PDA

View Full Version : ..Моята тема :)



ScionOfStorm
08-09-2007, 16:28
Не смятам да правя по отделна тема за всяко нещо, което ще поуствам, така че ще мяткам тука каквото имам, информативно казвам де ;p


Distant lights, shimmering in the distance
Light the path of human existence
I...one of them
I...am living again

Something lurks within my soul
Makes my inhumal blood run cold
A part of me I'll never know
Fury, which I'll never let go

Sorrow I have faced, agony too
Swam I have in this bitter pool
Melancholy dwells in me, right to the core
As it burns me, it brings me essential lore

Scream of silent pain I sense
Is it me - uncovered my fence?
And as I breathe - again and again
I hear the words, so clear and plain

"Your soul is burning
Constantly turning
Heed it, listen to it
The voice, the desperate call
The voice of your very soul..."

ScionOfStorm
08-10-2007, 08:02
Рагнарок

В тишината на нощта
Надигнал чаша ейл в ръка
Слушам аз мелодията протяжна
На скалдовете песента тъй важна

"Нагалфар потегля, йотуните понесъл славно
Туловището му разцепва вълните плавно
Локи гледа с разкривено лице, жесток
Как Хеймдал надува своя вечен рог

Валхала портите си разтваря широко
Маршируват воини непокорни, силни
Води ги Всемирният, с едно око
Ще загинат днес асите, нам тъй милни

Рагнарок настана, човешки деца
И разтваря дверите широко смъртта

Вихър черен- Фенрир в омраза прероден
Разкъсва с дива ярост Один, мъдрецът благословен
Сурт, властелинът огнен тъй могъщ
Погубва Фрейр, асът вездесъщ

Тюр Железни с битка смъртоносна се захваща
Гарм, чедо Хелско убива го, но си заплаща
Локи лукавият към Хеймдал се затичва
И всеки другия мигновено посича

Тор врага си древен побеждава
И умира мигом, покрит със слава
Урд, Верданди, Скулд, обзела ги тъгата
Орисници клети, прокълнати вестителки на съдбата

Умира свят стар, за да се роди нов
Кораби ще бъдат пуснати, със златен обков
Тела на богове са в тях съхранени
А Мидгард готви се за велики промени

Рагнарок дойде
И всичко помете
Боговете мъртви завинаги са
Плачи, смъртно дете..."

Скръбни гласовете бардски ми звучат
Скрит съм аз обаче в моя тъмен кът
Ейла си допивам, в очите ми блестят сълзи
Тайничко надявам се- дано никой не забележи

Никакъв ритъм, но мисля че на нещо подобно ритъм няма да отива особено :)

quench
08-10-2007, 08:04
fuck Ragnarok

трябва сериозно да оправих второто, щото и пънкове няма да го изпеят ;) :smt005
не бе, ритъм си трябва

първото почва добре :) но някъде по средата губиш малко елегантността, с която тече

ScionOfStorm
08-10-2007, 08:10
Че уай дъ фак някой да го пее о.О :p
Мерси за тех резенжъш и Рагнарок не съкс, тогава е масовото клане :-D

sexa_na_kompleksa
08-10-2007, 18:20
Първото повече ми харесва,но и второто не е лошо. :wink:

Disrespect
08-10-2007, 18:37
копеле, що не си направиш група?

ScionOfStorm
08-10-2007, 19:26
Защото ми трябва още мастеризиране с китарата, а пък не ми се грухти на рандъм :-D
А текстописец само не става май.. ;p

beyond_transience
08-10-2007, 19:36
Първото е мн интересно :wink: Но няма ли да сложиш и заглавия?

ScionOfStorm
08-10-2007, 19:38
Ей, на второто му го забравих, въпреки че е ясно де, ей сега ще го оправя :p Иначе принципно заглавия не пиша, нз :>

ScionOfStorm
08-13-2007, 08:26
Земята гори
Стонове, вопли
Агонизиращи души
Тела- още топли

Изгревът окъпан в кръв е
Хиляди безжизнени тела
Слънцето злостно осветява
Подгизнали, алени поля

Триумфиращи се спускат
Безконечни черните ята
Гракове злокобно озвучават
Скованата тиха мараня

Смях налудничав тишината нарушава
Тиран окован плюе на съсухрена земя
С грохот оковите си той строшава
И вече възвърната е желаната свобода

Нови войни ще има
Хиляди загинали
В протяжна пантомима
Колелото отново ще се завърти

Тиран нов ще се възцари
Лицето му маска ще да скрие
Колко ли хора ще затрие
Само и само жаждата си да утоли?

Свалете маската и вижте
Що под нея скрито е
Защото имам подозрения едни

Е, прав бях, нали?

Тиранът е всеки един от вас

Rock & Roll Queen
08-13-2007, 10:24
^ :shock: абе, доста добро е, ноооо защо повечето ти стихове са все за смърт, кръв, бой? Инъче доста добре се е получило.
И заключението, че всеки е тиран ми хареса. Всеки си установява собствената тирания. :D

ScionOfStorm
08-13-2007, 12:01
^ Абе вчера принципно бях леко изнервен и ядосан, сигурно затова...

За тиранията ми беше идеята задължително да присъства, дам :p Мерси за отзива :))

Madness
08-13-2007, 12:48
Мноо кръв,много нещо (=
Абсолютно не съм разбирач,няма ти говоря за ритъм,рима и бла бла бла...
Някой неща ми харесаха...просто,без да съм разбирач :-)

sexa_na_kompleksa
08-14-2007, 08:42
И това е много добро,харесва ми. :-)

ScionOfStorm
08-16-2007, 15:39
Малко е дългичко, но на който му се чете - нека чете :))


Нещо не бе наред.
Гвилион го усети, и то не как да е. Усети го с цялото си същество, чувството за опасност бе буквално просмукано във въздуха, все едно зъл дух бе минавал от тук. След което дойде ударната вълна, вихър от болка и скръб, надигнала се от Майката земя. Младият жрец се подпря на тояжката си от кедрово дърво, символ на свързаността му с природата и вечната Майка, за да не припадне.

Чернотата го заля. Все пак бе очите на Раждащата, а това означаваше, че болката, която околната природа изпитваше, се фокусираше право в него, мощна като летен циклон. Гвилион затвори очи и се концентрира, опитвайки се да долови откъде идва всичко това. И изпищя от уплах и страдание, след като в съзнанието му лумна ален, парещ взора огън. Стихията се разрастваше, поглъщаща птици, храсти, дървета...каквото й попадне, безмилостна и жестока. Зли огнени езици изпепеляваха всичко, до което се докоснеха.
- Майко моя, разбирам защо страдаш. – прошепна магът и няколко сълзи напоиха съсухрената пръст.
Това не беше обикновен горски пожа, Гвилион залагаше жезъла си. Магия бе стихията, доста силна при това, и ставаше все по-могъща и по-могъща с всеки изминал миг.
- Напътствай ме, Родила ни. – промълви чародеят и скоро усети присъствието на ново, мъничко съзнание, появило се изведнъж. Гълъбът, бял като снега, се материализира сякаш от нищото и тракна с човка.
- Води ме, Вестителю на Вечната. – усмихна му се с тъга магът, след което се трансформира. На мястото, където допреди малко бе стоял нисичък симпатичен младеж, размахваше крилете си горд белоглав орел. – Хайде, води, душица малка. – мисловно проговори Царят на птиците.
И мъничката птица полетя, насочила се незнайно накъде. Поля и изумрудени гори се стеляха под тях, секваща дъха гледа, но също страдащи от това, що се случваше някъде отвъд обраслите хълмове на планината Алдерак. Чувството се засилваше с всеки изминал миг, докато двете птици не се изправиха пред апокалиптичната гледка.
Развълнуван, Гвилион кацна на земята, преобрази се и стисна кедровия си жезъл така, че кокалчетата му побеляха.
- Алион велики...
Огънят цареше тук, стихията, поглъщаща живота, а пламъците трептяха в безконечен танц на смъртта. Почти всичко бе изпепелено, обгорени, черни дървета сякаш тъжно се взираха в Гвилион, докато той пристъпваше по напуканата земя, изстрадала тъй много.
- Кой си ти, причинил това на природата?!- изрева като ранен звяр чародеят, усещайки как гневът и яростта го обземат.
- Появи се най-сетне значи, ученико на Килиам от клана Вечно листо. – слаба фигура се материализира от най-близките пламъци.- Започвах да си мисля, че не ще дойдеш, жрецо на тази, що бе обругана.
Роденият в огън, защото Гвилион осъзна, че мъжът срещу него бе такъв, бе най-много с три-четири години по-възрастен от самия него. Остър нос, живи и някакси горящи със стаена злост очи и жилаво тяло имаше огненият жрец. Ръката му се вдигна и той се усмихна.
- Приятелче те е довело тук, виждам. Мисля, че не ще ти трябва това пиле. – презрително процеди през зъби той и отпусна ръка. Белият гълъб нададе само тихичък предсмъртен писък и изгоря за миг, обхванат от алени пламъци.
- Не трябваше да го правиш! – изсъска Гвилион и хвана с две ръце жезъла си. Зеленина избуя по полираното дърво, а опасни бодили изникнаха тук-таме, подаващи се от нея. – Приготви се за битка, служителю на Всепоглъщащия, защото не ще просто действията ти.
- За какво мислиш, че направих всичко това, глупако. – изсмя се мъжът срещу него. Огнени стълбове се завихриха около мага, а после го обгърнаха. – Линдрас Т’езок е името ми, момченце. Запомни го, защото то ще е последното нещо, което ще възприемеш. Нека видим как закрилницата ти ще ти помогне, пале такова.
Огънят се укроти за малко, ярка аура около тялото на противника на Гвилион, после за части от секундата стихията се изстреля към земния жрец, мълниеносна като змия в атака. Младежът едва успя да заплете енергиен щит, който да го предпази от атаката и част от огъня облиза дясната му буза.
Не започваше добре, помисли си Гвилион, опипвайки пострадалото място. Мехури се бяха заформили, придружени от дразнещо парене. Чародеят тропна с жезъла си и усети как корените на околните дървета запъплиха под земната повърхност, устремили се към противника.
- Ха! – ухили се Линдрас и отскочи немислимо високо в същия момент, в който корените изригнаха, протегнали се да го вклинят в земята, правейки го лесна жертва и обездвижвайки го. – Усетих хитростта ти, сине на земята. Млад си още, и непохватен. – жрецът още бе във въздуха, левитирайки по някакъв незнаен за Гвилион начин. – Мисля, че е време да те запозная с един....приятел, нека кажем. Надигни се, слуга на Всепоглъщащия. Чуй призива ми, Червей на омразата!
Момчето усети разтрисането. Недрата на земята се тресяха неудържимо, докато едно огромно и до болка познато на момъка същество не видя бял свят, разперило ципестите си криле, окъпано в камъни, пръст и кал. Ниагх бе повикал Линдрас, братовчед на самите дракони. Ниагх, лицето на омразата и злостта. Разярен звяр, не по-малко могъщ от братовчедите си. Съществото нададе нещо средно между рев и писък, и обърна малката си глава към него.
Ударът бе очакван, но все пак прекалено бърз, за да може Гвилион да реагира. Вихър от пръст и камъни зашиба момчето, разкъса дрехите му, набразди плътта му. Тотално пометен от магията на ниагха, чародеят бе отхвърлен с метри назад и се приземи с пукот.
- Сам, той може безпроблемно да те убие, ученико на Килиам. Аз мога само да наблюдавам как последните искрици живец гаснат в очите ти. – думите на огнения маг сякаш идваха от много далече.
„Помогни ми, Майко...”- помоли се Гвилион, повален, безпомощен, с изпотрошени кости и крайници. „Помогни, на своя син помогни...”
Усещаше как ниагхът се приближаваше, за да го довърши, а младежът не можеше да му се противопостави по никакъв начин.
„Помогни ми....”
Всичко бе някак мудно, надвисналият ниагх, уродливото му лице, костните образувания, украсяващи главата му. След няколко мига момчето нямаше вече да бъде измежду живите. Гвилион не изпита страх, а просто тъга. Тъга, че не ще види отново зелените гори, красивите планини, формиращи Световния Гръбнак, нямаше да види близките си...
И тогава дойде яростният писък. Ужасно пронизителен и изпълнен с болка и изненада, той постепенно замираше. Гвилион учудено отвори очи и видя гърчещият се масиивен звяр, чиято кръв буквално изтичаше от множество малки, но дълбоки рани. Ниагхът умираше, осъзна магьосникът. Закрилницата му се бе притекла на помощ!
Линдрас наблюдаваше всичко това хладно и спокойно, без никакъв намек за изненада от случилото се. Беше го очаквал, разбира се. Природата не би оставила свое чадо да умре току-тъй. Гвилион осъзна, че срещу себе си има непоклатим противник, който нямаше да се предаде лесно. Нищо ново под слънцето, все пак.
Изведнъж усети странно гъделичкане и болките от множеството му рани, и от счупените крайници и ребра започна да намалява, а енергията бавно се завърна в тялото му. Всичко живо, всяка растение му даваше своя живот, за да продължи младежът борбата си срещу огнения осквернител на природата. Дърветата около него, които не бяха изгорели, повяхнаха, отдали живота си, и младежът се натъжи, но това само раздуха огъня на яростта в сърцето му.
- Със слугата ти е свършено, жрецо. – изкрещя със свит юмрук магът.
Линдрас само кимна.
- Така е. – без какъвто и да е намек, че ще направи нещо, мъжът направи странен жест с ръка и огнени острието затанцуваха около Гвилион, стеснявайки кръга с всеки изминал миг.
Момчето скочи с идеята да напусне пламтящия ад, и успя да се измъкне, но едно острие се издигна и изгори бедрото му жестоко. Гвилион изсъска от болка, но помъчи да се концентрира.
- Сберете се, духове земни и подземни! – изкрещя той и удари с юмрук земята.
Ефектът бе мигновен. Земята се напука и пукнатината се насочи към Линдрас с недоловима за който и да е човек скорост. Стаената сила изригна и отхвърли огнения маг във въздуха, след което той тежко се приземи на обгорената земя. Падайки, той все пак успя да прати огнено кълбо по Гвилион, което, макар и неточно насочено, му причини известни вреди. Зашеметен, земният пазител видя как противникът му несигурно се изправя. Силите и на двамата бяха почти изчерпани, осъзна той.
- Време е да умреш, слуга на Всепоглъщащия! – надигна кедровия си жезъл той.
- Бих ти казал същото, сине на Майката земя! – някакси горчиво се изсмя и Линдрас и в ръцете му запламтя жезъл от виещи се пламъци.
- Майко земя...
- Всепоглъщащи вси...
- ...призовавам те...
- ...призовавам те...
- ...порази тези, що ти се опълчват...
- ...порази тези, що ти се опълчват...
- СЕГА! – изкрещя Гвилион и тоягата в ръцете му засвети с ослепителна светлина.
- СЕГА! – изкрещя и Линдрас Т’езок и пламъците лумнаха с мощ.
А после двете сили се сблъскаха. Ослепително сияние, и Линдрас, огнения жрец, бе пометен от стихията на разбеснялата се Майка, победила пазителя му, Всепоглъщащия.
Гвилион триумфално се изправи и закуцука към противника си.
- Победих те, Линдрас, служещи на разрушението. Дойде времето ти.
- Добра битка, пале. – усмихна се загадъчно жрецът. – Но и твоето време дойде.
Земният пазител така и не разбра какво имаше предвид той, защото едно огнено острие се заби точно между ребрата му плисък.

