08-30-2007, 12:21
Някога в един различен,собствен свят живееше едно дете.То виждаше света кристално чист,мислеше че винаги ще може да контролира събитията,мислите ,действията и дори съдбата.Един ден детето срещна човек,който вече беше минал
този път.Той бе осъзнал че реалността е далеч по-различна от фантазиите.Той бе разбрал какво е да обичаш,да мразиш,и да решаваш.А детето беше убедено че също знае,че може,че няма нужда някой да му казва по кой път да върви."Просто!"-мислеше си то,какво толкова? Детето...то знаеше..то си имаше принципи,правила,контролир аше мислите си,чувствата си,поставяше гордостта си над всичко и винаги си тръгваше преди последната сцена,винаги преди да прекрачи границата.Мислеше че за да наруши своите железни защитни закони трябва да дойдат куп хора с куп убеждения,и дори те не биха били в състояние да достигнат до това,което се криеше под крепостта от правила и принципи.Та нали детето беше безгрешно?!? И в най-смелите си идеи то не предполагаше че понякога един единствен човек може да преобърне целия ти свят,да разруши крепостта само с поглед,да покоси само с дума,да промени само с жест.Един човек,заради който си струва да не си тръгнеш преди края,и дори да живееш само за думата "Остани!".Без дори да разбере детето се беше превърнало в роб.Не на Него,не на съдбата,а на собствените си чувства.То се опитваше с всички сили да избяга,да промени нещата,но вместо това потъваше все повече и повече в океана на чувствата,плуваше срещу вълните,а те сякаш му удряха шамари за да се обърне и да се откаже,но то продължаваше.И не мислеше за бъдещето,за целта,за смисъла...в този момент то осъзна че вече не е дете.Осъзна че това,което изпитва се нарича любов.Но не тази нежна,споделена и красива любов за която бе чувала някога да говорят...не...тази беше лоша,зла.И колкото по-зла ставаше,толкова по-силна беше.Момичето искаше да се спаси,да се върне при онези,които и обещаваха щастие... ...но неможа.Без да усети започна да живее с мисълта че той ще се обади,че той ще я потърси,че той я желае.И когато той я желаеше тя беше така щастлива в прегръдките му че нямаше време да осъзнае,че това не бе щастие.Това беше заблудата на надеждата.Тя все още незнаше че ако обичаш един човек истински,ще мислиш първо дали той е щастлив с това,което му даваш.Та какво щастие,той дори незнаеше цвета на очите й...той също като нея се опитваше да избяга от нещо.Нещо от неговия си свят.
Така момичето попадна в един объркан кръг.тя чуваше гласове.Всеки я викаше нанякъде,всеки даваше съвети.Но какво ли знаеха те?Нали тя чувстваше болката,а не те.Те се смееха,а гласовете им отекваха в съзнанието й.Чуваше истини,лъжи.А болеше и от двете.Незнаеше кой път да поеме.Пристъпваше към всеки с надеждата да чуе нещо различно,но те всички бяха еднакви.И пак гласове,смехове в тъмнината....И когато трябваше да постъпи правилно тя беше прекалено объркана че да знае какво прави.Но защо...тя неискаше да става така.Имаше толкова време,защо неможеше да промени нещата???
ТОЙ...той щеше да я разбере.Та нали той също бе направил грешки,трябва да знае какво е да съжаляваш,но дали ще го направи?
