http://search.pomagalo.com/?keywords=%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2+%D0 %B4%D1%8F%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%BE&s=1
ЗА ЛЮБОВТА В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ
Свилен Каролев
Във все по-многобройните статии, размисли, спомени за поезията и цялостното творческо и личностно присъствие на Атанас Далчев в нашата литература и духовна култура темата за любовта в стиховете му, когато е засягана, остава в периферията на вниманието у неговите изследователи, у литературните критици и автори на мемоарни бележки и наблюдения. Основателно са изтъквани Далчевото художествено новаторство, разкриването на почти девствени и оказали се извънредно плодотворни територии пред българската поезия в областта на естетиката и поетиката, изобщо - приносите на Далчевата поезия още от средата на 20-те години на миналия век в художественото и философско-интелектуално разширяване диапазона на българската лирика в посока към обективния, веществен о-предметен свят и процесите в съзнанието на човека на модерната, урбанистична цивилизация.
Струва ми се, че един от възможните подходи към разкриване богатствата на Далчевия творчески и поетически свят, на естетическото му и художествено новаторство и особеностите на сложния и самостоятелен път на неговото развитие е именно ако се опитаме да проследим как се разгръща тази пренебрегвана от критиците тема в поезията му - темата за любовта.
Факт е, че Атанас Далчев започна и завърши своя път в поезията и със стихотворения на любовна тема. Половин век присъства тя в творчеството му. Сред първите, публикувани през 1923-та, и сред последните му няколко стихотворения от 70-те години има такива творби, при това - характерни, очертаващи началото и края не само на този своеобразен тематичен цикъл в поезията му, но и Далчевото оформяне и израстване като творец. Стихотворенията на любовна тема, излизали епизодично през десетилетията, са сигурен ориентир за посоката, в която се разгръща неговият талант. В тях се открояват както проблемите от мирогледен, естетически, психологически и творчески характер, които той преодолява, така и етапите на поетическото му развитие.
Темата за любовта в Далчевата поезия има различни варианти: внушаването на любовното чувство под ледената сянка на смъртта в ранните стихове; драмата на непозналия любов, отчужден и страдащ в самотата си, обитател на градската стая; ироничното самонаблюдение на ставащото в душата на младежа, дочул зад гърба си момичешки смях: философското осмисляне на вечната дилема "дух или материи" и отдаване дължимото на греховната човешка плът; опоетизиране на любовта у другите. И най-сетне - личните любовни изживявания на лирическия герой, избликналият чувствен порив, от който "кръвта съхне", и, уви, така неусетно бързо настъпилият час на интимна изповед на прага на изтичащото вече земно време...
Посоката, която следва развитието на темата за любовта у Далчев в различните й варианти, е посока, в която се развива и цялото му творчество: от "аскетизма" на символизма /изразът е негов/ към "сливане с хората и нещата", както сам определя поезията; от лирика, която по думите му "се пази от всичко реално като от скверно", към. опоетизиране на пълнокръвния вечен ритъм на живота, в който любовта и смъртта, растежът и креенето, грехът и светостта са в диалектическо единство.
Началото поставят четири символистични стихотворения, публикувани във "Вестник на жената" през 1923-24 г. "Елегия", "Здрач", "Вечер" и "Сняг". Заглавията им са типични както за отношението на младия поет към едно от най-дълбоките човешки чувства, от което започва животът, така и за идейно-естетическата и художествена криза, в която е навлязъл самоизживяващият се български символизъм. Други млади следвоенни поети са поели по нови пътища и създават нова поезия - земна, жизнена, чувствено-витална, открита към проблемите на личността и обществото. Гео Милев, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев вече полагат основите на модерната поетическа чувственост, на нова естетика и поетика, от които Атанас Далчев е все още далеч. Тези ранни стихотворения, които Далчев никога няма да включи в своя сбирка, са навярно единственото опровержение на собствения му самоироничен фрагмент, в който твърди, че авторската му "хитрост" стигала дотам не само да не публикува, но и да не пише слаби творби...
Стихотворенията са изпълнени с шаблонизирани от епигоните на символизма поетически средства и психологическа атмосфера: словесни клишета, символичната връзка на любовта към смъртта и белия и синия цвят, крайна емоционална условност и внушаване на чувството, а не неговото познаване и закрепване в съзнанието на читателя посредством характерните за Далчевата поезия веществено-предметни детайли, неведома печал, лишена от своето основание, и поради това - неискрена и книжна, горестни вопли и страдания на младия влюбен, облян в сълзи по бледия спомен за "любимата", при това спомен, който също заслужава кавички, защото е в бъдещо глаголно време... Особено характерно е, че над тези "любовни" стихове пада студената сянка на смъртта /основна тема у ранния Далчев/; в тях свети ледено сияние, бледи сенки се мяркат в печалната здрачевина. Едно от най-дълбоките човешки чувства е поразено в самия корен от сковаващ студ в прекия и преносен смисъл и поради това е неживо, стерилно.
Не е случайно, както показва бъдещето развитие на Далчев, че най-голямото приближаване на младия поет до естетиката и поетиката на самоизживяващия се български символизъм ражда най-слабите му творби. Скоро вътрешното му чувство на роден поет, съчетано с рядка за българските братя по перо ерудираност, ще му подскаже, че поетият път е погрешен. А и времето върши неумолимо своето. Това са годините на авангардни естетически търсения в световното изкуство, на понякога драстично, стигащо до иронизация смъкване на довчерашните кумири и смяна на целите и критериите в естетиката и поетиката - процес, започнал преди Първата световна война, но разгърнал се с пълна сила след нейния завършек.
У нас този процес получи характерна окраска поради специфичните български условия: трескаво догонване на културна Европа, крах на идеала за национално обединение, погром във войните, драматични и трагични исторически събития от 23-та и 25-та година.
Други Далчеви стихотворения, писани в същия период, подсказват, че той, макар и тъй млад, е усещал новото, което настъпва. А и косвената съпоставка с постиженията на Фурнаджиев и Багряна, каквито и да са несъгласията му с техните художествени търсения, трезво му е подсказвала все същото: не тази е вярната посока, тя трябва да бъде търсена и намерена.
Реакцията на двайсетинагодишния Далчев е незабавна и крайна: драстично и на места иронично, отрицание на символизма и на неговия голям представител в българската поезия Николай Лилиев в статията "Мъртва поезия" от 1925 г. Тя поставя основите на Далчевите естетико-критически възгледи, доразвивани, дообогатени, но непоклатимо отстоявани в по-късните му статии и фрагменти. Тук думата "символизъм" още не е спомената. Есенцията на тази статия, писана в съавторство с Димитър Пантелеев, е изразеното убеждение, че без съдържание и искрено чувство, въплътени в единство на образ и мисъл; без живия ритъм, който иде от връзката с действителността, никакъв полиран до съвършенство, безупречен по форма стих, никаква "музикалност" и красива словесност не спасяват поетическото произведение. Такава поезия е "мъртва". Две години по-късно в статиите си "Нашата критика" и "Поезия и действителност" Далчев отново ще нарече символизма "мъртва поезия", за която съприкосновението с действителността е "грях".
Но поетическата връзка с действителността, "сливането с хората и нещата" при Атанас Далчев премина през сложно развитие. Идейно-естетически и теоретически този проблем изглеждаше вече решен, макар и с една смущаваща и издаваща незрялост категоричност, обаче художествено-творчески, психологически и мирогледно това далеч не е така. Този вътрешен конфликт е ясно доловим и издава драмата на човека и твореца Далчев, благодатната драма на неговия талант, защото резултатът е, че в зрялото творчество на Далчев има един овладян и въздействащ психологически и екзистенциален драматизъм, който отразява проблемите в съзнанието на модерния човек. Зрялото му творчество носи белезите на неговото праволинейно, драматично и самокритично съзнание, в него няма нищо случайно и лесно постигнато.
В сборника "Мост"/1923/ и в първата самостоятелна стихосбирка на поета "Прозорец" /1926/ преобладаващо е чувството на обреченост, на самота, на трагична невъзможност и неспособност да се установи контакт със света и с живота на обикновените хора. Лирическият герой се мята в гнетящия самозатвор между четирите стени на собствената стая, обладан от метафизическо вцепенение пред смъртта, която в този период на Далчевото творчество има множество синонимни названия. Съзнанието му е обладано от безнадеждност, породена както от социалните парадокси и потискащата атмосфера на отчуждение на големия град - мотив, характерен за модерното европейско изкуство, но обагрен в поезията ни с трагизма на родната действителност от 20-те години, така и от собствените му генерализирани субективни представи за битието. На двадесет и една-две години Далчев изповядва в "Повест":
... без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
В "Книгите" и "Нищий духом" този мотив също се появява във връзка с интелектуалната обремененост и откъснатост от простите неща от живота. Кошмарният дяволски кръг, в който се мята съзнанието на Далчевия лирически герой, най-сетне с разкъсан в "Младост". Заключеникът от стаята за първи път напуска своя затвор и излиза на улицата сред хората. Симпатичният и чудноват лирически герой - с очилата и нехайния вървеж - съзира чудото на живота, което се е криело в толкова прости неща. Мухи весело бръмчат, по трамвайните релси се стича дъждовна вода и въпреки унеса, когато в съзнанието се сплитат внезапно звънналите слова на поезията, той долавя присъствието на хора край себе си. Млади момичета със смях, прицелен в също тьй младо сърце, го изпращат с очи и така мигът на творчеството и първият любовен трепет се сливат. Стихотворението е ведър проблясък в преобладаващата невесела и малко сковаваща сериозност на поезията му от този период.
И в по-късни творби, включени в книгата "Стихотворения" /1928/, Далчевият лирически герой често понася пристъпите на самотата и, неспособен "да живее като всички хора", стига дори до мрачното решение в "Дяволско" да свърши със себе си.
Същевременно в този момент поетът потърси от интелектуално-философски позиции свое решение на проблема за сливането на самотния свят с течащия реален живот; вълнува го отговорът на прастарата загадка за антагонизма и единството на духа и материята. В "Камък" и "Метафизически сонет" Далчев утвърждава греховно-живото начало пред студената и едносъщна мъртва материя, отхвърля и разобличава безстрастните философски построения на духа, лекомислено откъснал се от греховната човешка плът, която го "храни" със сетивата си, а самата тя за него "покорно крее":
... вечно и свето е само мъртвото
живото живее в грях.
гласи Далчевият личен и философски извод в този период. Неслучайно тогава той написва и стихотворението "Любовта на хамалина" /с по-късно заглавие "Любов"/ - един от всепризнатите шедьоври на модерната българска лирика. В него за пръв път в поезията на Атанас Далчев се появява нов лирически герой - далеч от гнета на сковаващи метафизически и екзистенциални дилеми, реален, жив, изпълнен с дълбоко и светло чувство. А това, че любовното чувство тук е неосъществимо, само придава многоизмерност и дълбочина на тази прекрасна творба, в която доминира жизнеутвърждаващото начало. Влюбеният хамалин е изобразен с психологическо майсторство сред естествената му среда на тържището, под "аления залез като домат", огрян, предизвикателно окъпан в цвета на любовта и живота.
В "Любовта на хамалина" Далчев откри за себе си символното значение на червения цвят, изместил завинаги вече в поезията му изображенията в бяло на смъртта и стерилната любов, В бъдещите му жизнеутвърдителни творби ще се срещаме отново и отново с това Далчево живописно-символно откритие. Дори победата на Далчев над личното му екзистенциално и творческо вцепенение пред смъртта носи същата символика на цветовете в едноименното стихотворение "Смърт" от книгата "Ангелът на Шартър" /1943/, Съзнанието на умиращия в Далчевата творба отнася в отвъдното спомена за греещата в ръждиво-червени багри красота на живота, сякаш поетът иска да внуши своята философска, нравствена и жизнена победа над мисълта за смъртта, тегнала десетилетия над стиха му. Към смъртта той изгражда своето ново отношение - като към другото лице на вечното обновление в живота, в който човешкото съществуване е, уви, само прашинка, пробляснала в безкрая. Аленото присъствие на цвета на любовта и живота ще открием и в стихотворенията от 60-те години: "Мадригал", "И зимата", "Задните дворове", "Карловарска балада".
И макар че стихотворението за влюбения хамалин е все пак опоетизация на любовта у другия, оттук до изповедната любовна лирика, в която лирическият герой и личното "аз" на поета най-сетне се сливат, остава само една стъпка. Далчев я загатва в стихотворението "Пладня" от парижкия си период - творба, в която любовната тема е придобила за пръв път подчертано личен сетивно-чувствен израз:
... Там стои една жена и пее,
с песен мие белия прозорец;
напевът е строен като нея
и като плътта й сластно-морен...
и от тази прекрасна гледка на живота "съхнат устните, кръвта ми съхне" - звучи откровеното лирическо признание.
Нужно е да подчертая, че Далчевите стихове на любовна тема не преминават границите на нравствеността. Винаги, когато е докосвал струната на еротичното, както е в "Пладня", той го е правил с артистичен финес, с мисъл и усет за органичното художествено единство и въздействие на творбата, със съзнание за съвременното й, модерно звучене. Както е и в стихотворението "Мадригал" с онова незабравимо /разбира се -"алено"/чадърче на любимата, което
... със формата си до умора напомня ми за твойта гръд ...
Етично-духовното начало, с което е пропита поезията му, доминира и в тази страна на творчеството му. Релефно се изявява то и в стихотворението "Посред ровината", в което спасителният вик на поета се мъчи да догони невинното момиче, да го изтръгне от "двамата гамени" и да предотврати гаврата с красотата.
"Посред ровината" продължава и една черта на Далчевата поезия, чисто начало е поставено отново в стихотворение на любовна тема "Пръстен" от 1925 г. Имам предвид ролята на баладично-фантастичното, на песенно-приказното /където особено се проявява връзката с фолклора/ в неговото творчество...
Това е тема, заслужаваща специално внимание и затова тук само ще я отбележа. Далчев, подобно на Бенедето Кроче, когото високо цени от младежките си години и дори превежда негови текстове, не е съгласен с формулировката "изкуството - отражение на действителността", защото я схваща като естетически непълноценна. За него изкуството е несъмнено свързано с действителността (и защитавайки това свое убеждение, Далчев участва в яростни полемики), произлиза от нея, но и я превъзмогва, представлява едно освобождение от сковаващите според него рамки на отражението.
Не е важно в случая дали този възглед на Далчев поражда възражения, искам само да подчертая, че позицята му е ясно изразена в неговите статии и фрагменти. Укорявайки и иронизирайки някога символистите за бягството им от действителността като от нещо скверно, Далчев бе открил за себе си в баладично-фантастичното начин да е близо до реалността, защото това отговаря на творческата му нагласа, но и да не бъде неин покорен заложник, да не й се подчинява безусловно. А е време, когато разни идеологии протягат властно ръце към изкуството, опитват се и (за съжаление) често успяват да диктуват на творците какво и как да изобразяват, грубо налагат чужди на изкуството естетически цели, художествени методи и критерии за ценност. С непоклатим стоицизъм (един от така редките примери в новата и съвременна българска литература и духовна култура) Далчев запази своята интелектуална и творческа независимост. Той стои над повелите на деня на различни режими и идеологии. Тук е, струва ми се, едно от обясненията защо неговата поезия, писана преди толкова години, звучи така съвременно днес, сякаш животът настига нея, а не тя се домогва до него. "Посредственият художник предава по-точно действителността, отколкото даровитият - тъкмо защото му липсва въображение." - гласи един от фрагментите му.
Тази особеност на поезията му се прояви и в късните стихотворения на любовна тема като "Мадригал" и "Карловарска балада", в които баладично-приказното и житейски-реалното не само безконфликтно "съжителствуват", но и са в основата на тяхното очарование. Песенно-фантастичен елемент откриваме и в стихотворението "Двама в нощта", пак в съчетание с обективно-реалното и конкретно-сетивното. Незабравима в нашата любовна поезия е целувката на "прохладните" млади устни на двамата влюбени. За декор на сцената с чудото на тяхната любов служи масивната градска чешма:
... с бронзови чучури и с излети
от цимент овални корита,
дето слизат ватманите лете
да разквасят в жегата уста,
а в "сградите заспали" прониква лекокрилата любов на младите, пред която не съществуват пречките на материално-реалното, и всички в квартала сънуват влюбените тази нощ...
Двете стихотворения "Гостенка" и "Див бурен", които завършват темата на любовта в поезията на Атанас Далчев, са публикувани, когато той вече е седемдесетгодишен. Те са изповедна любовна лирика със свежест и дълбочина на чувството, на които малцина млади поети са способни, както справедливо отбелязва на времето критиката. Така това, което изненадващо липсваше в поезията на младия Далчев и предизвиква през 20-те години безпокойство у добронамерените критици, които го съветват да гледа по-ведро на живота и естествените радости, присъщи на младостта, се проявява с пълна сила едва в края на житейския му и творчески път. Типичната за младите поети тема на любовната изповед при него бе претворена по-късно в поетически постижения. И в това няма нищо изненадващо за тези, които познават Далчевото десетилетно съзнателно изстрадано развитие и устременост към неговата естетическа и художествена цел - все по-близко до човека и живота, все по-пълно "сливане с хората и нещата".
http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=875
http://search.pomagalo.com/?keywords=%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%BB%D1%8F%D1%86%D0% B8&s=1
http://liternet.bg/library/bl/j/jojov.htm
http://www.teenproblem.net/school/s/80.html
Проблемът за любовта и смъртта в разказа “Шибил” от Йордан Йовков
Хуманизмът е дълбоко присъщ на българската литература ,защото неините творци са водени от действена любов към човека. През Възраждането и първите десетилетия след Освобождението хуманизмът на българските писатели своеобразно се пречупва през националното и социалното , кръвно се вплита в техния демократизъм, защото любовта е "центрирана" към човека от народа и народните маси като цяло, дори в епоха на социална поляризация.
Йордан Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/, който обръща поглед към човека като индивидуалност, към неговия нравствен свят. Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха - творец. Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в., след войните, които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото, обезценяват човешките добродетели. Критическият реализъм притъпява социалния си патос, за да задълбочи психологическата си проникновеност. Символизмът е в криза, особено след Първата световна воина, когато под напора на събитията един след друг неговите последователи не без драматизъм се ориентират към реализма. Изгрява талантът на Христо Смирненски, който поставя началото на ново изкуство, съзвучно с времето.
В този обществен и литературен контекст се утвърждава разказвачът Й. Йовков, човек с фина душевност, деликатен и самовлъбен. На грозното в действителността той противопоставя красотата, на обезчовечаването - култа към човека, на дисхармонията в обществото - хармонията в човека. Красотата в творчеството на Йовков е позиция, от която оценява света и човека, основа на неговата нравственост и естетика, на светогледа му. Тя е дълбока свързана с хуманизма на писателя, с убежденията му, че човекът е прекрасен, той има своето право на щастие и свобода на духа. В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно - историческото и непреходното, в националното и общочовешкото. Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя. Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света. То е естественото, природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека. Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.
Любовта на Шибил е израз на духовна сила, която извисява човек до ръста на планината. Шибил е млад и хубав, мъжествен и суров. Освен физическа неговата красота е в разцъфтяването на нравствени пориви, във вътрешната му свобода. Той не познава колебанията. Следва решенията си неотклонно. Няма страх от смъртта. Йовковите герои са чужди на мъчителните вътрешни противоречия, на съмненията и раздвоенията на модерния човек. Те са душевно цялостни. Най-често изживяванията им не са сложни, но пълнокръвни - в това съзираме косвената реакция на Йовков срещу естетиката на символизма и срещу етиката на човешкото раздвоение.
Смъртта на Шибил е проста и великолепна песен за величието на хайдутина и силата на любовта. Шибил върви огрян от пролетното слънце, като ореол около осанката му са венецът на Балкана и цветните облаци на овошките. После между двата трупа като петно кръв се червенее карамфил. Всичко в този разказ звучи на струната на най-висока и най-чиста романтика - и обстановката, и събитието, и природата. Тази романтика е плод на голямата любов на Йовков към човека, на вярата му в красотата, заложена в човешката душа.
Шибил не познава половинчатостите в живота, отдават се на желанията си докрай, за тях не съществуват преградите на общоприетата нормативност.
Любовта при Йовков често е призвана да осъществи в героите радикална смяна на мисли и устои, която довежда със себе си преоценка на собственото битие. Срещата с Рада се оказва решаваща в живота на Шибил, защото тя пробужда любовта, а с нея човешкото начало в разбойника. Красива е Рада с джанфезена рокля и дяволита усмивка. Красив е Шибил със смелостта си, когото заптиета и кърсердари търсят под дърво и камък, красива е и природата. Йовков търси не само физическата красота, но и вътрешното обаяние, оная мъчно уловима и непозната сила, която увлича и покорява: ”Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол" - мисли Шибил за Рада. Страшният хайдутин е уловен в момент на разчупване, ставане. Красотата на Рада ражда любовта, а тя променя Шибил. Любовта извисява духовно човек. Чрез нея Йовков внушава: всеки човек е способен да обича. Любовта променя хайдутина Шибил към добро. Героят не мисли за обири и за убийства. В края на разказа той е вече друг. Йовков дава своя шанс на човека, решил да се промени към добро. Млад и красив, красив и добър е Шибил: "Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет". В края на разказа сравнението на карамфила с петно кръв символизира пречистващата и извисяваща любов, красотата в човешкия живот и способността да се обича.
Писателят - хуманист говори с вълнение за красотата - любов, за необходимостта от чувството на дълг към близки и народ ,зове за премахване на злата стихия в човека и за стремеж към добри дела ,за съгласуване на сърдечните влечения с повелите на времето.
Героят е поставен в началото на разказа в кръстопътни екзистенциални ситуации, моменти, в които е взел съдбоносни решения да промени досегашния си безнравствен живот. Цялото му поведение в разказа е разкрито чрез жестове, които преобръщат изцяло традиционния модел за героичното в българската литература. Шибил слиза от планината, за да захвърли хайдушките дрехи; и слиза заради жена; изгубва хайдушкото си романтично име – майка му го назовава с името Мустава, с което е известен преди да стане Шибил, и като връх на това отива доброволно да се предаде. За разлика от него героят на Ботев например се устремява към Балкана, нарамва пушката, сбогува се с либето, заради борбата отива геройски да загине като запази по този начин безсмъртно своето име. Става ясно от тези жестове на Шибил, че Йовков търси героиката не в патриотично - националното, а в индивидуално - психологически план. До срещата с Рада Шибил е бил опонент на света долу. Тривиално познатия свят е тесен за неговия порив към волен живот, юначност и сила. Но попадайки в света горе Шибил е заживял в нравствен хаос – станал е разбойник. Той е нарушил хармонията у себе си между естетичните и етичните импулси. Според хуманистичните концепции на Йовков грешникът не е изначално обременен със зло, безнравственият му живот е само временен епизод от неговото битие. Знак за трагичната му заблуда, че може да живее в единение със себе си като нарушава морални закони на живота, съгражда човешкия ред. Процесът на синхронизиране между етичните и естетичните стремления започва в мига на внезапната среща с Рада. Това е мигът, в който Шибил разбира, че светът горе не е истинско царство на свободата и красотата. Знак за неговото духовно разколебаване е отношението му към Рада. За разбойниците от групата Рада е плячката, за Шибил тя е друго. Разбойниците гледат алтъните, знак че емоциите им се движат в прагматичен периметър. Шибил гледа лицето – естетическа проява. Това различие в позициите е знак за разкриване на Шибил и със света горе. Мразен от съселяните си, Шибил става чужд и на своята чета. Те побягват от него като от “чумав”, защото не могат да му простят, че е нарушил свещената хайдушка клетва – няма място за жена в душата на хайдутина. Срещата с Рада довежда героят до неговото тотално отчуждение и от двата свята. Става ясно, че светът горе не може да бъде царство на свободата, защото налага забрана на правото за любов. Отчуждаването на Шибил от двата свята е разкрито чрез ярка ярка пространна метафора: “Шибил изпрати жените до края на гората, където вече започва полето”. Краят на гората и началото на полето е не само пространството, но и екзистенциалната граница, символизираща междинно ничията среда, в която се озовава героят. Срещата с красотата е съдновна, тя се явява регулатор на нравствеността, катализатор на духовната промяна, сила, тласкаща героя към промяна на досегашната си социална самоличност. Поривът на Шибил към Рада е абсолютно безсе*ичен, над него не могат да властват съображенията на разума над предупрежденията на майката да не отива на срещата, защото ще го убият, е знак, че естествения инстинкт на Йовковия герой е по-силен от инстинкта за самосъхранение. Сцената на втората среща на Шибил и Рада е максимално естетизирана. Тя създава впечатление, че красотата ще извърши отново чудото – превърнала веднъж разбойника в смирен и почтен човек, тя ще умилостиви дебнещите го в засада съселяни, ще помогне да опростят греховете му. Оказва се, че и тук подвластен на красотата отново е индивидът, а не групата, беят изрича думите: “Какъв юнак! Какъв хубавец!” – идеята за неподсъдимостта на красотата. Физическата хубост е знак и за духовно обаяние според бея. Прагматичния конструктивен рефлекс на греха в лицето на Велико Кехая.