„Нима огънят можеше да прави това...?!”

Това бяха последните мисли на Гвилион, след което той се строполи бездиханен, само на няколко крачки от противника си....
*****
На сутринта от Линдрас Т’езок не бе останало нищо. Земята бе взела своето и трупът бе нахранил животните, а сега подхранваше гладната почва. Тялото на Гвилион обаче бе там, обгърнато нежно от корени. Сякаш го бяха прегърнали тези корени, така се бяха оплели около него. Отнякъде се появи сивкав вълк, който решително се доближи до тялото, така съхранено и пазено. Някога той бе бял гълъб, но сега му бе отреден живот, различен и същевременно подобен на предишния му такъв. И ако човек се бе загледал, щеше да види една сълза, търкулнала се от кехлибареното вълче око.
Но вълците не плачат, нали?
...А отвъд планините, слънчевият диск се надигна. Време бе да започне поредният ден, част от Вечния Кръговрат.

ScionOfStorm
08-19-2007, 09:28
Звезди нощта мълчаливо осветяват
В скръб и мъка удавени са те
Въпрос ням сякаш те задават:
"Защо Тя трябва да умре?"

Из полята заскрежени, нейде там
Лежи бледна и студена тя
Угаснал е в очите плам
Мъртва - образът на тленна красота

Задъхан момък крачи в тъмнината
Отправил се на вечно търсене
Профучава - вихър през полята
И смъртта не ще го спре

Гледката на съвършена красота
Раздра със болка плачещата му душа
Докосва, опипва лудешки със студените ръце
Милва нежно едно красиво, замръзнало лице

Светът рухна до прашинката последна
Сълзи рукват по заскрежените страни
Хвърля той дреха непотребна
В желание дъхът й този път да възкреси

Взирайки се в небето с поглед безутешен
Ридае момъкът в мъката безкрайна
Съкрушен и сам в пустинята от лед
От смъртта насреща чува той последния куплет:

"Една крачка
И ще си спасен
Една крачка
И ще си със мен"

Шептят гласове примамливи и топли
Свистят в ума му тез десетки вопли

И пристъпи той във вечността...

Благодарности на една приятелка, че пооправи тук-таме едни неточности :)

08-19-2007, 10:15
Е не, ти ме уби. :P Разказът е леко объркан, или поне в началото, но после става по-добър. Краят ми харесва много, изобщо като цяло е хубаво.
Стихотворението е също хубаво, много нежно и мило. Браво, май брадър ъф метъл. 8)

Rock & Roll Queen
08-19-2007, 10:16
Е не, ти ме уби. :P Разказът е леко объркан, или поне в началото, но после става по-добър. Краят ми харесва много, изобщо като цяло е хубаво.
Стихотворението е също хубаво, много нежно и мило. Браво, май брадър ъф метъл. 8)
Аз

ScionOfStorm
08-19-2007, 11:01
Мерсии ^^

ScionOfStorm
08-20-2007, 09:13
Ето ме, пред сенчести колони
Черпя безконечни тъмни сили
Сянката ми жестоко ще ви гони
Ще се молите нивга да сте се не родили

Глупци...
Слепци!
Деца на смъртно семе
Заблудено човешко племе

Макар и мрак злочести в мен да кипи
И лудостта в съзнанието ми ярко да искри
Гадинки нищожни сте, род човешки
И ще ви съдя за всички ваши грешки

Пречистване очаква те, о, смъртни свят
Приготви се - аз съм твоят заклет враг

И не ще се спра
Докато не умра

Докато не загубя своите сетни сили
Докато не се скъсат сенчестите мои жили
Кръвта ми черна земя не напои
Огънят в душата ми не спре да пламти

Клетва дадох, обвързана с окови здрави
Клетва додох, и тя не ще се бави!

ScionOfStorm
08-22-2007, 13:33
Господарю на душата ми, оковани Слепецо във вериги вечни
И ти, Майко на мъдростта, Плетачко на съдби човешки
Пред дверите Ви стоя, чакащ в тъмнината безконечна
Отворете, и скитащият Мен при себе си приютете

В сънища на лудост и безумие умопомрачаващи
Танцувах на ръба на сенчесто острие
Секунда по секунда бавно осъзнавах
Че съдбата ми ваша отдавна е

Бродих по земята, изсъхнала и скръбна
Живях мъртъв, не знаех що е туй „сърце”
Тогаз защо да не живея в смъртта сега
След като обвивката ми смъртна умре?

Смея се над агония и болка
Опознах ги като жадувана любима бледна
В море от мечти несбъднати
Удавих се, секна мисъл разумна в мен последна

Пред вас съм, сянка на радост отдавна помръкнала
Пред вас съм, душа, която отдавна е замлъкнала...

ScionOfStorm
08-25-2007, 09:21
Открий мрака
Дълбоко в своята душа

Счупи печата
Разлей чашата на лудостта

Оковите мизерни отхвърли
Духът ти яростен да броди

Счупи го, счупи го, счупи го
Печата гнил, капан зловонен
Предай се, жертво на сладостта
Усети силата, носителю на лудостта

Юмрук стоманен, воля непоклатима
Кръв - тя ще бъде твоята любима
Разрушителю, идващи със зимен мраз
Свободен си, удари най-сетне твоя час

Вилней, призрако на злостни нощи
Руши, руши, руши - ще има още
Гибел новото ти име ще да е
В кръв заклет, с омраза в сърце

Коленича пред теб с благоговение
Господарю...завинаги врекох ти се

Guderian
08-25-2007, 09:33
[b][i][u]Horst Wessel Lied

1.Die Fahne hoch die Reihen fest geschlossen!
S.A. marschiert mit ruhig festem Schritt.
|: Kam'raden die Rotfront und Reaktion erschossen
Marschier'n im Geist in unsern Reihen mit.:|


2.Die Stra

ScionOfStorm
08-27-2007, 08:22
В тъмнината взирам се, някакво движение
Някак плавно и неестествено, прави впечатление
Силует потаен, по улицата нерешително броди
И аз усещам, незнайна сила към него ме води

Старец белокос
Полугол и бос
Шепне думи тихи

"Старче, късно е за теб сега
Де крачиш ти в нощта"

"Загубен съм, загубен вечно, братко млад
Усещам на смъртта полъха зловонен
Ах, колко мрачен е тази хлад!"

"Недей тъй говори, скиталецо клет
Макар тежко сигурно да ти е сега
Не си внушавай ти излишно
Не се поддавай на опасната тъга"

"Млад си още, приятелю, и наивен
Виждам, доста си и импулсивен
Тъгата изгражда скелета на света
Мъката помага й, и тя царуваща"

"Чакай, старче белокосо, къде така
Нима няма място за надежда?
Животът светъл е, красив и бляскав!
Че и понякога спрямо нас е ласкав..."

"Ще видиш, подобие мое
Кое, как, и защо е."

Светлина неизвестна мен лицето му освети
А после старецът някак магично се скри

Изчезна!
Но къде?

"Подобие твое?
Това пък защо е?"
Щях да попитам завчас

Но стъписан останах, без дъх, без слова
Защото, драги мои дами и господа

Същите на лицето черти
Същите черни очи

Та това бях самият аз!
Но след петдесет години...

ScionOfStorm
09-01-2007, 09:18
Крило на скръбта


Спомням си
Когато слънчев лъч погали нежно
Едно невинно детско личице

Спомням си
Как орисница злочеста промълви потайно
Че в чернота загубено, то ще умре

"Аз съм тук, в поля обширни
Съдбата да посрещна съм дошъл
Опознах чувствата, емоциите всемирни
Разбрах що е то да си добър, и зъл

Планините родни в снагата си ще носят
Споменът за мен, за крилото на скръбта
Жътвари нивята с любов ще косят
А над тях вятърът ще пее песента
На моята тъга

Езерата сълзите мои ще поберат
Заключени там те нека да стоят
Дърветата с тих шепот ще да шумолят
А зверовете тъй любими мои
С болка и скръб непоносима ще се дерат...."

Тъй рече той, и тъй загина
Син на Майката Земя
И с него, безутешно си замина
Крехка детска мечта....

Rock & Roll Queen
09-01-2007, 09:32
'Открий мрака...' - страхотно е!!! Даже това е едно от най-хубавите, който си поствал тук...май. Някакси нахъсващо е.

'В тъмнината взирам се...' - добро е, краят е хубав.

А 'Крило на скръбта' леко ми прилича на 'жив е той жив е...', може би заради предпоследните два стиха.
Добре, хубаво.

