prah
10-08-2007, 17:41
Банални сме, я, не сме открили нова Америка. И аз, както всички. Както е тръгнало, не съм и тръгнала да търся нещо ново. Лутам се в забързаните дни, престорено щастлива, пресилено умислена и тъжна, все така плоска и обикновена и душата ми е една такива, никаква - мръсно бяла и изхабена от лъжи. И аз, както всички.
Вървим един край друг без да се забелязваме, разминаваме се със слънцето, вятъра вече не поставя длан на гърбовете ни, докато тичаме...Нямаме време да спрем за секунда, да се погледнем един друг, да се усмихнем и да продължим.
А щастието, то къде остана? Някъде назад, между свличащия се свод на небето и издигащия се над малката маса в хола дим от цигара. Играем карти за час, два, спорим за валето в ръкава на Боби. Пием бира, после пак, накрая си тръгваме. Говорим, разбира се, но някакви празни думи, които така и така не променят нищо.
Преди мислехме, че имаме живот. Дори се осмелявахме да предположим, че този живот има смисъл. А сега? Днес се сгушваме един до друг под навеса на спирката, захвърлили красивото и истинското някъде зад спомена за контролата в автобуса, мисълта за недописаното домашно по алгебра и натрапчивото желание да запалим по една. Жалко (е). Вече никой от нас не помни какъв е гласа на дъжда. Вече никой от нас не го е грижа, че той пее на малките сапфирени капки, умиращи под грайферите на маратонките ни на паважа.
Реквием.
Вървим един край друг без да се забелязваме, разминаваме се със слънцето, вятъра вече не поставя длан на гърбовете ни, докато тичаме...Нямаме време да спрем за секунда, да се погледнем един друг, да се усмихнем и да продължим.
А щастието, то къде остана? Някъде назад, между свличащия се свод на небето и издигащия се над малката маса в хола дим от цигара. Играем карти за час, два, спорим за валето в ръкава на Боби. Пием бира, после пак, накрая си тръгваме. Говорим, разбира се, но някакви празни думи, които така и така не променят нищо.
Преди мислехме, че имаме живот. Дори се осмелявахме да предположим, че този живот има смисъл. А сега? Днес се сгушваме един до друг под навеса на спирката, захвърлили красивото и истинското някъде зад спомена за контролата в автобуса, мисълта за недописаното домашно по алгебра и натрапчивото желание да запалим по една. Жалко (е). Вече никой от нас не помни какъв е гласа на дъжда. Вече никой от нас не го е грижа, че той пее на малките сапфирени капки, умиращи под грайферите на маратонките ни на паважа.
Реквием.