно да се понижи артериалното налягане до достигане нормални или близки до нормалните стойности /до и под 140/90 мм живачен стълб/. Назначава се подходящ диетичен режим, с ограничаване на готварската сол и мазнините от животински произход.
Препоръчва се щадящ рационален ритъм на работа, осигуряване на 8-часов нощен сън, закалителни процедури, физически натоварвания под контрол, избягване на силни емоции и нервно-психично пренапрежение. Забранява се тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол.
Лекарственото лечение включва прилагане на редица медикаменти, които понижават артериалното налягане до граници, близки до нормалните. Всички тези антихипертензивни медикаменти се приемат по лекарско назначение и постоянен контрол върху артериалното налягане. Освен това се назначават диуретици, сънотворни, нервно-успокоителни и други препарати.
В хода на лечението cе изясняват най-подходящите антихипертензивни лекарства. Медикаментозното лечение е продължително и трудно, като дозировката трябва постоянно да се коригира и приспособява с оглед на развитието на болестта. Понастоящем съществува голям избор на ефективни медикаменти, повлияващи повишеното артериално налягане.
Прогнозата на болестта е различна според нейната степен и тежест. При леката и средно-тежка форма и при грижлив диетичен, хигиенен и лекарствен режим прогнозата е благоприятна и добра. При по-тежка форма на болестта и особено при зачестили хипертонични кризи и настъпили мозъчни, сърдечни, бъбречни и очни усложнения пронозата се влошава и става неблагоприятна. При неовладаемо, т.н. злокачествено развитие на заболяването прог нозата е абсолютно лоша.
Профилактиката се състои в поддържане на здравословен диетичен, хигиенен и професионален режим, избягване на тютюнопушене и злоупотреба с алкохол, упражняване на полезен спорт, включително туризъм, отстраняване на състояние, водещи до емоционален стрес. Целесъобразно е поддържане на подходящо поднормено телесно тегло и наблюдение върху стойностите на артериалното налягане.
Симптоматична хипертония
Покачването на артериалното налягане, което настъпва в хода на други заболявания, се определя като симптоматично /вторично/. Общоприета е следната квалификация на симптоматичната хипертония:
1. Хипертония при бъбречни заболявания;
2. Хипертония при нарушения в кръвната циркулация;
3. Хипертония при ендокринни заболявания;
4. Хипертония при кръвни заболявания;
5. Хипертония при увреждания на централната нервна система;
6. Медикаментозна хипертония, предизвикана от някои медикаменти.
Стойностите на артералното налягане са обикновено трайно повишени, но повечето болни постепенно се адаптират към тях и оплакванията им от хипертонията са слабо или умерено изразени. Усложненита, които настъпват, са същите както при есенциалната /първична, самостоятелна/ хипертонична болест.
Лекарственото, диетичното, хигиенното и друго лечение е като при хипертоничната болест, но е съобразено и с наличното основно заболяване, в хода на което се развива симптоматичната артериална хипертония.
Прогнозата зависи от тежестта на хипертонията и на основното заболяване. При настъпили усложнения тя е неблагоприятна.
Профилактиката включва всички мероприятия, предвидени за хипертоничната болест и основното заболяване, довело до симптоматична артериална хипертония.
Атеросклероза
Атеросклерозата /артериосклероза/ представлява общо съдово заболяване на организма, свързано с нарушение на мастната обмяна.
То се характеризира с увреждане на големите и средните артерии: Голямата стена задебелява и по вътрешната й страна се образуват атеросклеротични плаки, които стесняват артериалния лумен /просвет/. Атеросклерозата е едно от най-честите и разпространени заболявания. Нейните усложнения са често причина за смърт и инвалидизиране.
Атеросклерозата е болест предимно на възрастните хора, но през последно време тя все по-често засяга и лица в зряла и млада възраст.
Причините за развитие на болестта са сложни и ненапълно изяснени. Съществува връзка между честотата на атеросклерозата и някои вредни фактори на външната среда /т.н. рискови фактори/. Колкото повече рискови фактори действуват едновременно, толкова вероятността за развитие на атеросклероза е по-голяма.
