09-04-2007, 00:49
Когато запалиш цигара след дълъг период въздържание, усещането е много интензивно и изпитваш нужда от още една. Когато изпушиш много наведнъж ти прилошава. Когато пушиш редовно просто се губи ефектът...
В началото всичко бе перфектно, той беше ТОЙ! Но аз не бях готова, бях твърде млада, все още неизживяла неизбежните за възрастта си трепети. Затворена и консервативна, винаги придържаща се към правилното и редното, исках да съм зряла и слушах разума си, преди всичко. Първата година бях в рая, втората нещата се поуталожиха, третата започнаха да куцат... Години четири и пет преминаха в съвместно съжителство... Да, флиртувах с други, целувах други...а той просто чакаше това да премине. Получих шамари от живота- той все така беше до мен, бършеше сълзите, проляти за други, утешаваше разочарованото от грешки сърце... Исках да се разделим, но не можех, той не ми позволяваше, а и чувствах че той е най-подходящият от всички, за Бога, той ме ОБИЧА! Реших че животът ми е обречен на него, така трябва да бъде... Но нещата не искаха да се оправят, точно обратното. Всеки път, когато говорехме за раздяла... после се любехме като за последно и в ръцете му забравях всичко и всички... Живеех в постоянна борба със себе си и се опитвах да постъпвам правилно. Той беше първият и единственият в леглото ми. Имахме планове за бъдещето, общото ни бъдеще, но аз не спирах да мисля за други и за пропуснатите възможности... Спрях да го обичам, спрях да му споделям и стигнах до момент, в който да не мога да го понасям. Иска ми се да се прибера и поне веднъж той да не е там... Тогава дойде лятната ни почивка, със семейството и с други приятели... И една сутрин просто отидох с друг човек на усамотено място, целунах го и му се отдадох, без уговорки и преструвки. И бях с този човек на 100 процента, целият свят изчезна, бяхме само аз и той на скалите, под горещите лъчи на слънцето... И сега, месец по-късно не спирам да мисля за този човек, за онази сутрин, за ръцете и целувките му. Но не мога да съм с него, не мога да открадна малко време... Виждам го рядко и няма изгледи да съм с него отново, а така го искам... А в същото време връзката ми се разпада безвъзвратно и е дошло време за раздяла. Той спи зад мен, а аз...мисля за друг и пиша безмислици... Толкова съм объркана... Трябва да си отида, въпреки тези пет години, въпреки че ме обича, въпреки че трябва да сме семейство... Нямам къде да ида, нямам приятели, родителите ми вече не са ми близки /точно заради тази връзка/... Всеки ми казваше да не прибързвам и да почакам, аз си казвах че искам да си ида- а останах с него и сега... казах му в лицето "Не те обичам", той осъзнава че не ми пука за него, но отказва да го приеме. Дори и да разбере за моята изневяра, за пореден път ще преглътне и ще страда мълчаливо, ще го боли, но няма да си иде. Какво ли не направих да го прогоня, но явно трябва аз да кажа сбогом. Живея в неговия дом, в неговия град... И когато остана сама за час, ми идва да събера багажа си, да си взема дебитната карта със заплатата, да хвана влака и да не се връщам...
