PDA

View Full Version : Ботев - прочит на "Моята молитва"



Best_Friend
11-19-2007, 04:06
Моята молитва

"Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...






Разцеплението между общоприетото и личното,между традицианното и индивидуалното е пределно изявено в „Моята молитва”.Доброто,истината, вярата тук са ценности активно отстоявани,мислени извън и въреки всякакви канони. “Благословен бог наш….” – това е подзаглавието на “Моята молитва”. Това е и възгласът, с който обикновено започва богослужението в православната християнска църква. Многоточието, с което завършва това мото, отвежда не толкова към незавършеността на цитата, колкото към внушението за недоизреченост, която предстои да бъде изречена. С подзаглавието, отвеждащо към клишетата и конструкциите на библейските текстове, поетът ни насочва към християнския морал и ценностната система, в която централното място е заето от Бога. Но още от първата строфа Ботев се разграничава от утвърдените канони – “Не ти, що си в небесата” и точно определя мястото на своя Бог – “мен в сърцето и душата”. Изповедната поетична творба „Моята молитва” привлича още с конфронтацията между заглавието и мотото : „Благословен Бог наш...” Поетът се противопоставя не на вярата в Бога изобщо, той се дистанцира от възприемането му като идол, от институционирания Бог и от всички онези, които се представят за посредници между него и вярващите, за божии заместници на земята.В началната строфа чрез една основополагаща теза:
Не ти,що си в небесата,
А ти,що си в мене,Боже-
Мен в сърцето и в душата...
Бог се възприема не със своята космическа отдалеченост,а се обявява като съществуващ във вътрешния микросвят на лирическия човек-в сърцето,което поддържа живота,и в душата,която храни духа.Ботевият лирически човек не може да приеме,че този Бог,който носи в сърцето и душата, се припокрива с Бог,изтъкан от противоречия.Той е възмутен от черковните християнски институции,които,вместо да пазят чисти божият образ и божието учение, ги използват за користни цели. И ето го проблемът на творбата-как да се вярва и какво да се прави тогава,когато е съвсем очевидно,че световният закон е лижемерен,несправедлив и жесток? Самият Бог се превръща в проблем,той е снет от небесния престол на религиозната доверчивост.Речевият жест на ограничаването-“не ти...а ти”-открива дебата за същността на Бога,за съучастието му в несправедливостите на света.
Обръщението при Ботев е структуроорганизиращ похват. Диалогичната структура на творбата й придава изповеден и драматичен характер. Диалогичната конструкция отразява най-пълно драматизма на живота , изпълнен с контрасти и противоречия, драматизма на сърцето, разкъсвано от любови и задължения. Противоречиво е и това раздвояване на Бога. Богът на църквата и Богът на разума са разграничени в първата строфа и за Ботевия лирически герой са несъвместими светове. В следващите пет строфи анафората “не ти” категорично ни убеждава в тази позиция. Единият свят е отречен, за да бъде утвърден другият. Очертаната още в първата строфа опозиция се разгръща в останалите строфи. Пет от тях побират Ботевото отрицание, а четири строфи са отделени за утвърждаването на авторовото верую. Централното място в нравствената скала на автора е заето не от Бога, а от Човека. Богът в небето е победен от Бога в човека, защото поетът вярва в неограничените човешки възможности и издига в култ любовта и вярата си в човека.
Поезията обикновено се “прави” с епитети. Оригинален и неповторим, Ботев гради своите стихове с глаголи. Те най-точно предават динамичната му натура. Богът на църквата е “описан” с глаголите “кланят”, “палят”, “направил”, “оставил”, “помазал”, “зарязал”, “учиш”, “търпи”, “моли”, “храниш”.

KAKASHI SENSEI
11-19-2007, 04:30
ти си добра стихо плетка браво бе :smt006 :smt006

russianmafiaboss
11-19-2007, 11:30
браво браво
а защо трябваше да го пишеш?
какъв е смисала?

Best_Friend
11-19-2007, 12:06
Pusnax go za da pitam dali nqkoi ima o6te material po proizvedenieto no na sravnitelno rabiraem ezik - nqkakvi razsujdeniq za otdelnite strofi naprimer,za6toto tva e samo na 4ast ot proizvedenieto - analiz na zaglavieto i smisula na otrizanieto na Botev :) V internet ima,ne6tata koito namerix,obiknovenno sa na mn visok stil! Aidi ako nqkoi ima ne6to da slaga... Mersi predvaritelno :)

Best_Friend
11-22-2007, 12:06
Ami az napravix mai razsujdenie v/u cqlata tvorba ve4e... Eto ako na nqkoi mu potrqbva :


Разцеплението между общоприетото и личното,между традицианното и индивидуалното е пределно изявено в „Моята молитва”.Доброто,истината, вярата тук са ценности активно отстоявани,мислени извън и въреки всякакви канони. “Благословен бог наш….” – това е подзаглавието на “Моята молитва”. Това е и възгласът, с който обикновено започва богослужението в православната християнска църква. Многоточието, с което завършва това мото, отвежда не толкова към незавършеността на цитата, колкото към внушението за недоизреченост, която предстои да бъде изречена. С подзаглавието, отвеждащо към клишетата и конструкциите на библейските текстове, поетът ни насочва към християнския морал и ценностната система, в която централното място е заето от Бога. Но още от първата строфа Ботев се разграничава от утвърдените канони – “Не ти, що си в небесата” и точно определя мястото на своя Бог – “мен в сърцето и душата”. Изповедната поетична творба „Моята молитва” привлича още с конфронтацията между заглавието и мотото : „Благословен Бог наш...” Поетът се противопоставя не на вярата в Бога изобщо, той се дистанцира от възприемането му като идол, от институционирания Бог и от всички онези, които се представят за посредници между него и вярващите, за божии заместници на земята.Бог се възприема не със своята космическа отдалеченост,а се обявява като съществуващ във вътрешния микросвят на лирическия човек-в сърцето,което поддържа живота,и в душата,която храни духа.Ботевият лирически човек не може да приеме,че този Бог,който носи в сърцето и душата, се припокрива с Бог,изтъкан от противоречия.Той е възмутен от черковните християнски институции,които,вместо да пазят чисти божият образ и божието учение, ги използват за користни цели. И ето го проблемът на творбата-как да се вярва и какво да се прави тогава,когато е съвсем очевидно,че световният закон е лижемерен,несправедлив и жесток? Самият Бог се превръща в проблем,той е снет от небесния престол на религиозната доверчивост.Речевият жест на ограничаването-“не ти...а ти”-открива дебата за същността на Бога,за съучастието му в несправедливостите на света. Противоречиво е и това раздвояване на Бога. Богът на църквата и Богът на разума са разграничени в първата строфа и за Ботевия лирически герой са несъвместими светове. В следващите пет строфи анафората “не ти” категорично ни убеждава в тази позиция. Единият свят е отречен, за да бъде утвърден другият. Очертаната още в първата строфа опозиция се разгръща в останалите строфи. Пет от тях побират Ботевото отрицание, а четири строфи са отделени за утвърждаването на авторовото верую. Централното място в нравствената скала на автора е заето не от Бога, а от Човека. Богът в небето е победен от Бога в човека, защото поетът вярва в неограничените човешки възможности и издига в култ любовта и вярата си в човека.
Обръщението при Ботев е структуроорганизиращ похват, а диалогичната структура на творбата й придава изповеден и драматичен характер. Тя отразява най-пълно драматизма на живота , изпълнен с контрасти и противоречия, драматизма на сърцето, разкъсвано от любов и задължения. Поезията обикновено се “прави” с епитети. Оригинален и неповторим, Ботев гради своите стихове с глаголи. Те най-точно предават динамичната му натура. Богът на църквата е “описан” с глаголите “кланят”, “палят”, “направил”, “оставил”, “помазал”, “зарязал”, “учиш”, “търпи”, “моли”, “храниш”. Съвсем различна е семантиката на глаголите, с които е разкрит Богът на разума – “празнуват”, “вдъхни”, “подкрепи”. Лирическият герой в “Моята молитва” търси благословията на Бога /”вдъхни”, “подкрепи”/. Смисловата опозиционност в глаголната лексика разкрива и утвърждава авторовата позиция. Но докато глаголната лексика, отнасяща се до Бога на разума е единна по отношение на своето смислово звучене, то глаголите, разкриващи пасивността на Бога на църквата влизат в противоречия / “помазал”-“зарязал”/, които разкриват несъстоятелността, погрешността на подобна позиция. В тази опозиция Ботев разкрива ценностната система и морала си.Разбиранията на Ботев за значимостта на човешката личност са нови, непознати за литературната ни традиция. Преди Ботев никой от българските автори не е поставял така високо отделната човешка личност, която е съвкупност от чувства, потребности и стремежи, от сърце и душа.
За човека и твореца Ботев най-важна е “любовта към ближния”, тя стои над “любовта към Бога”. Стои дори и над “любовта към отечеството”. . Геният на родната ни литература проповядва чист и пламенен хуманизъм, който в “Моята молитва” е ясно и категорично заявен. Умалителната форма “защитниче”, отнасяща се до Бога на разума , убеждава , че липсва действеният хуманизъм, който трябва да присъства в човешките взаимоотношения:
А ти , боже, на разумът,
защитниче на робите …
От защита имат нужда слабите, онеправданите. Те напразно ще търсят такава защита от пасивния Бог на църквата. Ботев обожествява човека, който може да стане богоравен чрез саможертвата, защото пътят на Христос към безсмъртието също минава през саможертвата.
В нравствената скала на поета, молещ се на Бога на разума, на най-високото стъпало е издигната свободата. И в личностен, и в национален аспект тя е тази, без която е невъзможен животът на човека. За нея може и трябва да се жертва всичко. Това Ботево разбиране за свободата изпраща на два различни полюса Бога на църквата и Бога на разума. Единият, Богът на църквата, учи робите “да търпят и да се молят”, храни ги “само с надежди голи”, зарязва в неволя сиромасите. Другият, Богът в човека, вдъхва “любов жива за свобода”, подкрепя “да се бори кой как може с душманите на народа”. Търпение, молитва, палене на свещи – това за Ботев са християнски принципи и ритуали, които няма да донесат свобода. Пътят е друг – борба. Бунтът е за поета Страшен съд, борбата се възприема като празник /”на когото щат празнуват/ денят скоро народите!”/ , като сватба, а истинското възможно бракосъчетание е със смъртта / “да си найда и аз гробът”/. Така лирическият герой на Ботев се оказва включен в множество старинни, митологични ритуално-обредни връзки, предшестващи християнството. Образът на борбата е многопосочен, многопланов.Това е борба не просто за свобода /”любов жива за свобода”/, а борба за духовно извисяване, за нравствено усъвършенстване , защото основният проблем в Ботевата поезия е за духовния път на човека.
Възгледът на Ботев за свободата като жизнена необходимост за човека разделя полярно и образната система в “Моята молитва”. Образите, щрихирани в тази творба, са разделени от опозицията робство-свобода. На единия полюс, скрити зад Бога на църквата, застават тези, за които свободата, била тя личностна или национална, не е жизнена необходимост. Нещо повече. Наличието на свобода би преобърнало руслото на живота им. Това са калугери, попове, царе, папи, патриарси, лъжци, безчестни тирани, глупци. Характерните за християнството персонажи градят смислово-емоционалното пространство на този полюс. Авторът заявява своето презрение към лицемерието, алчността, малодушието, пасивността, егоизма, лъжехуманизма. Издигането на материалното над духовното води до разместване на нравствените ценности на хората. Вярата в Бога се свежда до вяра в парите и затова “царе, папи, патриарси’ се оказват “душманите на народа”. Сънливата човешка инертност на “глупците” също не се вписва в Ботевото изискване за будна човешка съвест и гражданско съзнание. Честта и достойнството на човека не могат да имат за свои синоними компромиса, мълчанието и примирението със скотското робско съществуване:

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само с надежди голи;

На другия полюс в тази образна система поетът поставя “мойте братя сиромаси”. Те имат своя Бог на разума, който е истинският и единствен “защитник на робите”. Мястото си лирическият герой открива в редиците на борещите се “братя сиромаси”. Както в заглавието, така и тук чрез притежателното местоимение “моите” поетът заявява своята позиция. Човекът е част от своя народ. Никой не би могъл да извоюва лична свобода, ако свободата не е факт за цялата родина. Щастието, свободата са възможни за отделната личност, само ако са възможни за целия народ. Тази взаимосвързаност между микрокосмоса и макрокосмоса е проверена, изпитана, доказана от времето. Тя е осмислена, изстрадана и изведена от поета в “Моята молитва”.
Неравностойна е борбата между Бога на църквата и Бога на разума. Затова поетът неизбежно стига до мисълта за възможната смърт. Ботевата мечта е за смърт в борбата за свобода:
…в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Тази мечта не се появява за пръв път в “Моята молитва”. Откриваме я в първото Ботево стихотворение :
…пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба. /”Майце си”/
После последователно я срещаме в “На прощаване”, “До моето първо либе”, “Борба”, “Хаджи Димитър”.
Времето и пространството в “Моята молитва” също са изградени едновременно на основа на противопоставянето и успоредяването на християнското световъзприемане и митологично-реалистичния мироглед на автора. Пространството е необозримо и представено с опозицията “в небесата – на земята”. В това необятно пространство Богът на църквата изисква погледът да е насочен нагоре, “в небесата”, а Богът на разума отвежда взора в обратната посока – “на земята”:
…а човекът си оставил
роб да бъде на земята.
Времето в “Моята молитва” тръгва от безвремието, от обещаваната на християните вечност “в небесата” и отвежда до мига, в който ще настъпи промяната, до мига , в който ще започне борбата:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
От този миг настъпва и отказът на поета да приеме биологичната смърт, биологичното време. Срещаме се и тук с Ботевия стремеж да се излезе от хронологическото време, да се пренесе във “вечността” на фолклорното време, на народното световъзприемане, в което юнакът е “жив”, дори и след като загине.
В последната строфа на “Моята молитва” е разположена централната ос , която разделя Ботевото поетическо пространство на родно и чуждо. Опозицията родина-чужбина оцветява емоционално и семантично това пространство:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!
Тази ос ни отвежда към Ботевото родолюбие. Тъжният образ на “тази тежка чужбина” , сравнена с пустиня, доизгражда образа на липсващата родина и затова присъства в почти всички Ботеви творби / “Хайдути”, “На прощаване’/.
Написана като аз-изповед, “Моята молитва” е изповед не на реалното съществуване на човешкия аз, а на мечтите, на бляновете, на духовните стремежи на поета. Но личната изповед загубва своите конкретни контури и прераства в национална изповед на един народ , който в дадения исторически момент бленува за свобода и има нужда не от Бога на църквата, а от Бога на разума, за да тръгне по единствено правилния според лирическия герой път на борбата. Молитвата на поета е молитва за и на неговия народ.