Рисковите фактори се разделят на три групи - метаболитни, ендогенни и екзогенни. От метаболитните фактори най-голямо значение има увеличеното количество на липидите в кръвта.
Счита се, че това е основен рисков фактор за развитие на атеросклероза. Колкото е по-високо съдържанието на липида холестерол в кръвта, толкова по-често и по-тежко е увреждането на артериалната стена. Към ендогенните фактори се отнасят възрастта и полът - атеросклерозата у жени се развива по-късно в сравнение с мъже. Съществува и наследствена обремененост. Много по-често боледуват лица, чийто родители и близки роднини боледуват от атеросклероза.
Много хронични заболявания способстват и ускоряват развитието на атеросклероза: хипертонична болест, захарен даибет, заболявания на черния дроб и половите жлези, затлъстяване, подагра и други. Към екзогенните фактори спадат хранителният режим с консумация на много мазнини от животински произход, тютюнопушене, злоупотреба с алкохол. В редица случаи екзогенните фактори остават неизяснени.
Болестната картина е твърде разнообразна. Преобладават оплаквания от нарушено кръвоснабдяване на жизнено важни органи. При атересклерозата предимно на мозъчните артерии болните се оплакват от шум в ушите, намаление на слуха, главоболие,световъртеж, намаление на паметта, треперене, безсъние, нарушено равновесие в покой и при ходене, често развитие на мозъчен инсулт.
При атеросклероза предимно на сърдечните артерии често е налице стенокардия, лесна умора, ритъмно нарушение. Редовно усложнение е настъпване на сърдечен инфаркт. При аортна атеросклероза оплакванията са като при атеросклероза на сърдечните артерии. Твърде често аортната болка е много силна и продължителна. При атеросклероза на бъбречните артерии и тяхните клонове се развива артериална хипертония, понижение на бъбречния кръвоток с настъпване на бъбречна склероза и бъбречна недостатъчност.
Характерно усложнение на атеросклерозата е запушване на съда или разкъсване на артериалната стена с последващ инфаркт, кръвоизлив или гангрена. Разпространената атеросклероза протича с оплаквания, съответствуващи на тези при предимна локализация в мозъка, сърцето, бъбреците и от съпътствуващата артериална хипертония.
Лечението е консервативно. Назначава се диета бедна на мазнини и то от растителен произход. В храната преобладват белтъчини от млечен произход и въглехидрати, зеленчуци и плодове. Употребата на готварска сол силно се ограничава или изключва. Тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол се забраняват. Назначават се лекарства, които понижават нивото на липидите в кръвта и подобряват кръвооросяването /пирамем, цинаризин, фезам, новфилин, еуфелин, прениламин, дузодрил, липостабил, атеропракт, гевилон, леципек и други/. Лечебният ефект е несигурен и краткотраен.
Понастоящем не съществува специфична профилактика.Профилактичн значение имат диетичен режим с повече зеленчуци и плодове, белтъчини от млечен произход, умерена употреба на въглехидрати и малко количество мазнини от растителен произход, ограничена употреба на готварска сол. Превантивно значение се отдава на умереното физическо натоварване, климатолечението, забрана на тютюнопушенето и отбягване на злоупотреба с алкохол.
Исхемична болест на сърцето /ИБС/
Исхемичната болест на сърцето представлява увреждане на сърдечния мускул в резултат на недостатъчно кръвооросяване, което причинява кислороден недостиг в миокарда.
Исхемичната болест на сърцето се изявява в следните основни форми:
1. Стабилна стенокардия /ангина пекторис, гръдна жаба/;
2. Нестабилна стенокардия;
3. Инфаркт на миокарда;
4. Миокардиосклероза. ИБС е широко разпространена болест.
Основна причина за развитието й е атеросклерозата на сърдечните /коронарните/ артерии. Атеросклерозата се установява при почти 90% от болните със стенокардия и инфаркт на миокарда.