И, мамка му, от къде идва това вдъхновение?! :-)

ScionOfStorm
09-01-2007, 09:52
Ееее мерсии! :D

Ми откъде да идва, всекидневни преживявания, размисли, ю ноу... :))

[VampI]
09-01-2007, 11:17
Am da ti kaja pyrvite sa mnoo dobri....moite pozdravleniq...syper mn me izkefi s tezi kyrvishta i izmreli neshta....nqma prosto kakvo da kaja.Prodyljavai taka...aaa za tova poslednoto..mm are tezi dni kato go procheta shte ti kaja kakvo mislq i za nego,no predpolagam che shte e dobro kato ostanalite (potupvane po glavata) :) :smt023 :)

09-02-2007, 15:46
tova deto beshe pyrvoto na angliiksi beshe mn qko!AZ ne si padam po stihove na bg...no na angliiski kato sa iiii takiva chustveni za bolka ii tn mn me grabvat..pishi na engliiiiiiiiiish ! ;D

ScionOfStorm
09-03-2007, 08:14
Пиша повече на български, защото ми е родния език... :))

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/thumb/8/81/Valfar_ein_Windir.jpg/200px-Valfar_ein_Windir.jpg

Сам стои, вятърът го брули
Сам стои, воин един
Пред планини тъй мрачни и потайни
Сам стои, горд, непоколебим

Гръмотевици около него тътнат с грохот
А той стои си сам, замислен, блед
Започнал своя непосилен поход
В честта си, в кръвта своя е заклет

"Хейдра!" шепнат му скалите
Дума древна и могъща
"Хейдра!" стенат планините
И увереността в него се завръща

Хейдра, воине неустрашими
Пътят пред теб дълъг ще да е
Хейдра, спомен за мразовити зими
В душата ти смело нека екне

За теб ще пием и ще плачем
Сине на самите Богове
За теб ще пием и ще плачем
Защото нивга не ще се върне
Това, което нявга бе...

***********

Хейдра, Terje Bakken.

miminia
09-04-2007, 19:33
Всичките са страхотни! Браво! :) :)

ScionOfStorm
09-13-2007, 09:27
Майко Тъма

Майко, теб зова в този мрачен час
Блуднице нощна, поспри, чуй моят глас
За детето твое забравено си спомни
Животът бушуващ жестоко го сломи

Майко тъма...
Искам да спра
Да чувствам
Да умра

Очите ми виждат само пустота
За това съм бил орисан, значи
Това ще да е моят съдба
Душата ми вериги вечни ще да влачи

Майко тъма, синът си приеми
Самотата, болката ми прегърни

За да се изправя гордо
С вятър в коси шепнещ

Сам-самичък срещу всичко, с юмрук свит
Невидим за смъртните люде, в сенките скрит
Наблюдаващ как светът към своя край клони
Как разруха всемогъща царува из човешки земи...

ScionOfStorm
09-13-2007, 09:27
баси как разбих флууд защитата с двоен поуст не знам :-D

09-13-2007, 12:11
баси как разбих флууд защитата с двоен поуст не знам :-DНали знаеш, че си, като тези тук
http://www.zazz.bg/play:b949bdd3

:lol: :lol: :lol: :lol: :lol:

ScionOfStorm
09-13-2007, 17:36
Леле мале :roll:

love_only_one_boy
09-13-2007, 19:07
Земята гори
Стонове, вопли
Агонизиращи души
Тела- още топли ..............
Ей това мн ми харесва! =) Стахотно е!!

Disrespect
09-15-2007, 07:27
[9/2/2007 3:55:48 PM] [BornFromPain] says: мене Сашо много ме кефи как пише
[9/2/2007 3:55:57 PM] [BornFromPain] says: да го еба в таланта! да прави група бе!
[9/2/2007 3:56:03 PM] TheNightRider says: хаха
[9/2/2007 3:56:04 PM] TheNightRider says: :D
[9/2/2007 3:56:04 PM] TheNightRider says: да
[9/2/2007 3:56:06 PM] TheNightRider says: сционе руълз

ScionOfStorm
09-15-2007, 13:35
:shock: :shock:
:oops: :oops:

Чеките да гаврътна нещо, че се изчервих :-D Мерси!

ScionOfStorm
09-23-2007, 08:13
Плясък на хиляди криле
Вихри въздуха безпощадно
Дошло отново времето е
Ще се въздигнем...славно

Пламък неземен в прокълнати
Оръжия тлее
Слънце черно зад гърбове пернати
Злокобно грее

Братя мои, паднали ангели на разрушението
В очите ви копнеж съзирам
Ще дръзнем да пренапишем Сътворението
В сърцата ни трепне вечен плам

Демони забравени, ужас въплътен
Души прокълнати, вече не сме във плен
Разрушени ще бъдат стените райски
Надигнете се, дракони спящи своя сън

Надигнете се
Светлината скършете!
Възцари се хаос всепоглъщащ
Яхни ветровете!

Бог мъртъв е, и завинаги ще бъде
Славно и могъщо, царуването наше ще пребъде

ScionOfStorm
09-24-2007, 08:39
Ражда се в зората нова
Легенда за геройства и войни
За тайни мрачни и отрова
За битки също, и за смели думи

Ветровете вихрят тез истории
В бягът си игриви и небрежни
За да бъде в изгрева пробуден
Митът, за Вечният забравен клан

"Сърцата си предложихме на Боговете
Приеха те, Народ на изгрева ни нарекоха
Да пазим Майката нашият завет е
В честта си славна всички се зарекоха

Братя наши бяха
Всите зверове
Стареите ни зовяха
Горските духове

Танцувахме боси по сутрешна роса
Умели воини бяха нашите мъже
В душите си носихме Песента
И кланяхме се на Луните две"

Тези слова забравени
Нашепна ми есенната тишина
В мрака изоставени
Реших аз...да ги възкреся

Тъгата лумна
В зората останах взрян
Тъга, тъй безумна
По един отминал блян...

ScionOfStorm
09-25-2007, 08:22
Небето мрачно е, зловещо
Стоя на хълма черен, сам
Смущава ме...неизказано нещо
В сърцето ми тлее черен плам

/завинаги/

Небето казват обитаваш ти
Господарю на ловките лъжи
Не вярвам, не ще и вярвам в теб
Съществото цялото ми срещу теб крещи

Кръвта току-тъй вода не става
Водачо ти на стадо сляпо
Волята ми моя си е, здрава
И свободен ще съм вечно

Крилата ти небесни ще кървят
Наслада в жестоки мои очи
Ще кървят, а после ярко ще пламтят
Изгубени в безкрайни кладенци

/завинаги/

Child_In_Time
09-25-2007, 09:00
Хараби! Браво, браво много ми харесва =D> =D> =D>

ScionOfStorm
10-04-2007, 07:31
Хиляди лица гледат ме, побъркват ме. Убиват.
В ума ми стон на хиляди души звучи
С грохот хиляди стъкла нейде се разбиват
Нейде, там където душата моя в агония пищи

Блъскам, дращя, клетките разбивам
Съградени отново ще са те
Плача, мразя, в мрак умирам
"Да мре!" пищят лицата, "Да мре!"

Сграбчвам ги, скъсвам ги, отхвърлям
Вой на болка откъсва се от устни смъртни
Себе си в огъня на вечността опърлям
Гори, душа моя непотребна, умираща пламти!

Лицата съдят ме, пронизват ме, кикотят се дори
Докрай побъркан, пищя аз, но никой ме не чува
Слепец злочест съм бил, а не мъдрец
Умен уж...а в реалността - глупец

Блъскам клетките пред мен, тъй омразни
Отново, пак и пак
И мисълта за смърт тъй примамлива ме блазни
Обратно там, с лицата - в пълен мрак

Ще ме разкъсват призраците гнусни
С бледи, безпощадни свои ръце
Ще кървят безкрай изсъхнали ми устни
И отново ще крещят лицата...

" Да мре, нещастникът забравен, да мре!"

quench
10-04-2007, 07:33
подкрепям това, че събираш всичката си помия в една тема - ех, да го правеха и други от форума

:smt005

не бе, братко мой, ебавам се - давай, пиши изродските текстове

:smt023

tony_8989
10-07-2007, 14:43
wooow..strahotno e! :) tyjno,no mnogo hubavo..ti li si go pisal/a? i az pi6a stihotvoreniq na angliiski(na bylgarski moga malko).pojelavam ti zanapred da ne se 4uvstva6 taka,kakto v stihotvorenieto,a mnogo po-dobre!

ScionOfStorm
10-09-2007, 07:31
Струните на душата късат се с писък тъй неземен
Клавири на душата пригласят им със вопъл скръбен
Песента изтъкана е, аз съм носителят Й последен
В пустота ще я пея, от сивота безкрайна обграден

Пътник съм, но накъде ще поема и аз не зная
Носещ Песента в душата моя натежала от тъга
Скиталец скръбен, за живота си завинаги нехая
Важното е да опазя жива Песента....

За света съм мъртъв аз, незрящи са очите ми
Кух отвътре, само пламъче самотно в мен трепти
Забравих що е то сърцето мое да тупти
Забравих, но и нивга не съм знаел, нали?

Имам си Песента
С нея – вечността

В кръвта ми, от болка почерняла
Тече Тя със страховита мощ
И в душата ми, що в лед се е сковала
Грее Тя във безметежна нощ

Едничко знам, за едничко аз живея
Щом Черната на вратата ми почука
И вземе туй, за което някак не милея...
Щом прегърне ме тя, щом склопя очи...

Песента за мен със скръб ще попее
Нали?
...нали?

LordOfLight
10-10-2007, 17:26
За мен ти имаш талант, много хубаво пишеш. Браво!

ScionOfStorm
10-16-2007, 19:45
Спомени от лед


„Спомени от лед, в тях заключен съм, впримчен ли си също ти?
Бях, съм, и ще бъда, отново и отново – роб на забравени мечти.”

Роден съм бил, казват, в чернотата на нощта
Белязан съм останал, вградени във плътта
Са те, спомените от лед, завихрени в тъма
Виждаш ли ги, усещаш ли ги? Красота!

Спомени от лед, гнили плодове са те
Мраз убийствен от тях се на талази лее
Покосиха ме със своите ледени ръце
Душата ми тяхната песен ще да пее

Как си ви спомням, и живея във вас...
Спомени от лед
Както си спомням един далечен глас
На отдавна мъртъв поет

„Ще умираш, за да бъдеш ти
Отново прероден
Ще се възправяш гордо, после
Ще падаш – пак сломен”

Вихрят се, те – бъдеще, минало и настояще
В спомени от лед, сякаш нивга не ги е имало
И в самота ми шепне тъмнината тихо
„Спомени от лед, спомени от лед, спомени от лед
Ще си, смъртни мой, вечно в тях заклет!”


„Спомени от лед, вечно впримчен ще си ти!
Забранени вечно са за тебе всякакви мечти!”

^^fencheto
10-17-2007, 12:58
Човек имаш дарба продължавай в същия дух :smt023

ScionOfStorm
10-17-2007, 18:11
Мерси много!

LordOfLight
10-17-2007, 19:13
Край! Вече съм ти фенка. Страхотен стил!

ScionOfStorm
10-21-2007, 16:04
^ :oops: :oops:

Носител

I

Ангел падна в тъмнината на нощта
С грохот страховит той се приземи
Потопени бяха белите крила
В на езеро мистично черните води

Очи сиви взряха се в тази
Тъй нова за него земя
И прероден в нощните талази
Над земите той гордо полетя

II

Седях си в мрака, в самота безгрижна
Мисли през ума минаваха, безброй, безчет
Чувствах тъмнината тъй ближна
Бродих из живота си – куплет по куплет

Що бил съм, що ще бъда
Що чувствал съм, що тепърва предстои
На мъката ли ще съм аз съда
Радостта в мен забравена ли ще стои?

Шум дочух, мах сякаш на крила
Признавам, приех го на шега
Чий ще са тез огромни крила
Тъй гръмки в тази мъртва тишина?

И тогава видях тези очи
Видях и в тях безчет звезди

III

‘Смъртен струваш ми се ти, същество тъй малко
Ако нямаше да те обидя, бих те нарекъл жалко...’

Загубен в безбрежната на очите сивота
Успях някакси да промълвя

‘Смъртен съм, от младите дори
Възприятията ми още са зелени...
Ума ми мъчи го въпрос един
Ще ми отговориш ли,
Ти – на Небесата син?’

Накланяне на глава, взор заинтересован
‘Давай, човече малко, интерес в мен пробуди ти
Ще отговоря, дори да бяха повечко въпроси...’

‘Защо тук се озова, в таз забравена земя
И защо кръв петни твоите крила?’

‘Ти виждаш ми кръвта, дете човешко?
Виж, туй вече ще да е странно нещо
Ще започна отдалече
Макар и късно да е вече...

Бях велик аз, символ на гордостта
Носителят на хиляд’тте искри
Нямах капка страх аз от смъртта
А сега пламъкът неин в мен гори...

Тук съм, за да умра
Носителю на тъга безкрайна
Ще посрещна аз смъртта
Ще чуя песента й тъй омайна’

‘Носител на тъга безкрайна ме нарече ти...
Защо с такова име мен, смъртния, дари?’

‘Виждам аз в душата ти, кристално чисто
Името приляга ти, съвсем е подходящо
А сега, виж как от клона отронва се листо...
Виж смъртта ми!’

