Glezanka
10-24-2007, 22:06
И само с хляб,човекът не би живял
Живях в пълен синхрон със себе си. Всичко беше както трябва,имах идеален живот,имах мечтаната свобода да избирам каква да съм и какво да правя. Имах живот … но не за дълго.
Изведнъж сякаш всичко рухна. Дори не разбрах как от образовано и дисциплинирано момиче се превърнах във зависима. Хората около мен не осъзнаваха как губя живота си,но не ги и интересуваше. Те повече не искаха да ме поздравяват,да говорят с мен,да ме познават. Родителите ми,не ме лишаваха от нищо,даваха ми пари за цял месец напред … а какво правих аз с тях ли … взимах си нужната доза спокойствие. Започнах да употребявам наркотици и да живея в свой собствен свят,защото нямах подкрепа от никого. Зависимостта стана мой начин на живот. Не виждах светлината в очите на хората,не исках и да я виждам. Защо ли?!Защото нямах сили да погледна истината и да се сблъскам с реалността.
Хората имаха нормален живот,с радостни и тъжни моменти,а аз сякаш се бях пристрастила към болката,отчаянието и страданието. Бях стигнала дъното,дотолкова,че единствената искрица за мен да продължа да живея не беше усмивката на братчето ми,а поредната доза опиат. Бях се отказала да търся светлината и да се боря с живота.
От толкова много имане изведнъж останах без нищо. Родителите ми все още ми даваха пари,но нужни ли ми бяха те,след като не получавах никакво внимание и любов от тяхна страна?Нима трябваше да изживея остатъка от живота си в самота,бягайки от реалността и търсейки начин да получа дозичка любов.
Исках приятели,исках родители,исках да си върна живота,исках да потече отново чиста кръв във вените ми. Бях принудена да замествам чувствата,които очаквах от другите,с наркотици. Осъзнах,че през всичките тези години,в които родителите ми,ми купуваха всичко,което искам и откликваха на всяка моя прищявка,аз бавно съм умирала. Да,имала съм всичко материално,но не и емоционално. Нима удобствата са най-важни?Нима подадената ръка няма по-голяма стойност?Нима трябваше да погубя живота си за да го разбера?
Не можех да живея повече … нямах сили. Пристрастена бях към материалното … но преди … Сега исках внимание от родителите ми,а какво получавах?Продължаваха да ми дават пари. Но за какво са ми те,след като не мога да имам живот като на нормалните хора?Исках да променя себе си,но това вече беше невъзможно. Радостта за мен бяха парите,а приятелят-наркотиците. Със сърцето си умирах бавно и болезнено. Една пристрастена и самотна душа си отиде … Липсата на внимание ме уби!!!А наркотиците ли … ?!?! Те бяха просто начин да удължа жалкото си съществуване.
Умрях … сама и потънала в болка … търсеща рамо,на което да поплача,но за жалост удавих мъката по друг начин. Умрях … няма ме … и не помня някога да ме е имало.
:arrow: Е за пръв път поствам нещо мое тук ... надявам се да ви хареса :P
Живях в пълен синхрон със себе си. Всичко беше както трябва,имах идеален живот,имах мечтаната свобода да избирам каква да съм и какво да правя. Имах живот … но не за дълго.
Изведнъж сякаш всичко рухна. Дори не разбрах как от образовано и дисциплинирано момиче се превърнах във зависима. Хората около мен не осъзнаваха как губя живота си,но не ги и интересуваше. Те повече не искаха да ме поздравяват,да говорят с мен,да ме познават. Родителите ми,не ме лишаваха от нищо,даваха ми пари за цял месец напред … а какво правих аз с тях ли … взимах си нужната доза спокойствие. Започнах да употребявам наркотици и да живея в свой собствен свят,защото нямах подкрепа от никого. Зависимостта стана мой начин на живот. Не виждах светлината в очите на хората,не исках и да я виждам. Защо ли?!Защото нямах сили да погледна истината и да се сблъскам с реалността.
Хората имаха нормален живот,с радостни и тъжни моменти,а аз сякаш се бях пристрастила към болката,отчаянието и страданието. Бях стигнала дъното,дотолкова,че единствената искрица за мен да продължа да живея не беше усмивката на братчето ми,а поредната доза опиат. Бях се отказала да търся светлината и да се боря с живота.
От толкова много имане изведнъж останах без нищо. Родителите ми все още ми даваха пари,но нужни ли ми бяха те,след като не получавах никакво внимание и любов от тяхна страна?Нима трябваше да изживея остатъка от живота си в самота,бягайки от реалността и търсейки начин да получа дозичка любов.
Исках приятели,исках родители,исках да си върна живота,исках да потече отново чиста кръв във вените ми. Бях принудена да замествам чувствата,които очаквах от другите,с наркотици. Осъзнах,че през всичките тези години,в които родителите ми,ми купуваха всичко,което искам и откликваха на всяка моя прищявка,аз бавно съм умирала. Да,имала съм всичко материално,но не и емоционално. Нима удобствата са най-важни?Нима подадената ръка няма по-голяма стойност?Нима трябваше да погубя живота си за да го разбера?
Не можех да живея повече … нямах сили. Пристрастена бях към материалното … но преди … Сега исках внимание от родителите ми,а какво получавах?Продължаваха да ми дават пари. Но за какво са ми те,след като не мога да имам живот като на нормалните хора?Исках да променя себе си,но това вече беше невъзможно. Радостта за мен бяха парите,а приятелят-наркотиците. Със сърцето си умирах бавно и болезнено. Една пристрастена и самотна душа си отиде … Липсата на внимание ме уби!!!А наркотиците ли … ?!?! Те бяха просто начин да удължа жалкото си съществуване.
Умрях … сама и потънала в болка … търсеща рамо,на което да поплача,но за жалост удавих мъката по друг начин. Умрях … няма ме … и не помня някога да ме е имало.
:arrow: Е за пръв път поствам нещо мое тук ... надявам се да ви хареса :P