Към рисковите фактори за развитие на ИСБ се отнасят повишеното съдържание на холестерол в кръвта, артериална хипертония, тютюнопушенето, наднормено телесно тегло, обездвижването, захарен диабет и други. Особено опасно е съчетаването на два и повече рискови фактори едновременно - тогава вероятността и възможността за развитие на ИБС нарастват повече от четирикратно.
Твърде често стенокардията се провокира от студ, влага, вятър, газирани напитки, емоционален стрес. Главният признак е стенокардната болка, предизвикана от остър или подостър кислороден недоимък в сърдечния мускул.
Болката е локализирана в сърдечната област, зад гръдната кост, като често се излъчва в лявото рамо, ляватa плешка, лявата ръка, или е разпространена в целия гръден кош. Понякога тя има притискащ и парещ характер. При раздвижване болката се усилва. Болката продължава няколко минути /до 12-15 минути/ и бавно преминава. Рядко болковия пристъп е придружен от гадене и повръщане. През болковия период болният е блед и уплашен.
Лечението е медикаментозно. Упортебяват се лекарства, които предизвикват бързо разширяване на коронарните артерии, подобряват кръвооросяването на сърдечния мускул и нормализират кислородното съдържание и кислородния достъп в миокарда /нитроглицерин, нитрет, антистенокардин, нитроминт, нитролонг, сегонтин и други/.
Прогнозата при своевременна лекарствена намеса е добра. При състояние на затегнато протичане /стенокарден статус/ прогнозата е сериозна и се покрива с прогнозата на сърдечния инфаркт.
Профилактиката се състои в своевременно и активно лечение на всички състояния и заболявания, които представляват рискови, предизвикващи и предразполагащи фактори за развитие на исхемична болест на сърцето и стенокардия /атеросклероза, захарен диабет, затлъстяване, артериална хипертония и други. Отстраняване на вредни екзогенни фактори /тютюнопушене, злоупотреба с алкохол, консумация на големи количества мазнини, студ, влага, вятър, емоционален стрес и други/.
Инфаркт на миокарда
Инфарктът на миокарда представлява исхемична некроза, т.е. - загиване на част от тъканта на сърдечния мускул поради недостатъчното му снабдяване с кръв и кислород. Миокардният инфаркт е една от най-тежките форми на исхемичната болест на сърцето. Той има голямо социално значение поради високата инвалидност и смъртност, които причинява.
Обикновено инфарктът се наблюдава в активната зряла възраст /40-65 г./, но през последното десетилетие в рамките на нарастване на честотата му се установява и зачестява в по-млада възраст. До около 55-60-годишна възраст мъжете боледуват много по-често от инфаркт в сравнение с жените. След 65-годишна възраст заболеваемостта от сърдечен инфаркт у мъжете и жените започва да се изравнява.
Съществуват редица рискови фактори, които самостоятелно или в съчетание един с друг причиняват миокарден инфаркт. Поважни от тях са:
1. Възраст. Установено е, че атеросклрозата, исхемичната болест на сърцето и миокардният инфаркт се срещат много по-често в по-напреднала възраст;
2. Психоемоционален стрес, т.е. често психическо и нервно пренапрежение в семейната, битовата и професионалната среда;
3. Артериална хипертония. Нелекуваната артериална хипертония представлява много висок рисков фактор. Почти 34% от инфарктно болните се установява просъществувала артериална хипертония;
4. Захарен диабет. Почти 52% от диабетиците в късните стадии на болестта страдат от исхемична болест на сърцето и сърдечен инфаркт с висока смъртност;
5. Затлъстяване, наднормено тегло, особено в по-младата възраст;
6. Продължително тютюнопушене, особено консумация над 10 цигари дневно в продължение на повече от 20 години;
7. Обездвижване или заседнал начин на живот;
8. Наследствена /фамилна/ обремененост. Съществуват много семейства и фамилии, в които честотата на сърдечния инфаркт е много висока - достига до 68%.
