Dreaming_Girl
11-08-2007, 16:03
Стигнахме до петък
Денят е сряда.Час по английски.Един от многото.Още малко остава до така жадувания уикенд нищо, че 40 дни имаше стачка и не съм пипвала учебник.В главата ми кънти песента на Boyz II Men- End of the road.Кой край, всъщност?На мъчението ли?На войната?На мъката?На живота?
Днес имам 4 часа английски и единственото, което ме спасява, е прозореца, през който надничам по време на часа, очаквайки някой да ми помогне и да ми обясни какво правя затворена в ужасно тясна за 22-ма човека стая,иначе в най-елитната езикова гимназия в града.Въпреки безмълвните ми викове,никой не идва.Госпожата пише на дъската дните от седмицата, които съм учила още в детската градина и при това ги пише толкова бързо, сякаш някой я гони.Но и на нея не й е лесно.
И сега, какво?Успях.Постигнах целта си.И точно в това е проблема.Не ми беше мечта, а цел.А аз мразя целите.Живея за мечтите.
Но, на кого му пука?Всички ще кажат, че съм една от многото стегнали се в 7 клас ученички, успели да влязат в хубаво училище.Не, ето това е грешката.Аз не съм една от многото.Уникална съм.Единствена.Sono unica, si.
Надуто ли звучи?Не, не мисля.Просто съм себе си.Приемам се като уникална, за да имам все повече хъс да се откроявам и да еволюирам.Градация, да.Любимият ми литературен термин.
Гледайки през прозореца ми към света, с надеждата да попадна на по-добро място и да правя това, което искам, аз неусетно се прехвърлям в друг свят, някъде, където всички са усмихнати, любовта я има.Пръсната във въздуха, точно както е в коридорите на гимназията. Безрезервна любов в пълния си блясък от и за всички.И музика.Хубава музика.Без сини прашки, череши, шампанско, сълзи, дръжки и т.н.С много радост и вдъхновение.И мечти, кацнали на клоните, чакащи някой да ги грабне. И много мигове.И въздух, пълен с вълшебен прах с мирис на цветя.
Мечтая за място, на което хаоса да е на почит и на никого да не му пука с какво е облечен другия и каква марка е телефона му.И колко минути бяга срещу вятъра, за да изсъхне лака на ноктите .Защото, за да бъдеш човек, преди всичко трябва да си далеч от безсмислената суета, заливаща ни отвсякъде.За да те сполети щастие, за да те дарят с усмивка и за да гребеш от живота с пълни шепи не трябва да носиш VERSACE.Можеш да се скриеш под него.Да скриеш малодушието си, да се качиш в ултра скъпата си кола и да продължиш да бъдеш малък човек (не)умело скриващ се под затъмнените стъкла на Mazeratti Quatro Porte.Да, между тези с Mazeratti има и много успели хора, тръгнали от нищото.Но те си личат отдалеч, повярвайте ми.
Не завиждам на никого.Завистта убива.Напротив, възхищавам се на успелите, не, на ИСТИНСКИТЕ успели хора.Хората, които ценят труда.Защото рано или късно фалша излиза наяве.Достатъчно ни лъжат, няма нужда от още.
И, да, в моя огледален перфектен свят няма да има нужда да се правим на нещо, което не сме, за да бъдем щастливи.За да видиш "невидимото видимо", за което непрекъснато говоря, няма да има нужда да изглеждаш специален в очите на другите и чантата ти да е Prada.Достатъчно е да знаеш, че наистина си специален и че щастието спохожда хората, които вярват в него.
Не, аз не съм някоя откачена, която мрази света, мрази модата, скъпите коли и т.н.Съвсем не.Но, това ли е най-важното? Животът минава..Той не е цел, а пътуване, са казали Aerosmith.
Господи, всичко е толкова преходно.Не си струва да се тревожим за неща, които само ни пречат да изживеем мига.Животът е колело.Кръговрат.Временнос т.Няма нищо вечно.Днес си тук, а утре...Живей сега.Дишай.-казах аз.Да, все още съм никоя.Но, някой ден.Някой ден ще съм това, за което мечтая.А за всички, които мислят, че мечтателите са слаби хора, ще кажа, че бягството в мечтите не е признак на слабост.Напротив, на изключителна сила.И обещавам, няма да се крия под затъмнени стъкла.Все още съм на прозореца.Моя прозорец на последния чин в ужасно тясната стая.
