09-06-2007, 10:30
поклон пред геройте ето и клип http://www.vbox7.com/play:256a7e9d
На 6. IХ. 1885 г. политическият и интелектуалният елит от двете страни на Балкана дръзва да провъзгласи Съединението на Северна и Южна България. Съединистите, както ги наричат, добре знаят, че без бой няма да им се размине. Султан Абдул Хамид II може всеки момент да прати войски в бившата Източна Румелия, за да възстановят властта му. Османската империя губи една от най-богатите си провинции - Румелия е перлата в султанската корона. Но колкото и неводолен да е султанът от българското Съединение, триж по-бесни са Сърбия и Гърция. Те затръбяват, че е нарушено статуквото на Берлинския договор от 1878 г. и типично по балкански искат териториални компенсации, задето България си е позволила да извърши част от националното си обединение и да стане "по-голяма". Най-алчен е сръбският крал Милан. За да приеме Съединението, той настоява България да го обезщети със свои земи,
да му даде Видинско, Трънско и Радомирско
На 2/14 ноември 1885 г. войските на Милан нахлуват в българска територия. По това време Източният корпус на нашата армия чака да ни нападнат османски войски и затова е разгърнат по цялата българо-турска граница - от Черно море почти до Рила. Западният корпус също се готви за атака от юг и е в района на Кюстендил и Дупница. По западната граница - срещу сърбите - има малобройни български части. На всичкото отгоре нашата войска няма никакъв боен опит, докато сърбите вече са участвали в две войни. Сърбия има опитни военачалници, а на България недостигат около 100 офицери. Двадесет дни преди войната император Александър III решава да накаже България за своеволието й от 6 септември. Той нарежда на руските офицери, които са на служба в българската армия, да напуснат незабавно страната. Това добре, но точно тези офицери изпълнявали основните командни длъжности в армията - българите все още нямали нужната квалификация. Но им се наложило да поемат командването на армията, когато "братушките" ги изоставили. Нищо че били твърде млади и неопитни. Най-стари - на по 33 години, са командващият Източния корпус подп. Данаил Николаев и началникът на артилерията - кап. Олипми Панов. Министърът на войната - кап. Константтин Никифоров, е 29-годишен. Главнокомандващият - княз Александър I - на 28 г. Милан смята, че срещу такива "паленца" войната ще прилича на разходка до София и обещава на своите генерали след 6 дни да пият "бела кава" (кафе с мляко) в центъра на българската столица. Но не би.
Още в първия ден сръбските дивизии срещат яростната съпротива на нашите и успяват да навлязат в българска територия едва на 5-7 км. По билото на "Дъсчан кладенец" в Руй планина, например, 60 български опълченци успяват да задържат в продължение на 7,30 ч цяла сръбска дивизия - Моравската. Няколко десетки дръзват да се изправят срещу няколко хиляди.
Героизмът и юношеският авантюризъм,
както го наричат някои автори, е най-печелившият български коз в тази война. Докато сърбите посрещат манифеста за войната с досада и нежелание да се бият, у нас тя предизвиква взрив от ентусиазъм. Българите за първи път имат шанс да премерят сили на бойното поле, и то във време, когато достойнството на една нация се определя от готовността й да пролее кръв за своя територия и своя кауза. При обявяването на войната почти няма българин, който да не иска да се бие срещу сърбите. Към родината тръгват и студентите, които учат в чужбина. Момчета от гимназиите в страната също горят от желание да отидат на фронта - от тях е сформиран ученически легион. В армията се записват над 10 000 доброволци. Повечето от тях тръгват за фронта със собствените си дрехи. Униформи има само за редовната армия. "Вместо уплаха войната възбуди един неудържим и бесен устрем" - пише по-късно полк. Йордан Венедиков, изследовател на Сръбско-българската война.
Когато Тимошката армия обсажда Видин, сръбският ген. Мльока Лешанин предлага на коменданта на града кап. Атанас Узунов да му предаде видинската крепост. Младият български офицер обаче не се стряска пред прославения герой от Сръбско-турската война и гордо му заявява, че се е учил да превзема крепости, но не и да ги предава. В продължение на две седмици Видин е под тежка обсада и перманентен сръбски обстрел, но в крайна сметка ген. Лешанин е принуден да свие знамената като победен.
Безспорно най-славната страница от тази война българският войник написва край Сливница и Гургулят. Прехвърлянето на частите от южната на западната граница е истински подвиг, който няма аналог в световната история. По онова време жп линията е стигала само до гара Белово - оставащите оттам до Сливница
стотина км войниците извървяват пеша
- почти без почивка, на ръба на физическото оцеляване: "Едва хранени, едва обути, викайки по пътя "ура", за да замаят своята умора и своя глад. Конниците слизаха от конете си, за да не паднат, заспали, от седлата; пехотинците вървяха като екзалтирани фантоми. За дисциплина не можеше да става ни дума: патриотизмът стигаше." Така публицистът Симеон Радев описва върховното изпитание на силите, което превъзмогват българските войници - след нечовешкия преход те влизат направо в боя.