Най-характерният болестен признак е силната и продължителна пристъпна стенокардна болка. Тя се локализира зад гръдната кост и е стягаща, притискаща, режеща, разкъсваща, нетърпима. Тя продължава повече от 15 минути и не преминава след прием на нитроглицерин. Най-често болката настъпва в ранните сутрешни часове, но може да се появи по всяко време на денонощието. Тя се разпространява в лявото рамо, по лявата ръка, към лявата плешка, долната челюст. В някои случаи болката се появява в горната част на корема както при остро коремно заболяване, напр. пробив на стомашна или дуоденална язва или остър панкреатит. Макар и по-рядко сърдечният инфаркт може да е безболков /т.н. безболкова форма, която е по-честа у диабетиците/. Типичната инфарктна болка в много случаи е съпроводена от гадене, повръщане, възбуда, уплаха, общо неспокойствие. Артериалното налягане се понижава, а телесната температура слабо се повишава.
В хода на миокардния инфаркт настъпват усложнения:
1. Кардиогенен шок със рязко спадане на артериалното налягане и колапс;
2. Остра лявокамерна сърдечна недостатъчност с белодробен оток;
3. Руптура /разкъсване/ на сърдечния мускул в областта на засегнатия участък;
4. Тромбоемболия на белодробната артерия, на аортата и артериите на долните крайници. Тези усложнения са причина за високата инвалидност и смъртност на болните.
Лечението на инфаркта се провежда в специализирано интензивно кардиологично заведение. Прилагат се медикаменти за продължително обезболяване, кардиотоници, диуретици, антиаритмични лекарства, кислород. След преминаване на острия период на болестта се провежда рехабилитация в санитарна обстановка.
Прогнозата на миокардния инфаркт е сериозна. Въпреки подобрената лекарствена помощ и интензивното ранно лечение смъртността през последните години у нас и в света показва тенденция към нарастване. Това се дължи на по-голямата честота на настъпилите тежки усложнения и по-голямото съчетано дйствие на рискови фактори.
Профилактиката се състои в отстраняване на най-важните рискови фактори - емоционален стрес, тютюнопушене. Важна профилактична цел е нормализиране на наднорменото телесно тегло, активното лечение на захарния диабет и артериалната хипертония, повишаване на физическата активност. Преболедувалите от миокарден инфаркт подлежат на системен диспансерен контрол и инструктаж за хигиенно-диетичен режим и домашно-амбулаторно лечение.
Миокардиосклероза
Миокардиосклерозата е хронично заболяване на сърдечния мускул, при което сърдечните мускулни клетки намаляват на брой, като на тяхно място се развива наместваща съединителна тъкан. Най-честата причина за развитие на миокардиосклероза е атеросклерозата. По-рядко причина може да бъде прекалено възпалително заболяване на миокарда /миокардит/.
Развитието на миокардната склероза при атеросклероза е последица от хронично намаляване на снабдяване на сърдечния мускул с кръв и кислород. В хода на заболяването се понижава съкратителната функция на миокарда и постепенно настъпва сърдечна недостатъчност. Когато разрастващата се съединителна тъкан засегне проводната система на сърцето се появяват ритмични нарушения.
Главното оплакване на болните е появата на задух - отначало при усилие, а покъсно и при покой, след обилно нахранване или по време на сън /т.н. кардиална астма/. У някои болни се среща и стенокардна болка. Настъпила сърдечна недостатъчност представлява най-тежко усложнение на болестта.
Лечението е консервативно - с диета, хигиенен режим и лекарства. Диетата включва употреба на пресни зеленчуци и плодове, белтъчини от животински произход с ограничаване на мазнините и готварската сол. Забранява се тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол. Хигиенните мерки включват физическо натоварване, туризъм, закалителни процедури, климатолечение.
Прилагат се медикаменти с противовъзпалително, съдоразширяващо и антиатеросклеротично действие, вкл. витамини, новфилин, антикоагуланти, цинаризин, пирамем, фезам и други. Отсраняват се наличните активни инфекциозни огнища. Усложненията и прогресиращата сърдечна недостатъчност се лекуват в болнична обстановка.
Прогнозата на компенсираната миокардиосклероза е добра. Прогнозата на нелекуваната и усложнената миокардиосклероза е сериозна и неблагоприятна.