Но да ида къде? У приятелка за няколко дни, у приятел за седмица, при родителите, които ще натякват "Казах ти"... Не мога да оцелея сама, но не мога да живея с него, трябва да го напусна. И в същото време, напусна ли го-напускам града. Напусна ли града- напускам и Другия, онзи за когото не спирам да мисля, мисълта за който ме изпълва с енергия и ме кара да мечтая, човекът, който ми напомни какво е страст, привличане, риск...и какво е най-после да направиш каквото искаш, а не каквото е правилно... Имам чувството че умирам малко по малко, убивам себе си за да задържа разпаднала се връзка, уж да не нараня човек, който всъщност страда заради мен. Той не е щастлив, аз не съм щастлива, какъв е смисълът? Но когато го напусна, какво ще направя след това? Кой ще се грижи за мен и как ще оцелея... и дали няма да си кажа "Трябваше да остана с него" Със сигурност ще ми е тежко- пет години с един човек, ти се привързваш, привикваш, дори когато не го обичаш, той просто е там, приемаш го за даденост. Ако изчезне от живота ти ще остане празнина, неминуемо... особено когато е обсебил всички аспекти на проклетия ти живот и нямаш нищо друго освен него, този задушаващ влюбен ТОЙ, който не ти дава глътка въздух и крачка свобода, който само ходи по петите ти, прави всичко вместо теб и когато го помолиш да те остави само отчаяно пита "Къде сгреших, какво не ти достига" Той не може да заспи, ако не се е долепил плътно до теб, а в крайна сметка ти не можеш да търпиш допира му, понеже все още по тялото си усещаш чуждите ръце, чуждите устни, чуждият мирис... около себе си усещаш другият човек. Също както когато дълго след изпушената цигара около теб се носи острият дъх на тютюн... И нищо не го изтрива...
Да, може би съм сантиментална, и не, не съм "играч", не обичам лъжата, не обичам скандала, не обичам да се крия... може би отдавам твърде голямо значение на случката, за онзи другия може да съм поредната бройка, поредното лесно момиче, което само му се е предложило. И не очаквам кой знае какво от него, но ми се иска отново да преживея онова усещане на свобода, онази победа на желанието, жаждата на целувката... Просто искам следващата цигара...
После това няма да ми е достатъчно, ще искам още, ще искам по-силно усещане, ще искам нещо ново... и отново ще съм редовният заклет пушач, който пафка по навик, без наслада, просто защото така е свикнал, заменящ слабите цигари с по-силни...докато накрая рухва задъхвайки се, задавен от кашлица и пронизваща болка в дробовете. И може би ще съжалява за пропуснатите глътки свеж планински въздух с аромат на борова смола- но сега не се замисля за това, просто се разхожда в гората и жадно всмуква цигарения дим...
Не съм на себе си, от дълго време не бях, но след онази сутрин вече не съм същата, животът ми се обърна с главата надолу,а най-лошото е че не мога никого да обвиня. Не зная какво да направя, наистина не зная. Семейството ми ще каже "Предупредихме те, оправяй се сама", най-добрият ми приятел /единственият, който би могъл да ми помогне да си стъпя на краката след евентуална раздяла/, който си въобразява че чувства нещо към мен, ще ми увисне на врата и ще трябва да го убия, а другия ми много добър приятел ще ми тегли едно конско че сама съм се набутала толкова млада и ще ми напомни колко скапан е живота... И ще увисна сам-самичка, прецакана и депресирана, ще трябва да започна на чисто, да се уча как се прави всичко и да поема най-после отговорността за всяко свое действие. Защото тръгна ли си веднъж- няма връщане. Не сме само Аз, Той и Другия, в крайна сметка в живота ми има доста други хора, с които трябва да се съобразявам, които също ще бъдат наранени, които нищо не подозират и мислят че всичко е наред... Страхувам се да го напусна, но не си представям живота с него. Ще изкараме още някоя година на автопилот, ще си изпокъсаме нервите и един ден наистина ще си тръгна, почти съм убедена че няма да "остареем заедно"
По дяволите, имам чувството че или ще го напусна неги, или преди това ще умра и ще напусна всичко. Разбира се, никой не е умрял от несполучлива връзка, не е умрял от раздяла, не е умрял от изневяра... Но имам чувството че си губя разума. искам да съм безразсъдна, искам още утре вместо да ида на работа да се обадя на Другия, да отидем в друг град и да прекараме един ден заедно, без да мисля за после. Как ми се иска да си пусна един ден неплатен отпуск, да тегля майната на всичко, да го хвана за ръчичка и да го завлека из полянките и храсталаците... Но не е толкова лесно мамка му. Колко много усложнение заради единия секс! На сантименталните глупачки като мен не им се полагат "неангажиращи отношения"- започваме да си въобразяваме и да мечтаем твърде много... И след като темата все пак беше секс- ами... вече не е същото, просто не мога да съм с партньора си пълноценно и безрезервно, вече просто не го желая и не съм с него, когато сме отчаяни, наранени и обидени- награбваме се и правим луд секс, като за последно, но някак си...не струва. Някога исках да съм с него, сега просто съм задължена. Мисля си, че с когото и да съм толкова време- няма начин да не ми писне. Такава съм- винаги ще търся нещо друго, нещо ново, нещо забранено. Ако се разделим- тогава Другият дали ще ми е така интересен в действителност и когато ще имам време за него, няма ли да си намеря друго занимание?