Шепнат устните му сякаш увещаващо
А очите му, сивите очи
Стоманени поглеждат ме умоляващо

‘Виж, и сълзи за мен пророни...
Вкоренена в теб е смъртната тъга
Вкоренена в теб ми е и Песента...’

ScionOfStorm
10-25-2007, 18:02
Стрела

Стрела – една
Просто иска...
Свобода
Пусни я, дай й я
Полетя

Разцепи въздуха зловонен
Изсвистя във вечността
Ще се върне пак някога
За да ме прониже, точно тя

За да ме убие, душата ми да полети
Из небесата, а тя нека си свисти
Нека взирам се със мъртвите очи
В синева умряла, бездиханен

Откъснат от тук, от това, което бе
Далеч от всичко, от каквото и да е
С нея, обграден от самота

Толкова ли трудно е да си просто ти
Ти сам и една стрела едничка?

********
Ален Танц

Вряза се Северняка в млада гора, зелена
И зашумяха лудешки дървесните листа
Птиците замлъкнаха, секна тяхната песен
Разбраха милите, дошла е самата Есен

Листата затанцуваха танц ален и плачевен
Животът тъй секвал, аз разбрах
Разнася се из гората стон безспирен и напевен
Този стон аз в себе си побрах...

Вятърко, тъжни са и твоите слова
Макар че по своему красива е Есента
Едно със теб съм, братко, едно навеки
Вопълът ми наред с твоя ще да ечи

Аленият танц пред очите ми се разиграва
Хиляди души умиращи, макар дървесни
И братят ми в косите мои се заиграва
Шепне тихо-тихо скръбните си песни

Ален танц, танц последен
За мен той ще е пореден
Ален танц, и трепне моята душа

И ще полетя
Там – в Есента

ScionOfStorm
10-28-2007, 15:29
Ех, добре дошла
В един мрачен и безкраен пантеон
Ти, смъртна душа
Вече бродила еон подир еон...

Кикот

Кой ще избереш, кой ще да е

Шепот

Някой от безкрайните Богове

Дали ще да е Господарката на светлината
Разголила златистата си гръд
Или старчето пияно, с чаша във ръката
Куцукащо, вкопчено в своя прът?

Няма значение
Наистина няма

Важното е душата на един от тях да принадлежи
Какво от това, че ще е окована във лъжи?
Едноок воин ли в шепа огромна ще я държи
Или рогат ангел паднал в огън адски ще я пържи?

Или пък небесен господар ще я гледа мнително
Съдейки я за безкрайни грехове...

Думи много, обещания половинчати
Във фабрика за Богове
Всичките сме колелца мънички, зъбчати
И така май ще да бъде

Оковани сме, по своя воля

А аз Боговете свои
Решавам да заколя.

ScionOfStorm
11-06-2007, 07:51
Кожата стопи се, сгърчена от горещина
Сърце изстина, сковано в студенина
Очи изтекоха, да са слепи пожелаха
Ново време иде, да живее краха!

Мразовит вятър духа в души човешки
Липсва ни човечността
И вървим подръка с безкрайни грешки
Споделяме май съдба една

Какви души, остана ли такова нещо
Страх ни е от душевността
Боже мили, как може да е толкоз зловещо
Всичко, що случва се по таз земя...

Кожата раздирам си, безсилно аз пищя
Защо, защо случва се това
За нещо, което нивга го не е имало скърбя
И чудя се - какво сега...?

Защо съм тъжен вий не се чудете
А в сърцата си отговора потърсете
И се запитайте
Защо най-ценното в нас загърбваме го доброволно
И дори щастливи сме зарад това, защото, видиш ли
Живеем си охолно!

bloodfrozen
11-12-2007, 18:26
Идол си ми.. много добре пишеш, меко казано, всичките ти творби са много.. завладяващи.. :)

DisciplineAndOrder
11-14-2007, 23:20
Много,много ми харесват!Прочетох всичко твое,от-до и просто се влюбих в стила ти и в самите произведения!Страхотни са!

ScionOfStorm
11-15-2007, 07:40
Мерси, радвам се, че ви харесват... :)

Клетките са изградени
Съградихме си ги ние
И хората заблудени
Захвърлиха душата - нека гние!

Окови черни, тежки сами си изковахме
Прангите с гордост си нахлузихме
После народ световен, вси се събрахме
И окаишеността си...запразнувахме

О, радвай се, радвай, робе
Че на светоглед твой пуст ключ е сложен
Ликувай, ти, всемирни злочести народе
Че всеки различен тук е като прокажен

И се бият като псета полудели
Кой в клетка сляпа ще се пръв набута
В безумие и лудост били се заклели
Виж ги, бият се кой да е Шута!

Шута печели, Шута ще води!
Ще реди той безкрайни колоди
На срам, примирение, слабост и страх
И ще се смеят те, гледайки своя крах...

Слабоумници проклети
Дано умрете в чернота!
В слепотата си заклети
Ще прогледнете - ала само пред смъртта!

А за мен, отхвърления от света
Разтваря прегръдки вечната сивота...

DisciplineAndOrder
11-15-2007, 10:20
:mrgreen: Страхотни са!

ScionOfStorm
11-17-2007, 08:26
:))

Koлко иронично
Да си загубен в мъгла
Колко прозаично
Е пък да ти шепне тя

И да те милва с призрачни ръце
Изсмуквайки жизнеността от теб
С хищна усмивка на мъгливото лице
Да разкъсва на душата всеки жлеб

Глупачко, не ще ме покориш
Кралице на лъжлива мараня
Мен тъй лесно не ще приспиш
Че да разкъсаш моята душа

Вдигам призрачна ръка
Стискам юмрука, физически безсилен
Разкъсвам, раздирам я
Юмрукът мой...духовно е безкрайно силен

И с поглед зъл, неузнаваем
Връщам се по пътя вечен
Няма я вече подлата мъгла
А аз все по-малко съм човечен...

********

Цял живот в стремеж обърнат
Към една-единствена победа
От нещастие и мъка аз обгърнат
В стан на тъгата аз преда

Хиляди загуби
За една победа
Само горчивина

Милиони жертви
И сянка бледа
На победата една

Призраци кръжат край мен
Блъскат се, летят
По алеята, из улиците, посред ден
Безспирно те врещят

Но и те за победата не ще помогнат
Никой май не може, дори и аз
Докати мислите сиви, мрачни не ме погнат
И поразят душата ми - чак до сетния й час

Товар ужасен, и един стремеж
Отвън - тъй ясен, а отвътре - леш.

ScionOfStorm
11-21-2007, 20:58
Та те дойдоха
Сенките изпиващи светлина
Мракът създадоха
Мракът в душичката ми една

И го завихриха
Мощ огромна, фуния от чернота
Сенките се избистриха
Но мътна си остана моята душа

Видях лицата им, грозни, зловещи
Робите разпокъсани, очи белезникави, празни
Стовариха мрака на моите плещи
И донесоха ми тъгата и мъката заразни...

И съскат, и плюят киселина попарваща
Мръсна, опетняваща, тъмна слана
И в душата ми преди в светлината вярваща
Вихрят ли, вихрят скръбта една...

Сгъстяват се, виждам ги с мъртви очи аз
Прииждат ордите злокобни, носещи мраз
Понесли на ръце ковчег с име изписано
Смъртното същество, видиш ли, тъй било орисано!

Мекота ли ще има там
Отвъд всичко, отвъд всяка плът
Това аз няма как да знам
Но нека поема по този път...

И нека изстина
Умрял вече, но все пак
Нека загина.

***

Крещи!
А пък те шептят
Пищи!
Защо шептят?

Или...
Ехти
А вятърът край теб нека си свисти
От всичко земно ти се оттърси
Знай, братко, свободен си

Каква свобода, след като веригите си нося
Ето ги там, виждаш ли ги, до подноса
Хляб за сърцето, в мъка наквасен
Комат мъничък за душата, хванал плесен

Разраства се тя
Зловонна зеленина
Расте, расте, безкрай расте
Ти опитваш се, но знаеш
Нищо не ще я спре

Ни вино за сърцето
Макар и да е кръвта на морето
Ни опиат за душата
Макар да е сънят на луната

Плесента плъзва, без да спира
В душата тя скорост шеметна набира

И идва

Готов ли си?

- Не.

Знам.
А сега умри.

KAKASHI SENSEI
11-22-2007, 05:48
много добър стихоплет си \:D/ \:D/ \:D/ \:D/ \:D/

Symphony of Destruction
11-23-2007, 13:14
Всички ме зарадваха. Много. Браво. Добър си...всъшност адски добър (:

LordOfLight
11-23-2007, 13:39
Всички ме зарадваха. Много. Браво. Добър си...всъшност адски добър (:


Да му правим фен клуб? :lol:

Хехе браво мн си добър завиждам!

Symphony of Destruction
11-23-2007, 14:06
Да му правим фен клуб? :lol:



Айде :grin:

ScionOfStorm
11-24-2007, 08:03
:lol:
Недейте ще се притесня бе ;p :oops:

Размислите на един Съкрушен
[ Душа 1 ]

"Имах трон
Загубих го
Сломен

Чуй моя стон
Трептене едно
Сега, от мрак
Обграден

Царе и царици, пешки, офицери
Всичките на дъската на времето - оживели
Но кой ги помни тях сега
Нима ги помним, кажи, нима?

Братко ти незнаен, що изповедта ми чуваш
Запомни, за слава и мощ недей да бленуваш
И калявай себе си, сърце душа
За да не си на колене пред скръбта

Аз ще умра. Знам го, виждам
За пътят твой аз ти завиждам
Мрачен е той, но осеян със светлина
Бори се смело, заплетена е твоята съдба

Виж ме, един Съкрушен
Гаснат в очите ми сетните искри
Не ще бъда аз забравен
Душата моя ти в себе си побери!"

Товарът и безтуй непосилен бе
Но душата му поех
И там, под вечносивото небе
Аз люто себе си проклех...

LordOfLight
11-24-2007, 08:51
Клуба ще се казва "Ние обичаме ScionOfStorm" :lol: , не не по добре ще звучи с името "Ние обичаме..." (ъ? :neutral: )


Братко ти незнаен, що изповедта ми чуваш
Запомни, за слава и мощ недей да бленуваш
И калявай себе си, сърце душа
За да не си на колене пред скръбта

Гррр чак настръхнах тази част най много ми харесва!

Symphony of Destruction
11-24-2007, 12:48
Товарът и безтуй непосилен бе
Но душата му поех
И там, под вечносивото небе
Аз люто себе си проклех...


Да му се не види........ Това е......
....ем красота е и....
.....да му се не види, пак не намирам думи......

ScionOfStorm
11-26-2007, 21:30
Другият Носител
[ Душа 2 ]

Той ме намери, в един сумрачен ден
Чул бил за Другия, чул бил за мен
И ме търсил, през земите неизвестни
Слушал как небето плаче моите песни

„Ето те и теб, Носителю велики
От целий свят забравени Човеко
Душите в мен трептят, същински трепетлики
Трептеното им е обаче...меко

Усетих те, макар накрай света
Те те чакат, чакат твоята утеха
Досега аз ги в мен държах
Време е...вземи ги ти с размах

Стоновете се извисяват, пищят те в мен
Затвор са рамките на тялото ми, затвор леден
Ти, дете на мраз сковаващ всите смъртни
Време е да поемеш мъка и тъга безсмъртни

Макар и заповедни да звучат думите ми
Молба просмукана е в тях, разбери
Моля те, умолявам те – вземи ги
И в ръцете си, в теб прегърни ги...”

Въздъхнах, усещах болката му тъй могъща
И все пак силата ми не е вездесъща...

„Взимам ги братко, освободен си вечно ти
Аз ще тлея с техните ужасяващи искри...”

И той се усмихна, и спомина
Част от светлината всемирна
С него си замина...

ScionOfStorm
11-28-2007, 19:35
Слепият старец
[ Душа 3]

Видях го и него в тъмна нощ
Прегърбен, с намек за отминалата мощ
Ръцете му съсухрени въздуха вяло опипаха
И сякаш нещо уловиха, нещо спипаха

„Ах, млад, и въпреки туй толкоз стар
И ако това не е злочести страшен дар...
И души в себе си носиш, поел товар, за смъртни непосилен
И все пак смъртен си, странно е, защо си толкоз силен?