Така момичето се луташе и собствените си мисли.А той все и казваше- "Говори!Говори дори и да боли!" ...но тя имаше да каже толкова много неща че незнаеше откъде да започне..потъваше в мисли.И когато най-сетне беше готова да говори той си бе заминал,и без оставил само спомените за тайните срещи,погледите в тъмнината,неразбраните мисли,недовършените спорове.А тя толкова съжаляваше..и плачеше ..и плачеше..отново и отново.Озлоби се...реши да се държи остро и безразлично.Изгради си нова крепост-от гордост,безсърдечие и непукизъм.Но каква крепост...та тя бе така фалшива крепост че можеше да се срути само с поглед.Трябваше и повече сила.Трябваше да се пребори...И на каква цена? та той я обиждаше,нараняваше .Бе много по-силен от нея.Следеше всеки нейн недостатък,всяка слабост.А тя...успяваше само да повиши тон когато най-малко има нужда.Тя дори не обичаше да крещи на някой.Всичко бе така неестествено,така неправилно.И момичето осъзна единствената истина,която има значение-неможеш да заповядаш на чувствата да се родят,така както неможеш да им заповядаш да си отидат.Но аз ще си отида.Ще запазя в себе си само хубавите неща,ще се променя,ще запомня съветите,ще приема критиките.Tи ме научи да живея без да се страхувам от себе си.Ще си отида само ако знам че си разбрал това.Само не ме мрази.Моля те.[/i]
този път.Той бе осъзнал че реалността е далеч по-различна от фантазиите.Той бе разбрал какво е да обичаш,да мразиш,и да решаваш.А детето беше убедено че също знае,че може,че няма нужда някой да му казва по кой път да върви."Просто!"-мислеше си то,какво толкова? Детето...то знаеше..то си имаше принципи,правила,контролир аше мислите си,чувствата си,поставяше гордостта си над всичко и винаги си тръгваше преди последната сцена,винаги преди да прекрачи границата.Мислеше че за да наруши своите железни защитни закони трябва да дойдат куп хора с куп убеждения,и дори те не биха били в състояние да достигнат до това,което се криеше под крепостта от правила и принципи.Та нали детето беше безгрешно?!? И в най-смелите си идеи то не предполагаше че понякога един единствен човек може да преобърне целия ти свят,да разруши крепостта само с поглед,да покоси само с дума,да промени само с жест.Един човек,заради който си струва да не си тръгнеш преди края,и дори да живееш само за думата "Остани!".Без дори да разбере детето се беше превърнало в роб.Не на Него,не на съдбата,а на собствените си чувства.То се опитваше с всички сили да избяга,да промени нещата,но вместо това потъваше все повече и повече в океана на чувствата,плуваше срещу вълните,а те сякаш му удряха шамари за да се обърне и да се откаже,но то продължаваше.И не мислеше за бъдещето,за целта,за смисъла...в този момент то осъзна че вече не е дете.Осъзна че това,което изпитва се нарича любов.Но не тази нежна,споделена и красива любов за която бе чувала някога да говорят...не...тази беше лоша,зла.И колкото по-зла ставаше,толкова по-силна беше.Момичето искаше да се спаси,да се върне при онези,които и обещаваха щастие... ...но неможа.Без да усети започна да живее с мисълта че той ще се обади,че той ще я потърси,че той я желае.И когато той я желаеше тя беше така щастлива в прегръдките му че нямаше време да осъзнае,че това не бе щастие.Това беше заблудата на надеждата.Тя все още незнаше че ако обичаш един човек истински,ще мислиш първо дали той е щастлив с това,което му даваш.Та какво щастие,той дори незнаеше цвета на очите й...той също като нея се опитваше да избяга от нещо.Нещо от неговия си свят.
Така момичето попадна в един объркан кръг.тя чуваше гласове.Всеки я викаше нанякъде,всеки даваше съвети.Но какво ли знаеха те?Нали тя чувстваше болката,а не те.Те се смееха,а гласовете им отекваха в съзнанието й.Чуваше истини,лъжи.А болеше и от двете.Незнаеше кой път да поеме.Пристъпваше към всеки с надеждата да чуе нещо различно,но те всички бяха еднакви.И пак гласове,смехове в тъмнината....И когато трябваше да постъпи правилно тя беше прекалено объркана че да знае какво прави.Но защо...тя неискаше да става така.Имаше толкова време,защо неможеше да промени нещата???
ТОЙ...той щеше да я разбере.Та нали той също бе направил грешки,трябва да знае какво е да съжаляваш,но дали ще го направи?
Така момичето се луташе и собствените си мисли.А той все и казваше- "Говори!Говори дори и да боли!" ...но тя имаше да каже толкова много неща че незнаеше откъде да започне..потъваше в мисли.И когато най-сетне беше готова да говори той си бе заминал,и без оставил само спомените за тайните срещи,погледите в тъмнината,неразбраните мисли,недовършените спорове.А тя толкова съжаляваше..и плачеше ..и плачеше..отново и отново.Озлоби се...реши да се държи остро и безразлично.Изгради си нова крепост-от гордост,безсърдечие и непукизъм.Но каква крепост...та тя бе така фалшива крепост че можеше да се срути само с поглед.Трябваше и повече сила.Трябваше да се пребори...И на каква цена? та той я обиждаше,нараняваше .Бе много по-силен от нея.Следеше всеки нейн недостатък,всяка слабост.А тя...успяваше само да повиши тон когато най-малко има нужда.Тя дори не обичаше да крещи на някой.Всичко бе така неестествено,така неправилно.И момичето осъзна единствената истина,която има значение-неможеш да заповядаш на чувствата да се родят,така както неможеш да им заповядаш да си отидат.Но аз ще си отида.Ще запазя в себе си само хубавите неща,ще се променя,ще запомня съветите,ще приема критиките.Tи ме научи да живея без да се страхувам от себе си.Ще си отида само ако знам че си разбрал това.Само не ме мрази.Моля те.[/i]