Най-големият ми проблем е, че не знам какво искам. За момента искам една цигара на терасата, утре да си уредя една "случайна" срещичка в кафето срещу работата, до няколко дни да си открадна свободно време поне за "едно бързо" ако трябва да се изразя грубо... А в дългосрочен план... не мога да видя, и без това съм късогледа... По дяволите всичко, искам да живея за мига, ако живеех в нормален град, досега не само че щях ме да си пием кафенце в центъра ами и щяхме да се награбим на някоя пейка в парка... но тук нямам никакъв шанс дори за едно ръкостискане и усмивка, без да се разпространи из всички околности... а моят партньор? Да върви по дяволите, щом не иска да си върви и не иска да ме пусне аз да си ида- проблемът мой ли трябва да е! Защо не вземе да ме зареже, защо не каже "Не мога да живея с лъжите ти!", защо не ме изгони... Усещате ли как си търся причина да му прехвърля отговорността, да си измия ръцете и когато ме попитат "Защо" да кажа "Ами той така искаше" Май е време да се променя и да си поема отоворностите, време е да помисля какво искам аз, а не какво очакват от мен мамчето, мъжа, родата, приятелите, любовниците и всички останали, нали живота си е мой в крайна сметка! Омръзна ми вечено да съм длъжна, вечно да се съобразявам, вечено да правя каквото е редно и на накрая да ми заявяват най-безапелационно "Ами че ти винаги правиш каквото искаш и никакви задължения нямаш, от какво пак не си доволна" Идва ми да изляза на терасата и да се разкрещя, полудявам вече!
В началото всичко бе перфектно, той беше ТОЙ! Но аз не бях готова, бях твърде млада, все още неизживяла неизбежните за възрастта си трепети. Затворена и консервативна, винаги придържаща се към правилното и редното, исках да съм зряла и слушах разума си, преди всичко. Първата година бях в рая, втората нещата се поуталожиха, третата започнаха да куцат... Години четири и пет преминаха в съвместно съжителство... Да, флиртувах с други, целувах други...а той просто чакаше това да премине. Получих шамари от живота- той все така беше до мен, бършеше сълзите, проляти за други, утешаваше разочарованото от грешки сърце... Исках да се разделим, но не можех, той не ми позволяваше, а и чувствах че той е най-подходящият от всички, за Бога, той ме ОБИЧА! Реших че животът ми е обречен на него, така трябва да бъде... Но нещата не искаха да се оправят, точно обратното. Всеки път, когато говорехме за раздяла... после се любехме като за последно и в ръцете му забравях всичко и всички... Живеех в постоянна борба със себе си и се опитвах да постъпвам правилно. Той беше първият и единственият в леглото ми. Имахме планове за бъдещето, общото ни бъдеще, но аз не спирах да мисля за други и за пропуснатите възможности... Спрях да го обичам, спрях да му споделям и стигнах до момент, в който да не мога да го понасям. Иска ми се да се прибера и поне веднъж той да не е там... Тогава дойде лятната ни почивка, със семейството и с други приятели... И една сутрин просто отидох с друг човек на усамотено място, целунах го и му се отдадох, без уговорки и преструвки. И бях с този човек на 100 процента, целият свят изчезна, бяхме само аз и той на скалите, под горещите лъчи на слънцето... И сега, месец по-късно не спирам да мисля за този човек, за онази сутрин, за ръцете и целувките му. Но не мога да съм с него, не мога да открадна малко време... Виждам го рядко и няма изгледи да съм с него отново, а така го искам... А в същото време връзката ми се разпада безвъзвратно и е дошло време за раздяла. Той спи зад мен, а аз...мисля за друг и пиша безмислици... Толкова съм объркана... Трябва да си отида, въпреки тези пет години, въпреки че ме обича, въпреки че трябва да сме семейство... Нямам къде да ида, нямам приятели, родителите ми вече не са ми близки /точно заради тази връзка/... Всеки ми казваше да не прибързвам и да почакам, аз си казвах че искам да си ида- а останах с него и сега... казах му в лицето "Не те обичам", той осъзнава че не ми пука за него, но отказва да го приеме. Дори и да разбере за моята изневяра, за пореден път ще преглътне и ще страда мълчаливо, ще го боли, но няма да си иде. Какво ли не направих да го прогоня, но явно трябва аз да кажа сбогом. Живея в неговия дом, в неговия град... И когато остана сама за час, ми идва да събера багажа си, да си взема дебитната карта със заплатата, да хвана влака и да не се връщам...