Значението на смъртта – В един план е кулминационен момент, в който грешникът постига духовно единение със себе си, в друг план тя е израз на несъвместимостта на романтичното - любовните копнежи с битовата проза на живота (забранената любов между чорбаджийската щерка и обирджия не може да има реализация). В трети план смъртта е доказателство, че човек с изключителни физически и духовни възможности не може да се вгради в обикновения свят. В четвърти план едновременно с това гибелта му въвежда идеята за изкуплението на греха – конфликтът между моралиста – обвинител и покъртителната картина – Йовков оневинява.
Йовков е в духа на романтичните традиции в класическата литература, използва един устойчив художествен модел, базиращ се върху успоредяване на идеята за духовното прераждане на грешника с идеята за смъртта като най-пълноценностна проява на изкуплението.
Преклонението пред човека играе твърде важна роля в творчеството на Йовков. То еманципира етиката му, дава му широта на погледа и мъдрост на оценките. Кое е добро за Йовков? Добро е всичко, което дава криле на човека. Мярката за стойностните неща на писателя е разгръщането на човешката природа. От всичко човешко Йовков най-много обича размаха и красотата на безкористния, самозабравения и жертвения порив към красивото и хуманното, без което животът на човека е немислим.
http://www.teenproblem.net/school/s/1201.html
http://www.znam.bg/com/action/showSubCategory?categoryID=678§ionID=5
По шосето, което води от Лозенград за Бунархисар, се движи колона войска. В края на октомври е, студено е и вали. Но това не е дъжд, а ситна роса, която вятърът пилее из въздуха, като мокра и лепкава паяжина. Наоколо се изправят сплътени мъгли и от цялото поле се вижда само един не твърде голям кръг. Черният мравуняк от хора и коля се движи през средата на тоя кръг, пълзи бавно, лъкатуши, някъде се струпва на купчини, някъде се разтегля и прекъсва. Няма шум, няма викове. Дори тежките коля на обоза не дрънчат, не зацвилва нито един кон. От време на време откъм изток се чуват редки топовни гърмежи, но и те звучат тъпо и глухо, като че нещо се разпуква и руши в самата небесна твърд. Колоната продължава пътя си мудно, безмълвно, потопила и двата си края в тъмния хаос на мъглата. Човек би помислил, че това шествие е почнало кой знай откога, ще трае кой знай докога. Под мрачното и безрадостно небе сякаш се нижеше печалната върволица на сенки, които бродят из някакъв фантастичен мир.
Но всичко това изведнъж се променя. Колоната спира. Черните човешки фигури се разбъркват, изпразват шосето и се отбиват по двете му страни. И докато едни се повалят като убити върху раниците си, други се разтичват из близките храсталаци и за миг-два само безброй огньове пламват по цялата дължина на колоната. Мъглите като че спират ледения си дъх. Млечнобял пушек се точи право нагоре в тънки струи, примамливо и топло блясват медночервени пламъци. И голямата колона, тъй тиха и безмълвна доскоро, се оглася от весела и шумна врява.
Както всякога, започва неизбежното надпреварване в огньовете. Най-после всички трябваше да признаят първенството на един грамаден огън, истински пожар, който се подигна някъде към края на колоната. Дим нямаше там, виждаха се само едни високи пламъци, които впиваха езиците си във въздуха. Няколко души отдалеч бяха заобиколили тоя огън и протягаха ръце към него. Сочен и гръмоподобен бас сипеше радостни и ликуващи ноти.
Откъм противната страна на шосето се задава колоездач, навярно някой куриер от щаба, и с мъка влачи потъналото си в кал колело. От всички страни се сипят злоради шеги и подигравки върху тая птица с поломени криле. Но войникът търпеливо понася всичко и продължава пътя си, загледан в големия огън. Той е близко до него и високите пламъци го облъхват с приятна топлина. Силният и приятен глас отново прозвучава между купчината войници. Колоездачът се сепва и вторачено се взира нататък.
- Варто! - вика той със светнало лице. - Вартоломей Вардев!
Басът изведнъж утихва. Войниците около огъня пущат протегнатите си ръце и се заглеждат в непознатия.
- А! - еква пак басът. - Вълчо! Добре дошел бе, Вълчо! Гледай го ти. Ай, сиромаха! Кончето ти съвсем запряло, горкото...
- Че те все нашенци били тука! - говори Вълчо.
Пред него са Вартоломей, Кръстан касапинът и Митю Караколев, който току-що се задава из храсталаците, също като някой горски дух, космат и страшен, помъкнал на плещите си грамаден сноп от клони и вършина. Той хвърля всичко това на огъня, оправя с ръка увисналите си мустаци и радостно задрусва ръката на гостенина.
- Какво правиш ти - говори му Вълчо. - Гората ще съсипеш.
- Маке! Не съм я сял аз я! - отвръща Митю.
Всички знаят, че разполагат с много малко време, затова набързо обсипват Вълча с всевъзможни въпроси, толкоз повече че той служеше в щаба на дивизията и все можеше да им каже нещо ново. - Новото - започва авторитетно Вълчо, - новото е туй, че турците бягат и се събират към Чаталджа. А днес-утре - Одрин пада.
- Че уж бил паднал вече я! - обажда се Кръстан. - Вчера ни поздравиха с туй, и ура викахме. - Не, не е вярно. Чухме го и ние, но не излезе вярно.
- Е, кое е вярното - разсърдва се Митю Караколев. - Вярното, значи, е туй, че ще изпукаме от глад. На два деня по един хляб ни дават. И то колко хляб е - един-два залъка и туйто!
- Хлябът не стига - обажда се Вартоломей и въздиша. - Няма и тютюн!
- Тютюн ще има - успокоява го Вълчо. - В дивизията додоха подаръци. Има и за вашия полк. И писма има.
- Ама тютюн има ли
- Къде е Рачо - пита Вълчо и се оглежда. - Не го виждам.
- Кой Самсарът ли Ей го де е. Реч държи.
Малко настрана бяха се скупчили тълпа войници и между тях едва се проглеждаше черното и вдъхновено, както всякога, лице на Рача. Разпалено и с живи ръкомахания, той разказваше нещо. - Все речи им държи той - допълни Кръстан. - Учен човек. Вълчо, ти не каза - от кого са тез подаръци Кой ги праща
- Гражданите, кой. Тия дни ще ги раздават.
- Ама тютюн има ли - настоява пак Вартоломей.
Някой леко побутва Вълча за лакътя. Той се обръща гледа като смаян някакъв непознат човек стоеше пред него, облечен сякаш за посмешище във войнишка униформа. Шинелът му беше извънредно голям, ръкавите криеха ръцете му, паласките му висяха, сухарната торба се мотаеше под коленете му, като торбата на просяк. Но най-чудното в тая странна фигура беше доста големият дървен кръст, пришит отпред на фуражката му. Под тоя кръст и под тая фуражка се гушеше изпито и бледно лице, с хлътнали и угаснали очи, които сякаш се оживяваха само от отраженията на големия огън. Полуспуснатите клепачи придаваха на тия очи кротък, мечтателен поглед. Изведнъж Вълчо се досети кой беше тоя чуден човек.
- А, Люцкане! - учудено извика той. - Ти ли си! Не мога да те позная. И ти си тука, значи. Е, ще вземем тогаз Цариград!
Вартоломей посочи с очи на Вълча големия кръст върху фуражката на Люцкана, смигна му лукаво и каза
- Люцкане, кажи му! Кажи му, ще вземем ли Цариград, или не!
Лицето на Люцкана доби нещо важно и самоуверено.
- Цариград е наш - започна той. - Кръстът ще победи полумесеца. Ще победи. Честният кръст е туй и православната вяра. Бог не помага на некръстените. Ето ги - направихме ги пух и прах. С какво - С кръста. И цар Константин е отивал на война и не знаел - ще победи или не. И явява му се кръст на небето и огнени букви С това ще победиш. В кръста е силата. Носи кръста отгоре си и не бой се!...
Всичко това Люцкан изговори вдъхновено и бързо, като че казваше нещо изучено наизуст. Вартоломей се подсмиваше и лукаво смигаше на Вълча, който не знаеше какво да мисли и гледаше ту Люцкана, ту дървения кръст на фуражката му. Войнствената му реч съвсем не отговаряше на безпомощната му фигура. Под тая чужда маска лесно се познаваше същото това простодушно и кротко лице на същия оня Люцкан, който през добрите стари дни продаваше цветята си, тълкуваше емблематичното им значение и разказваше за своята и чужда любов. Само че сега това лице беше страшно изменено и върху него ясно се четеше умора и едва-едва понасяно страдание. Готов преди малко да се пошегува с Люцкана, както се шегуваха всички с него, Вълчо се разкая, стана му мъчно и с тона на Люцкановите думи каза
- Право е, Люцкане. Кръстът ще победи. А ти как си Май множко ти тежи раницата.
- Не му тежи тя - обади се Митю Караколев. - Добре си е Люцкан, нищо не му е. И две раници носва той, само таз кал да не е. Па и повечко хляб да има.
- И тютюн - скръбно додаде Вартоломей. - Тютюн не са ли изпратили, Вълчо
- Та нищо повече няма от тютюн. Пакети за войниците, папироси - за офицерите.
- Ех, божичко, туй на искам! - прогърмя басът на Вартоломея. - Тютюнец ми дай ти мене, па после да става каквото ще!
- Ама и друго има. - И друго ли Какво
- Подаръци. Чорапи, ризи, фланели, ръкавици. Плели са ги госпожиците от града. За героите на фронта.
- Люцкане, чуваш ли - извика Вартоломей. - Цветана сигур ти е пратила нещо. Потайваш се сега, дяволе! Вълчо, нали има и за него нещо от Цветана Има, аз зная. Макар ида се сгоди за инженера, ама пак има. Стара любов е туй. А, Вълчо, нали
- Трябва да има - засмя се Вълчо.
- Има Аз знаех, че има! Любов е туй Люцкан гори в червени пламъци. По-ема!
- Варто! - викна му Караколев и направи такъв недвусмислен знак с юмрука си, че певецът изведнъж млъкна и гузно се заозърта насам-нататък.