Историята ми нека ти разкажа, после ме вземи
Душата ми твоя нека стане, нея с готовност приеми

Роден бях аз отдавна, раснах волен и свободен
Макар и от други човешки същества да странях
Слепота покоси ме рано, забравих края роден
Невиждащ, за мен светът стана проста купчинка прах

Усещах слънцето как гали с милувка топла
Моето забравено лице
И от това болката ставаше все по-жестока
По това, което преди бе...

Развалина съм оттогава, в мрака тихо обитавам
От света страня, от светлината се скатавам
Болка и носталгия носи ми тя, прекалено силни
Бреме ужасно са те, за сърцето ми са непосилни...

Сега вземи ме ти, Жътварю
Давай, на душите Господарю...”

Болка имаше в този мъж съсухрен, океан от нея

„Вземи всичко, братко, всичко, за що милея
Всичко, за що скърбя
Всичко, за що тъжа...”

Душата ти вече е във вечен покой, старче
В себе си ще я съхраня, макар че
Животът още ти бе отредил...

ScionOfStorm
11-30-2007, 07:05
Изсмукан съм
Обвивка празна, в плът облечена
Спя безкраен сън
Душа мрачна, навеки обречена

И сенки вълчи, сенки хищнически около мен
Дърлят се, кой ще вземе къс от мене по-голям
А самият аз, заключен в клетка, в плен
Усещам как в мен секва сетният ми плам...

А пък чернотата носи блажено спокойствие
Прегръдка топла, усмивка ледена, полъх мразовит
Лек мрачен и тежък е за всяко угнетение
Усмивка скрита, нож в гърба, копнеж убит

Усмихвам се, повдигане на мъртви устни
Влизам в нея, влизам в безметежността
А вълците, сенките отвратителни и гнусни
Отдръпват ръцете свои от моята душа...

И в миг блестящ проглеждам с невиждащи очи
Намерил съм своя Дом, тъмата в мен със мощ искри
Оттърсвам се, заживявам аз наново
За да умра съкрушен после - отново

ScionOfStorm
12-02-2007, 09:05
И тя запя песента на прадедите си
За да оживеят те в тъмните очи

Чест, отмъщение, жажда за мъст
Всите те напоили свещената пръст
Скръб, болка, тъга по отминало време
Смъртта понякога се явява прекалено бреме

Пламъкът се вихри, докато тлее песента
Идва лято, отминава, пристига есента
Вихрят се умрели вече алени листа
И иде поредното лице на Господарката

Вижте я, разберете я (нея)
В душата й погледнете
И в тази песен една
Себе си разгледайте, миналото си спомнете

А тя...тя спи, но не сънува
Тя живее, тя диша, тя будува
Защото сънищата опасни са и ни побъркват
Пък фатално ще е нея те да объркат

Песента ехти - около вас, около мен
Навсякъде
Лудост, кръв, плът, безумен спомен
Но това е без значение
(Защото)

Тя умря
С песента
На уста

ScionOfStorm
12-03-2007, 07:11
Усещаш как лудостта чука на твоята врата
Вежливо и внимателно отваряш, каниш я
Отровата си безумна в теб да пие
Всичко светло тя от тебе да измие

И същество човешко си, гърчиш се от болка
А тя приспива те с нейна си упойка
"Сънят ти иде, близо е" шепне тя омайно
"Лекът ти...ще те погълне, ще е трайно..."

Чаши разменяте, ти и лудостта
Като любовници заклети в предгръдка
И сякаш на дъното, утаена е Тя
Посестримата нейна страшна - именно Смъртта

Душата ти вече не е твоя
Не ще опознаеш ти покоя
Съсък змийски, раздвоен език
Животът ти секва...само за един миг

Умря, смъртни, умря
Смее се Смъртта
Оказа се ти жертва
И кикоти се Лудостта...

****

Случвало ли ви се е
Да застинете?
Във времето забравено, някак
Да изстинете?
Не?
И по-добре...

Из поле сиво, безметежно
Бродя аз сам, в диск тъмен взрян
Всичко околно е небрежно
Дори живота си да отнема не бих имал свян

Гарвани кръжат около мен
Ни живи, ни мъртви, уродливи птици
Кълват ме безспирно нощ и ден
Без милост, шепнат ми на древни езици

Две статуи пред мен се извисяват
Една гигант непоколебим, друга - мъник незнаен
Крилете гарванови ядно покрай мен изсвистяват
А аз чудя се кой ли е майсторът потаен...?

Завърта се полето
Сгромолясва се небето
Слънцето умира
Всеки звук замира

Аз съм гигантът, аз съм мъникът
Мой е стонът, мой е и викът
Аз съм слънцето, аз съм полето
Вси, що има тук, от мен е поето

Ще крещя , ще викам , ще загина
Тук, в полето сиво, днес ще се спомина...

ScionOfStorm
12-09-2007, 07:53
Крилете пометоха ви, пометоха прахта
Душите изсъхнаха ви, навеки изсъхнаха
Черно е слънцето, черни са и небесата
Идва, идва, Господарката с Косата

Да, точно за вас
Точно в този час

А крилете са отрязани, разчленени
В кръв черна, мръсна, целите потопени
Вие ги отрязахте, вие ги съдрахте
Аз бях там, видях ви как събрахте

Мъка, болка, тъга, омраза
Началото на една нова зараза

А вие я катализирате, вси кладенци отравяте
Светът – земен и духовен в плесен удавяте
Шепа пясък – а вече пепел изгорена
Върба жилава, но от вятъра сломена

Върбата е душата
В пясък тя се мята
Пепелта я задушава
Вятъра я обезобразява

Вие сте грозотата на света, неговата болест
И него от вас ще защитавам с горест.

ScionOfStorm
12-12-2007, 06:51
Как ми се ще да не бях дочувал
Този зов
И в нощта да не бях бленувал
Без покров

А вие се свивате в черупките свои
Мъртвите отминали са за вас отдавна
Уж лежат си те, в летаргия, вечен покой
Но обграждат ме, носейки лудост бавна

"Махни ги, моля те, спаси ме!
Далеч от тях навеки отведи ме...!"

"Мълчи, мъчи се, Избраният си ти
Избраният от тях - вси мъртви..."

И в зеленина болнава обграждат ме
Ето, жена разкъсва дрипа непотребна
Гръд оголва, плът-леш, мека, бледна
След което избожда ми очите две

Мъжки смях, опръскан съм с вино
Мъртво е и то, усещам го - рубинено
Като киселина попарва ми лицето
И всичко преди дадено е вече взето

Върнат бивам в реалността
Гледам в своите крака
По алея сивееща се скитам
Из светове мъртви аз прелитам

А те редом с мен вървят
Рамо до рамо крачим в пустошта
Тези, що криле имат, с тях метат
Прогнилата утроба на това, що наричаме Света

Влача моите (нашите) вериги, пранги, тракат те
Тъй зловещо и могъщо, че оковават дори святото небе

А мъртвите ми се усмихват, вътре, около мен
С очи неживи и всевиждащи гледам поредний ден...

ScionOfStorm
12-13-2007, 07:51
В сърцевината на света
(Тъй блед, развален, гнил)
Пропуква се леда
(Духове забравени скрил)

Балансирам на пукнатина една
Между две земи
На живота светъл и на смъртта
„Давай, избери!”

Косата ми развята бива от вихър мразовит
Очите ми – обвити в гибелен скреж
Хаосът около мен е навсякъде, полъх скрит
И души се вихрят около мен – гмеж.

Дърпат ме, към тъмнината, към вечния покой
Писъци, страст, увещание – духовна лой
А към светлината сам опитвам се да бягам
Но от техните вкопчени ръце не ще избягам

Виждам старец, виждам жена, дете
Смъртта в очите им вкопчена е
Виждам и себе си, фигура тъй проста
Вкопчен в перилото на моста

Аз съм тук, долу съм
Че дори и горе, сам
Аз съм във Вечния сън
Аз съм Изгасналият плам

Бях нещо, избрах да съм в твърда вграден
Вече нищо, все едно ми е дали ще съм сломен.

**************

Брат

Кристалът се счупи, братко
Бях там, когато бе строшен
И болката разля се сладко-сладко
Обзе те, макар и кален

Аз бях там, когато ти заплака, братко
Когато умряха и последните лъчи във теб
Бях там, гледах разкъсването ти, братко
Видях как напоен бе с мъка всеки твой жлеб

Кристалът беше топъл, бе душата ти
Изстина, строшен на под мраморен злочест
Братко, бях там, и когато ти като вълк зави
Скръбно, изчезна, без повече от теб да има вест

Луната ми шепне слова за теб всяка нощ
За теб, за прежната ти огромна мощ
Защо на света обърна гръб, в търсене на Смъртта
Защо, те питам аз, теб, Носителю на Скръбта...

Помня те, Повелителю на Седемте души
Ще те помня теб, само теб – завинаги.

LordOfLight
12-13-2007, 11:52
:shock: Много добре! :mrgreen: \:D/

ScionOfStorm
12-16-2007, 16:39
Кървяща емоция


Кървенето спря
Писъкът...замря
И в свещена тъмнина
Засвети алена емоция

Ръцете се надигнаха, за подкрепа опипаха
Не я получиха, да се изправят сами се опитаха
Земята, изсъхнала, прашна, тъй умряла
Роди душата първа – поначало бяла

Емоцията избуя, разплете се кълбо огромно
Нарасна то, емоциите увеличиха се главоломно
Кръвта затуптя, с ритъм свой тихо запулсира
И в тъмнината надигнах аз глава наведена

Ръцете скършиха се, защото слаби са
Земята прероди се, умря отново
Кръвта с емоции смеси се, в мрак засъска
Описано бе древно забравено слово

Възроди се, умря отново то
Просто поредното листо
В короната дървена на съдбата
В теченията студени на реката

Главата ми надигна се още, към мътни небеса
Черни, прорязани от диря ярка, диря на кръвта
Емоциите от мен се вдигнаха, към кръвта се присъединиха
Събраха се в кълбо страховито, спуснаха се – в мен се вселиха

Аз съм кървящата емоция
Забравеното чувство
Аз бях душата бяла
А душата вече е умряла.

ScionOfStorm
12-20-2007, 20:43
Майка без отроче
[ Душа 4 ]

След срещата със стареца сляп
Скитах, комай намеря за себе си хляб
Но кой ще приюти странникът клет?
Кой ще наруши сигурността на своя плет?

Крачих из снега, половин свят пребродил
Съмнение в себе си трайно породил
Докога ще живея, докога ще издържа
И ще успея ли да приема следваща душа

В белотата тяло, в черна дрипа облечено видях
От студа покосен, сетни сили в себе си събрах
Наближих разпилените дълги черни коси
Видях и алените в снега, блестящи кърви...

Майка, притиснала до гърдите замръзнали дете
С очи мъртви, взрени в сивото, намръщено небе
Боже мили, прости ми, но прекърши се нещо в мен
Както и преди, заклех се – ще запомня този ден

„Събуди се, душа смъртна, тъга бледа
В ръцете ми приюти се, туй ще е моята победа”

„Детенцето ми, убиха го, зверове проклети
Наемници, в парите и алчността заклети
Детенцето ми, разделени сме навеки
Синчето ми, Господи, как боли...”

„Дай ми болката, дай ми тъгата
После отлети свободна, мила
Отлети към спасението на зората
Своя ниша там нейде за себе си свила

Ще я поема аз, в ръцете си, както преди
Ще се грижа за нея, за всичко, не ще те боли
Сега до есенцията ми, до сърцевината ми се докосни
Цялата болка ще свърши, ще отлетиш – ръката ми вземи!”

Тя се усмихна, душата й се вплете в мен
Горчивината, болката; мракът в нея бе победен

„Благодаря ти, Носителю на души
Но знай – и твоят край ще наближи
Страхувам се, че ако твоята жътва продължи
Скоро тялото ти смъртно в гроб хладен ще лежи”

И изчезна, майка без отроче, клета тъй в смъртта
А в мен трепна пламът на яростта, и се разгоря

Ще те намеря, наемнико проклет, същество низко
Приготви се, защото смъртта ти е съвсем близко!

Decu
12-22-2007, 17:01
:shock: :shock: :shock:

УАУ...Неописуемо добър си!! :shock: Евала! :mrgreen:

ScionOfStorm
12-24-2007, 08:31
Радвам се, че ти допадат :)

Стените рухнаха, стени на святост и опрощение
Изправиха се нови, черни, грях и извращение
Уродливи сенки бродят из тъмата гнусна
"Душите на покварените след теб ще пусна!"