Но да ида къде? У приятелка за няколко дни, у приятел за седмица, при родителите, които ще натякват "Казах ти"... Не мога да оцелея сама, но не мога да живея с него, трябва да го напусна. И в същото време, напусна ли го-напускам града. Напусна ли града- напускам и Другия, онзи за когото не спирам да мисля, мисълта за който ме изпълва с енергия и ме кара да мечтая, човекът, който ми напомни какво е страст, привличане, риск...и какво е най-после да направиш каквото искаш, а не каквото е правилно... Имам чувството че умирам малко по малко, убивам себе си за да задържа разпаднала се връзка, уж да не нараня човек, който всъщност страда заради мен. Той не е щастлив, аз не съм щастлива, какъв е смисълът? Но когато го напусна, какво ще направя след това? Кой ще се грижи за мен и как ще оцелея... и дали няма да си кажа "Трябваше да остана с него" Със сигурност ще ми е тежко- пет години с един човек, ти се привързваш, привикваш, дори когато не го обичаш, той просто е там, приемаш го за даденост. Ако изчезне от живота ти ще остане празнина, неминуемо... особено когато е обсебил всички аспекти на проклетия ти живот и нямаш нищо друго освен него, този задушаващ влюбен ТОЙ, който не ти дава глътка въздух и крачка свобода, който само ходи по петите ти, прави всичко вместо теб и когато го помолиш да те остави само отчаяно пита "Къде сгреших, какво не ти достига" Той не може да заспи, ако не се е долепил плътно до теб, а в крайна сметка ти не можеш да търпиш допира му, понеже все още по тялото си усещаш чуждите ръце, чуждите устни, чуждият мирис... около себе си усещаш другият човек. Също както когато дълго след изпушената цигара около теб се носи острият дъх на тютюн... И нищо не го изтрива...
Да, може би съм сантиментална, и не, не съм "играч", не обичам лъжата, не обичам скандала, не обичам да се крия... може би отдавам твърде голямо значение на случката, за онзи другия може да съм поредната бройка, поредното лесно момиче, което само му се е предложило. И не очаквам кой знае какво от него, но ми се иска отново да преживея онова усещане на свобода, онази победа на желанието, жаждата на целувката... Просто искам следващата цигара...
После това няма да ми е достатъчно, ще искам още, ще искам по-силно усещане, ще искам нещо ново... и отново ще съм редовният заклет пушач, който пафка по навик, без наслада, просто защото така е свикнал, заменящ слабите цигари с по-силни...докато накрая рухва задъхвайки се, задавен от кашлица и пронизваща болка в дробовете. И може би ще съжалява за пропуснатите глътки свеж планински въздух с аромат на борова смола- но сега не се замисля за това, просто се разхожда в гората и жадно всмуква цигарения дим...