Стигнахме до петък.
Денят е сряда.Час по английски.Един от многото.Още малко остава до така жадувания уикенд нищо, че 40 дни имаше стачка и не съм пипвала учебник.В главата ми кънти песента на Boyz II Men- End of the road.Кой край, всъщност?На мъчението ли?На войната?На мъката?На живота?
Днес имам 4 часа английски и единственото, което ме спасява, е прозореца, през който надничам по време на часа, очаквайки някой да ми помогне и да ми обясни какво правя затворена в ужасно тясна за 22-ма човека стая,иначе в най-елитната езикова гимназия в града.Въпреки безмълвните ми викове,никой не идва.Госпожата пише на дъската дните от седмицата, които съм учила още в детската градина и при това ги пише толкова бързо, сякаш някой я гони.Но и на нея не й е лесно.
И сега, какво?Успях.Постигнах целта си.И точно в това е проблема.Не ми беше мечта, а цел.А аз мразя целите.Живея за мечтите.
Но, на кого му пука?Всички ще кажат, че съм една от многото стегнали се в 7 клас ученички, успели да влязат в хубаво училище.Не, ето това е грешката.Аз не съм една от многото.Уникална съм.Единствена.Sono unica, si.
Надуто ли звучи?Не, не мисля.Просто съм себе си.Приемам се като уникална, за да имам все повече хъс да се откроявам и да еволюирам.Градация, да.Любимият ми литературен термин.
Гледайки през прозореца ми към света, с надеждата да попадна на по-добро място и да правя това, което искам, аз неусетно се прехвърлям в друг свят, някъде, където всички са усмихнати, любовта я има.Пръсната във въздуха, точно както е в коридорите на гимназията. Безрезервна любов в пълния си блясък от и за всички.И музика.Хубава музика.Без сини прашки, череши, шампанско, сълзи, дръжки и т.н.С много радост и вдъхновение.И мечти, кацнали на клоните, чакащи някой да ги грабне. И много мигове.И въздух, пълен с вълшебен прах с мирис на цветя.
Мечтая за място, на което хаоса да е на почит и на никого да не му пука с какво е облечен другия и каква марка е телефона му.И колко минути бяга срещу вятъра, за да изсъхне лака на ноктите .Защото, за да бъдеш човек, преди всичко трябва да си далеч от безсмислената суета, заливаща ни отвсякъде.За да те сполети щастие, за да те дарят с усмивка и за да гребеш от живота с пълни шепи не трябва да носиш VERSACE.Можеш да се скриеш под него.Да скриеш малодушието си, да се качиш в ултра скъпата си кола и да продължиш да бъдеш малък човек (не)умело скриващ се под затъмнените стъкла на Mazeratti Quatro Porte.Да, между тези с Mazeratti има и много успели хора, тръгнали от нищото.Но те си личат отдалеч, повярвайте ми.
Не завиждам на никого.Завистта убива.Напротив, възхищавам се на успелите, не, на ИСТИНСКИТЕ успели хора.Хората, които ценят труда.Защото рано или късно фалша излиза наяве.Достатъчно ни лъжат, няма нужда от още.
И, да, в моя огледален перфектен свят няма да има нужда да се правим на нещо, което не сме, за да бъдем щастливи.За да видиш "невидимото видимо", за което непрекъснато говоря, няма да има нужда да изглеждаш специален в очите на другите и чантата ти да е Prada.Достатъчно е да знаеш, че наистина си специален и че щастието спохожда хората, които вярват в него.
Не, аз не съм някоя откачена, която мрази света, мрази модата, скъпите коли и т.н.Съвсем не.Но, това ли е най-важното? Животът минава..Той не е цел, а пътуване, са казали Aerosmith.
Господи, всичко е толкова преходно.Не си струва да се тревожим за неща, които само ни пречат да изживеем мига.Животът е колело.Кръговрат.Временнос т.Няма нищо вечно.Днес си тук, а утре...Живей сега.Дишай.-казах аз.Да, все още съм никоя.Но, някой ден.Някой ден ще съм това, за което мечтая.А за всички, които мислят, че мечтателите са слаби хора, ще кажа, че бягството в мечтите не е признак на слабост.Напротив, на изключителна сила.И обещавам, няма да се крия под затъмнени стъкла.Все още съм на прозореца.Моя прозорец на последния чин в ужасно тясната стая.
Стигнахме до петък.