Сърцето ми е двойно, душата ми и тя
Мрак всечен е вътре, гравирана е и светлина
Едното крило черно, другото пък - бяло
А сърцевината ми
Нищо друго освен сивота не е огряло

Името ми бе всечено в скалите на Паметта
И едновременно сочено като коронация на Греховността
Монетата ми вечно се върти - ези или тура?
А смехът около мен ехти: "Мрак или светлина?"

Звънът е оглушителен.
Резултатът - опустошителен.
Предавал съм Законите, умирал съм - все прераждан
Наченъкът на лудостта в мен винаги е бил надграждан.

"Душите на покварените след теб ще пусна!"
Отново и отново

Пусни ги, призрако хилав, в сенки скрит
Моят враг най-лют отдавна е открит
Крие се в самия мен
Чака...да бъде победен.

Да, ама не
Неосъществено, безсмислено клане
Историята на моята душа
Преплитане на мрак и светлина.

DisciplineAndOrder
12-28-2007, 23:12
^ебати,велик си :shock:

HexGirl
12-28-2007, 23:36
ne biah 4ela ne6to tolkova dobro ot mn vreme ti si velik prosto evala tolkova sa istinski bez prestruvki i laji prosto trbva da napi6e6 kniga niamam dumi po dobar si kolkoto mn nalojeni avtori \:D/

ScionOfStorm
12-29-2007, 10:59
Радвам се, че ви харесва. Чак велик едва ли съм обаче ;p Добър може би да :)

Влязох в леса древен.
Смъртни, приятели и братя мои
Тук всеки е като беден
Пред величествените, дървесни покои.

Кралицата на стволове вековни
Милва въздуха с разлистени свои клони
Изчистено от мисли всякакви греховни
Е това място, чист е всеки лист, що се рони.

Тъгата просмукана е тук, макар и светло място
Меланхолия е живителния сок на всяко едно листо
Ръка вдигам, празна във въздуха свистящ край мен
И моментално пълни се тя с листа, попаднали във плен.

Притискам ги към гърдите си, хриптя задъхан
Усмихвам се, част от леса съм вече, окъпан
В зелена светлина, в безгранична чистота
В тайната древна на леса, в неговата тъга.

Усещам промяната във всичко, движението мудно
Усещам как нещо задрямало отново е станало будно
А дърветата вековни плачат с искрени сълзи
Плачат за минало, от което ги боли.

Смолата пълзи по земя, отрупана с листа
Иде за мен, но радостно ще бъде посрещната
Разтварям ръце, бивам прегърнат от тяхния плач
И смолата удавя ме в мъката си, точно по здрач.

*************

Осъдени сте на вечно забвение
Няма за вас никакво опрощение

Нивга

Ако бях Божия ръка, ако имах Неговата власт
Ако бях нещо над вас, ако имах тази власт
Животът ваш да отнема, червеи гнили
Разяждащи пясъчника на земята, дебили.

Ще развихря меча на Светлината, Лъчът чист
Нека тя ви съди, пък дано ви съсече – като лист
Горете в пламъци безутешни, дано в агония умрете
Дишайте отровен въздух, от проказа, от болест загинете.

Мечът иде, макар и не в моите ръце
Не ще пощади никое малодушно псе
Смъртта все някога някого от вас ще да огрее
Дотогава – дано всяко копеле от вас залинее.

Дано сянка налегне свитите ви душици
Дано мракът разсее всите ваши светлици
Дано животът изгасне болезнено за вас
Дано отровен е последният ви час.

Болестта на земята – на едно място събрана
Бездната безконечна за вас е избрана!

ScionOfStorm
12-30-2007, 16:09
Светът е стабилен, кух във своята практичност
Сиви фигури бродят, всеки един от нас, вглъбени в своя бит
Взрени очи в небеса бездушни, отречена каква и да е магичност
Всеки държи ключа за вътрешното зрение – свит.

Пусти пътеки, призрачни в безвремие злокобно
Водят към престол, възкачен е там новият Тиран
В битие човешко, смъртно, тъй отровно
Пътят бездушен, земен, за него плавно е постлан

Потокът от мои събратя празни пълен е, прелива
Откъснали се от земността на тази обвивка-разочарование
Сивотата завръща се в теченията, докрай ме залива
Попарва мен и магичните ми братя и сестри с отчаяние

Тиранът чук в ръцете си държи
Солиден, ръждясал като самата Тя
И щом потокът искрящ той наближи
Ще бъдем върнати на проклетата земя...

Аз искам да летя, да се откъсна от тази сивота
Дори и да е безумно висока тази цена
Дори и да се наложи в миг даден да умра
Искам право в потока...да полетя

Светът смазва братята ми, смазва мен
Уравновесен, практичен – ден след ден
Няма я магичността, една загубена кауза
Вдишвам от мига – това е единствената пауза.

******
Попей им

Попей им, смърт моя
Попей за мен, за това, що съм
За туй, що нарушава ми покоя
И що прекъсва моя сладък сън

Попей им, за гиганта, за мъника
За залеза на на душата ми светлика
Разкажи им как загива част от мен
И как умирам бавно всеки ден.

Пей им за загубата горчива
За увяхнали цветя
За звярът, за скръбта тъй дива
И изсъхнала трева

Мъникът, светлината заключил в клетка
Седи в мрак непрогледен с увиснала глава
Спусната е последната решетка
Обвивката отхвърлена, напусната е таз' Земя.

Попей им, смърт проклета, сладка
Как себе си калявам бавно-бавно
И прошепни им последната загадка:

Какво ще стане, щом подпорите рухнат...безславно?

Decu
12-30-2007, 17:21
Айде още красоти (:

LordOfLight
12-30-2007, 18:20
Попей им

Попей им, смърт моя
Попей за мен, за това, що съм
За туй, що нарушава ми покоя
И що прекъсва моя сладък сън

Попей им, за гиганта, за мъника
За залеза на на душата ми светлика
Разкажи им как загива част от мен
И как умирам бавно всеки ден.

Пей им за загубата горчива
За увяхнали цветя
За звярът, за скръбта тъй дива
И изсъхнала трева

Мъникът, светлината заключил в клетка
Седи в мрак непрогледен с увиснала глава
Спусната е последната решетка
Обвивката отхвърлена, напусната е таз' Земя.

Попей им, смърт проклета, сладка
Как себе си калявам бавно-бавно
И прошепни им последната загадка:

Какво ще стане, щом подпорите рухнат...безславно?


Иии убийствен ритъм четох го няколко пъти и ме остави без дъх дай да ти правим стихосбирка!



Пей им за загубата горчива
За увяхнали цветя
За звярът, за скръбта тъй дива
И изсъхнала трева

Само първия ред нещо му тичка ритъма може би:

Пей за загуба горчива... (пффф не ме слушай не му разбирам)

ScionOfStorm
01-01-2008, 13:58
Ба, то да не мислиш, че аз знам. Ритъмът ми куца често, ама аз си имам мой собствен ритъм в съзнанието ми, и като си го чета и ми звучи мелодично и равномерно го оставям тъй, дори и да не е чак толкова равномерно наистина :D

Изградих ги, съградих ги, изстрадах ги
Стени от стъклен мрак
Всяко парче тъмно стъкълце в мен се заби
С тъмата...издигнат брак.

В мракът фигури блестят, на близки хора
С лица далечни, размазани - тъй скъпи
С тях спуска се здрача, издига се всяка зора
Облекчават те...всички мои мъки

Сива, скъпа моя дъщеря
Носи ми потъмнената луна
Брат мой скръбен, набеден е, че носи шапка
А всъщност на себе си надянал е на мъката забрадка.

Друг брат потопен е в сивота
От никого не може той да бъде разбран
В музика печална блещука надежда
Че в миг светъл товарът ще е събран
...и отхвърлен...

Спътничка, крачила с мен от време дълго
Търси спътник нейн, що подходящ ще е
Ще крачим напред с нея, предълго
И дано светлината на това, що търси я огрее.

Стигам пред тъмната, най-черна от всички стена
Пътят ми към края си е, усещам как скоро ще си тръгна
И изведнъж възпира ме ярка, мека светлина
И, протегнал немощна ръка, решавам да я прегърна

Обгръща ме, в милувка топла на блаженство
Целува ме, великолепен силует, съвършенство
И спирам аз, гледащ всичките лица
От другата страна – усмивка на Смъртта.

„Махни се, засега съм тук
Не ще летя
Освободен съм, ще живея тук
Тук, и сега.”

LordOfLight
01-01-2008, 14:03
И все пак си неописуемо добър! Благородна завист :mrgreen:, е може би не чак толкова благородна :oops:

Decu
01-01-2008, 15:33
И все пак си неописуемо добър! Благородна завист :mrgreen:, е може би не чак толкова благородна :oops:
Мда...подкрепям! :smt001 :)

ScionOfStorm
01-01-2008, 16:08
Ее, ще простя и да не е благородна, нЕма се шашкате :-D Само не ме отвличайте ;)

Три

Чудя се как вятърът може да мете пътят тъй страстно, тъй диво
Как камъните осеяни около него се кикотят насмешливо
Чудя се какъв е моят път
Чудя се...забравена ли е тази плът?

Вземете първата змия – Тъга
Упоява, обгръща в чернота
Мъдър те прави, в плащ те загръща
Някои наричат я...Спасителката една.

Увийте я, нека дойде Втората – Скръб
Оцветява в черно непрогледно тя кръвта
Сякаш балансираш...по нечий скален ръб
И взираш се с белезникави очи в пропастта.

Третата е най-лошата, най-зла
Името й не е тайна – Самота
Впива зъби в теб, никога не пуска
В душата ти оставя своята злостна резка.

„Змиите събери
Тук, в себе си
Всите ги сбери
Опитай сега, отлети”

Обгръщам се в мрака, затварям се в себе си
Бавно...разплитам паяжината последна
Угасвам насила в мен живителните искри
Време е за смъртта ми поредна.

Decu
01-01-2008, 16:28
Щом не даваш :-k ... 8-) как може да си толкова добър бе (:

LordOfLight
01-01-2008, 17:13
Ее, ще простя и да не е благородна, нЕма се шашкате :-D Само не ме отвличайте ;)

Три

Чудя се как вятърът може да мете пътят тъй страстно, тъй диво
Как камъните осеяни около него се кикотят насмешливо
Чудя се какъв е моят път
Чудя се...забравена ли е тази плът?

Вземете първата змия – Тъга
Упоява, обгръща в чернота
Мъдър те прави, в плащ те загръща
Някои наричат я...Спасителката една.

Увийте я, нека дойде Втората – Скръб
Оцветява в черно непрогледно тя кръвта
Сякаш балансираш...по нечий скален ръб
И взираш се с белезникави очи в пропастта.

Третата е най-лошата, най-зла
Името й не е тайна – Самота
Впива зъби в теб, никога не пуска
В душата ти оставя своята злостна резка.

„Змиите събери
Тук, в себе си
Всите ги сбери
Опитай сега, отлети”

Обгръщам се в мрака, затварям се в себе си
Бавно...разплитам паяжината последна
Угасвам насила в мен живителните искри
Време е за смъртта ми поредна.


С Деси правим комбина и идваме да те крадеме! :smt006

ScionOfStorm
01-01-2008, 17:48
:D :D
Требе се преборите с жена ми първо ;) Няма да ви е лесно :p

LordOfLight
01-01-2008, 17:57
:D :D
Требе се преборите с жена ми първо ;) Няма да ви е лесно :p


Ние сме упорити магарета! :lol:

Decu
01-01-2008, 18:38
:D :D
Требе се преборите с жена ми първо ;) Няма да ви е лесно :p


Ние сме упорити магарета! :lol:

Спокойно, ще я издебнем! (:

ScionOfStorm
01-03-2008, 19:23
Сказанията живеят в нас
Герой техен...е всеки от нас.

Руши стените, които другите, различните изграждат
Следвай тези, що по свой си начин ги надграждат
Онези сиви окови, които ти взимат дъха, разруши ги
Прах нека са те, забравен във времето, всите изземи ги!

Светът понякога е празна обвивка
Прашна след прашна завивка
На легло на механичността, забравено отдавна
На драмата на човечността, отказала службата главна.

Друг си, твоите братя и сестри те чакат нейде отвъд
Разкъсай обикновеността, разкъсай смъртната плът
Очите други гледки виждат, стига ти да пожелаеш
И стига да искаш...за различността да знаеш.

Влез в сказанията забравени, изгради ги сам
В сърцето запустяло от света запали отново своя плам
Дървесината нека е магичността
Огнището пък – вечността.