Откъм началото на колоната войниците започнаха да стават, пристягаха раниците си и се събираха на шосето. Стани! - чу се команда и наблизо. Вълчо и приятелите му прекъснаха разговора си, не намираха повече какво да си кажат, стиснаха си набързо ръцете и се разделиха с тая искрена и трогателна сърдечност, с която се разделят всички на бойното поле, защото не знаят дали пак някога ще се видят. Колоната отново пое пътя си по шосето. Малко по малко безбройните огньове останаха назад, гаснеха един след друг и последните струйки дим чезнеха и се топяха в мъглата. Пряко мъртвия и неприветен кръг на полето отново се проточи черният мравуняк от хора и коля. Приведените фигури пристъпваха бавно и безмълвно, полюлявани от умора, с колебливи и несигурни крачки из плъзгавата кал. А над тях небето беше все тъй безутешно и мрачно, все тъй ги обграждаха сключените стени на мъглата, дъждът валеше непрестанно и хвърляше върху тях студената си и мокра мрежа.
Не мина много и започна да се стъмнява. Кръгът от двете страни на шосето става все по-тесен и по-тесен, дъждът се усилва, мракът припада едновременно от всички страни. За няколко минути само настъпва тъмна като тъмница нощ. Напред блещи грамаден пожар - гори някакво село. Но тоя пожар не е като други. Не се виждат пламъци, не се издигат виелици от искри. Зданията горят отвътре, очертанията им се губят и в черния мрак се показват само, ослепително осветени, прозорците на всички етажи. Войниците неволно се заглеждат в това феерично зрелище. Умората замъглява съзнанието, очите са готови да виждат странни видения като че тия здания не горяха, а бяха осветени от хиляди полюлеи, имаше музика, танци, ставаше в тях някакъв сатанински весел пир.
Ярката светлина реже очите и нощта става още по- черна. Калта е гъста и плъзгава, на всяка крачка войниците падат. Охкания, викове и проклятия се чуват навсякъде из пътя. Ротите са разбъркани. Движат се само отделни групи. Люцкан и Митю Караколев са наедно. Мъчителният път, дъждът и калта ожесточават Караколева, той се ядосва и ругае постоянно, но, стар ловец, вижда като денем и предупреждава Люцкана за всяка опасност Внимавай! - вика понякога той - локва има! Или Чакай! трап има! Дай си ръката! Люцкан е капнал от умора, мълчи и с последни сили върви като насъне. Напред все тъй блещи пожарът, и близо е уж, и не се достига, тъмнината е черна наоколо и глухо и монотонно ръми дъждът. Пета рота! - вика някой отчаян глас. - Пета рота! Тук пета рота!- обажда се друг. И по цялата дължина на пътя като многократно ехо звучат и се повтарят имената на всички роти. Голямата и стройна доскоро колона беше се разсипала в нощта, като ято заблудени птици.
VII
Съмва се. Времето се поправи, дъждът престана. Но в гората, из която се движи сега колоната, е още мокро и студено, от дърветата сълзят капки. Тук-там само се виждат малки късчета от изясненото небе, слънцето пламти по златните върхове на гората, но долу, където земята е вечно влажна, покрита с гнилоч и сухи листи, не прониква нито един луч. Тежкият път дотяга вече. Лицата на войниците са измършавели и пръстенозелени, в присвитите им устни и навъсени погледи стои едва сдържан яд срещу тия безизходни лабиринти, които пристягат душата като с железни обръчи. Но ето, високите дървета остават назад, още няколко крачки, и оттатък ниските и окършени храсталаци погледът среща необхватен простор, слънце и въздух. Излизаха на открито. Още малко, и нова изненада наблизо се виждаше някакъв град. Бял, чудно хубав град.
Това беше Странджа - малък планински градец. Нищо невиждано и необикновено не можеше да има в него, но безкрайните походи из гори и планини посред дъждове и кал, това вечно тегло беше притъпило душата. Окото не виждаше нищо друго, освен едни и същи хора, измършавели, почернели и грозни, изгубили почти човешкия си вид. Мярката за времето се губеше, миналото не се помнеше, страданието и мъките изглеждаха вечни. И ето тия откъснати от света и живота хора виждаха сякаш някакъв мираж град, човешки жилища. Хубави, бели къщи със светнали на слънцето прозорци, градини, черкви. Всичко това говореше за невероятни удобства, за охолност и чистота, за топли огнища. Дадоха почивка и никога тя не е била тъй на мястото си. Войниците насядат като покосени и очите им са все още устремени към града.
Нататък гледа и Люцкан. Но той е зле. Излегнат на една страна, с мушнати в джобовете си ръце, той се гуши в подигнатата яка на шинела си и все още не може да се стопли. Дрехите му са мокри и кални, смачканата му фуражка с дървения кръст отпред е паднала чак до ушите му и под нея лицето му изглежда някак смалено и восъчнобледно. Очите му горят, от време на време той се присвива и цял потреперва.
- Съблечи си шинела! - говори му Караколев. - Мокър е и с него е по-студено. Не бой се, ще ти мине. Настинал си. Чакай да влезем в града, ще видиш как Ще те изцеря аз тебе! Няма ли да хапнеш малко
Люцкан отказва и по-силно затреперва. Това не се харесва на ловеца. Според него, човек може да бъде болен от каквато и да е болест, но яде ли си - опасност няма. А Люцкан не искаше да тури нищо в устата си.
- Че да хване мене я! - ядосва се Караколев. - Или пък онзи въртоглавия Вартоломея. Таман за треска човек! Ама на - виж де дошла!
Наоколо кипи весела глъчка. Късата почивка, топ-лото слънце, няколкото залъка хляб, хапнати набързо, близостта на града - всичко това извършва цяло чудо. Войниците се съвземат и съблекли мокрите си шинели, откриват яки и здрави тела, всички са бодри и весели. Страданията, денонощните походи, страшната умора, когато всекиму се струва, че губи последните си сили и сеща вече ледения лъх на смъртта върху лицето си - това се забравя и като че не е било. И сред тия силни и калени хора Люцкан се чувствува още по-безпомощен и по-слаб. Струва му се, че оттук нататък не би могъл ни крачка да направи.
Той се извръща и търси с очи приятелите си. Рачо Самсарът е събрал около себе си многобройни слушатели. Разкрачен, с цигара в уста, бодър и як, убеден в умственото си превъзходство над всички, които го заобикалят, той високо тълкува последните новини
- Не вярвайте туй, момчета! Мир няма да има. Може и да са изпратили турците парламентьор, и да искат мир, но туй не е искрено. Иска да ни играе Османа, да спечели време, докато си изкопае окопите на Чаталджа и си нареди там топовете. Казвам ви, не само че няма да има мир, но скоро ще имаме такъв бой, какъвто досега не е било.
А Вартоломей не може да се начуди на града.
- Дявол да го вземе! - гърми той със своя бас. - Че има планина Странджа - това знаех. Но че имало някакъв град Странджа - хич и на ум не ми е дохождало. Я гледай на-ей туй било Странджа. И колко черкви имат тия хора една, две, три. Където погледнеш, кръстове. Набожни хора. Люцкане, ако видят твоя кръст, току виж, че почнали да се кръстят насреща ти и да ти се кланят.
Наместо Люцкана отвръща Караколев, и то тъй, че Вартоломей веднага млъква и отива да слуша речта на Рача.
Недалеч се появяват голяма група конници, дошли навярно по друг път. Това е началникът на дивизията. Веднага в града забиват камбаните на всички черкви. Войниците стават. Гръмва музика, колоната влиза в шосето и тръгва към града. Под отсечения и ободряващ ритъм на марша, бъркотията чезне, всеки застава на мястото си, поема крака и скоро цялата тая безбройна маса навлиза в улиците на града, стройна, мъжествена и бодра, страховито разлюляла над себе си гора от светнали на слънцето ножове.
Отначало като че няма никой. Улиците са пусти, тук-таме само из прозорците учудено и плахо надничат хора. Но наблизо, където сградите отбягват една от друга и откриват широк мегдан, се чува висока и объркана глъчка. Началото на колоната и острията на ножовете се губят сред тъмната маса на безбройно множество мъже, жени и деца. Чуват се ура, чуват се отделни викове, откъслечни и бързи разговори. Тоя шум привлича с нова и неотразима сила, вълнува и в такта на музиката, която глъхне надалеч, войниците пристъпят с достойнство и гордост, които учудват и самите тях. Цял преобразен, с все тъй изпито, но вдъхновено лице, нашарено с черни браздулици пот, върви Люцкан и тъй юнашки бие крак по калдъръма, че Митю Караколев, залисан сам за собствения си вид и маршировка, не може да се въздържи да не го погледне изпод око и да не се усмихне.
Те са вече в самата среда на множеството. Хиляди лица, усмихнати и радостни, хиляди очи, устремени в тях, ура и - цветя, които се сипят от всички страни, описват разноцветни дъги във въздуха и падат върху тях. Цветя! Тях гледа само Люцкан, тях единствено вижда. Тия пресни и смеещи се бои, които проблясват на слънцето, ликуват и говорят на своя сладостен и тайнствен език, който само той разбира. Неудържимо вълнение души гърдите му, сълзи замъгляват очите му.
Той не иска тия цветя за себе си. Не успява да вземе нито едно от тях. Но как би желал да спре погледа си на всяко едно, да чуе от самото него тия нежни думи, които то мълви. Цветя! Цветя! Хиляди бели, червени и всякакви цветя!
Навалицата е тъй голяма, че мъчно може вече да се върви. Това е същинско море от хора, които плътно се притискат едни други, едни само обезумели от радост очи и разкрити уста, които викат. Над всички тия най-разнообразни физиономии се издига някакъв великан, хубав гологлав мъж, с голяма черна брада. Всички викат, но млъкват, за да си починат. Човекът с високия ръст и черната брада гледа прехласнато пред себе си, като че вижда някакъв сън, и реве непрекъснато ура. Някой го тегли за лакътя и иска да му каже нещо, но той не чува и продължава да вика.
- Си го видел брат ми Си го видел - говори някой и сочи с пръст някого измежду войниците. - Бре, момци! - говори друг, вцепенен от радост. - Бре, момци, он ли е царо бре! Он ли е, а Навалицата почва да редее, но все още има хора край къщите. И ето из една врата чевръсто и грациозно излиза младо момиче. То е още с късичка рокля, в тая очарователна възраст на утрешна зряла девойка. Лицето й е слабо румено, косите - смола, изпод извитите вежди големите черни очи горят. Тя се усмихва, държи в ръката си голямо бяло цвете, заглежда се една минута и се затичва напред.
- Mon capitain! Mon capitain! - вика тя на офицера, който язди на кон. Mon capitain !
Гласът и е звучно нежен и пее.
- Mon capitain! - вика тя още веднъж и засрамена, че не я чуват, спира се, бузите й още повече руменеят, очите й овлажняват.
Люцкан и Караколев маршируват наспоред нея. Те виждат, че тя е чужденка, но разбират какво иска да каже.
- Господин подпоручик! - вика Люцкан, за да услужи. - Господин подпоручик!
Хубавите очи на девойката се спират за миг върху Люцкана. Изненада отначало, после - уплаха и най- после нескривана жалост се изписва на лицето й. И разсъдила може би, че всички тия хора еднакво са достойни, че може би първи измежду тях трябва да бъдат ония, които най-много страдат, тя се затича право срещу Люцкана, протяга ръка и му подава цветето.
- Не! На тебе, на тебе! - говореше тя на чуждия си акцент. - На тебе, войниче!
Люцкан се спира, смутен, изненадан. Но той не забравя предишната си галантност и, прави такъв дълбок и грациозен поклон, който от своя страна изненадва госпожицата, докато странният му вид все още я учудва и плаши. Тя го поглежда още веднъж, усмихва се пак и леко като сърна се изгубва назад.
Но очите на Люцкан са в цветето. Разкошна бяла хризантема с нежни и чисти като сняг листца. Вълна от нежност, трогателна доброта и невинност лъхва в душата на Люцкана. Цял един свят, отколешен и хубав, се открива пред очите му, той гледа това чудно цвете, което след веселия празник на лятото донася със себе си тихата меланхолия на есента. Всичко това той най-добре знае, в паметта му нахлуват готовите фрази из неговата наука за цветята. И той забожда хризантемата на гърдите си, усмихва се и радостно и скръбно говори - Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!
VIII
До вечерта Люцкан можа да върви наедно с всички и никъде не изостана. Той беше като пиян говореше какви не глупости, смееше се без всяка причина, лудуваше. Веднъж дори, възползуван от общото внимание на цялата рота през една почивка, той се покачи нависоко и произнесе оттам, вдъхновено и пламенно, както всякога, своята проповед за победата на кръста над полумесеца. Войниците се смяха до премаляване. Че той не е с всичкия си ум, в това те ни най-малко не се съмняваха и никаква вяра не даваха на думите му. Тях повече ги забавляваше самата фигура на тоя дребен и страшно измършавял човек, който проявяваше днес една живост, тъй малко отговаряща на силите му, при това и с такова фанатично постоянство продължаваше да носи дървения кръст на фуражката си. Сега пък беше се накичил и с някакво бяло цвете.
Но това трая само един ден или, по-право, само няколко часа. Още на другата сутрин, щом се събуди върху голата земя, където беше позаспал, Люцкан усети такава голяма слабост, каквато никога досега не беше го налягала. Главата му тежеше, нозете му не държаха, треската му отново се повърна. Но най-странната и за самия него промяна беше тая, безпричинна като че ли, тъпа като физическа болка и все пак сладостна някак тъга, която обливаше душата му. Той притихна, не говореше вече, избягваше дори погледите на другарите си. Страданията му бяха по-големи, отколкото по-рано, но той ги понасяше покорно, не се оплакваше, не охкаше. Изглеждаше дори, че той повече не страда някакво особено спокойствие легна връз лицето му, очите му между червените и възпалени клепачи гледаха прехласнато, понякога той се усмихваше, а ония, които вървяха близо до него, чуваха го да говори нещо тихо и неразбрано на себе си.
А походът продължаваше и никога страданията и мъките през него не са били тъй големи и тъй страшни, както сега. Войските все повече и повече се вглъбяваха в горите на Странджа. Диви, пустинни и негостоприемни бяха тия гори! Пътища липсваха, мостове никой не беше строил. Срещаха се едни само пътеки, които тъй нечакано се прекъсваха и губеха, както нечакано бяха се и появили. Топове и обозни коля изведнъж се озоваваха посред чести и непроходими гори. Трябваше с часове да работят брадвите, за да се отвори пъртина. Някъде се изпречваха пък върли, почти отвесни урви и капналите от умора коне спираха. Тогаз около всеки топ се прилепяше купчина войници, които тикаха, ездачите плющяха с камшиците си и викаха, конете напрягаха последните си сили, коленичеха на предните си нозе, изправяха се пак и едва успяваха да помръднат на няколко крачки тежкия си товар. А малко по-късно, вече по отвъдната страна на стръмнината, те летяха стремглаво надолу, ни въжета, ни спирачки помагаха и неведнъж под тежките колелета оставаше някой обезглавен и разкъсан труп.
Не по-добре бяха и ония, които вървяха пеш. Дъждовете продължаваха да валят, в гората беше вечно влажно, всеки поток беше се превърнал в мътна и буйна река, която трябваше да се гази. Силите изневеряваха и на най-издръжливите. Почивка не се даваше, краят на тоя мъчителен поход не се виждаше. А наоколо бяха все тия мълчаливи, сякаш омагьосани и прокълнати гори. Дните бяха мъгливи и студени, нощите - тъмни, без месец и без звезди, сегиз-тогиз осветявани само от кървавите сияния на далечните пожари.
Поради пороите и развалените пътища обозите изостанаха назад и никакви припаси не стигаха вече до войските. Наоколо не се виждаше ни следа от човешки жилища. Настъпи най-лошото - гладът. Не остана троха хляб у никого и от няколко дни само някой кочан мисир, суров или набързо изпечен на пуканки, беше лакомата и единствена храна, каквато не всеки имаше. Лицата изпосталяха, очите гледаха мрачно и диво, в душите се събираше глух и гневен ропот. Редът, другарството, най-простата човещина - всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори и у най-кроткия, заговори само звярът.
Грамадната колона се провираше из гората подобно на исполинска змия, отмаляла и ленива, която само тук-таме показва прешлените си. Движеха се безредно и разкъсано, по откритите полянки се появяваха само отделни групи. Дървеният кръст на фуражката и бялата хризантема, тъй странна сред безкрайната злочестина наоколо, лесно посочват групата, където е Люцкан. Начело е Рачо Самсарът. Той крачи отпуснато, бавно и сипе невъздържани хули против целия свят. След него се полюлява Вартоломей, който изглежда сега по-висок, защото от ден на ден повече изтънява. Но той е по-търпелив и в сипкавия му глас още звучат весели и добродушни ноти. Тук са и Кръстан и Митю Караколев. Те и двамата почти запазват силите си, но мълчат и свирепо гледат пред себе си. Между тях, или малко по-назад, върви Люцкан. Той е изпаднал и отмалял повече отвсякога, но невидимото блаженство, което таи в себе си, като че расте и се усилва по-трескаво и по-прехласнато горят очите му, той се усмихва понякога и тихо продумва нещо на себе си.
Бялата хризантема, макар повехнала вече, още стои на гърдите му, но сега не тъй незабелязана оставаше тя. Често пъти най-груби шеги, подмятания и псувни изкарват Люцкана из мечтателния му захлас. Разбира се, намесата на Караколева поправя всичко. Но веднъж Люцкан се случи сам. Двама двойници току-що бяха се били за парче кукуруз, и двамата обхванати от нечовешка ярост, подобно на гладни вълци. Люцкан неволно се запря и се загледа. Единият войник избяга. Изведнъж Люцкан се намери лице с лице срещу тоя, който беше надвит и ограбен. Какво страшно и обезобразено от яд беше това лице! Погледът му, помътен и див, се спира върху несъзнателната усмивка на Люцкана, злобно се насочва и към бялата хризантема.
- Ти какво се хилиш пък бе Виж го ти! И с китка!
Доде Люцкан се усети, той грабва хризантемата, хвърля я на земята и безжалостно започва да я тъпче с ботушите си.
- Чакай! Недей, моля ти се. Чакай, какво... Ама защо тъй... Изкривеното от яд лице на войника се обръща още веднъж към него.
Последва груба псувня.
- Хората мрат от глад, а той с цвете се закичил.
Люцкан поглежда към земята и от хризантемата не вижда ни следа, поглежда и подир войника. Очите му се премрежват от сълзи.
- Какво има - пита Караколев, който току-що пристига.
- Цветето ми стъпка. Нищо не му правят хората, а той... Стъпка го, на! - И Люцкан се разплаква, както плачеше някога, когато му удряха бомбето в земята и дърпаха полите на редингота му. Друг да беше на мястото на Караколева, би се смял с глас. Но ловецът познаваше добре Люцкана, при това беше изгладнял и страшно озлобен.
- Кажи ми го кой е! Кажи ми го само кой е! - викаше той.
Но войникът е далеч и не Люцкан беше човекът, който можеше да го различи и познае между безбройните еднакви фигури.
Тия груби обноски обиждаха Люцкана до дъното на душата му. Той не можеше да мрази никого, но започна да се бои и да отбягва всички. Огорчен, беззащитен и слаб, той чувствуваше, че умира от мъка, най-злочест и най-сиротен от всички хора на света. Не разбираше как беше попаднал тука и де отива. Войната доскоро го увличаше, помнеше и разбираше най-вече началото й, оня шумен и незабравим празник, когато от всички страни се сипеха потоци цветя, грееха на слънцето, говореха на своя чуден и тайнствен език. Това беше хубаво и весело. Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно - неясна и неоправдана. Като че някаква зла и враждебна стихия беше го грабнала и го влачеше въпреки волята му. Той не можеше да се противи и вървеше там, където отиваха всички. Едно беше ясно за него миналото. Мирният и безвреден живот, катадневната работа, за която трябваше само хубаво време, слънце и една табла с цветя. Тоя живот възкръсваше сега със спомените му, изпълваше мислите му и виденията, които се рисуваха пред очите му, докарваха това странно блаженство у него, несмущавано от страдания и болки. Той приличаше на сомнамбул, който най-спокойно върви по края на някоя бездна.
За какво не си спомняше той, какво невъзобновяваше в паметта си. Виждаше се отново в града, здрав, спретнат в черния си редингот, с гладко причесана и напомадена коса, щастлив с любовта си, вдъхновен от вещателните слова, които му нашепват пресните и дъхави цветя върху таблата му. Често той си спомняше и за бялата хризантема, тъй жестоко стъпкана в калта от лошия оня войник. Спомняше си и за хубавото момиче, което беше му я дало, но неговите черти се тъмнееха и чезнеха в паметта му и наместо него, по-ясно и по-живо се явяваше образът на Цветана. Той и поднася същата тая хризантема, а чистата й като сняг белина го облъхва с примирение и тъга.
- Госпожице - печално говори той, - вземете! Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!
И хубавото лице на Цветана с черната луничка на бузата й тоя път не се усмихва. Изпод дългите ресници тъмните й очи го гледат продължително и скръбно. Жално, до болка жално му става за самия него и забравил отдавна майчина милувка, невидял нежността на сестра, нему се струва, че скланя глава на коленете й и задавян от сълзи, говори
- Болен съм. Ще умра. Скоро ще умра!
А походът продължаваше, горите на Странджа нямаха край. Най-после стигнаха едно място, за което казаха, че е последната точка на тоя мъчителен марш. Имаше наблизо някакво безлюдно село, чието име друг път би останало неизвестно, но сега беше на всички уста Софас. Софас! - име на страшна и безкрайна морга, която никой не предугаждаше още. В един само миг изникват безбройни биваци. Времето е топло, на ясното небе изгрява бледният рог на месеца. Но звездите на небето не са толкоз много, колкото са светлите точки на бивачните огньове. Безбройните човешки маси, припълзели с последни сили из дебрите на Странджа, отдъхваха, весели, доволни, щастливи почти. А още на другия ден дойде най-страшната от всички беди. Яви се холерата.
Люцкан лежеше по цял ден в палатката. Той нямаше сили да пристъпи и крачка надалеч. Но хубавото време, слънцето и топлият вятър навяваха в душата му неизказано блаженство. Той се вглъбяваше в спомените си, мечтаеше, усмихваше се. Вечна пролет цареше сякаш по тия места. И ако той не чувствуваше такава умора и би отишел наблизо из гората, струваше му се, че под всеки храст би намерил теменуги.
А наоколо вилнееше страшната и безмилостна смърт. Не тая смърт, която очите безтрепетно посрещат в битките. Не тая смърт, която настъпва в един само миг, наедно с тихия стон на куршума или сред ослепителния блясък на шрапнела. Тая смърт като че беше по-малко страшна, защото се знаеше и се посрещаше в опиянение и забрава. А тук вилнееше сега друга смърт- невидима, коварна и неумолима. Кого щеше да порази и кого щеше да отмине Върху всички тя насочваше заплашителния си пръст, облъхваше ги с ледения си дъх, над всички еднакво тежеше - свирепа, тържествуваща и ненаситна.
Гробовете никнеха на всяка крачка. Болните отнасяха настрана, зловещи лагери из горите, където всяка сутрин живите с последни сили пропълзяваха няколко крачки, за да се отделят от мъртвите. Или пък в тъмно и отчаяно примирение оставаха на местата си, за да издъхнат и те между непогребаните трупове. Войната като че се забрави, неприятелят не се ненавиждаше, нито пък някой мислеше за него. Събрана в тесния ъгъл между двете морета, смълчана в биваците, в окопите, в селата и в горите, голямата армия се гърчеше в стонове и болки, намаляваше и се топеше. А времето беше все тъй хубаво, духаше все същият топъл и ласкаещ вятър, грееше топлото южно слънце. Но в тоя блясък тлееха миазми, лъхаше отрова, чувствуваше се зловещият дъх на смъртта. И най-смелите, и най-безгрижните се смутиха. Рачо Самсарът, чийто буен нрав не се превиваше и пред най- големите беди, не ругаеше вече и не протестираше, не говореше високо. Не уплаха, а скръбно недоумение и покорност се четеше на отслабналото му и повехнало лице. Той държеше в ръката си малка подвързана книжка, която постоянно четеше, и като посочваше безмълвната и страховита долина, изпълнена с умиращи и с очакващи смъртта си хора, говореше
- Война! Не при Ески Полос, не при Колиби и Чонгора беше войната. Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята. А ние какво си мислехме, когато тръгвахме Все едно като че отивахме на сватба. Но бог влага често пророчества в устата на простодушните и нищите духом и ги прави ясновидци. Помните ли какво говореше нашият дядо Слави на гарата - Виждате ли ги - казваше той за нас, - сто хиляди души са. Всичките ще ги туря на чифлика си. Кое време е, а Жетва иде, жетва! Ето я на, жетвата. Пред тия толкоз много снопи би изтръпнал и най-ненаситният жетвар!
Не всички го разбираха добре. Но Рачо продължаваше да говори като на себе си. После разгръщаше малката си подвързана книжка и започваше да чете с висок глас
- И аз погледнах, и ето, кон бледен и на него всадник, името му - смърт; и ада следваше подире му, и дадена му бе власт на четвърт част от земята, да умъртвява с меч, глад, мор и зверове земни. . Наблизо седят Вартоломей, Кръстан и Караколев. С разширени от страх очи те внимателно слушат Самсара. Люцкан, легнал в палатката, също слуша, но ясно е, че нищо не разбира. Веднага подир тържествените и вещателни думи на Рача, той съвсем наивно и чистосърдечно извиква
- Какво хубаво време! Ако и по нас беше тъй, цветя щеше да има и през зимата!...
Рачо Самсарът го поглежда, усмихва се и не казва нищо.
До късно през нощта Вартоломей пя черковни песни. На сутринта го изнесоха из лагера на носилка.
Очите му бяха затворени, главата му отпусната се люшкаше ту на една, ту на друга страна. Два дни по-късно по същия начин излезе от лагера и Рачо Самсарът. Всяка рота изгуби половината от състава си. Смъртта вилнееше и жертвите й нямаха брой.
Люцкан лежеше в палатката си. Смазан от умора, притъпен от болки и страдания, той запазваше все пак странното блаженство на лицето си, гледаше мечтателно, усмихваше се. А вечер заспиваше съня на праведник и сънуваше обширни полета, покрити не с ниви, а с някакви едри фантастични цветя. Всички видове багри блещят сред тях, най-приятен мирис издават. И слънце ги огрява, и вълнуват ги леко топли ветрове...
IX
Вече втори ден трае атаката на чаталджанските укрепления. Ротата на Люцкана е залегнала в рова на едно шосе. Тя е в поддръжка. Веригите са наблизо и оттам иде страховит и многогласен екот гърмят пушки, зловещо тракат картечници, тъпо и басово трещят експлозиите на бомбите. Грамаден дъб се изправя току пред шосето. Вихрушката на куршумите, която се носи из въздуха, връхлита право отгоре му, чука по яките, като че железни клони, бели кората им, събаря вейки и листа. Ротният командир се тули зад дебелия дънер и предпазливо поглежда напред. Войниците нито говорят, нито се движат. С обтегнати и пребледнели лица, те плътно се притискат към земята, фуражките им чертаят права линия и между тях ясно личи една с дървен кръст отпред. Това е Люцкан. Той изглежда спокоен и прехласнато гледа пред себе си.
Никой не вярваше, че той ще излезе жив из зловещия лагер при Софас. Сам той се чувствуваше много зле и след като изнесоха на носилка Рачо Самсара, повярвал беше, че иде и неговият ред. Той беше толкоз слаб, че поискваше ли някога да се изправи, нозете му затреперваха, подгъваха се и той нямаше какво да прави, освен пак да легне. Но атаката започна съвсем неочаквано и силното възбуждане, което обзе всички, даде неподозирани сили и на Люцкана. На тръгване фелдфебелът отделяше болните от здравите. Вечно ядосан, готов да види навсякъде преструвка и лъжа, той неволно трепна, когато видя болезнения и жалък вид на Люцкана. Здрав ли си-попита го той. Тъй вярно, господин фелдфебел! - отговори Люцкан, и то само затова, защото тая фраза дойде на устата му, а не другата - съвсем не, единствените отговори, които той даваше на всички запитвания на това строго и намръщено началство.
Нему, собствено, беше все едно ще остане ли в лагера, или ще върви напред. Той беше болен - това чувствуваше добре, - но и нещо друго тежеше на душата му и помътваше и без това бедния му ум. На всичко, което ставаше наоколо му, той гледаше с тъпо и вцепенено безразличие. Единственият светъл луч, който огряваше съзнанието му и го повръщаше към действителността,това бяха мислите му за миналото.Само тия мисли можеха да се задържат в паметта му, само те можеха да запалят пламъка на угасналите му очи, да докарат усмивка на безкръвните му и посинели устни. Машинално той вървеше наедно с всички, машинално вършеше това, което вършеха и те. Понякога той дохождаше повече на себе си, шрапнелите, които се разпукваха наблизо, го сепваха, разбираше вече добре това, което ставаше наоколо. Виж го ти турчина - весело си шепнеше той, - не иска току-тъй да си даде царството. Държи се!... Но веднага потъваше в предишните си мисли, повръщаше се към неизменните си спомени и като гледаше същите тия шрапнели как нижеха във въздуха млечнобели, с огнени сърцевини кълба, струваше му се, че вижда странни някакви цветя, които ту чезнат, ту разцъфтяват във въздуха.
Той лежеше сега в рова на шосето и гледаше пред себе си. Мъглата нечакано се раздигна. Откриха се зловещите очертания на чаталджанските фортове. Жива душа не се виждаше по тия голи и посърнали поляни. Но зад всяка могила и зад всеки хълм светваха кратки червени блясъци - стреляха прикритите батареи. Гърмежи не се чуваха, защото всичко се сливаше в един непрекъснат адски шум. Тоя шум расте от минута на минута. От високия дъб по-често се ронят листа и съчки. Гърмежите, трясъкът, фучението на гранатите, зловещото тракане на картечниците - всичко това не само че не плаши Люцкана, но, напротив, събужда у него някаква странна веселост. Той следи червените блясъци, които се показват по цялата линия на хоризонта, радва се, когато те са особено много, иска му се дори да се пошегува над самия себе си. Хе-хе! -нисичко се провиква той. - Люцкан гори в червени пламъци. По-е-ма!
И той продължава с още по-голямо внимание да следи червените блясъци. Те се явяват ту изрядко, ту по много изведнъж, преплитат се и се догонват. Всичко това е тъй хубаво. Като че някаква невидима ръка с лудешка весела щедрост пилееше на всички страни червени като пламък цветове. Лалета! - мисли си Люцкан. - Червени лалета. Любов, само любов!
Изведнъж той скача, защото доста късно е забелязал, че другите войници са станали и той трябва да ги догонва. Ротният командир не е зад дънера на дъба, а върви далеч пред ротата и силно размахва сабята си. Войниците вървят из храсталаците, сухата шума хрущи под стъпките им, някакви плахи звукове замират във въздуха и от време на време нещо силно изплющява на земята, или пък сред вейките на дърветата. Гората се свършва и войниците излизат на открито. Отново се рисуват на хоризонта мрачните очертания на фортовете и зад тях непрекъснато блещят червени светкавици. Люцкан гледа нататък. Мисълта за червените лалета изниква в ума му. Любов! - шепне вече той, но изведнъж нещо силно го блъсва в гърдите, пред очите му притъмнява, той се полюлява, изпуща пушката си и с прострени напред ръце, пада ничком на земята. От войниците някои го забелязват, някои-не. Всички бързо отминават напред.
Мина се много време. Надвечер ония, които бяха отишли да атакуват, отстъпиха назад. Люцкан лежеше в същата поза, в която беше паднал. Лицето му беше избистрено и бледо, под него земята се червенееше от кръв. Войниците, които на връщане минаха покрай него, помислиха, че е убит. Но ето, той бавно и уморено отваря очи. Никъде не го боли, но ръце и нозе са като вкочанени, нещо го натиска и той няма сила да направи и най-малкото движение. Ранен съм - досеща се той и кръвта, която облива дрехите му и земята под него, го уплашва. Няма ли кой да го види и прибере Защо не дохождат още санитарите да го превържат Той иска да извика, но из устата му излиза слаб, задавен глас.
Уморен от това малко усилие, той отпуща клепачи и повече не помръдва. Не го боли никъде. Тъй му е добре, да лежи тук, топло е, сън го наляга. Весело му е дори. Някой го гледа, говори му нещо много хубаво, усмихва се. А! Това е Цветана. Тя седи на прозореца, на коленете й е сложена неразтворена книга,тополите хвърлят дълга сянка пряко улицата. Той се спира под прозореца, таблата му е пълна с цветя. Той избира една едра и бяла хризантема и я подава на Цветана. Мъчно, неизказано мъчно му е в тая минута. Сълзи се явяват на очите му. Госпожице-едва-едва продумва той, - вземете. Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!
Той иска да говори още много, но гърлото му засъхва, устните му горят. цялото му тяло тежи и тръпне в нетърпими болки. Бавно и с мъка той отново открива очи. До него е нисък някакъв храст, но той, кой знае защо, му се вижда като необикновено високо и голямо дърво. Тихо е. Никъде вече не се чуват гърмежи. Прозрачна и млечнобяла мъгла замрежва въздуха. Къде е той Защо е тук, какво става с него Неутолима жажда гори устата му - капка, поне капчица вода да има! Отново той прави усилие да се подигне, но тозчас като че хиляди ножове пронизват гърдите му, глухо простенва и се отпуща пак на земята. Боли го сега навсякъде. Никой няма да му помогне и той ще умре. Става му страшно. Сиротен и злочест през целия си живот, той чувствува безкрайна жалост за себе си, в паметта му, над която болките хвърляха вече гъстия си мрак, изведнъж проблясва нещо свидно и любимо, нещо безкрайно мило. И в последната искрица на съзнанието си, събрал всички сили, които му оставаха, той извика Майко! Майчице!.
Тоя глух и горък стон заглъхна без ехо в нощта. Настъпи кратка пауза от напрегната тишина. Веднага след това откъм насрещния рид, където се тъмнееше черната маса на гората, се зачуха странни гласове. Жални и тънки писъци се издигнаха най-напред, като че плачеха пеленачета, след това гласовете се усилиха и се смесиха, плачеха едни, смееха се други.
Виеха глутница чакали.
Съмна се. Времето беше чудно хубаво. Очистено от мъглите, небето се усмихваше, възхитително ясно и синьо. Изгря слънце, откъм юг задуха топъл и нежен като милувка вятър. Тихо и безлюдно беше все още наоколо. Люцкан лежеше на същото място и в същата си поза. Нищо не показваше, че в тоя неподвижен и вкочанен труп може да се таи още искрица от живот. Но ето натежалите клепачи потрепват, бавно и с мъка се отварят и затварят. Най-после те се подигат и откриват очите - мътен, блуждаещ и нищо невиждащ поглед. Той гледа тъй дълго време и не може да разбере ни къде е, ни какво става с него. Никъде не го болеше, нищо не желаеше, нищо повече не му трябваше. От време на време нещо стяга слепите му очи, погледът му се замъглява и той нищо вече не вижда. Струва му се, че минава след това дълго, безкрайно дълго време. Отново той отваря очи. Ниският храст е пак пред него, той го гледа, но никак не може да разбере какво може да бъде това гигантско и чудновато дърво. Много време и много усилия бяха му потребни, за да разбере, че това не е никакво дърво, а обикновен храст.