Профилактиката се състои в навременно лечение и отстраняване на инфекциозни огнища и заболявания, причиняващи миокардна склероза /артериална хипертония, захарен диабет, миокардит, атеросклероза/. Необходимо е максимално отстраняване на рисковите фактори от хранително и хигиенно естество, вкл. забрана на тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол.
Сифилистичен аортит
/възпаление на аортата при сифилис/
Аортата е най-големият артериален съд у човека. Тя започва от лявата камера на сърцето, образува дъга и продължава през гръдния кош и корема, залегнала в близост до гръбначния стълб. Ниско под пъпа се разделя на два големи артериални клона /артерии/, които кръвоснабдяват органите в таза и долните крайници.
От аортата излизат различни по големина артериални съдове, които кръвоснабдяват органите в главата, гръдния кош и корема. Възпалението на аортата се нарича аортит. То се причинява от микроорганизми при различни инфекциозни заболявания - ревматизъм, стрептококова и стафилококова инфекция и други. Особен интерес представлява възпалението на аортата при сифилис - сифилитичен /луетичен/ аортит. Възпалителният процес обхваща стената на аортата. Той се причинява от сифилитичната спирохета, която попада в стената на аортата и предизвиква хронично възпаление.
Сифилитичният аортит се среща най-често във възрастта между 35 до 55 години, като засяга по-често мъжете /в съотношение спрямо жените 6:1/. Аортитът предизвиква стесняване на устията на артериите, излизащи от аортата. Освен това на много места по протежение на аортата се образуват торбовидни разширения на аортната стена /аневризми/.
Дълго време болните нямат оплаквания. По-късно се появява болка зад гръдната кост - спонтанна, след физическо усилие, след нахранване, нервно-психическо напрежение. Нерядко болката се появява нощем и има притискащ и дълбаещ характер. Понякога се установява продължително умерено повишение на телесната температура. Сифилитичният аортит обикновено се съппровожда от лявокамерна сърдечна недостатъчност.
Лечението е консервативно. Прилагат се антибиотици и химиотерапевтици, витамини, специфични противосифилитични медикаменти. Настъпилите усложнения, главно сърдечната недостатъчност се лекуват в болнично заведение.
Прогнозата на сифилитичният аортит е сериозна. Усложненията допълнително влошават прогнозата. Профилактиката се състои в ранно и ефективно лечение на началните стадии на сифилиса и избягване на полови сношения със съмнителни партнъори.
Болест на Рейно
Това заболяване се характеризира с нарушаване в регулацията на кръвоснабдяването в крайните части на ръцете. Предразполагащи фактори са: физическо и психическо-нервно напрежение, продължително излагане на студ и влага, нарушения в обмяната на веществата, климактериум. Установява се продължителен спазъм на малките артериални съдове /артериоли/ на дланите и пръстите на ръцете. Болестта засяга предимно жените, най-често във във възраст между 18-34 години.
В болестната картина се наблюдават няколко стадия на протичане. През първия стадий болните се оплакват от изтръпване, студенина и мравучкане на пръстите, които са бледи, студени, с намалена чувстивителност и болка - спонтанна и при допир. Обикновено се засягат симeтрични пръсти на двете ръце. Отначало признаците на болестта са краткотрайни - за няколко минути преминават. По-късно те стават по-продължителни и траят с часове. Палците почти никога не са засегнати. През втория стадий настъпват атрофични промени по кожата и ноктите, болковите пристъпи зачестяват и стават по-продължителни. През третия стадий кръвооросяването на пръстите е съвсем оскъдно, кожата и ноктите по тях са силно атрофични, след нараняване раничките почти не зарастват. Пръстите са безчувствени, студени, бледо-цианотизирани, изглеждат като мумифицирани.
Лечението е консервативно. Прилагат се съдоразширяващи медикаменти, хормони, витамини, калолечение, физикални и закалителни процедури, балнео и климатолечение. Отстраняват се рискови фактори, вкл. влага и студ, както и инфекциозни огнища. Забранява се тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол. По показание се прибягва до лечение с инфилтрация на съдоразширяващи и обезболяващи лекарства или симпатектомия.