И си там, където другите не са
Където могат да бъдат, но не би
Което всъщност им е под носа...
Но за него...трябват другите очи.

ScionOfStorm
01-09-2008, 20:44
Скрит в сенките

Светът е пълен със сенки кухи
А пък те – с обитатели глухи
Няма мир, няма покой за тях
Костите им са стрити на прах.

Скрит в сенките, виждам страдание и мъка
Виждам събирания, виждам тежка след тежка разлъка
Усещам болка, всепоглъщаща тъга
Виждам в очите поредна угаснала звезда.

Скрит в сенките, чувам писъкът майчин
Пак там, долавям немощен старчески стон
Докосвам уплах сляп на смъртно дете
Възцарявам се на моя си, мрачен трон.

Скрит в сенките, улавям блещукаща светлина
Полудявам
Защото знам, че в нея винаги ще има празнина
Ослепявам.

Скрита в сенките
Душа чака своя палач
И понеже скрита е в сенките
Никой не ще чуе нейния плач.

ScionOfStorm
01-11-2008, 18:48
Греховността е родена
Есенцията на огъня - опитомена.
С течение на времето ще бъде захвърлена
А идеята за предишна гордост - отхвърлена.

В съзнанието нахлува парализираща отрова
Създанието в клетката усеща нейната прокоба
Очи обезумели наблюдават сляпа равносметка
И когато дойде тя, то умира в същата тази клетка.

Греховността е родена
Есенцията на огъня - опитомена.

Взирам се в мъртвата обвивка
Просто една забравена отливка
Смисъл от съпротива и борба няма
За всички ни иде на огъня плама

Греховността е родена...

И ангелите не са това, за което ги мислим
Плясъкът на крилете осезателен е, но лика - незрим
Умрялото пречистено ще е, заразено от греха
Но в кладата вселенска не присъства ли и огъня?

Греховността е родена...
А есенцията огнена - опустошена.
Създадена е нова човешка теорема
Наложница поредна в на лудостта харема.

*********

Глупци.
Но и аз съм там
Един триумф безумен
На могъщия човешки срам.

Колко струва един човешки живот?
Колкото и поредният смъртен гроб.
А колелото се върти.
Огънят по спиците пламти.

Няма Бог.
Няма богове.
Има само Рог.
В него Смъртта дебне.

Който и да е надул Рога злочести
Обрекъл е и себе си, и другите
Животът със смърт съумял е да замести
За да бъдат неизречими загубите.

Глупци.
Но и аз съм с вас.
Поредният бездушен
Наивен, смъртен глас.

Защото мислим, че живеем
А всъщност мъртви сме от самото начало
И кога ли ще съумеем
Да погледнем в счупеното, разкривено огледало?

Глупци.
Но и аз вярвам.
За жалост моя голяма
И за безграничен мой срам.

ScionOfStorm
01-14-2008, 07:43
Боже мили на небесата
И ти, Господарко на Косата
Колко пошло е да си човек
Камо ли в този наш, модерен век...

За всичо, що неправилно съм сторил
Дано отрони се от сърцата прошка.
За вси думи обвинителни, що съм изговорил.
С ръка махнете.
Но и запомнете.

Обръщам се към близките ми, всички вас
За прошка аз жадувам
Притиснат от угризения в тоз късен час
В море черно аз плувам.

Човек съм, същество несъвършено
Искрица нетрайна, пламъче телнно.
Заставам пред дверите, чакам аз сетна прошка
Знайте, че без вас съм без съдържание обложка.

Вие сте моята лична вечна Колода.
По-тежка, по-красива дори от небосвода.
Вие сте козовете скрити в моя ръкав.
Подкрепяте, укорявате, укротявате всеки гняв.

Вие сте моята ръка печеливша в тоз живот.
Съжалявам за всичко, що на несъвършеността ми е плод.
Прегръщам ви, с ръка махнете.
Но и с усмивка тиха - запомнете!

На Вас, 14.01.2008, 00:15

ScionOfStorm
01-14-2008, 21:22
:)

Сляпа нация, и слепи хора
Сляп свят, сляп е и затвора.
Добре дошли в цирка на суетата.
След като влезете – затворете вратата.

Изход за жалост няма
От една модерна рана.
Фигурите скитат, и те не знаят накъде
Смърт, Невежество, Заблуда – кой и да е
Подръка хващат те.

Вие сте фигури
Аз също
Но от това ме боли.
Вездесъщо.

Склонете глава
Нека разчетен бъде вашия баркод.
После оплаквайте се
Че на лоша съдба е нещастието ви плод.

И циркът се разраства
Тъплата желаещи нараства.
Лудост неземна в територия съвсем земна.
Заблудеността...за жалост е прекалено обемна.

Добре дошъл, родени в новото време
На ценности и разбирания изкривени.
Не се притеснявай, ще поемеш своете бреме.
И нещата, с които свикваме ще ти бъдат подарени.

*****

Фибри малки в утайка кална
Мълния сива, оставяща диря в небе умряло.
Радвайте се на водата блатна!
И на ежедневието, в материалност що се е взряло.

Песове, на мрака служители любими.
Вълци, на тъмата подчинените незрими.
Сбрани в мен, в моята душа несъвместима
Със законите на тази ситуация необяснима.

Да можех да ги пратя по всички човеци празни
Но за да гонят те, нужна е душа.
А повечето от вас, вие, черупки сиви, омразни.
Не знаете що е това.

Петна по съзнанието, пропити са те
С мириса на заблуда, разярява ме...
Петна неизлечими, вклинили се в същността.
За жалост трудно е да открехнеш завесата.

Завесата граница е
Между нас и магичността
В очите танц играе
На различното оста ярка.

А вие ги отричате, всички по-малко сиви и бездушни.
С хомота на врата тъй доволни, и тъй послушни.
Не знаете що за съкровище те притежават.
И световете красиви, що с мислите си създават.

Decu
01-15-2008, 07:43
Вече не мога да се сдържа пак да не кажа браво ... \:D/
Тъй като на мен не ми се отдава особено, винаги съм се възхищавала на хора, които пишат хубаво :)

ScionOfStorm
01-16-2008, 21:18
Треските в твоите очи
С времето стават на греди.
Въпросът е кой ще се наеме под тежестта да се изгърби
И подпорите морални да приеме, и после да потвърди.

Че страхът е приятел наш любим
А сигурността е враг незрим.

Чашата на времето, гравирана със змии
Отдавна се е счупила, и нащърбена стои.
Фигурата размазана подпората първа намества
И падналата предишна такава безропотно замества.

Лудостта е моралната сила в тези дни
Нормалността е това, от което ни боли.

Поредна подпора пада
И светът неизбежно изтънява.
Начало идва на парада
И съзнанията изпълват се с плява.

Писъците са чистата душа човешка, и великият страх.
Писъци ще се чуват, и когато човечеството претърпи своя крах.

Фигурата, обградена от тътен умира.
Подпората последна рухва безсилно.
С очи мъртви в небе мъртво се взира
А дъждът облива я тъй обилно.

Последните ни мигове са безкрайни.
Всички спомени тогава сякаш са нетрайни.

Фигурата съм аз.
Дошъл е и моят час.

****

Леш и разруха, викове замиращи.
Кръв и меса, тела и души умиращи.
Лешояди и гарвани, няма гълъби бели.
Денят на Страшния съд. Паднали ангели.

И земята е преродена
Без демони и богове.
В нова вяра покръстена
Няма кой да я окове.

Лепкава пръст, умрели мечти.
Гнусен въздух, и съкрушени надежди.
И иде новото начало за расата човешка.
За да се надяваме, че не ще допуснем грешка.

Разкъсани бели криле, наред с черни
А аз осъзнавам колко сме, за жалост, мизерни.
Мъртви херумивски лица, наред до разкривени демонични.
В смъртта тъй еднакви са те, а в нашите вярвания – тъй различни.

Тронът на хълма стои.
Ей там, на възвишението голо.
Но никой не се за него бори
Не трябва да се повтаря всичко...
Отново.

ScionOfStorm
01-18-2008, 07:12
Вратата пред мен чака.
Спускам се надолу в мрака.
За да усетя истините тежки
И да рухна с товара им на плещи.

Демони не са ни нужни.
Те живеят във всеки един от нас.
Извиненията напълно са ненужни.
Затова оставям бавно да отмре моят глас.

Започнеш ли спиралата, спиране няма.
От светлината тръгваш, за да свършиш в яма.
Всяка стъпка - осъзната вина и поредна грешка.
Всеки разкрач разкрива още повече същността човешка.

Демоните ни са гладни винаги.
И хранят се с разумността.
А ние сме обречени завинаги
Да ги слушаме и следваме в оста.

Мракът се сгъстява
И аз все повече откривам за смъртните деца.
Ние сме само плява
Закърмени с млякото горчиво на безумността.

Нека пирувам аз тогава!
Над дяволи и богове.
За това, че и аз съм плява...
И демонът ми ме зове.

ScionOfStorm
01-19-2008, 08:44
Всеки един от нас по своему е роб
В очакване човечеството да се самоунищожи.
И когато това стане, всеки в гроб
Със самотата си и осъзнаването тежко ще лежи.

Отворете слепите очи на отроче недоносено.
Навлезте в царството велико на егоизма.
Всяко човешко съзнание с грях е дамгосано
И изкривена е нашата черно-бяла призма.

Обществото рояк безумен е
Плодове на абсурдността.
Прегърбено под жестоко бреме.
Бремето на реалността.

Чакам времето, когато хаосът
Ще се възкачи на трона свой.
Очаквам как на Смъртта гласът
Ще запее с хиляден вълчи вой.

Вълците са свободата, тъй липсваща ни
Презряни, обичани и мили, братя и сестри.
Кладата обаче не ще избегнем и в нея ще горим.
Не за грехове, а за глупостта си нелепа ще пламтим.

ScionOfStorm
01-22-2008, 07:32
Квинтесенция на хаоса
Несъвместимият

...Всичко започва в хаос...

Съкрушените отново ще се надигнат
И ще закрещят наново те.
Какво ли поредно безумие ще постигнат
Покорявайки хаотични върхове.

В мен.

Демони отново ще нададат своите вопли.
Ще се разбудят от дрямката си дълга.
Грях новороден съзнанията им ще стопли.
За да се затвори за пореден път кръга.

...обградени сме от хаос вездесъщ...

В плен.

Съм аз, на теореми ненаписани.
Защото са вградени.
Във време, в което душите са орисани
Да се родят сломени.

И стонове земята прекосяват
Пореден емоционален трус.
А демоните желанията си обявяват.
Греховни думи. Наизуст.

...Ще умрем в хаос всеобхватен...

Самотен.

Или пък не, греша.
Земните прегради и за мен важат.
В мрака тихо си лежа.
В тъмата - на спокойствието вечен кът.

Очите ми виждат, усещат. Апатия.
И тази сурова буря от хаос.
Вятър злостен люлка обгръща. Клати я.
Няма. Не ще иде всичко нахалост!

А хаосът...в мен тихичко бушува.
На его драмата смее се. И се любува.

ScionOfStorm
01-26-2008, 20:20
Пуснатата отрова
В съзнанието
Отиде си в гроба.
А признанието...?

Да признаеш горчиво пред себе си
Че си непълноценен.
Да угасиш насила грешните искри
И да си тленен.

Какво струва да
Изработиш спасителния серум?
Каква ще е тази цена
Да пренастроиш своя разум?

Цената е жестока
Но и ниска.
Раната е дълбока
И тъй близка.

Очаквам новата отрова
Да впримчи сетивата.
Тогава тихо, без злоба.
Ще й отрежа крилата.

***

Вселих се в хорските очи.
Бях страх, бях ужас, бях тъга.
Бродих по смъртните земи.
Бях слънце, бях щастие, бях радостта.

Докосвах с нишки съзнанията им
Паякът, на паяжина грандиозна автор.
А после като гъстият черен дим
Изчезвах. Отхвърлен смъртен фактор.

Промъкнах се в сърцата им.
Обсебих душите, любопитен.
И аз, паякът нежен и незрим
Озовах се в капан тъй заплетен.

Човешката душа е сложна
Стига да я има.
Целта велика само чрез нея е възможна.
Целта любима.

Върнах се в тялото мое.
Видях през слепите очи.
Светът е разноцветно море
А в него плуват съдби.