Но нещо друго обръща вниманието му. Нещо се белее отстрана на храста, губи се и се показва. Какво може да бъде пък това Огромни два кръга, единият по-голям и бял и вътре в него - друг по-малък и жълт. Тия кръгове висят във въздуха, люлеят се, някаква радостна усмивка иде сякаш от тях. Постепенно и тия кръгове намаляват, стават съвсем малки, очертават се определено и ясно. Та ето що било това!
Стрък бяла лайка, малко едно цвете, което се полюляваше от вятъра и ту се възвиваше, ту показваше цялото си венче срещу погледа на Люцкана. Той разбра най-после какво виждаха очите му. Погледът му не се отмести вече в друга посока. И ето, като по някакво чудо сякаш, лицето му се разведряше, някаква тиха и вдъхновена радост раздипляше бръчките му, отпъждаше сенките. В угасналия вече поглед заблещука слаба искрица, устните се помъчиха да се усмихнат. Едната му ръка сочеше нататък. Пръстите се разшаваха и бавно, с мъчителни и отчаяни усилия се насочиха към засмения цвят, леко разлюлян от вятъра...
X
Няколко дни по-късно на Чаталджа беше спокойно и тихо. Примирието беше сключено и многобройни флагове показваха демаркационната линия между двете страни. Из пространните поляни, които оставаха между тия флагове и където беше се разиграла страшната драма на боя, лежаха безбройни трупове. Прибираха ги и ги погребваха сега. По всички посоки, като работни и грижливи мравки, сновяха санитари. Двама души конници отиваха ту при една, ту при друга група. Това беше един санитарен полковник, придружен от млад момък, офицерски кандидат. Полковникът беше дал нарежданията си и се връщаше вече в землянката си. Хубавото време, мисълта за добрия обяд, сключеното примирие, което туряше край на страшната война и премахваше всяка опасност, всичко това го настрояваше най-весело. Неговият голям чин му даваше и правото да съди за всичко авторитетно и умно.
- Забележете, млади момко- разтегнато и напевно говореше той. - Забележете добре позите на тия кадаври. Не личи ли в тях ясно туй, що е движело душите им в последната минута Да, интересен факт...
Случайно те минаваха покрай трупа на Люцкана.
- Вижте тоя - продължи полковникът. - Вижте лицето му, вижте прострените му напред ръце. Като че да би могъл да стане, отново би полетял срещу врага...
Младият момък слушаше толкоз, колкото чинопочитанието го задължаваше. Той се вгледа в това изгаснало и безжизнено лице, забеляза вторачения поглед и това чудно умиление, което беше застинало на него. Проследи посоката на погледа, проследи и протегнатата ръка. Очите му срещнаха белия цветец, леко разклатен от вятъра. Той спря коня си и още веднъж се вгледа в трупа. Бедният! - помисли той. - В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!
ЗАКОН ЗА ПУБЛИЧНОСТ НА ЛОБИЗМА
Глава първа
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Предмет
Чл. 1. (1) Този закон урежда условията, реда за регистрация, забраните и ограниченията за осъществяване на лобистка дейност.
(2) Основните принципи при осъществяване на лобистката дейност са законност, откритост и публичност.
Обхват
Чл 2. Законът се прилага при осъществяване на лобистка дейност по отношение на органите на държавна власт и органите на местно самоуправление по повод на реализиране на правомощията им.
Лобисти и лобистка дейност
Чл. 3. (1) Лобист по смисъла на този закон е всяко лице, което е наето от клиент срещу финансова компенсация за извършването на услуги, които включват повече от един лобистки контакт и е регистрирано по предвидения в него ред.
(2) Лобистка дейност е всяко действие, извършвано срещу заплащане в полза на трети лица, осъществявано с разрешени от закона средства, имащо ^ за цел оказване на влияние върху органите на държавна власт и на местно самоуправление при осъществяване на правомощията им в представяне и защита на интересите на тези лица.
(3) Лобистки контакт е всяко устно или писмено общуване/ включително и по електронен път/ с органи на изпълнителната или законодателната власт,
както и по отношение на органите на местно самоуправление, което се осъществява от името на клиент относно приемане, изменение или допълнение на закони и подзаконови нормативни актове.
(4) Не се смята за лобистка дейност:
1. дейността на представителните синдикални организации и организации на работодатели по въпросите на трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения, осигурителните отношения, както и по въпросите на жизненото равнище;
2. дейността на организации с нестопанска цел, която се извършва по проекти, финансирани с безвъзмездна финансова помощ от Европейския съюз, от международни организации или от специализирани програми на чуждестранни правителства:
3. дейността на политическите партии;
4. дейността на представители на международни организации, на Европейския съюз, на чуждестранни правителства и чуждестранни политически партии;
5. дейността на средствата за масово осведомяване и техните представители, свързана със събиране, разпространение или анализ на информация и новини за дейността на органите по чл. 2;
6. представяне на устно или писмено мнение, становище, изследване или друга информация по искане на органите по чл. 2, както и на декларации и други документи, които се изискват по закон;
7. разработване на предложения за усъвършенстване на законодателството и на проекти за нормативни актове по искане на органите по чл. 2;
8. предоставяне на органите по чл. 2 на мнение, становище, изследване или друга информация от общ характер по икономически, социални или политически въпроси, които не съдържат конкретни предложения за приемане, изменение, допълнение или отмяна на нормативни или административни актове, както и за отхвърляне на проекти за такива актове;
9. изявления, мнения, предложения и становища, изразени в реч пред публично събрание или разпространени сред обществеността чрез публикация във вестник, периодично издание или книга или чрез електронните медии;
10. събиране на информация за актове или действия на държавната администрация при условията и по реда на Закона за достъп до обществена информация.
Глава втора
ЗАБРАНИ И ОГРАНИЧЕНИЯ НА ЛОБИСТКАТА ДЕЙНОСТ. ИДЕНТИФИКАЦИЯ НА ЛОБИСТИТЕ
Забрана за лобистка дейност
Чл. 4. (1) Забранена е лобистката дейност във връзка с:
1. актове, издавани при условията и по реда на Закона за обществените поръчки;
2. предоставяне на концесии при условията и по реда на Закона за концесиите;
3. регистрации и лицензни за радио- и телевизионна дейност, издавани при условията и по реда на Закона за радиото и телевизията:
4. издаване на лицензни и разрешителни, установени с други нормативни актове.
(2) Забранява се лобистка дейност по отношение на органите на:
1. приходната администрация, държавния финансов контрол и други държавни контролни органи;
2. органите на съдебната власт;
3. Конституционния съд;
4. Сметната палата.
(3) Забранена е лобистката дейност, насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната, към разпалване на расова, национална, етическа или религиозна вражда или към нарушаване на правата и свободите на гражданите.
(4) Лицата, които заемат изборна или назначаема длъжност в органите по чл. 2 не могат да осъществяват лобистка дейност, докато заемат съответната длъжност и в срок от две години от прекратяване на пълномощията им, на служебното или на трудовото им правоотношение.
Ограничения
Чл. 5. (1) Лобист не може да дарява или да предоставя под каквато и да е форма парични суми, вещи или услуги, водещи до имотни облаги на органите по чл. 2, с изключение на пътни, дневни и квартирни пари на техни представители за участие в семинари, конференции, симпозиуми и други публични прояви на територията на Република България.
(2) Ал. 1 се прилага и по отношение на дарения или предоставяне под каквато и да е форма на парични суми, вещи или услуги, водещи до имотни облаги на роднини по права и по съребрена линия до 4 степен включително, на лица, заемащи изборна или назначаема длъжност в органите по чл. 2.
(3) Лобист може да прави дарения за финансиране на предизборна кампания, за избиране на народни представители, за президент и вицепрезидент и за общински съветници и кметове при условията и по реда на избирателния закон, но не по-рано от 2 и не по-късно 1 месец преди датата на изборите.
(4) Даренията по ал. З се вписват в Публичния регистър на лобистите и се обявяват пред средствата за масово осведомяване и в Интернет не по-късно от 20 дни преди датата на изборите.
Задължение за идентифициране на лобиста
Чл. 6. (1) Лобистът е длъжен в писмена кореспонденция с представители на органите по чл. 2 при или по повод осъществяване на лобистка дейност или лобистки контакт, да посочва номера и датата, под която е вписан в Публичния регистър на лобистите .
(2) При осъществяване на лични контакти с представители на органите по чл.2, при или по повод осъществяване на лобистката дейност, лобистът е длъжен да съобщава от чие име лобира и какъв е целеният краен резултат на лобистката дейност.
Глава трета
ДЕКЛАРИРАНЕ И РЕГИСТРАЦИЯ НА ЛОБИСТИТЕ
Публичен регистър на лобистите
Чл. 7. (1) Публичният регистър на лобистите , наричан по-нататък "Публичен регистър", е изпълнителна агенция към министъра на държавната администрацията и административната реформа, която регистрира лобистите и осигурява публичност и достъп на гражданите до
информация за тях, както и осъществява контрола по спазването на този закон.
(2) За статута на изпълнителната агенция се прилагат чл.54-56 от Закона за администрацията.
(3) Годишният доклад по чл.56 от Закона за администрацията се внася за сведение в Народното събрание, предоставя се на средствата за масово осведомяване и се публикува в интернет.
Вписване на лобистите
Чл. 8. (1) Не по-късно от 7 дни преди започване на лобистка дейност лобистът е длъжен да подаде декларация по установен образец пред Публичния регистър.
(2) Декларацията по ал. 1 съдържа:
1. наименование, седалище и адрес на управление, БУЛСТАТ или име, ЕГН и постоянен адрес за лицата по чл.З, ал1;
2. данните по т. 1 за лицата, които са възложили осъществяването на лобистка дейност;
3. описание на предмета на лобистката дейност с посочване на конкретните актове, управленски мерки и инициативи на органите по чл. 2, по отношение на които ще се осъществява такава дейност и на целения краен резултат;
4. информация за планирания общ бюджет на лобистката дейност;
5. срок за осъществяване на лобистката дейност.
(3) Когато лобистката дейност се осъществява от лице по чл. З, ал. 1 по негова инициатива и със собствени средства, към декларацията по ал. 2 се прилага и копие от решение на неговия управителен орган за юридическите лица.
(4) Фактите и обстоятелствата по ал. 2 се вписват в Публичния регистър от изпълнителния директор или от упълномощено от него лице в 7 дневен срок от постъпване на декларацията по ал. 1.
Отказ за вписване
Чл. 9. (1) Изпълнителният директор или упълномощеното от него лице мотивирано отказват вписване в Публичния регистър, когато:
1. декларацията не съдържа посочените чл. 8, ал. 2 факти и обстоятелства и те не са предоставени допълнително в тридневен срок от уведомяването на декларатора за това;
2. деклараторът или декларираната дейност попада в обхвата на забраните или ограниченията чл. 4 и 5 от този закон.
(2) Деклараторът се уведомява писмено за отказа не по-късно от 7 дни от постановяването му.
Заличаване на вписването
Чл. 10. Вписването се заличава, когато:
1. лобистът извърши дейност, която попада в обхвата на забраните и ограниченията по чл.чл. 4 и 5;
2. повторно не внесе в срок годишния отчет по чл. 12 след като му е
била наложена глоба, съответно имуществена санкция по чл. 16.