Прогнозата е сериозна, особено при наличие на по-продължителни и тежки спастични съдови пристъпи, които рязко влошават кръвооросявнето на пръстите.
Болест на Бюргер
/облитериращ тромбангиит/
Това заболяване се характеризира с прогресиращо засягане на периферните артериални и венозни съдове. Най-често се увреждат съдовете на долните крайници. Увреждането се дължи на автоимунен процес, в резултат на който се развива възпаление на средните и малките артерии и вени. Настъпва стеснение на съдовия просвет и се нарушава кръвоснабдяването на засегнатия крайник.
Автоимунният процес се развива бавно, предимно у лица които продължително време консумират алкохол и са пушачи. Болестта засяга предимно млади мъже - от 20 до 40-гожишна възраст. Началото е бавно. В хода на заболяването постепенно настъпва намаление на кръвоснабдяването и кислороден недостиг в засегнатите крайници. Появява се локална болка в двете подколеници - отначало при ходене, а покъсно и при покой. Кожата в областта на засегнатия участък е бледо-цианотична и студена.
Най-стлно са засегнати съдовете на двете подколеници. Нарушеното кръвооросяване нерядко е толкова изразено, че настъпва локална гангрена, която налага ампутация. Често болестта се съпровожда и със съдови увреди в сърцето, мозъка, бъбреците, очите, черния дроб и други вътрешни органи, като се развиват тежки усложнения и съпътствуващи заболявания /мозъчен инсулт, сърдечен инфаркт, нефросклероза и други/.
Лечението е консервативно и оперативно. Прилагат се различни лекарства: цито статици, съдоразширяващи, антикоагуланти, балнео- и калолечение. По показание се прибягва до оперативна намеса - съдова пластика и симпатектомия. При неуспех и настъпване на гангрена се пристъпва към ампутация.
Прогнозата е сериозна. При прогресиращо развитие тя е неблагоприятна. Профилактиката се състои в отстраняване на вредни и предразполагащи фактори /влага, студ, тютюнопушене, професионални вредности, инфекциозни огнища, алергени, хормонални нарушения и други.
Сърдечна невроза
Сърдечната невроза представлява състояние, при което не се откриват увреждания на сърцето, а са налице оплаквания от страна на болните. Тя е по-честа у жените на възраст между 20 и 40 години. Причина за сърдечна невроза са всички фактори, които предизвикват обща невроза.
Особено място заемат психологични конфликти в детска и подрастваща възраст. За развитие на сърдечна невроза способствуват психични травми, тревога, страх, неприятни емоции, сексуална преумора. Съществуват и наследствени, предразполагащи и ендокринни причинни фактори.
Най-голяма честота на сърдечната невроза се наблюдава през пубертета, климакса, бременност, при болести на хипофизата и щитовидната жлеза. Предразполагащи фактори са и тютюнопушенето, злоупотреба с алкохол и медикаменти, интоксикация с промишлени отрови, недохранване, умствена преумора.
Болестната картина протича с разнообразни оплаквания. Болните се оплакват от сърцебиене, "прескачане и спиране" на сърцето, виене на свят, безсъние. Характерни са оплакванията от сърдечна болка, която има пробождащ характер. Тя е силна, краткотрайна, като бодеж.
Нерядко болните имат чувство на задух, дишат участено и неравномерно, изпитват страх от задушаване, топли вълни, прилив на кръв към лицето. По правило не се откриват признаци за органично увреждане на сърцето.
Лечението се състои в прилагане на седативни, сънотворни и тонизиращи лекарства. Препоръчват се закалителни процедури, физкултурни натоварвания, достатъчен сън. Целесъобразно е въвеждане на рационален хранителен режим с изобилие на плодове, зеленчуци и течности. Забранява се тютюнопушенето и злоупотреба с алкохол и кафе.
Прогнозата е добра. Профилактиката се състои в отбягване на предразполагащи фактори, практикуване на физкултурни занимания и туризъм, провеждане на закалителни процедури.