Не съм на себе си, от дълго време не бях, но след онази сутрин вече не съм същата, животът ми се обърна с главата надолу,а най-лошото е че не мога никого да обвиня. Не зная какво да направя, наистина не зная. Семейството ми ще каже "Предупредихме те, оправяй се сама", най-добрият ми приятел /единственият, който би могъл да ми помогне да си стъпя на краката след евентуална раздяла/, който си въобразява че чувства нещо към мен, ще ми увисне на врата и ще трябва да го убия, а другия ми много добър приятел ще ми тегли едно конско че сама съм се набутала толкова млада и ще ми напомни колко скапан е живота... И ще увисна сам-самичка, прецакана и депресирана, ще трябва да започна на чисто, да се уча как се прави всичко и да поема най-после отговорността за всяко свое действие. Защото тръгна ли си веднъж- няма връщане. Не сме само Аз, Той и Другия, в крайна сметка в живота ми има доста други хора, с които трябва да се съобразявам, които също ще бъдат наранени, които нищо не подозират и мислят че всичко е наред... Страхувам се да го напусна, но не си представям живота с него. Ще изкараме още някоя година на автопилот, ще си изпокъсаме нервите и един ден наистина ще си тръгна, почти съм убедена че няма да "остареем заедно"
По дяволите, имам чувството че или ще го напусна неги, или преди това ще умра и ще напусна всичко. Разбира се, никой не е умрял от несполучлива връзка, не е умрял от раздяла, не е умрял от изневяра... Но имам чувството че си губя разума. искам да съм безразсъдна, искам още утре вместо да ида на работа да се обадя на Другия, да отидем в друг град и да прекараме един ден заедно, без да мисля за после. Как ми се иска да си пусна един ден неплатен отпуск, да тегля майната на всичко, да го хвана за ръчичка и да го завлека из полянките и храсталаците... Но не е толкова лесно мамка му. Колко много усложнение заради единия секс! На сантименталните глупачки като мен не им се полагат "неангажиращи отношения"- започваме да си въобразяваме и да мечтаем твърде много... И след като темата все пак беше секс- ами... вече не е същото, просто не мога да съм с партньора си пълноценно и безрезервно, вече просто не го желая и не съм с него, когато сме отчаяни, наранени и обидени- награбваме се и правим луд секс, като за последно, но някак си...не струва. Някога исках да съм с него, сега просто съм задължена. Мисля си, че с когото и да съм толкова време- няма начин да не ми писне. Такава съм- винаги ще търся нещо друго, нещо ново, нещо забранено. Ако се разделим- тогава Другият дали ще ми е така интересен в действителност и когато ще имам време за него, няма ли да си намеря друго занимание?
Най-големият ми проблем е, че не знам какво искам. За момента искам една цигара на терасата, утре да си уредя една "случайна" срещичка в кафето срещу работата, до няколко дни да си открадна свободно време поне за "едно бързо" ако трябва да се изразя грубо... А в дългосрочен план... не мога да видя, и без това съм късогледа... По дяволите всичко, искам да живея за мига, ако живеех в нормален град, досега не само че щях ме да си пием кафенце в центъра ами и щяхме да се награбим на някоя пейка в парка... но тук нямам никакъв шанс дори за едно ръкостискане и усмивка, без да се разпространи из всички околности... а моят партньор? Да върви по дяволите, щом не иска да си върви и не иска да ме пусне аз да си ида- проблемът мой ли трябва да е! Защо не вземе да ме зареже, защо не каже "Не мога да живея с лъжите ти!", защо не ме изгони... Усещате ли как си търся причина да му прехвърля отговорността, да си измия ръцете и когато ме попитат "Защо" да кажа "Ами той така искаше" Май е време да се променя и да си поема отоворностите, време е да помисля какво искам аз, а не какво очакват от мен мамчето, мъжа, родата, приятелите, любовниците и всички останали, нали живота си е мой в крайна сметка! Омръзна ми вечено да съм длъжна, вечно да се съобразявам, вечено да правя каквото е редно и на накрая да ми заявяват най-безапелационно "Ами че ти винаги правиш каквото искаш и никакви задължения нямаш, от какво пак не си доволна" Идва ми да изляза на терасата и да се разкрещя, полудявам вече!