Обжалване на отказ и на заличаване на вписване
Чл. 11. Отказите по чл. 9 и заличаването на вписването по чл. 10 могат да се обжалват пред Софийски градски съд по реда на Административно процесуалния кодекс.
Годишен отчет
Чл. 12. Лобистът е длъжен да представя на Публичния регистър, в срок до 30 януари всяка година, годишен отчет, който съдържа обобщени данни за възложителите, предмета и общия бюджет на осъществяваната лобистка дейност през предходната година, както и посочване на органите по чл. 2,
по отношение, на които е осъществявана лобистка дейност.
Публичност на информацията
Чл. 13. (1) Всеки може да иска писмена или устна справка за регистрираните лобисти и тяхната дейност.
(2) Вписаната в Публичния регистър информация, годишните доклади на изпълнителния директор по чл. 56 от Закона за администрацията и годишните отчети по чл. 12 се публикуват в Интернет, до 7 работни дни след постъпването на информацията в Публичния регистър.
Задължение за уведомяване
Чл. 14. Всяко длъжностно лице е задължено да уведомява Публичния регистър за лица, които осъществяват лобистка дейност или лобистки контакти по отношение на него, без да са регистрирани при условията и по реда на този закон.
Глава четвърта
АДМИНИСТРАТИВНО-НАКАЗАТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ
Чл. 15. (1) Който осъществява лобистка дейност без да се е регистрирал по реда на този закон се наказва с глоба от 2 000 до 20 000 лв.. а за юридическите лица с имуществена санкция от 20 000 до 200 000 лв.
(2) Когато нарушението по ал. 1 с извършено повторно глобата с от 4 000 до 40 000 лв., а имуществената санкция от 50 000 до 300 000 лв.
Чл. 16. Лобист, който не представи в срок годишния отчет по чл. 12 се наказва с глоба от 1 000 до 5 000 лв.. а за юридическите лица с имуществена санкция от 5 000 до 20 000 лв.
Чл. 17. (I) Лобист, който наруши разпоредбите на този закон, извън случаите на чл. 16, се наказва с глоба от 500 до 5000 лв., а за юридическите лица с имуществена санкция от 2000 до 20 000 лв.
(2) Когато нарушението по ал. 1 е повторно глобата с 1000 до 10 000 лв., а имуществената санкция от 5000 до 50 000 лв.
Чл. 18. Длъжностно лице, което наруши разпоредбите на този закон се наказва с глоба от 1 000 до 5 000 лв.
Чл. 19. (1) Установяването на нарушенията, издаването и обжалването на наказателните постановления става по реда на Закона за административните нарушения и наказания.
(2) Наказателните постановления се издават от изпълнителния директор на Публичния регистър.
ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ
§ 1. В чл.71, ал.З от Закона за избиране народни представители / Обн. ДВ. бр.37 от 13 Април 2001г., изм. ДВ. бр.44 от 8 Май 2001г., изм. ДВ. бр.45 от 30 Април 2002г., изм. ДВ. бр.28 от 1 Април 2005г., изм. ДВ. бр.32 от 12 Април 2005г., изм. ДВ. бр.38 от 3 Май 2005г., изм. ДВ. бр.24 от 21 Март 2006г., изм. ДВ. бр.ЗО от 11 Април 2006г./ се създава изречение второ:
"Забранява се финансиране на предизборната кампания от лица, регистрирани като лобисти, освен в срока по чл. 5, ал. З от Закона за публичност налобизма."
§ 2. В чл.12 от Закона за избиране на президент и вицепрезидент (Обн., ДВ. бр. 82 от 1991 г.: изм. и доп., бр. 98 от 1991 г.. бр. 44 от 1996 г„ изм.. бр. 59 от 1998 г.; изм. с § 4 от Закона за деноминация на лева - бр. 20 от 1999 г.;
изм. и доп.. бр. 24 от 2001 г., бр. 80 от 2001 г., бр. 90 от 2001 г.; изм.. бр. 45 от 30.04.2002 г., изм. ДВ. бр.28 от 1 Април 2005г., изм. ДВ. бр.24 от 21 Март 2006г.) се създава ал.4:
"(4) Забранява се финансиране на предизборната кампания от лица, регистрирани като лобисти, освен в срока по чл. 5, ал. З от Закона за публичност налобизма."
§ 3. В Закона за местните избори (Обн., ДВ. бр. 66 от 1995. попр. бр. 68 от
1995, бр.85 от 1995 - РКС № 15 от 1995 г. по к.д. № 21 от 1995.; изм. и доп. бр. 33 от 1996 г., бр. 22 от 1997 г. - РКС № 4 от 1997 г. по к.д. № 26 от 1996 г.; изм. и доп.. бр. 11 от 1998 г.. изм.. бр. 59 от 1998 г„ изм. и доп., бр. 69 от 1999 г., изм. бр. 85 от 1999 г.. изм. и доп. бр. 29 от 2000 г. изм. бр. 24 от 2001 г., бр. 45 от 2002 г., изм. ДВ. бр.69 от 5 Август 2003г., изм. ДВ. бр.93 от 21 Октмври 2003г., изм. ДВ. бр.28 от 1 Април 2005г., изм. ДВ. бр.17 от 24 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.24 от 21 Март 2006г., изм. ДВ. бр.ЗО от 11 Април 2006г.) се правят следните изменения:
1. Досегашният текст на чл. 68 става чл. 68, ал. 1.
2. Създава се ал. 2 нова:
"(2) Забранява се финансиране на предизборната кампания от лица, регистрирани като лобисти, освен в срока по чл. 5, ал. З от Закона за публичност на лобизма."
§ 4. В срок от един месец от влизане на този закон в сила министърът на държавната администрация и административната реформа, съгласувано с министър-председателя, назначава изпълнителния директор на Публичния регистър на лобистите.
§ 5. В срок от три месеца от избирането му изпълнителният директор на Публичния регистър на лобистите приема образец на декларацията и тарифа за таксите по вписването.
ВНОСИТЕЛИ:
Любен Дилов-син
АсяМихайлова
МОТИВИ
към Законопроект за публичност на лобизма
Лобирането в полза на частен или обществен интерес е практика, която неизбежно съпътства държавното управление на различни равнища. Липсата на специфична правна уредба на тази дейност създава условия за преплитането й с корупционни действия и практики. Именно поради това, в редица държави лобизмът е подчинен на строги нормативни правила за регистриране, разкриване на информация и публичност на лобистите и на осъществяваната от тях лобистка дейност. Най-модерна и разгърната в това отношение е уредбата във федералното и щатското законодателство на САЩ. Развита правна уредба съществува и в други държави като Канада и Австралия. В Европейския съюз и в някои от неговите държави-членки също съществуват първи стъпки на правна регламентация на лобистката дейност, като само в Полша има специален закон за лобизма.
Застьпничеството и лобирането в защита на определени интереси е демократична практика, която има своите конституционни основания в правото на всеки гражданин да отправя петиции и предложения до държавните органи (чл. 45 от Конституцията на Република България). Когато обаче се осъществява лобистка дейност от името на друго лице срещу заплащане или пък от страна на юридически лица (търговски дружества, съсловни и други организации) тя следва да се осъществява на базата на нормативно установени принципи и правила за разкриване на информация за целите и бюджета на лобистката дейност, както и органите или лицата, спрямо които е насочена. Но този начин се създават допълнителни гаранции за разширяване на прозрачността в работата на държавните институции и за ограничаване на корупцията.
Развитието на обществено-политическите процеси и на демократичните институции в нашата страна, както и необходимостта от усъвършенстване и разгръщане на антикорупционните мерки и механизми, обуславят и потребността от нормативни правила и процедури за изваждане "на светло" на различните специални интереси, които в една или друга степен се опитват да въздействат върху държавните органи и обществената политика като цяло.
Целта на предлагания законопроект е да създаде именно такива ясни правила, процедури и механизми за прозрачност и публичност при осъществяване на лобистка дейност, с оглед ограничаване на корупционните практики и гарантиране на държавното управление най-вече от задкулисен натиск за реализиране на различни частни индивидуални или групови интереси.
Предлаганият законопроект урежда условията, реда, забраните и ограниченията за осъществяване на лобистка дейност и за регистрация на лобистите. Основните принципи, залегнали в него са законността, откритостта и публичността при осъществяването на лобистка дейност.
Законът се прилага при осъществяване на лобистка дейност по отношение на органите, предвидени в чл.2.
Дефинирани са понятията "лобист", „лобистки контакт " и „лобистка дейност" с оглед на целите, които се преследват с тях.
Въведена е изрична забрана за осъществяване на лобистка дейност от страна на публичните служители, посочени в чл. 2, както докато заемат съответната длъжност, така и в срок от две години от прекратяване на пълномощията им, на служебното или трудовото им правоотношение - чл. 4, ал. 4.
Предвидени са редица дейности, извършвани от отделни граждани или от организации (в т.ч. представителните синдикални организации и организации на работодатели за присъщата им дейност; неправителствените организации, работещи по проекти, финансирани от международни програми; медиите; политическите партии и др.), които не се смятат за лобистка дейност по смисъла на този закон - чл. З, ал. 4.
Въведени са конкретни забрани и ограничения за извършване на лобистка дейност и за дарителство от лобисти в полза на публични служители или за предизборни кампании - чл. 4 и 5. Забранява се на лобисти да предоставят под каквато и да е форма пари, вещи или други имотни облаги на публичните служители по чл. 2, с изключение на пътни, дневни и квартирни пари за участие в семинари, конференции, симпозиуми и други публични прояви на територията на страната. Забраната обхваща и роднините на публичните служители по права и по съребрена линия до 4-та степен включително. Предвидената възможност лобистите да правят дарения за предизборна кампания само в срок не по-рано от два и не по-късно от един месец преди датата на изборите се обуславя от две причини. Първо, по отношение на парламентарните избори, в тези срокове пълномощията на народните представители вече са прекратени. Така се препятства възможноста на лобист да дарява средства за бъдеща предизборна кампания още по време на мандата на Народното събрание срещу ангажимент за конкретни действия до края на неговия мандат. Второ, с изискването информацията за даренията за всички видове предизборни кампании - парламентарни, президентски и местни - да се вписва в Публичния регистър на лобистите и лобистката дейност и да се публикува в Интернет не по-късно от 20 дни преди датата на изборите се създават условия за прозрачност в изборния процес и за информираност на гражданите за ангажименти от страна на кандидатите в дадени избори към конкретни групови или индивидуални интереси.
Въвежда се регистрационен режим за лобистите и тяхната дейност в Публичен регистър на лобистите, който е изпълнителна агенция към министъра на държавната администрация и административната реформа. Публичният регистър регистрира лобистите и лобистката дейност и осигурява публичност и достъп на гражданите до информация за тях, както и осъществява контрола по спазването на този закон. Достъп до информация от регистъра имат всички граждани и организации. Публичността на информация за лобистите и лобистката дейност е гарантирана и чрез изискванията за предоставяне на годишния доклад по чл. 7, ал.З и годишните отчети по чл. 12 на средствата за масовоосведомяване и своевременното им публикуване в Интернет. Детайлно са уредени и основанията за отказ за регистрация или решенията за заличаване на вписването, както и реда за обжалването на тези актове - чл. 9,10 и 11.
Предвидени са задължения за идентификация на лобистите при контакти с публичните служители, обхванати от този закон - чл. 6, както и задължение за длъжностните лица да уведомяват Публичния регистър за лица, които осъществяват лобистка дейност, без да са регистрирани при условията и по реда на този закон-чл. 14.
Предвидените в Глава четвърта "Административно-наказателни разпоредби" глоби и имуществени санкции за лица, които осъществяват лобистка дейност, без да са вписани в Публичния регистър, за лобисти или длъжностни лица, които нарушават изискванията на този закон създават необходимия санкционен режим за осъществяване на ефективен контрол по приложението на закона.