Тридневните боеве при Сливница отварят пътя към българската победа. Тук прочутото българско "На нож!" дава първите си резултати - сърбите, иначе свикнали на пушечния бой, изпитват неописуем страх от настървението на българите да се бият с хладно оръжие - затова още щом чуели познатия зов за атака "На нож!", сръбските части го обръщали на бяг. След решителното сражение край Сливница на 7/19 ноември сърбите са принудени да отстъпят по цялата фронтова линия. Българската армия започва своя победоносен поход. Една седмица по-късно нашите войски влизат триумфално в Пирот. Сръбските дивизии панически отстъпват към Ниш. Крал Милан осъзнава, че е проиграл всичко. В Европа престават да говорят за българите като за народ, несподобен да направлява съдбините си...
--
Възстановяват паметника на Нешков връх
Невероятно, но факт. Усилен труд кипи около единствения паметник от Сръбско-българската война, останал оттатък границата - в Западните покрайнини. Той се издига на историческия Нешков връх край Цариброд (дн. Димитровград). Заедно с това е ремонтиран и пътят до върха. Инициатор за възстановяването му е царибродският кмет Веселин Величков от Демократическата партия в Сърбия. "Какво се чудите, някога българи са го строили този паметник, сега пак българи го възстановяват" - така ни посреща Стоимен Николов, един от тримата работници, които тези дни работят по паметника на Нешков връх. Личи си, че и тримата са опитни в майсторлъка - и няма как да е друго. Родом са трънските села, дето и от тази, и от онази страна на браздата си остават прочути със своите майстори-строители. "Дядо ми разказваше, че неговият баща помнел как Милан е ял голям пердах от нашите и как нашите са гонили чак до Пирот" - реди леко превъзбуден Стоимен.
След победата при Сливница нашите части настъпват на запад и на 11/23. ХI. 1885 г. освобождават последния тогава български град преди границата - Цариброд. Но сръбски части се укрепват над града - на Нешков връх. На следващия ден нашите атакуват върха. Започва най-бясната и ожесточена схватка във войната. За пръв път сърби и българи влизат в ръкопашен бой - срещат се гърди с гърди, хващат се гуша за гуша - "като саморазправа на лични врагове, жадни за кръв и възмездие". Една година след края на войната царибродчани издигат паметник на Нешков връх, в който събират останките и на българските, и на сръбските войни, загинали тук - така живите помиряват мъртвите. Това обаче няма да попречи на югославската пропаганда по-късно да го заклейми като "вражески паметник" и да го остави да се руши повече от 6 десетилетия. А сега царибродчани се питат дали възстановяването му не е знак, че за българите в Западните покрайнини настъпват по-добри времена.
На 6. IХ. 1885 г. политическият и интелектуалният елит от двете страни на Балкана дръзва да провъзгласи Съединението на Северна и Южна България. Съединистите, както ги наричат, добре знаят, че без бой няма да им се размине. Султан Абдул Хамид II може всеки момент да прати войски в бившата Източна Румелия, за да възстановят властта му. Османската империя губи една от най-богатите си провинции - Румелия е перлата в султанската корона. Но колкото и неводолен да е султанът от българското Съединение, триж по-бесни са Сърбия и Гърция. Те затръбяват, че е нарушено статуквото на Берлинския договор от 1878 г. и типично по балкански искат териториални компенсации, задето България си е позволила да извърши част от националното си обединение и да стане "по-голяма". Най-алчен е сръбският крал Милан. За да приеме Съединението, той настоява България да го обезщети със свои земи,
да му даде Видинско, Трънско и Радомирско
На 2/14 ноември 1885 г. войските на Милан нахлуват в българска територия. По това време Източният корпус на нашата армия чака да ни нападнат османски войски и затова е разгърнат по цялата българо-турска граница - от Черно море почти до Рила. Западният корпус също се готви за атака от юг и е в района на Кюстендил и Дупница. По западната граница - срещу сърбите - има малобройни български части. На всичкото отгоре нашата войска няма никакъв боен опит, докато сърбите вече са участвали в две войни. Сърбия има опитни военачалници, а на България недостигат около 100 офицери. Двадесет дни преди войната император Александър III решава да накаже България за своеволието й от 6 септември. Той нарежда на руските офицери, които са на служба в българската армия, да напуснат незабавно страната. Това добре, но точно тези офицери изпълнявали основните командни длъжности в армията - българите все още нямали нужната квалификация. Но им се наложило да поемат командването на армията, когато "братушките" ги изоставили. Нищо че били твърде млади и неопитни. Най-стари - на по 33 години, са командващият Източния корпус подп. Данаил Николаев и началникът на артилерията - кап. Олипми Панов. Министърът на войната - кап. Константтин Никифоров, е 29-годишен. Главнокомандващият - княз Александър I - на 28 г. Милан смята, че срещу такива "паленца" войната ще прилича на разходка до София и обещава на своите генерали след 6 дни да пият "бела кава" (кафе с мляко) в центъра на българската столица. Но не би.
