АнаЛиЗ

[Sweet_StraWbeRrY]

zdaveite sladur4eta :P zna4i az sum 9ti klas i sega za vhodnoto 6te pi6em analiz ili na nejnata spirala ili na pomni6 li pomni6...az sum zabravila vsi4ko a i imah dosta knijki s imenno takiiva analizi no prosto baba mi gi e izhvurlila...;(;(;( nie 6te go pi6em v ponedelnik..a utre trqbva da se podgotvq..s edna duma da si go napi6a...az sega 6te tursq no znam 4e tuk ima mn umni hora koito razbirat ot tezi ne6ta i biha mi pomognila a na tezi hora 6e sum im mnogooo blagodarna :( {}

[jim_beam]

ot 24.09 (ponedelnik) zapo4va bezsro4na efektivna sta4ka,k'vo vhodno te goni ne mi e qsno...... #-o

[Sweet_StraWbeRrY]

emi pri nas nqma da ima i ne e imalo! sorry prosto e taka

[sasha_90]

Помисли малко-ще ти е от полза.

[bqsna_teenagerka]

аз анализ не мога да ти направя защото съм 7 клас,но виж какво...зна4и не трябва да искаш помощ от други! сама си го направи. потърси от приятел книгата или разказа каквото е там,напиши в гоогле как се прави анализ? или направо анализ на....и тва дет ти трябва.

[sasha_90]

http://search.gbg.bg/google/search.php?q=%CD%E5%E6%ED%E0+%F1%EF%E8%F0%E0%EB%E0&start=0&lr=

http://search.gbg.bg/google/search.php?q=%CF%EE%EC%ED%E8%F8+%EB%E8+%EF%EE%EC%E D%E8%F8+%EB%E8&Submit=%D2%FA%F0%F1%E8&lr=&start=0&num=10

[magneziq]

"Помниш ли, помниш ли..." - Д. Дебелянов





Животът на Димчо Дебелянов е драматично раздвоен между миналото и настоящето, спомена и реалността. Чиновническото битие на поета в "тази малка и зла София" възкресява в душата му представата за идилията на един райски кът, чужд на преходните страсти. Връщането назад във времето е търсената опора след житейските разочарования, единствената алтернатива на "подлите времена", в които властват жалките и недостойни амбиции.

Миналото, за което лирическият Аз от стихотворението "Помниш ли, помниш ли..." бленува, е утеха в мрачните дни на унижение, неосъществими копнежи и болезнени обвинения от безпощадната съвест. Преживяното е извор на носталгия по изгубения свят на духовна свобода, жизнерадостно безгрижие, хармония и неразядена от тревожни съмнения вяра. Сред безпътицата на мъчителното лутане уморената душа се връща към зората на един живот, осмислен от надеждата. Смазана от трагичното бреме на неразрешими противоречия, изтерзаната мисъл се насочва към изначалната цялост, хармоничното единство, неразрушената връзка на човека със себе си и природата. Потъването в глъбините на спомена е колкото реално, толкова и илюзорно, колкото опияняващо, толкова и жестоко отрезвяващо. То откроява истината за отнетата свобода и нравствена чистота. Миналото, призовано да донесе жадуваното спокойствие, се изправя като неумолим съдник. Идеализираният рай е сякаш глас от по-висши селения, вещаещ наказание заради пропиляното и непостигнатото. Чувството за вина тласка страдащата личност към песимистичното усещане за невъзвратимост и дори нереалност на някогашния прекрасен свят.

Елегията на Дебелянов е и изповед монолог на самотния, неразбран човек, и драматичен диалог между две контрастни психологически състояния на Аза. Миналото, изживяно в пределите на "тихия дом с белоцветните вишни", е съхранило очарованието на неповторимото тайнство. Символният образ на дома е знак за покоя и уюта на родното. Това свещено пространство на тишината е разграничено от неназованото битие, което го обгражда. Висша ценност е само този кът на доброто и радостта, където човешкото присъствие не е натрапено, а е дискретно загатнато:



Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни?



Споделените съкровени тайни, общността, в която са царели доверието и обичта, изпъкват като опора, осмислила безметежното и пълноценно съществуване. В носталгичната светлина на спомена "дните предишни" са сякаш извън потока на времето, в своеобразно безвремие, отделени от външното, чуждото и враждебното. Те нямат контакт със социалното, а с иреалното и божественото. В "тихия двор" не долита светският шум на обществото, а звучи мелодията на любовта и красотата. Усещането за съвършенство и детска невинност е внушено чрез метафоричния образ на "светлия хор". Серафичното ("хорът на ангели") духовно извисява миналото и го превръща в нравствен коректив на настоящето.

Възкресеният лик на някогашното щастие е желаната утеха в дните на страдание. В опозицията преди - сега са противопоставени радостта и скръбта, свободата и мрачният плен, доброто и злото. Образът на затвора символизира ограниченията и забраните, разрушили идилията. Волността и вярата са сменени от безсилие и скептицизъм. Необратимата промяна е ..... чрез рефрена: "аз съм заключеник в мрачен затвор..." В този момент на мъчителна обезвереност лирическият Аз възприема миналото като справедливо обвинение за проявената греховна слабост. Човекът в поезията на Дебелянов често е раздвоен между безпомощността в реалното битие и мечтата за необикновения миг на нравствена сила и върховна реализация на дълго таената съкровена същност. Това трагично противоречие води до печалната метаморфоза на спомена - от желан, пречистващ и обновяващ духовния мир на личността, той се превръща в ненужен, безсмислен и угнетяващ:



Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни...



С болезнена острота съвестта напомня, че е осквернена святата чистота на "дните предишни". В своя суров максимализъм Азът достига до крайни обобщения и се вижда опозорен, отстъпил от идеалите, на които е бил верен. Драмата на "заключеника" се състои в невъзможността да се завърне в "тихия дом" на жизнерадостта. Самообвинението, съзнанието за греховност разрушават сладостно-тъжното съзерцание на отминалото време. Човекът се оказва пленник колкото на обществената среда, от която не може да се откъсне, толкова и на собствената представа за грехопадение:



моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!



Началното двустишие на елегиите е настойчив опит да бъде съживено миналото и то да озари със сиянието си мрачното пространство на тъгата, в чийто плен е Азът. В противовес на тази надежда заключителната поанта с трикратно повторение изразява печалното обобщение, че преживяното не може и не трябва да бъде възкресявано:



сън е бил, сън е бил тихият двор,

сън са били белоцветните вишни!



Прозвучава мотив, характерен и за други Дебелянови стихотворения - съзнанието за обреченост и скръбното примирение с предопределението на съдбата. Безплодни са всички пориви за промяна. Споменът не носи радост, а мечтата потиска със своята непостижимост. Остава само едно желание - за забрава, която да покрие със савана си и преживяното, и предчувстваното.

[Seducti0n]

Считам темата за неактуална :!:
:arrow: Ключ. :wink: