литература за 11 клас [Архив]

sherry

11-10-2007, 06:10

devil_girls_, много неадекватен отговор, за какво си сложила 1 камара сайтове, някои от които даже нямат нищо общо с литературата? За да трупаме мненийца? 8)

По темата:

Нравствено изстраданата свобода ("Елегия", "Моята молитва", "Борба")

Прочитайки творбите на Христо Ботев, всеки читател се влюбва в стила и похвата на автора. Той завладява със своята прямост, непримиримост и вникване в същината на проблема. Идеите, за които пише Ботев отразяват робската действителност. Те показват чувствата и емоциите, които вълнуват душата му.В "Елегия", "Борба" и "Моята молитва" се застъпва мотивът за изстраданата свобода, за трудностите по постигането й, за неистинните й идеали и подбуди на духовенството. И трите стихотворения звучат с елегична нота. Дори първото носи името на този стил в литературата : "Елегия". В него лирическият герой сякаш води диалог с народа(в началото), който се превръща в монолог, тъй като самият той представя робската картина. Открояват се ясно двете линии на робската същност - на покорните османолюбци - "слепци с очи", и на будния народ, над който тегне гнетът на игото. Чрез обобщаващото "народа" се показват българите, които макар и покорни са будни духом. Застъпва се мотивът за лицемерието, което се визира в образа на духовенството и чорбаджиите. Чрез "Елегия" Ботев описва личностната си позиция относно свобода, която трябва да бъде изстрадана. Краят на творбата препраща към борбеността и жаждата за духовна и физическа свобода. Така Ботев завзима вниманието на читателя и прави логически мост с "Борба". В стихотворението се усеща присъствието на елегически похват. Чрез него авторът пресъздава страданието и неизбежността му по пътя към свободата. Както и в предходната, така и в "Моята молитва" авторът отново загатва за паралелните светове на българите страдалци и на паразитно съществуващите такива. Чрез епитетите "мрачен", "тежки", "злобна" авторът внася допълнително чувство за тъга и страдание. Метафорично изказаното "хомот да влачи" също препраща към мъките, с които се понасят трудностите на стремежа към свобода. Целта на автора е не само да покаже теглото на народа през определен етап от съществуването му. Чрез внасянето на идеята за цикличност(чрез "младост минува", "Тъй върви светът!", "вечно тук преминува", "зло безконечно") Ботев показва метежността на преклонението пред робството. Той разкрива подбудителите на това покорство, които затварят очите на народа и му пречат да върви към освобождение - "лъжи святи", "свещена глупост". В продължилото пет века иго българският народ е трябвало да понася не само "обществения мъчител" от страна на турците, но и "вълците в овчи кожи" - духовенството. Затова Ботев написва "Моята молитва". Тя изобразява пламенния трепет на будната и борбена душа, жадна за свобода. Чрез "Моята молитва" авторът показва открито истинската причина за страданието по пътя към свободата. Стихотворението не отрича Бога творител. То отрича косвено неговите проповедници, които с лъжливите си учения замъгляват разума на народа. Първите шест четиристишия показват божествената сила, към която не е отправена молитвата на лирическия герой. Чрез тях Ботев стеснява границите на представата му за неговия бог. Борбената му натура отрича бога на лъжците и духовниците, защото този бог не помага на българския народ, а само забавя борбата му. Ето затова свободата на "селяците" е изстрадана - защото те трябва да се борят не само с материалния поробител. Те трябва да преодолеят влиянието на зас! лепяващата божествена сила. Тук се сблъскват земното със святото. В годините на робство единствената опора на българите е тяхната вяра проповядвана от лъжедуховници. Затова борбата на Ботев срещу тяхното вероучение за страх пред Бога и примирение пред поробителя става напосилна. Ботев се прекланя единствено пред Бога на разума. Той изгражда тази представа за него със съзнанието да възпламени реалната цел на народа. Той не се примирява с апатичното подчинение и иска борба и защитаване на нравствеността. Самият бунт трябва да започне във всеки поотделно. Всеки трябва да се откаже от удобното, но НЕ-осигуряващо свобода, примирие. Борбата започва в душата на личността и намира отражение в борбата на целия народ. Чрез трите стихотворения Ботев създава представата за робска България. В нея всеки отделен човек започва борбата за свобода от собствената си нравственост и трябва да изстрада отричането на Бога на покорството и примирението. Затова Ботев възпява силния и красив народ, поел по пътя към освобождението, това освобождение от лъжлива вяра. С право Ботев е наречен гений на българската литература. Трите стихотворения от голямото литературно богатство, което оставя, представят борбата на лирическия герой със заразата, заплашваща целия народ - слепота за истината. Пламенната борба по пътя към освобождението е съпътствана от лишения(от облагите) и страдание, породено от желанието за запазване на чиста нравственост.

Автор: венета, Публикувана на: 13.02.2007
Прочетена: 833 пъти

Ботевата “Елегия” – гневно изобличение на философията на търпението и примирението

На пръсти се броят онези българи, които с целият си живот до най-върховна степен са въплатили в себе си положителните качества и мъдростта на своя народ и още приживе са заслужили правото директно да се обръщат към народа си, а след смъртта си продължават да живеят в поколенията и със своите въпроси да тревожат и разбуждат тяхното съзнание. Kато Паисий със знаменитото си обръщение «О, неразумни и юроде, поради що се срамиш да се наречеш Българин?», Васил Левски – с многозначителното «Народе!!!» и - разбира се - Христо Ботев, цялата проза и поезия на който са пряко адресирани към собствения му народ. Ярък и неповторим пример в това отношение е стихотворението «Елегия» ( 1870 г. ) , което започва:
“Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?”
И още с първите си строфи, с началната метафора, подтиква читателя към размисъл. Постигнат е поразителен ефект: думата «народ» е снабдена с едно единствено прилагателно «бедний», но именно то е, което отключва в съзнанието ни мисли за нерадостното съществуване на народа в условията на варварското владичество, а прилагателното «робска» не оставя никакво съмнение, че по-тежко не може и да бъде; думата «люлка» свързваме със спане и съненост – състояние далеч не похвално за един народ; директното питане « кой те люлее » , не оставят възможност отговорът да бъде премълчан. Следващите думи подсилват вече поставения въпрос и ни насочват към отговор, който не вещае нищо радостно:
“Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”

“Той ли ил някой негов наместник,
Син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!”
Удивителна е способността на Ботев да съчетава привидно далечни по своята същност или историческа хронологичност явления и характеристики и да ги подчини на една определена художествена идея: от Юда и мъчителите на Спасителя, през Лойола и фарисеите, които пеят: “Търпи и ще си спасиш душата”, до “…нов кърджалия в нова полуда”. Всичко е казано в границите само на няколко стиха, прекъснати внезапно от краткия като изстрел въпрос:
“Той ли? – кажи ми.”
Следва многозначителното:
“Мълчи народа!”
Един отговор, от който ни полазват тръпки и който не може да се отмине без сериозен размисъл.
Някои изследователи пишат, че заглавието “ЕЛЕГИЯ” било избрано от Ботев едва ли не “погрешно”, но аз възприемам заглавието като неразделна част от стихотворението. А “Елегия” буквално означава “жалост”. Ботев е обзет от неизмерима жалост за своя народ, може би не толкова затова, че народът страда, а затова, че “мълчи”. Той обича “силно” народа си и нито за миг не забравя, че е негов “син”.
В следващите стихове има потресаващ трагизъм, но и чувство за огромна сила и величие, пораждащи оптимизъм:
“Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи…”
В нашата литература няма по – силен, по – безнадежден образ на духовното и политическо състояние, до което едно варварско робство е довело цял народ.
Темата за нерадостната робска участ на народа е една от най – ранните във възрожденската ни литература, но в “Елегия” тя за първи път прозвучава така силно. Познатият и нееднократно използван до тогава образ – на дълбокия сън, от който трябва да се събуди народното съзнание, придобива изключителна мащабност и сила.
Народът, който има сили да създаде нов живот, е нарисуван като живо погребан мъченик. Непредвидимата парадоксална логика на Ботевата фантазия предлага почти сюрреалистични видения: не тялото е разпънато на кръста, а “кръстът е забит във живо тело”; не роби са оковани във вериги, а “ръжда разяда глозгани кости”. Образът на народното страдание е изкристализирал в неочаквания и само на пръв поглед странен образ: “смок е засмукал живот народен”.
Все така силно въздействащо Ботев е нарисувал зловещо обречения кръговрат на живота на роба, белязан от знаците на безнадежността: робски труд (“пот от чело”), кърваво насилие (“кървав се лее”), смърт (“над камък гробен”).
Както е прямо питането към народа, кои са виновниците за участта му, така непосредствено идва и отговорът:
“… сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи
……………………………………
……… наши и чужди гости!”
Виновниците за народното страдание Ботев характеризира с остро сатирични изрази, в които има не толкова ирония, колкото сарказъм, презрение, гняв. Народът сочи “сган избрана”. С убийствен сарказъм поетът е издал присъдата си над властническата мания за богоизбраност; точно, само с няколко съществителни е обхванал трите вечни категории народни потисници – “рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.”
Лирическия герой, – който при Ботев напълно се припокрива с автора – страда: защото бедният народ е приспан от философията на търпението и примирението, защото народът вярва в лицемерните молитви на духовенството, в лъжливите проповеди на представители на експлоататорската класа.
Във всички Ботеви стихотворения има тъга, дори и в най – оптимистичните, но “Елегия” е един наистина дълбоко трагичен химн на безнадежността, предизвикал във финала си основателния горестен гняв на поета:
“А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим, и с вяра в туй скотско племе…”
Каква дълбока, разкъсваща душата на поета мъка се крие в тези думи. За да се разбере обаче по-пълно написаното от Ботев, необходимо е и още нещо. Да се познава и да се вземе под внимание народопсихологията на българите - да се има предвид, че в резултат на дългото потисничество у нас са се появили пословици като : “Преклонена главица сабя не я сече!” или “Мълчанието е злато!” и други подобни. Необходимо е да се има предвид и историята. Ботев принадлежи към най-съзнателната и интелигентна част от народа, емигрирала от своята страна и търсеща изход в революционната борба. Навярно това “ние” от последния куплет фиксира именно революционната емиграция, която също не е пощадена от поета. Не е пощаден и той самият и неговата самокритичност има дълбоки причини – силната любов към своя народ и към свободата. В Ботевата творба място са намерили всички слоеве на тогавашното общество. Не са забравени и “чуждите гости”. В “Елегия” е разкрита дълбоката истина на тогавашния живот. С похватите на безжалостната сатира поетът е разобличил всички, които всъщност се примиряват с философията на търпението, мълчанието и примирението.
Като че ли най – силната, най – гневната си присъда над философията на търпението и примирението Ботев е формулирал с това убийствено и трагично – пророческо “чакаме и ний ред за свобода!”, защото човек или народ, който “чака” своя “ред за свобода”, не става никога истински свободен; защото, както учи историята, свободата не се дава, тя се взема, и това всъщност е основната тема на всичко, което е излязло изпод гениалното перо на поета и революционера Ботев.

Автор: Светлозар Игов, Публикувана на: 28.05.2006
Прочетена: 952 пъти

Взето от - www.teenproblem.net/school