Harum_Scarum
01-27-2008, 09:03
уауууу :shock: колко е много.Прочетох го до някаде и ми хареса

ScionOfStorm
01-30-2008, 08:20
Дъга

С кръвта на разранените ръце.
С прах в тъмното ми сърце.
Вдишвам последното отровно изпарение.
За да напълня с него белите си дробове.

С демоните в главата си.
С умрели мътни спомени.
Вдигам ръката.
Започвам дъгата.

Моята ще е
Сива.
Черна.
Бяла.

Красота непозната досега.
За човечеството нова дъга.
Без емоция, без цвят, без светлина.
Защото мръсна е дори и нейната белота.

За човечеството нова клетка.
Поредната в редиците забравени.
В тази запустяла, черна клетка
Всички съзнания ще бъдат отровени.

Сива. Черна. Бяла.
Надигам моите ръце.
Искрицата ми е умряла.
А пък дъгата ме зове.

HexGirl
02-02-2008, 00:27
za 5 put g 4eta vsi4ki i prosto nemoga da sprq da se vazhi6tavam tolkova mnogo istina ima v tqh tolkova dobre kazana istina

ScionOfStorm
02-03-2008, 08:32
Може...може :)

Небесата ще станат от бензин.
Черни, запалими. Мъртви.
Въздухът ни ще е мръсен дим.
И ще настанат вечни жътви.

Гръдните кошове опитват да се надигнат.
Устите се отварят, за глътка пореден смог.
Нищо, абсолютно нищо не ще постигнат.
Ще загубят със Смъртта поредния облог.

Косите ще са прах, костите – пепел.

С очи бездънни ями, умрели отдавна
Надига се поредната фигура
Примитивна.
Само за да закрачи към болка бавна
Агония неспираща – в жупел създадена
Интензивна.

Последен опит за поемане на дъх.
Отказан, светът умира днес
Удавен като скитащ в каналите плъх
Без гордост и без чест.

Гръдните кошове се кротват, умират.
Небесата блестят с неоново сияние.
Фигурите от въздуха отровен загиват.
Смъртта-смог пристига без колебание.

Само злият парализиращ, мръсен повей
На вятъра примамливо ми шепне: „Живей.”

****

Гнусни, лепкави пръсти.
Ох, и тези призрачни ръце.
Вътре в мен религиозният се кръсти.
И все пак няма спасение.

Тъмата разпростира своите нишки.
Започва танцът на фантомите ужасни.
Тих тропот, сякаш от тичащи мишки.
Нишките към мен идват, толкова опасни...

Толкова опасни...

Метаморфоза на смъртно чадо се извършва.
Умряла плът в призрачна се превръща.
Лицето допреди малко живо вече е бледо.
Очите с живец вече са празни кухини завинаги.

Какавидата се излюпва, стадият е завършен.
Смъртният (Аз) по време на фазата е прекършен.
С шумящи призрачни ръце и гнусни пръсти.
Присъединява се към на фантомите движенията чевръсти.

Маскарад на лудостта и безумието невероятни.
Мишките вече ми се струват изключително приятни.

ScionOfStorm
02-09-2008, 10:34
Спомените ми са всечени
В скала на безметежността.
Всички мисли тъй обречени
Блъскат се, изпуснали възможността.

Спомените ми са безкрайна река.
Те са скованото време.
Нося ги вградени в бледа ми ръка
Изкривена под тяхното бреме.

Спомените ми са образи безброй.
Тъжни, мъртви, застинали лица.
В тях нахлуват жизнено порой
Радостни, усмихнати, невинни деца.

Движение в кръвта.
Вената пулсира.
Предал се на хаоса
Споменът умира.

"Нищо, ще ти бъде дадено ново име.
Ще добиеш спомени нови.
Под напора на апатията всичко ще загине.
Отново, а отровата пак ще те пороби."

***

Писъкът заглъхна бавно.
Очите мъртво се взряха.
Дишането спря тъй плавно.
Сетивата окончателно умряха.

Сълзите се смесиха с пороя.
Кървяха те наред с кръвта.
Въздухът затрепери от тъгата моя
Загасна навеки светлина една.

Погледнах в ядрото, потърсих във очите.
Някакъв живец.
Булото повдигна се и осъзнах истините.
Какъв глупец.

Животът е временен дар.
Вземе ли се, няма цяр.

Коленичих до Спътника ми
Прошепнах Нашата молитва.
Усмивка долових в мъртвите очи
И една уж забравена клетва.

Животът е дар, мой братко.
А в хаосът му всичко е кратко.

Склопих нежно очите.
Но оставих сълзите.
Чакаше ме дълъг път. Моят път.
Тук нужна е и воля, не само плът.

ScionOfStorm
02-12-2008, 14:42
Квинтесенция на Реда
Измаменият

Щом обгръща ни Хаос
Има и ред, нали?
И не всичко отива нахалост
Има неизтрити следи?

Мрак и светлина, прегърнати.
Любовници, стремящи се другия да удушат.
И не се знае кой ще победи
Кой от тях ще възседне смъртний път.

Главата ми пулсира от тяхната борба.
Отварям аз разноцветни си очи.
Едното блести ярко с чиста светлина.
А в другото мрак черен яростно пламти.

Демоните стихват бавно, уплашени.
Дошла е тяхната противоотрова.
И стичат се спасители, бели ангели.
За да изковат душа непорочна, нова.

Редът печели и облива ме
С топли, меки вълни.
Хаосът все по-тихичко далеч реве
Угасват тъмните искри.

Херувимите ми се усмихват лъчезарно.
Но таи се в мен ужасен страх.
Защото под маските, под прикритието измамно
Виждам страшния им, всепоглъщащ грях.

****

Странник

Броди, страннико!
Под звездни небеса броди!
Ходи, окаянико!
По заснежените пътеки ти ходи!

Гарваните сиви, моите братя скръбни, скъпи
Разказаха ми за твоите дела.
С птичи мисли предадоха, че нищо не ще размъти
Твоята храброст и доброта.

Скитай, страннико, дори и пеш.
Промени света.
Дано като светец пронижеш
Отровната змия.

Змията злостна, що вси поробила е.
Насочи ти копие от чест в пастта.
Нека от святи твои ръце да умре
За да се възцари вечна свобода.

Скитай, страннико!
Макар да не си никъде приветливо приет.
Бори се, изгнаннико!
Светлината твоя да разпръснеш ти навред!

ScionOfStorm
02-13-2008, 13:21
"Известни са множество човешки ритуали
Които теченията времеви диво са разпиляли."

Кръвта на небето изсветлява.
Ражда се нова зора.
В синевата гордо се извисява
Главата на Дракона.

Ритуалът за призоваване
Се повтаря всеки ден.
И сякаш в сеч, клане
Цветът кръвен е искрящо ален.

Погребан в небитието ритуал
Е и другият подобен.
Детрониран от на призивите крал.
(Превърнал се) в окаян роб сломен.

Почувствай го в съществото си.
Давай, усети.
И когато небето в кръв пламти
Ти се поклони.

Навсякъде настъпва мрак
Дошъл е краят на деня.
На талази лее се тъмен зрак.
Опашката на Дракона.

"Драконът е могъщо същество
За разлика от нас. И не е той листо."

ScionOfStorm
02-14-2008, 12:27
Очите изморено склопяват
За да потърсят кратък покой.
Сетивата апатично изневеряват
И душата пълнят с лой.

Сърцето опитва се да пробие
През масата ужасна. През страшната стена.
И демон пореден копие ще забие
Потъмнявайки белотата. Убивайки светлина.

А светът е плътен, сив.
Очите бързо изморява.
Егоизмът всемогъщ, звяр див.
Душата бавно похищава.

И лойта набъбва, задушава.
Сетива и чувства - вси в едно.
Ценности нови тя създава
В на лудостта издигнато лоно.

И коленичи силует познат.
Пред издигнатий олтар.
За да излезе поредният зъбат
Обсебен от егоизма звяр.

"Пази се, смъртни, от самия теб.
Барикадирай се вечно зад твоя плет."

****

Soul.Dark

The shroud of fiery rage
Cuts through all bliss.
Smoothly, I turn the page:
"Chaos is the everlasting bliss."

The rage builds itself...
On and on and on.
'Till all is on the forlorn shelf.
Long ago gone.

Another page comes visible.
Mystical words appear 'neath me.
The whisper "Give form to the invisible!"
Turns out reasonable to be.

So I read it. Slowly absorb.
My shade begins to stark.
Above it - that mysterious orb
And these words..."Soul. Dark!"

All of a sudden, the book disappears.
Only the word echoes in my mind.
Those unspoken, dark chaotic tears
Need to be unchained. Soul.Dark. Blin

ScionOfStorm
03-06-2008, 18:04
Край

Веригите ще обуславят съдбата.
Почвата ще избухва под краката.
Идва, идва, поредният стон на земята.
Катализатор пряк- естествено, хората.

Небето ще пламти
В черни пламъци.
Земята ще се сгърчи, навеки изсъхнала.
Рохка ще е пръстта на гробовете ни.
Изпръхнала.

Край жесток
За свят безок.
Заслужава го. Че и още.
Да тлеят нашите покварени мощи!

Гробниците ни дано времето ги затрупа
Нека осакатеността се вмъкне в тази хралупа.
Костите ни дано вечно се белеят.
А очите ни безжизнено от кухините нека греят.

ScionOfStorm
03-27-2008, 16:10
Тея дни имах идея за разказ, който може да премине и в мини-роман, в зависимост от желанието, реализацията и всичко, и днес се захванах със започването му. Няма да ви поуствам всичко, което съм написал, защото ще отнеме много място, пък и няма смисъл. Просто ще дам началото, за интересуващите се, ако има такива :)

~Част I~

Стонът на вятъра протяжно се носеше над изсъхналата земя, белязана с клеймото на прокълнатостта. Косата спря своята игра с въздуха, и, макар и по-дълга от обичайното за един мъж, успя да застане мирна.
Капчица. После втора, трета...Капещите от острието кървави сълзи падаха върху пръстта с оглушителен грохот за съзнанието на тъмната сянка. Тихо приплъзване, струя, тъничка като човешка вена, плисна като последен писък върху повърхността, подета от вятъра. Камата бе прибрана където й беше мястото, а скоро и другата я последва.
Мъжът застина за миг, взрян в тялото, и направи жест, знаен само от малцина. Знакът на Хаоса. После, загърнат в неизменната си роба, тъмна като покровителката му – Тъма, той надигна глава и с леки стъпки се отдалечи.
Името му беше без значение, защото той го бе изгубил. Или може би така му се искаше...
Взряният. Така му викаха.
Убиец на свободна практика.

*****

- Знаеш, че не си с всичкия си, нали? – прошепна му Алиас, затъкваща поредната скрита кама нейде из дебрите на облеклото си. – Не трябваше точно него да убиваш, сега ще си имаме неприятности...в най-добрия случай.
- А в най-лошия? – леко се усмихна Взряния с онази хлад, която му бе присъща. Ирисите на очите му сякаш пулсираха.
- Невъзможен си. – изсумтя стройната жена малко над трийсетте до него.- Ще трябва да се покрием за известно време, Зедлас беше важно копеле.
Мъжът-сянка до нея се изсмя и Алиас потрепери. Плашеше я, но някак успяваше и едновременно да я привлича по някакъв особен, необясним начин. Не като любовник, разбира се, или в какъвто и да е по-интимен смисъл. Дори не и като приятел, поне според традиционните представи за „приятел”.
- Защо си мислиш, че ме е страх от гниди? Дадена ми бе поръчка и я изпълних. Това ми е работата, това ми е призванието. Теб ако те е страх от случващото се скрий. Знаеш, че като отминат нещата ще те намеря.
„Няма и капчица съмнение. Ти винаги намираш това, което търсиш.”, усмихна се вътрешно Алиас. После въпросът сам изплува в ума й.
- Кой ти даде поръчката?
- Две мъртви очи.
Камата убоде леко пръста на жената и мъничко червено петънце изби на показалеца й. Постоянно я учудваше и изненадваше. Сантименталността бе последното нещо, което тя мислеше, че ще бъде открито в него, наред със съчувствие към какво и да е. Но ето, че те явно имаха своите проявления в тази същинска броня, която бе сърцето на мъжа пред нея.
- Странна птица си, знаеш ли, Взрян? – фиксираха го тъмните й очи.
Той килна леко глава като знак на съгласие и лаконично прошепна:
- Покрий се, докато доразчистя случая.
Звукът от прошумолялата роба остана сигурно впит в съзнанието й, макар че Алиас бе останала сама в тъмата.