Още в първия ден сръбските дивизии срещат яростната съпротива на нашите и успяват да навлязат в българска територия едва на 5-7 км. По билото на "Дъсчан кладенец" в Руй планина, например, 60 български опълченци успяват да задържат в продължение на 7,30 ч цяла сръбска дивизия - Моравската. Няколко десетки дръзват да се изправят срещу няколко хиляди.
Героизмът и юношеският авантюризъм,
както го наричат някои автори, е най-печелившият български коз в тази война. Докато сърбите посрещат манифеста за войната с досада и нежелание да се бият, у нас тя предизвиква взрив от ентусиазъм. Българите за първи път имат шанс да премерят сили на бойното поле, и то във време, когато достойнството на една нация се определя от готовността й да пролее кръв за своя територия и своя кауза. При обявяването на войната почти няма българин, който да не иска да се бие срещу сърбите. Към родината тръгват и студентите, които учат в чужбина. Момчета от гимназиите в страната също горят от желание да отидат на фронта - от тях е сформиран ученически легион. В армията се записват над 10 000 доброволци. Повечето от тях тръгват за фронта със собствените си дрехи. Униформи има само за редовната армия. "Вместо уплаха войната възбуди един неудържим и бесен устрем" - пише по-късно полк. Йордан Венедиков, изследовател на Сръбско-българската война.
Когато Тимошката армия обсажда Видин, сръбският ген. Мльока Лешанин предлага на коменданта на града кап. Атанас Узунов да му предаде видинската крепост. Младият български офицер обаче не се стряска пред прославения герой от Сръбско-турската война и гордо му заявява, че се е учил да превзема крепости, но не и да ги предава. В продължение на две седмици Видин е под тежка обсада и перманентен сръбски обстрел, но в крайна сметка ген. Лешанин е принуден да свие знамената като победен.
Безспорно най-славната страница от тази война българският войник написва край Сливница и Гургулят. Прехвърлянето на частите от южната на западната граница е истински подвиг, който няма аналог в световната история. По онова време жп линията е стигала само до гара Белово - оставащите оттам до Сливница
стотина км войниците извървяват пеша
- почти без почивка, на ръба на физическото оцеляване: "Едва хранени, едва обути, викайки по пътя "ура", за да замаят своята умора и своя глад. Конниците слизаха от конете си, за да не паднат, заспали, от седлата; пехотинците вървяха като екзалтирани фантоми. За дисциплина не можеше да става ни дума: патриотизмът стигаше." Така публицистът Симеон Радев описва върховното изпитание на силите, което превъзмогват българските войници - след нечовешкия преход те влизат направо в боя.
Тридневните боеве при Сливница отварят пътя към българската победа. Тук прочутото българско "На нож!" дава първите си резултати - сърбите, иначе свикнали на пушечния бой, изпитват неописуем страх от настървението на българите да се бият с хладно оръжие - затова още щом чуели познатия зов за атака "На нож!", сръбските части го обръщали на бяг. След решителното сражение край Сливница на 7/19 ноември сърбите са принудени да отстъпят по цялата фронтова линия. Българската армия започва своя победоносен поход. Една седмица по-късно нашите войски влизат триумфално в Пирот. Сръбските дивизии панически отстъпват към Ниш. Крал Милан осъзнава, че е проиграл всичко. В Европа престават да говорят за българите като за народ, несподобен да направлява съдбините си...
--
Възстановяват паметника на Нешков връх
Невероятно, но факт. Усилен труд кипи около единствения паметник от Сръбско-българската война, останал оттатък границата - в Западните покрайнини. Той се издига на историческия Нешков връх край Цариброд (дн. Димитровград). Заедно с това е ремонтиран и пътят до върха. Инициатор за възстановяването му е царибродският кмет Веселин Величков от Демократическата партия в Сърбия. "Какво се чудите, някога българи са го строили този паметник, сега пак българи го възстановяват" - така ни посреща Стоимен Николов, един от тримата работници, които тези дни работят по паметника на Нешков връх. Личи си, че и тримата са опитни в майсторлъка - и няма как да е друго. Родом са трънските села, дето и от тази, и от онази страна на браздата си остават прочути със своите майстори-строители. "Дядо ми разказваше, че неговият баща помнел как Милан е ял голям пердах от нашите и как нашите са гонили чак до Пирот" - реди леко превъзбуден Стоимен.
След победата при Сливница нашите части настъпват на запад и на 11/23. ХI. 1885 г. освобождават последния тогава български град преди границата - Цариброд. Но сръбски части се укрепват над града - на Нешков връх. На следващия ден нашите атакуват върха. Започва най-бясната и ожесточена схватка във войната. За пръв път сърби и българи влизат в ръкопашен бой - срещат се гърди с гърди, хващат се гуша за гуша - "като саморазправа на лични врагове, жадни за кръв и възмездие". Една година след края на войната царибродчани издигат паметник на Нешков връх, в който събират останките и на българските, и на сръбските войни, загинали тук - така живите помиряват мъртвите. Това обаче няма да попречи на югославската пропаганда по-късно да го заклейми като "вражески паметник" и да го остави да се руши повече от 6 десетилетия. А сега царибродчани се питат дали възстановяването му не е знак, че за българите в Западните покрайнини настъпват по-добри времена.