случайни мисли за загубата

не съмсигурна защо пиша това. най-малкото, би трябвало вече да съм забравила всичко, но ( защото винаги има едно голямо но) досега това не се е случило. преди няколко месеца се разделих с едно момче по начин, който и досега ми тежи. накратко, всичко беше много объркано, аз бях уморена от детски истории (и от моя, и от негова страна) и изясняване на отношенията. исках да се видим, за да се разделим по един цивилизован начин. той...не дойде, каза, че не можел. оставих му време да си изясни какво иска оттам насетне. но времето се оказа твърде дълго за мен, не можах да издържа на това постоянно да се чудя какво се случва с него, съсипваше ме...неизвестното, това, че човекът, когото обичах...в един момент изчезна. а накрая се уморих да бъда и съсипана. скъсах с него, без да го видя повече, по интернет, като че ли само там евентуално можеше да отдели 2 минути..не се видяхме никога повече. вярно, шегуваме се с приятелки на тази тема, излизам на срещи, забавлявам се, грижа се за своите интереси...но все пак все още ме боли. не ме разбирайте погрешно - аз приключих с това да бъда влюбена преди много време. любовта не прощава забравата. не съм приключила обаче с това да съм ядосана, огорчена...не заслужавахме такъв край, нито един от нас...

липсват ми...липсват ми финалните надписи, искаше ми се да имаше един кратък реквием за тази любов...защото, небесата са ми свидетели, аз го обичах. много. понякога не можех да повярвам, че аз - студената кучка, която не търси нищо сериозно, а само се забавлява с "любов между другото", съм способна да обичам...мисля, че и той не можа да повярва...и сега, като пиша това, от очите ми потичат сълзи...не мога да забравя, но няма и как да променя нещо...

не си правя илюзиите, че съм "доброто момиче, на което са му разбили сърцето", нито че лошият бивш ми е виновен..иска ми се да вярвам, че и двамата сме направили най-доброто, което сме могли...но не мога...не и щом едно толкова светло чувство беше така грубо втъкано в миналото...и все си мисля че това е, което продължава да ме кара да се връщам назад в мислите си...и не знам възможно ли е въобще да го преодолея...

надявам се не съм ви изгубила времето с този огромен пост, но ми се искаше някъде да споделя това, което чувствам. поне това е известна утеха.

[Naked in the wind]

Погледни го от хубавата страна-малко са хората изпитали истинска любов и то споделена.Вярно, че краят е можело да бъде и по-красив,но това е живота.

знам, права си...и все пак остава усещането като за недочетена книга, което е много настойчиво, много трудно...какво пък, нали уж северните ветрове правят викингите...

Tova vse edno 4e az sym go pisala... E vqrno istoriqta ni svyr6i po razli4en na4in predi godina, no ob6to vzeto tova koeto 4uvstvam e sy6toto. Prikazkata ni trqbva6e da zavyr6i po drug na4in. I sega kato go vidq mi se 6te nikoga da ne bqhme zapo4vali. Moje6e da si ostane edinstveniq 4ovek koito me kara6e da se usmihna i v nai-ko6marniq mi den no zapo4nahme da izlizame iiiiiiiii provalihme vsi4ko. Detstvoto mi s nego otide po dqvolite za nqma i 2 meseca. 6te mi se nakraq pone da mu puka6e 4e me naranqva,a vypreki tova 12 meseca po-kysno o6te go iskam. Moje bi mi se 6te da go naranq, revnuvam go do bolka, iskam da si igraq s nego i sy6tevremenno iskam da me dyrji v prerydkite si i da mi 6epne 4e sym edinstvenata. S dve dumi kakto kaza Deus ex machina ostana razo4arovanieto, za6toto ne napravihme nai-dobroto na koeto bqhme sposobni. Mojem samo da se nadqvame, 4e tova 6te mine. A tova use6tane za ne6to nedovyr6eno mai se zadyrja dosta dylgo vreme.

P.S syjalqvam za latinicata

няма проблем...

знаеш ли, това, което казваш за детсвото, също ;и е някак познато, но...беше малко по-различно. още от преди него си бях крайна, твърдоглава идеалистка... но в един момент, когато се разделихме, сякаш и последните стожери на детското в мен рухнаха. край и на малкото романтични илюзии и глупави детинщини, които си бяха там, скрити под цинизма. не бих казала, че се промених, бях си аз. само че бях все едно няколко години и сто сълзи по-зряла...

струва ли си обаче да съжаляваме? вярно, детството да си отиде не е много романтично, но все пак е личностно израстване. и това има значение.

това дали му пука или не дали би променило с нещо чувствата ти към него? надали...

глупаво е, глупаво, гадно, повърхностно когато нещата не се получат по една или друга причина да захвърляме всичко в калта, като непотребна вещ - хората като че не се ценят вече един друг...а може би винаги е било така....и все пак не е правилно, боли, оставя много скрити рани зад себе си.

обаче вярвам в теб, мила, ще се оправиш и всичко ще мине, а след време, когато се обърнеш назад, ще ти се струва толкова далечно, сякаш се е случило в предидшен живот. само почакай и имай търпение. :hug: