PDA

View Full Version : Философията-как да я възприемаме



mila_kostadinova
11-22-2007, 09:19
ФИЛОСОФИЯТА КАТО ИЗРАЗ НА ЖИЗНЕН СМИСЪЛ. ПРЕДМЕТ НА ФИЛОСОФИЯТА


Философията е знание за всеобщото. Философия и наука. Каква трябва да бъде философията. Философско знание и идентичност. Философията е умение да мислим самостоятелно


В тази първа наша лекция ще се опитаме не само да се опознаем взаимно, но и да се запознаем с характера на тези странни и предизвикващи предубеждения дисциплини, наречени философия и социология. Всъщност работата ни ще бъде много по-сложна и дори отговорна, защото ние трябва да се споразумеем относно това, което ще правим до края на курса така, че това да бъде от някаква полза за нашите занимания, от една страна, и да предизвика удовлетворение у нас, от друга. Ние трябва да постигнем консенсус за това, че съществуват проблеми от най-общ характер, определяни като философски, заслужаващи да им отделяме достатъчно време и внимание, така че някакъв напредък в тях да бъде квалифициран като ценност най-напред от двете страни на образователната система, след това от хората, пред които бихме излагали развити тук знания, и най-накрая – от нас самите – най-строгата и взискателна, надявам се, институция.

Затова още днес ние трябва да изтъкнем достатъчно значими аргументи, за да се занимаваме с подобни проблеми и да посочим действителните изгоди или щети, които бихме могли да си причиним чрез тях. Трябва да отговорим ясно на въпроса защо се занимаваме със знания от подобен род и какво те биха могли да ни дадат. Естествено, за да свършим това, ние трябва най-напред да намерим общите и приемливи за нас измерения на предмета и същността на философското познание.

И така, какво е философията?

Ще бъде банално, ако отново започнем с превода: “любов към мъдростта”, още повече, че всеки би си задал въпроса, дали любовта към мъдростта не означава, че ние не притежаваме мъдрост, т. е. философията е занимание на хора, които си признават, че не са мъдри?

Още от Университета бях чул едно определение, което носи в себе си значителна част от истината: “Философията е наука за всеобщото” Макар и твърде абстрактно, това определение дава положителна информация. Най-напред то определя философията като наука. Ако това е така, ние наистина трябва да съсредоточим вниманието си върху нея, защото науките са тъкмо това нещо, което се изучава в учебните заведения и именно заниманията с тях получават висока обществена оценка, поощряват се, понякога добре се заплащат и стават обект на завист от страна на хора, занимаващи се с труд от друго естество.

Това означава и нещо друго: Ако философията е наука, ние трябва да се отнесем към нея именно като към такава и да предявим към нея изисквания, отнасящи се до всяка наука както относно нейното съдържание, характера на изследователския процес и основните теоретични позиции, така и към резултатите, които се достигат вследствие нейното приложение в човешката дейност. Така се връщаме към известния пример с Талес, който за да докаже стойността на философията, изкупил всички съдове и помещения за складиране на маслини (след като предсказал богатата маслинова реколта) и постигнал с огромни печалби. Ако философията е наука, ние ще изискваме от нея да ни научи да постигаме реална полза и ще бъдем в състояние да определим нейната културна същност чрез характера на тази полза.

Втората част от това определение изисква не само да бъде проверена, но и да се подложи на сериозно осмисляне. Какво всъщност означава “всеобщото”? Възможно ли е да постигнем такова знание. И ако всяка наука разширява по някакъв начин нашите възможности, дали философията няма магическата способност изцяло да промени живота ни? Няма ли знанията по философия да ни направят всемогъщи (независимо, дали като индивиди, или като общество)? И не трябва ли да зарежем всичко друго на този свят, за да се впуснем в изследване на най-страхотната наука на света, която има за обект света, а за предмет неговата всеобща същност.

Тръгвайки по този път, ние следва да установим, в какво се състои общността, общата същност, ако щете първоначалото на всички неща, отличаващо се от събитията и фактите, които откриваме на повърхността. Това може да бъде някакво качество, откриващо се в множество предмети или явления, и начините, чрез които то се проявява. Това може да значи, че като овладеем това качество, ние ще бъдем в състояние да управляваме всички негови модификации, доколкото ще познаваме начините на проява. Ако познаваме дълбоката същност на човешкото общество и държавата, ние може би ще можем да упражним влиянието си върху неговите властови импулси и ще можем ефективно да го управляваме. Нека си припомним, че именно древногръцкият философ Платон смята, че държавата трябва да бъде управлявана от философи, нещо, което ние с вас опитахме.

След като търсим общата същност на всички неща, следва да разглеждаме философията във вид на “всичкология”, универсална теория, която да намира всеобщата същност на нещата и може да обобщи цялостното човешко съществуване и да ни помогне да се измъкваме от задънените улици, в които попадаме и в индивидуалния си живот, и в разгръщането на историческия процес. Следователно ние ще можем да навлизаме във всяка област на човешката дейност (и ще сме длъжни да имаме достатъчно познания в нея), като ще анализираме всеобщите `и основания. Тогава няма да бъде странно, ако си говорим за футбол, извънземни, компютри, магии и какво ли не още, което непрекъснато вълнува хората. Нещо повече, нашите занимания би трябвало да доведат до някакви изводи, които биха ни позволили да оправим футбола, да срещнем извънземните, да измислим страхотна компютърна програма с универсално приложение, да овладеем магиите и да проверим дали Елвис е жив. В Русия и досега е популярен един простичък виц: За да се възстанови икономиката на Русия има два пътя – реалистичен и фантастичен. Реалистичният път означава да дойдат извънземните и да оправят икономиката. Фантастичният път предполага руснаците сами да си я оправят. Може би този път става възможен чрез изучаването на философия. За стари вицове глобяват, но аз ги разказвам с учебна цел.

Може ли човек да бъде мъдър без философия? Известният немски философ Мартин Хайдегер твърди, че питането за философията се намира вътре във философията така, както човек не може да се научи да плува без да влезе във водата. Ние не бихме могли да съдим за света, стоейки извън него, не бихме могли да говорим умно за човешкия живот без да сме живели и без да сме изпитали чудесата на този свят. Затова по-правилно би било да послушаме думите на Фридрих Ницше, който ни убеждава, че философията представлява един интелектуален експеримент, който носи риск не по-малък от този, който поемат алпинистите, тръгнали да изкачват Еверест. Рискът от този експеримент е огромен, защото се залага цялото съществуване, дори не един човешки живот, а смисълът на всяко живо създание – в миналото, сега и в бъдеще.

В историята на философията се срещат мислители, които призовават към необвързване, към оттегляне на човека от света, към съсредоточаване във вътрешния субективен свят. В историята на древногръцката философия ще срещнем например скептиците, които ни призовават да се въздържим от съждение, да се откажем от положително мнение за света, защото то ще бъде неправилно.

Основоположникът на тази школа Пирон посочва два основни принципа:

• съмнение или въздържане от съждение, което гърците наричат “епохе”;

• атараксия – индиферентност към заобикалящия свят и пълно вътрешно спокойствие.

Според скептиците всички явления са истинни, но всяко теоретично положение е толкова истинно колкото и неистинно. Тогава човек е по-добре да запази спокойствие и да не се впуска в разсъждения. Много често именно това скептическо спокойствие се смята за олицетворение на философията.

Тези идеи са много популярни и отразяват желанията на много хора да се издигнат над суетата на всекидневието, като потънат в съзерцание на някакви абсолютни същности – било Бог, или Световен дух, или пък идея за космическа хармония. Тяхната мисъл се движи около твърдението, че всекидневието и практиката не дават представа за истинската същност на света, а е необходимо да се издигнем във висините на абстракното, да се откъснем от страстите, предизвикани от дребнавите житейски проблеми. Всичко това е така, но ние бихме се запитали: може ли философията да ни направи мъдри, ако ни откъсне от живота? Няма ли да се получи обратното, което често наблюдаваме в живота – науката и философията да се отдалечат от реалния свят в такава степен, че да не могат да отговорят на потребностите на времето.

Може би пътят към мъдростта има по-различни измерения и минава задължително през изискването, животът да се изживява и да се осъзнава. Хегел определя предмета на философията като осъзнаване на собствените действия. Когато ние си дадем сметка, какво правим, защо искаме да извършваме или не определени действия, когато правим това самостоятелно, а не се ръководим от вече усвоени внушения или пък от чуждо влияние, тогава вече имаме философия.

Затова философстването е нещо много просто и тъкмо поради това – много сложно. Това означава, че ние сме в състояние да се спрем, да се отърсим от страстите и емоциите и да започнем да осъзнаваме нещата около нас от самото начало, от най-очевидния и достоверен факт. Много е сложно да умееш да се взреш във всяко нещо около теб, да видиш неговия собствен смисъл, идеята на неговия живот и съществуване, да изпиташ съпричастност към това, което става. Мъдростта се придобива с опит – с осъзнаване на най-елементарните неща. Само тогава, когато имаме проясняване на всяко свое възприятие, ние можем да се движим и по-нататък – към разбиране на взаимовръзките и системния характер на явленията в света.

Този изходен пункт на философското познание може да бъде открит в учудването, в способността да изпиташ очарованието и радостта от съзерцанието на света около нас – това всъщност е и радост от самия живот. Според Платон и Аристотел учудването е начало на философията. Немският мислител Карл Ясперс смята, че начало на философията представлява учудването, съмнението, забелязването на собствената слабост и безсилие. Учудването провокира въпроси – какво е това? откъде идва? Това са въпроси, от чиито отговори няма никаква полза, но сами по себе си те носят удовлетворение.

Мартин Хайдегер пък смята, че учудването непрекъснато съпътства философията. Учудването е патос (настроение). Щом човек удовлетвори своето удивление и възхита с познанието на съществуващото, скоро се появява съмнението. Знанията се натрупват, но при критична проверка се оказва, че нищо не е сигурно. Появява се въпросът, къде има достоверност, която е неуязвима за всяко съмнение и издържа на всяка критика? Декарт заявява: “Мисля, следователно съм”. Съвършената заблуда в познанието ми не може да ме заблуди, че съм дори и заблуждаващ се. Съмнението става критична проверка на всяко познание. Стоикът Епиктет пък казва, че първоизточникът на философията е забелязването на собствената слабост и безсилие. Той всъщност е открил ролята на т. н. “гранични ситуации”, подчертаващи несигурността на всяко битие на света. Стоикът Епиктет отговаря на въпроса: как да си помогна в безсилието? Неговият отговор звучи разумно: “Като разглеждам безразлично всичко, което не е по силите ми и напротив с помощта на мисленето доведа до яснота и свобода всичко, което зависи от мен.”

Следващата стъпка във философията е свързана с отличителната черта на всеки независим човек – съмнението. Според Рене Декарт единственото, в което човек не е могъл да се усъмни, е самото съмнение. Древните скептици всъщност придават на съмнението самоцелност. Те се съмняват, просто за да се съмняват във всичко, или както ние българите казваме, за да “не се минат”. У Декарт съмнителното служи за редуциране на изследваните обекти до несъмненото. Той стига до достоверното твърдение: “Мисля, следователно съм”. Дори когато се заблуждавам в мислите си, пак съм, макар и заблуждаващ се в мислите си.

В книгата “Разсъждения за метода, за правилно ръководене на разума и за търсене на истината в науките” Декарт привежда свои “правила”, чрез които този, който иска да опознава света и да постигне философско озарение, може да навлиза в действителността последователно, стъпка по стъпка, от по-простото към по-сложното, от конкретното към абстрактното. Тези правила изобразяват началните пътища на познанието и изискванията към него:

Първо правило: Приема се за истинно само при ясно и отчетливо възприемане на действителността от разсъдъка. Към това мнение се придържа и Бенедикт Спиноза. Той пояснява, че интуитивното е несъмнено – което не е безспорна истина, е лъжа.

Второ правило: Разделянето на трудности на толкова части, колкото е необходимо за справянето с тях.

Трето правило: Спазването на постъпателността на разсъжденията от просто към сложно.

Четвърто правило: Да правя навсякъде толкова пълни изброявания, за да съм уверен, че нищо не съм пропуснал.

Разбулването на битието е жизнен опит, от който израства философията, постоянно обновяван опит за живот в истината. Философията се налага като уникален съзерцателен начин на живот. Себеутвърждаването на философията се извършва със средствата на доказателственост, строга изводимост на следствията от предпоставките, логическа обосновимост. Самото понятие за философия изразява: структурираността на космоса, плана, по който той е изграден, закона за неговото битие, но също така и словесно изразения смисъл, който постига умозрително света. Светът е космос, т. е. хармонично и пропорционално устроено единство в многообразието, но е адекватната на неговата природа мисъл има същите характеристики. Разумното разсъждение също е космично и представлява съвършен смислов аналог на битието. Сегашното разсъждение – възклицава Сократ – ми изглежда съвършено, сякаш някакъв безплътен космос, прекрасно властващ над духовното тяло”. Първите философи предпоставят, че отвъд нашия хаос от възприятия лежи един ред и че ние сме свободни да го постигнем поредством ума си и страстта към последователност.

Преведено на математически език философията, разбирана като “наука за всеобщото”, би трябвало да реализира вечната мечта на логиците и математиците за откриване на пълната индукция, т. е. пътят, по който да се открие всеобщата същност на всички частни събития, която да бъде валидна за всеки n+1 факт.

Това е само едната страна на философстването – да я наречем “когнитивна” – едно външно описание на “свещеното нещо”, което философите правят. Съществува обаче и друга, спонтанна и непосредствена изява на човешкия дух във философстването, надхвърляща мисловните операции и дори преодоляваща психологическата предразположеност на човека към екзистенциална и метафизична проблематика. Това е излъчването на истината, което философстващият постига не с ума си, макар да го напряга до краен предел, а точно обратното – именно тогава, когато разумът, уморен, спира.

Човек открива в себе си същностните сили на познанието и започва да ги изследва. Така той започва да си задава въпроси, като тези, които задава Карл Ясперс:

“Какво значи да бъдеш? Има ли битие, което да е независимо от мисленето? Има ли независимо от каквото и да е битие чисто мислене? Може ли да бъде отделено мисленето от мисленето, познанието от действителността?

Какво би представлявало битието, без да бъде мислено, без дори да може да бъде мислено? Битие, което никой не знае, никога няма да може да познае и което само себе си не знае?

Какво би било това мислене, което не се отнася към никакво битие?

Каква би била онази действителност, която никога няма да може да бъде позната?”

Всички тези въпроси, открояват спецификата на знанието, на наблюденията и изследванията, които не се вършат с утилитарна цел, а представляват средство да се разбере същността на процесите, извършващи се в действителността. Кант заявява, че всяко наше знание има двойно отношение: от една страна, към обекта, от друга страна – към субекта. Знанието предполага не просто, че някой знае нещо за нещо, а именно някаква структура на знаенето, “знаеща субективност”. И понеже не е просто сетивна даденост (или памет за сетивния опит), нещо, което признават дори емпириците, именно знаенето ни довежда до самолюбивата идея за съвършенството. Същността на въпроса се състои в това, че ние не просто сме съхранили своите впечатления за това, което се е случило (това е достъпно дори за животните, чийто опит признава индукцията), ние съзнателно сме направили това знание обект на разглеждане, абстрахирали сме се от всекидневието и търсим неговите съществени свойства. Когато обект на разглеждане станат самите представи за нещата, ние вече ги третираме като “пред-стави”, като начин, по който предметът е изваден от действителното си местоположение и е поставен пред нас.

Тези, които познават източната култура, биха нарекли това медитация от интелектуален тип, но това само приблизително би ни информирало за трансформацията, която се извършва. Именно тук духът на философията е най-близко до духа на музиката – в този момент и едното, и другото извират от самия човек; и едното, и другото създават свят; и едното, и другото предизвикват екстаз. Затова много често музикалната интерпретация всъщност представлява оформяне на звучащото битие и дори измества философията, доколкото предполага вече изживяното да бъде осмислено, осъзнато и изпратено в пространството на възприятието, за да продължи вече стартираният процес на самовглъбяване на човешкото същество в самото себе си.

Разбира се, ще трябва да се съобразяваме и с другия тип възприятие на философията, което може да ни порази с прозаиката и тривиалността си, но предполага един типичен модел на интерпретация на всичко съществуващо, претендиращо да бъде израз на “най-прекрасния от възможните светове”. Става дума за научното познание. Анри Бергсон дефинира основния проблем в теорията на познанието като опит да се разбере, как е възможна науката, т. е. защо в нещата има ред. Прогресът на науката поне като инвазия във всички възможни светове изглежда нещо очевидно и достоверно (не е сигурно, дали той може да бъде свързан с някакаво движение в самото човешко съществуване – било то като усъвършенстване, било то като деградация). Все пак учените не са единствените хора, които смятат, че се движат към по-добро благодарение на научните открития, иновациите и непрекъснатото усвояване на реалността.

Не така тривиален е обаче въпросът, до каква степен са се изменили нашите представи за природата и идеала, от който се ръководим при тяхното изграждане. Заедно с проблемите, които решаваме при изследването на природата, се издига и един настоятелен, сериозен и тревожен въпрос: кой е този, който изследва света, какви са предпоставките на това изследване и какъв е изначалният му смисъл? Най-характерната черта, отличаваща модерната наука от класическата, е именно това, че модерната включва в себе си `у чения, включва този, който наблюдава, изследва, експериментира. Става невъзможно да дадем картина на света сам по себе си, без да впишем в него човека. Тази ситуация, която философията е уловила и анализирала още с трансценденталната концепция на Имануел Кант, става емпирична реалност през ХХ век.

Кой е този, който изследва света? От какви изходни принципи се ръководи, какви рамки поставя като ограничители на своите познавателни ориентации, какви идеали оформят ценностните му представи? Имаме ли право да интервенираме по този начин в тялото на природните субстанции? Това са въпроси от философски или етически характер, но представляват въпроси, от които зависят крайните резултати на едни или други изследвания. Дали това е учен, ще разбираме самотен и горд властител на умовете, който е добил знание, преминаващо отвъд доброто и злото и отвъд обичайния човешки опит (Фаустов тип)? Може би ученият трябва да бъде като източен мъдрец отшелник, който е разпознал тайните на отвъдното, на просветлението и единствената му цел е да посвети колкото може повече хора в своите тайнствени опитности? Друга алтернатива е занаятчията, който не знае някакви големи истини и не прониква в тайните на битието, но затова е перфектен при решаването на практически въпроси и намира лесно паричната стойност на знанието. Следващият възможен вариант са тясно специализираните “научни работници”, които имат поставени конкретни задачи в една ограничена и специфична област и копаят само в своето пространство. Съществува и организиран тип учени: екипи, които разработват даден проблем аналогично на конвейера, който събира труда на много хора, изпълняващи отделни операции. Най-накрая не е ли ученият все пак побърканият изобретател, който прави революция в човешкия живот, измисляйки някакви причудливи устройства, които впоследствие завладяват света.

Науката възниква в зорите на човешката история като занимание на някои хора, по-наблюдателни и досетливи от останалите, които не просто правят някои неща (впоследствие те изобщо представят да правят каквото и да е), а наблюдават как другите ги правят, търсят в това скрит смисъл и откриват правила, чрез които тази дейност би станала по-ефективна. Това са именно хората, задаващи си някои въпроси относно природата на света, в който живеят. Впоследствие това, което първоначално е плод на тяхната любознателност и представлява свободна игра на техните способности, се превръща в професия, в призвание, в институция, чието въздействие върху съдбата на обществото има решаващ характер.

Създали сме система, която обобщава всеки опит, система, която вече съдържа правила за това, “как да се знае за нещата”. В момента, в който ние не просто “знаем”, а изхождаме от структура на знанието, ние вече “`по знаем” (по крилатия израз на покойния П. Увалиев). Това вече е по-знание, знание в система, превъзхождащо интуитивните представи. Кант определя знанието като съвършено в четири случая: по количество (когато е всеобщо), по качество (ако е отчетливо), по отношение (ако е истинно) и по модалност (ако е достоверно). Тези характеристики на познанието стават възможни именно тогава, когато то е поставено в система, обвързано е не само с наблюдението, но и със законите на логиката и математиката, с обосноваването на универсални зависимости и твърди величини.


Какво сближава философията с науката?

Претенциите на философията, че е наука, се основават най-напред върху наличието на система. Подобно на останалите науки философията притежава като правило системен характер. Така или иначе привържениците на системността имат мнозинство по отношение на нейните отрицатели, особено сред средното равнище на философската колегия – тези, които преподават, изследват и възпроизвеждат философската култура. Точно такива като нас особено стриктно се придържат към изискванията на системността – от нея зависят техните заплати и статусът на учени.

Независимо от мнозинството на гласовете, което може да не бъде меродавен аргумент, системността има и други основания. Така или иначе обобщаването на едно знание за универсален предмет, за който конкретните изследвания едва ли не априорно са постановили, че има системен характер и в условията на западната култура, която поставя системата за същностен познавателен и дейностен инструмент, не може да няма в крайна сметка системен характер и дори противниците на системността превръщат тази своя фобия в своего рода система.

Друг аргумент в полза на системния характер на философията представлява по-силното твърдение, че всяко знание по своята същност има системен характер и следователо самата философия като някакво знание не може да избегне разгръщането на едно подобно свойство.

Друга особеност, която сродява философията и науката представлява наличието на теория. Освен система науката представлява и система от понятия, т. е. теория. Емпиричните факти получават осмисляне чрез общите им свойства, съставляващи съдържанието на понятията, тези понятия пък се обобщават на теоретично равнище, на което понятията се поставят не само в системна връзка, но се привеждат в зависимост от общи основания. Във философията също е така, дори в по-голяма степен, доколкото равнището на обобщение засяга не една конкретна зона, както е в естествените и конкретни науки, а всичко (може би нещо повече от света, защото е възможно понятието свят да не изчерпва само себе си, а винаги да генерира съдържание). Затова една от привилегиите на философите от всички времена е било удоволствието да създават теоретични модели на действителността на едно още по-високо равнище на общност, изразявано чрез категориите, като накрая намират успокоение в едно висше равнище на обобщение, което е съобразено с определени абсолютно достоверни и очевидни основания, интерпретирано чрез свръх-категории, обладаващи всеобщност, наричани “универсалии”. Така става възможно те да ни навързват във вериги от понятия и да се стремят да приспособяват действителността към изградените от тях самите схеми.

Затова и във философията наблюдаваме същата зависимост, съществуваща и в конкретните науки – сътворените от гениални умове оригинални философски построения се превръщат от техните епигони и последователи в теоретични системи, които започват да се защитават срещу всеки опит за творческо развитие, т. е. срещу това, което ги е породило – креативният нагон на техните създатели. Теориите започват да се съпротивляват срещу всяка иновация, а впоследствие и срещу всяка мисъл. Затова философията може подобно на конкретните науки да затъпява, да остарява и погрознява, а понякога дори да откача.

Аналогично на конкретните науки философията се придържа към логическата последователност и особено държи на стриктното спазване на логическите правила и закони. Дълго време логиката се е осъзнавала като част от философията и до наши дни тя е оставала в това си състояние – вземете например възгледите на Б. Ръсел А. Куайн, дори Л. Витгенштайн и ще видите, че логиката не само е критерий за теоретична строгост и издържаност, а става и основа за самите философски обобщения. Светът се разкрива като логическа система – това е традиция, тръгнала в Новото време от Декарт, Спиноза, Лайбниц и доведена до крайност в наши дни. Ние изграждаме представите си за света съобразно логическата последователност и логическото основание за това, което трябва да присъства в него и да съставлява неговия строеж. Именно това прави възможна философската дискусия и използването на логически по своя характер доказателства. Наистина, веднага трябва в това да открием и първата съществена разлика между философията и конкретните науки. Във философията доказателствата могат да бъдат формирани само на това равнище, за разлика от частните сфери на знанието, които с голям ефект използват емпиричните доказателства.

В областта на философията емпиричната реалност сама по себе си не може да служи за доказателство. За уважаващите себе си мислители това, което се случва, може да служи като илюстрация, като пример, като познавателен мотив и като основа, проблематизираща мисленето, но в никакъв случай като доказателство. Например, аз се придържам към мнението, че еднакво несъстоятелни са както научните доказателства против битието на Бога, така и научните доказателства в негова полза. Философското понятие за Бог не би могло да бъде осмислено чрез никакви емпирични факти и никакви научни изследвания не са в състояние да го прояснят, доколкото техните сфери на значимост са несъизмерими с тоталността, с глобалния континуум на битието. Между другото, това не е възможно и от гледна точка на една друга частна наука – теологията.

Не се учудвайте, теологията всъщност е не само частна наука, тя дори е точна наука. Тя изучава с пределна яснота и стопроцентова проверка за истинност правилността в съблюдаването на принципите на определена религия, изхождайки от зададените в нейните сакрални източници догмати (в добрия смисъл на тази дума, а не като “догми”). Както и останалите науки теологията е аксиоматична, знанието се основава върху първични аксиоми, които не се доказват. Така тази разлика между философията и науките става още по-сериозна. За разлика от конкретните науки, включително науката за трансцендентния Бог, които не доказват своите изходни положения, философията е принудена абсоютно задължително да ги доказва. Затова въпреки моето уважение и възхищение пред Св.Тома Аквински, аз не мога да споделя неговия възглед за това, че философията е помощна наука по отношение на първичната наука – теологията. Напротив, самият той дава косвени доказателства в полза на обратната теза – неговите доказателства за битието на Бога са философски по характер.

Така се получават две алтернативи: или философията е по-точна наука ( или “по-наука”) от частните науки, или тя не наука в този смисъл, който ние влагаме в това понятие.

Тук вече ще се спрем на въпроса по същество. Какво трябва да представлява една наука? Тя трябва да има задължително предмет и обект. Ако обектите на действителността, изучавани от дадена наука са ясно и точно фиксирани и определени, обект на философията е всичко : не само това, което “е”, но и това, което не “е”, това, което може да се появи, и това, което е напълно невъзможно да се появи “небитието” (всъщност и самото “битие” е нещо, което не може да се прояви във възприятията ни). Тогава философията не би могла да дефинира своя предмет: ние казваме “всичко”, но това “всичко” може да бъде нещо различно според нашите представи за “всичкостта” – в него например може да влизат виденията на медитиращите и страховете от вампири. Например, трябва да ли да включваме нашите представи за извънземните в образа на Вселената, който изграждаме? Ако да, каква наука е това, след като в нея включваме нещо напълно недоказуемо? Ако не как можем да изграждаме цялостна концепция за Вселената без да изследваме възможностите за други модификации на живота, разума и културността? Виждате, на какво затруднение се натъкнахме.

Това бяха различията, формиращи се от гледна точка на обекта. Нови различия ще нахлуят в съзнанието ни и въз основа на понятието за предмета на философията и това за предмета на науките. Предметът на науката се дефинира като същността на определен тип явления във видимия свят, притежаващи определен тип носители – емпирически наблюдавани и констатируеми чрез сетивата феномени. Това означава, че нито една от тезите на конкретните науки не трябва да избегне проверката на опита – всяко теоретично положение с необходимост трябва да бъде потвърдено от реални събития, да да бъде сведено до наблюдаеми емпирични твърдения. Факти и само факти! – това е мотото на всяка уважаваща себе си наука. Теоретичните понятия и категории във философията трябва да изразяват същността на всичко: на това, което съществува и това, което не съществува (или още не съществува, или вече не съществува, или изобщо няма право на съществуване в предполагаем човешки опит, но има виртуални предпоставки в сферата на мисленето). Предметът на философията – всеобщото – всъщност е недостижим за едно коректно научно познание. Това означава, че или философията не е наука, или тя трябва да бъде модифицирана в своя предмет до определени граници и да се приведе до изискванията, предявявани към всяко научно познание.

В този си вид философията се превръща в нещо различно от обичайното си качество. Тя става “наукознание”: теория на научното познание, анализ на езика на науката, изследване на структурата на научното изследване, границите и възможностите за извличане на знания, парадигмите и концепциите в науката, разгръщането, развитието и смяната на научните теории.

Трябва да признаем, че наистина у Аристотел можем да намерим аналог на едно такова разбиране за философия - episteme, което може да се преведе като “наука”. В контекста на това разбиране в западната академична традиция се появява една особена дисциплина, изучавана във висшите учебни заведения – “епистемологията”. Прав е обаче Мартин Хайдегер, който напълно отхвърля правомерността на подобен превод, отричайки дори връзката му с философичното разбиране за наука, характерно за Фихте, Шелинг и Хегел.

Ние можем да приведем философията до едно такова състояние – този опит в историята на философията известен под названието “позитивизъм”, произтичащо от амбицията картината за света да бъде основана единствено върху “положително “ знание – т. е. знание, съпоставимо с емипиричната действителност. Началото на тази философия поставя Огюст Конт, но тя е подета с ентусиазъм в тези страни на Запада, които вървят по пътя на бързото развите на науката и се нуждаят преди всичко от развитие на нейната методология. Затова позитивизмът получава особено развитие в страни като Англия и Съединените щати и претърпява няколко фази на развитие. Така в традицията на тези страни философята се проявява като методология на науката, като средство научното познание да разграничи факта от измислицата, като удовлетвори строги изисквания за релевантност, достоверност и представителност, осигурявайки максимална проверяемост на всяка теза в емпиричната практика.

Във възгледите и концепциите на такива мислители като Херберт Спенсър, Джон Стюарт Мил, а в по-ново време на Ернст Мах, Бертран Ръсел, Карнап и Людвиг Витгенщайн това разбиране за философията кристализира напълно и дава тласък за създаването на една по-ефективна методология на науката и спомага за оформянето на такива дисциплини като логиката (вече в качеството си на самостоятелна наука), лингвистиката, социологията. Лично аз харесвам например именно тази социология, която отговаря на посочените от позитивизма изисквания и поради това може да се превърне в строга научна теория, обвързана и проверявана от изключително прецизна методология на емпиричните изследвания и в практически ефективна стратегия за управление на редица социални процеси. Изключително качество на една такава социология е обстоятелството, че тя като строга наука винаги свързва своите изследователски амбиции с конкретна ситуация и прави изводи единствено върху наличната информация за свързаните с тази ситуация факти.

Социолозите могат благодарение на емпирични изследвания да познаят кой печели изборите в дадена страна в конкретен момент, да намерят източника на управленческия срив в дадена фирма, да открият факторите, въздействащи върху социално-психологическия климат в отделни общности, или пък да разкрият елементите на влиянието на средствата за масова информация и информационните технологии върху общественото мнение. Те не могат обаче да предсказват характера на всички обществени взаимодействия и структурата на обществото за всички времена. Това отличава например позитивистката социология от марксизма.

Структурно-функционалният анализ например представя обществото като система, състояща се от няколко основни групи елементи, свързани с конкретни функции, чиято реализация и взаимодействие води до определени следствия и влияят върху стабилността или обратно, ентропията в системата. Изследвайки структурните компоненти, ние можем да анализираме състоянието на системата и да управляваме различни нейни подсистеми, поддържайки стабилността и насочвайки социалните взаимодействия към по-високи нива на интеграция и стабилност. Марксистката концепция също изхожда от някаква структурно-функционална картина на обществото, социално-класовата структура, социално-икономическият детерминизъм на човешкото поведение и влиянието на политическата власт и пропагандата върху общественото мнение и социалните взаимоотношения. В същото време претенцията на Маркс се състои в това, да определи някои структурни компоненти за абсолютно автоматично действащи и по този начин предопределящи процесите в обществото.

Той разглежда отношенията на собствеността и произтичащите от тях разделения като константни и задължително предизвикващи антагонистични конфронтации в едно отделно общество и между различни държави. Така се появява “теорията за класовата борба” – предварително готов извод за ситуация, която би трябвало да бъде изследвана. Отношенията на собственост са институции, създавани от самите хора и вписани в контекста на техния начин на живот и поради това оформяни по различен начин при различни обстоятелства и различна културна среда. Поради това тяхното влияние и съответните разделения, влияещи върху взаимоотношенията между хората трябва да бъдат изследвани в конкретната ситуация, а не предпоставяни. Ако в учебния процес ние с вас заемаме различни позиции и играем различни роли, това не означава, че трябва да бъдем противници (теория на класовата борба в учебния процес). Ние можем да установим отношения на взаимно разбиране и сътрудничество, можем да конфронтираме, можем да проявяваме безразличие и във всички тези случаи разгръщането на комуникативните процеси и взаимодействията между нас ще бъде различно, а който иска да анализира ситуацията трябва да събере информация за това, което става в този случай, вместо да се изказва предварително въз основа на някаква готова теория (например, че преподавателите са лоши хора и експлоатират студентите).

Ето това отличава коректната социологическа интерпретация от марксистките и неомарксистките (в духа на Франкфуртската школа) концепции, които съдържат много истина и рационален смисъл, но икономисват типичното научно изследване, предпоставяйки предварително дедуктивно изведени готови резултати.

Всичко това е така, но не съм сигурен, че едно позитивистко разбиране за философията трябва да бъде приемано на всяка цена. Това в никакъв случай не означава, че аз вземам страна “за” или “против” и предварително ви насочвам към някакъв отговор, но моето собствено мнение е именно такова – философията е нещо по-различно от науката, макар и да съдържа елементи на научно познание.

Едва ли е възможно да наречем научно едно знание с обект всичко възможно и невъзможно и с предмет тоталност, всеобщност, универсалност и абсолют.

Като знание, което има за предмет “битието на битуващото”, философията не може да отговори на изискванията за строго научно дисциплина. Тя търси трансцендентността – нещо абсолютно противопоказано на науката, прониква там, където сетивното познание няма думата в света на умопостигаемите или “интелигибилни” същности. Това не е всичко. Има още изненади. Науката разглежда действителността като обектна, т. е. обектите и отношенията между тях в концепцията на науката се явяват като самодостатъчни, без да вземат предвид природата на самия изследващ. Така науката представлява отчуждена от човека негова същност, превърнала се в самодостатъчна, поставена над него и подчиняваща неговите представи дори за собствената му природа.

Философията може наистина също да остане в тази траектория (като правило това се отнася до старата метафизика), но нейната същност е друга. Тя преследва не просто същността, но тази същност, която носи смисъла. Тоталността на света е тоталност на битието, въплътена в човешкото съществуване. Затова всяка картина на света, всяка представа за първоначалата (архе) и изначалните принципи всъщност е представа за това, как живеем и как да живеем. От идеята за същността на света ние извеждаме истините на самосъзнанието, мотивите да живеем или не (спомнете си: To be or not to be – this is the question!), импулсите на любовта и красотата, волята за живот, власт, сливането с една тотална природа, най-накрая – отношението към смъртта и безсмъртието.

Затова философията е търсене на смисъла на нещата. Това наистина означава да осъзнаваме, какво правим и да сме наясно, защо предприемаме едни или други действия, защо предпочитаме едни или други неща пред други, какво и кога сме в състояние да пожертваме, и накрая – за какво да живеем и за какво да умрем. Всичко това е философия и това наистина не може да се изучи по научен метод или да се изследва чрез емпирични анализи. Това по-скоро означава, както е говорил Хераклит, чрез нас да проговори Логосът.

Тук трябва да споменем още едно обстоятелство. Философията означава човек да мисли самостоятелно. Ние с вас буквално сме натъпкани с чужди мисли и представи, които дори не сме успели да проверим и оценим. Още от детството сме обработени от родителите си относно това кое какво е, кое е добро, кое е лошо, какво следва да прави човек в този свят. Нещо повече, без да знаем, ние сме копирали разделителната способност на своето обкръжение и неговите оценъчни навици. По същия начин върху нас започва да влияе детската градина, след това идва ред на училището, университета, улицата, приятелите, средсвата за масова информация.

Аз няма да твърдя, че всичко, което сме научили от другите е погрешно и лошо, напротив, ние нямаме друг начин да усвояваме света и многообразния опит на човечеството, освен комуникацията. Става дума за това, че ние нямаме възможността да осмислим всичко това, което нахлува в главите ни ежедневно и ежечасно, без да ни позволи да помислим сами и оценим, за какво става дума. Така опитът на другите, познанието и ценностите, предадени ни от други, застават между нас и реалността, вместо, напротив, да ни доближат до нея. Получава се така, че обществото започва да мисли с нашия ум вместо нас. Човек се оказва лишен от собствени мисли, дори понякога той самият не присъства в реалността на съзнанието си. Може би именно в това се състои задачата на философията – да ни накара да помислим всичко сами, да ни помогне да бъдем самите ние, да съзнаваме какво правим. Тук се налага едно уточнение – в никакъв случай не трябва да приемаме философията за панацея, за някакво универсално средство, което да разреши проблемите ни или пък може да ни придаде свръхчовешки способности. Както във всяка област на знанието и дори в естествените науки, тук има многообразие на концепции, идеи и ценностни ориентации и те имат твърде специфичен, да не кажа уникален характер. Всеки може да избере това, което в най-голяма степен съответства на собствената му природа, отговаря на интересите му, допада на нагласите и предпочитанията му.

Философията сама по себе си няма да реши проблемите ни, но може да ни помогне да бъдем наясно със себе си и това, което става около нас. Хегел определя философията като мислещо разглеждане на предметите. Това означава, че ние пак се занимаваме с нещата от живота, формите на научното познание и всичко, което ни дойде наум, но се занимаваме с него мислейки (а не само възприемайки го и вярвайки в това, което вече са ни казали за него). Понякога може да сгрешим в нещо, мислейки самостоятелно, докато приемайки чуждия възглед имаме шанса да успеем. Работата е в това, че, ръководени от чужди мисли, рано или късно ние ще се окажем в капан, а когато сме самостоятелни и осъзнаваме себе си истински, ние имаме повече шансове да разчитаме на нещо в този живот.

Ще кажа и още нещо. От много време насам един типичен философски проблем, като въпросът за идентичността ни като нация и ценностите, които ние носим като култура, като историческа памет, става фундаментален за бъдещето. Нашият проблем може би се състои в това, че една нация, изключително богата с индивидуалности, с творчески натури и таланти, не може да намери своето русло за колективен живот, да намери начин на съществуване, който да не потиска и трови тези индивидуалности, а да им даде път за развитие. Странно и непостижимо е това, че ние непрекъснато затъваме в една тежка и достигаща до абсурд дискусия “кои сме ние?”, която не само не ни извежда на светло, а напротив, противопоставя едни части на обществото на други части от него, като напрежението между тях може да достигне катастрофални мащаби (показва го историята ни).

Това означава, че наличието на наш собствен колективен дискурс представлява изключително сложен и направо непостижим за условията ни проблем. От Освобождението насам ние като че ли не сме в състояние да мислим самостоятелно като народ. Непрекъснато се повтаря една и съща история – групираме се за и против идеи, заимствани отвън. Така по принцип споровете и борбите, които се водят, независимо в руслото на каква дейност, стават спорове на “филии” и “фобии”. Казано на футболен език ние винаги играем на “чужд терен”, защото не можем да установим домакинство върху собственото си културно пространство.

Получава се един изключителен парадокс, състоящ се в това, че всеки българин се адаптира прекрасно към условията на други страни, преуспява и се ползва с признание в света, но това е невъзможно в собствената му родина. Работата не е просто в това, че “никой не е пророк в собствената си страна”. Философският по характер въпрос се корени в това, че ние още не сме формирали собственото си мислене като общество, все още не се е родил колективният субект, съсредоточаващ собствената ни идентичност, центриран върху ценности, които съставляват не абстрактната същност на някаква идеология, а реалното ни съществуване, реалните ни взаимоотношения и потребности. Този въпрос може да бъде отнесен към обстоятелството, че не сме се освободили сами от чуждоземно господство (т. е. не е била създадена тъкмо тази обществена субстанция, която би направила всяка чужда власт анахронична и обратно, би култивирала наши, собствени норми, стандарти и стойности, върху които да се издигне собствената ни власт, непосредствено произтичаща от вкоренена идентичност).

Работата не е в отсъствието на човешки материал. Българското Възраждане създава прекрасни и даровити личности, създава и една неповторима културна атмосфера, която Иван Вазов сполучливо нарича “пиянството на един народ”. Отсъства обаче това, което превръща великите идеи във велики движения и трансформира културната автономия в политическа. Силата на Иван Вазов като писател и мислител се състои в това, че той е открил и описал редица ключови състояния на българския дух, вникнал е в нашата философия може би по-дълбоко, отколкото и самият той е очаквал. Една прекрасна метафора извира от неговия разказ “Дядо Йоцо гледа”. Спомняте си , че слепият старец, който едва ли не единствен се радва на българската свобода, се вдъхновява от това, че и ние си имаме “каймакамин”, минава “трен”, т. е. у нас присъства всичко това, което го има и в други страни.

Само че у нас то си остава в същия вид като в съзнанието на дядо Йоцо – важно е да го има, но не е важно, какво е то. имаме си и каймакамин, и трен, но си оставаме с имането, защото тяхната същност като обществени структури за нас си е останала неясна: “тренът” не съществува за човека, както е навсякъде, а човекът съществува заради железопътната линия.

Полицейският началник си остава за нас “каймакамин”, защото ние не можем дори сега в практическия си живот да разграничим подчинението на закона от робството. За съжаление и ценностите на демократичното общество често се разбират така – като Дядо Йоцова демокрация, искаме да я има, защото я има и при другите, а не защото разбираме за какво ни е нужна. Затова и много ключови понятия, които съставляват същността на демократичната политическа и социална философия, у нас се превърнаха в евфемизми (например в най-изтъркана щампа се превърна понятието “национален консенсус”, терминът “пазарна икономика” предизвиква смях, защото тя все още е достатъчно далече от нас, а взаимоотношенията между различните структури, както и нравите, си остават същите като и преди 10 години).

Тези ефекти в нашето самосъзнание са великолепно подхранени от периода на тоталитарната диктатура (може би тъкмо на тях тя дължи успеха си у нас) и израстват като отровни цветя в нашата градина във времето, също така евфемистично наречено “преход”. След като религията и религиозната култура бяха унищожени и смазани в епохата на комунизма, сегашното им състояние може би е още по-тъжно и унизително, като заменители на комунистическата идеологическа символика и опит за запазване на стереотипи, образи и чувства, характерни за животното, което ние може би прибързано обявихме за изчезнало: “homo soveticus”. Така кръстът просто е заместил петолъчката, световната социалистическа система е сменена от “православната дъга”, поповете са като онзи от “Дунав-мост”, а прословутата пазарна икономика се оказва разновидност на лениновия НЕП.

Всичко това не трябва да се преувеличава, но представлява част от проблематиката, свързана с формирането на мисловната ни култура, с нашето действително освобождение, което трябва да обхване не само съзнанието, но и подсъзнанието ни, да се превърне в способност да мислим самостоятелно, да решаваме самостоятелно, да можем да правим избор и не само да оценяваме, но и да създаваме ценностите. Доброто и злото не са готови формули, които някой ни е сервирал наготово – те са кодовете, които сме си изработили, за да обобщим начина, по който творим своя живот, да изразим природата си и “заплюем” собствената си културна територия.

В някои страни има икономически кризи, които са резултат на временна дисфункция и повреда в механизма. Тези кризи се преодоляват повече или по-малко трудно. Сериозна е обаче ситуацията на духовната криза, защото тя обхваща всяка човешка дейност, включително и икономическата. Тогава и икономиката не може да се оправи, защото е засегнат механизмът на нейното съществуване – стойностите (това признава и самият Маркс, създавайки закона за стойността).

През първите години след 1990-та поляците казваха: добре е, че имаме икономическа криза, защото сега имаме икономика. Когато е засегната ценностната система на обществото, не може да съществува икономика, все още не съществуват механизмите, които да осигуряват нормалната размяна на ресурси, енергия, полза и богатство. Докато хората не осъзнаят, че истинският бизнес създава нова стойност и изгодата от всяка сделка трябва да е взаимна, те няма да живеят добре, защото благосъстоянието означава креативна система, създаваща нови ценности, задвижвана от хора, които ценят себе си, своите интереси и в тази връзка интересите на другите.

Човек не може да бъде освободен – той или е свободен, или не е, и това е резултат на неговото собствено развитие, на неговата вътрешна сила и в края на краищата – на неговата “линия на съдбата”. Той може да живее в разкош и да си бъде роб и дрипльо. Може да тъне в мизерия, но да съхрани и култивира аристократичната си същност – слава Богу, у нас има доста такива хора. Обществото може би ще дръпне напред едва когато се появят истински богатите хора – тези, които могат да бъдат наречени учредители, които носят обществена отговорност именно заради богатството си, а то е съставено не от пари, които се прахосват заради удоволствия, а от капитал – т. е. от средства, осигуряващи общественото възпроизводство

Затова аз не искам да изглеждам пред вас като човек, който вади нож на едно умряло куче – марксизма и неговата житейска идеология. Работата е в това, че призракът му винаги се появява там, където съзнанието не е отвоювало територията на собствената си свобода и мястото на индивидуалното самоопределение е заето от психиката на тълпата. Още Карл Маркс е определил учението си като призрак, който броди из Европа – сега вече само в източната `и част и само във вида на дух на умряло куче.

Единственото условие да не ни се явява умрялото куче е развитието на мисленето, формирането на индивидуална и колективна мисловна култура, спосоността ни да определяме сами стойностите на съществуването и целите, които да си поставим. Не е необходима никаква специална пропаганда, идеологическа борба или “контрадезинформация”, а единствено развитие на нашите собствени интелектуални способности. Веднага ще подчертая, че не става дума за нещо, което се намира някъде извън нас и ние в резултат на упорит труд ще придобиваме за себе си. Става дума за ваши собствени способности, които трябва да бъдат освободени, развити, може би рафинирани в някакъв съдържателен културен контекст и насочени към собствения ни живот.

Аз в никакъв случай не искам да бъда разбран като почитател на “другаря Мао”, призоваващ към това, да не се четат книги (на него принадлежи фразата, че колкото повече човек чете, толково по-глупав става). В същото време смятам определено,че никакви книги няма да помогнат на човека, неспособен да мисли със собствената си глава. Ще ви открехна, че всъщност всяка една философия представлява зашифрована житейска позиция, естествено и продиктувано от натрупания в съществуването опит отношение към света, реакция на всички дивотии, които могат да ни се случат. Ако се обърнем към философията на Платон, ние не веднага ще открием нейния житейски контекст, защото той е закодиран чрез една изключително красива интелектуална архитектура. Става дума обаче за една чисто житейска реакция на условията в една социална система, започнала да се разпада. Именно геният на Платон е уловил приближаващият край на класическата античност, на нейната икономическа и политическа система, на нейната духовна култура.

Неговата мисъл представлява не само опит да се обясни този край, но и опит да бъдат съхранени тези неща, пред които той се прекланя, да бъде защитена любовта към доброто, усетът за красота, интелектуалното удовлетворение от контакта с идеала и съвършенството. Платон ни казва, че ако светът е несъвършен и това, което се случва под слънцето, няма нищо общо с висшите ценности, това не трябва да ни отчайва, защото истинното битие е другаде – не в суетата на всекидневните страсти за насъщния и дребнавите човешки амбиции, а в идеалните същности на нещата, които като природни закони оформят тяхното съществуване подобно на художника, който от груба материя извайва прекрасни неща, ръководейки се от абсолютни образци на красотата и естетическото наслаждение.

Така Платон съхранява представата за абсолютните същности на човешкото съществуване, които стоят в основата на ценностите. С една дума той ни казва: ако животът и обсотятелствата около нас не са в ред и всичко изглежда напълно безсмислено, това не означава, че светът изобщо и вселената е безсмислена – истинските стойности съществуват и са неподвластни на човешката глупост. Колкото и да ни се струва неуязвима, глупостта не може да съставлява същността на света – тя е крайна, изменчива, нетрайна и лишена от смисъл. Този свят е фундиран върху истинното битие, което е безкрайно, вечно, неизменно и осмислено. Ето ви една жизнена ориентация, един жив светоглед, който обаче е въплътен в може би най-интелигентната философия на западноевропейската култура.

Ще кажа няколко думи и за начина, по който ние ще строим нашите занятия. За разлика от традиционните научни дисциплини, които се нуждаят от начин на преподаване, който най-общо може да се определи като едностранен и авторитарен, философията притежава своеобразие, което не трябва да бъде подценявано, ако искаме тя да ни бъде полезна и да ни помогне по някакъв начин. Ако примерно изучаваме медицина, ние трябва да научим наизуст, от какви кокали се състои човешкото тяло и да запаметим названията им. Задача на преподавателя е да продиктува всеки кокал поотделно и да се погрижи неговите студенти да го запомнят, като възпроизведат тези свои знания на изпита. Аз не иронизирам, напълно съм убеден, че така трябва да се постъпи. Естествено, тук не може да става дума за каквато и да е свобода – ние просто трябва да знаем фактите, да ги усвоим и използваме. Не можем да имаме собствено мнение – то е излишно и безсмислено – броят на костите е точен и не може да се промени, а ако не ги знаем, или си мислим нещо друго, можем да уморим някой болен човек.

Във философията е съвсем различно. Съществуват огромно множество концепции, системи, категории и възгледи, така както съществуват безброй човешки визии за света и житейски сентенции. Нещо повече, в момента, когато ние с вас се срещаме, всички вече имаме готов светоглед, формирани убеждения, достатъчно ясни представи за ценностите, с една дума сме завършени личности. Всеки опит на някой да ни промени, да ни накара да мислим по друг начин, или би се провалил из основи, или би представлявал насилие върху нашата свобода на съвестта. Представете си, че сега бих започнал да ви агитирам да станете будисти, или пък да се запишете във фенклуб на Платон. Това би било тъпо и смешно подобно на едновремената система за “естетическо възпитание”, която, слава Богу, вие не помните. Това беше амбициозен план всички българи да бъдат превърнати в копия на Леонардо да Винчи, аналогично на опита цялата нация да бъде превърната в техническа: нещо като клуб на изобретатели и технически гении: хибриди на Едисон, Тейлър и Джон Атанасов, взети заедно. Е, имаше и някои положителни моменти: разрешиха гледането на западни филми, спечелили кинофестивали (с 5 – 6 години закъснение, но все пак…).

Следователно трябва да си признаем, че не можем да искаме от занятията по философия да ни променят из корен, да ни направят мъдреци и свръхчовеци. Още по-малко те ще ни научат да свирим по-добре или да съчиняваме гениална музика. Единственото, което можем да постигнем чрез тях, е да започнем повече или по-малко да мислим самостоятелно за нещата около нас. Всъщност това е и максимумът на философския потенциал на човека. Ако ние в по-голямата част от времето, прекарано в будно състояние, знаем какво правим (е, не е лошо и да умеем да тълкуваме сънищата си), значи сме добре обучени на философия. Тогава музиката може би ще зазвучи по различен начин.

Ние няма да променяме мислите си, но можем да се опитаме да се вгледаме, а защо не да се вслушаме и да се вчувстваме в тях. Тогава може би поне би ни станало малко по-леко и по-спокойно. Бихме открили, че нашите проблеми не са уникални и единствени, че хората в различни времена, националности и култури са изпадали в в подобни ситуации и дори много по-страшни и сложни.

Затова аз няма да ви карам да повтаряте това, което съм ви казал, нито ще ви агитирам в полза на каквато и да е идея или каквото и да е мнение. Единственото, от което се нуждаете, е това, да имате собствено мнение. Тогава може да се каже, че вече е налице собствена интерпретация. Все едно какво е това мнение, но е важно да го има като ваше индивидуално отношение към нещата, като възможност да мислите самостоятелно, да активирате понятийния и категориален апарат, с който си служи философията. Тогава, изхождайки от стандартните в западното общество представи, можем да кажем, че е налице съответният апарат за осмисляне на реалността. Това никак не е малко. Ще повторя, че в по-голяма степен успехът принадлежи на тези, които не са чели нищо, но мислят самостоятелно, отколкото на тези, които четат непрекъснато, но нищо не разбират от прочетеното и могат само да го възпроизвеждат. Последните нямат шанс. Нямат шанс и последователите на шопската философия “най-много мразим да мислим”, с изключение на случаите, когато те са в състояние да аргументират “омразата си”, т. е. да демонстрират мислене за това, че мразят мисленето.

Държа да достигнем консенсус относно това, че “истината се ражда в спора”, и бих искал всеки от нас да се опита да легитимира собственото си мнение, да се сблъска с останалите, да го съпостави и провери на практика. Разбира се, излишно е да повтарям, че всички позиции, включително и моите собствени, са равнопоставени. Тук се налага уточнението, че не съм пред вас, за да ви запознавам с това, какво аз собствено мисля за едни или други неща. Моята задача е друга – да ви запознавам с достиженията на философската и социологическата мисъл, с легитимираните в нея правила, ценности, техники и системи, изобщо с това, което наричаме философска и социологическа култура. Това е всъщност умение да интерпретираме действителността. Затова много често ще откриете, че аз защитавам дадена философска система не защото лично я харесвам, а защото държа да я представя пред вас в най-последователния `и вид. Това е мое задължение и, изпълнявайки го, аз ще се стремя да избягвам пристрастията и симпатиите си, както и да ви внушавам свои мисли, без вие сами да сте ги преценили и съответно приели или отхвърлили.

Това, което държа да постигнем, е да се научим да извличаме смисъл от всички проблеми, които обсъждаме, от всички учения, които коментираме, като насочваме разговора си именно към темите, които ви интересуват. Затова част от от играта е вашето активно участие в нея, възможността ние съвместно да генерираме съдържание. Тогава просто ще си сътрудничим, създавйки нещо ново и интересно, което ще ни доставя удоволствие и ще прави нашите разговори полезни, но и занимателни. Тогава, след като сме равноправни, и аз в по-голяма степен ще бъда свободен (след като вие можете да изказвате личните си мнения без ограничения, това ще мога да правя и аз).

Ще ме разберете, че при цялата разкрепостеност на концепцията за нашите занятия, ще има и определени правила. Едно от тях касае самата култура на философстване, която трябва да се освободи от някои илюзии, неточности или направо заблуждения, напластявани от миналото, и сега често активно възпроизвеждани от средното училище. Тук не става дума за мнения, за собствени възгледи, а за явления на некоректно мислене, които не са израз на самостоятелност, а представляват отсъствие на мисловна култура, логическа неточност, несъответствие между твърдения и факти, или просто опашати лъжи, с каквито са ни захранвали в продължение на десетилетия. Още повече че винаги съществува шансът някой от вас да докаже за някоя от тези “неправилни мисли”, че е правилна, и тогава ние ще я изключим от разряда на неточностите. Трябва да подчертая, че нямам нищо против колегите, които преподават философия в средното училище – там много неща бързо се променят, но все още срещаме остатъци от стари идеологически предразсъдъци, предадени на обучаемите; сблъскваме се с невежество или просто с интелектуален мързел, превърнал философията в сборник от безполезни и безкрайно скучни догми.

Наистина, не мисля да ограничавам свободата на мненията, но все пак философията в голяма степен е изкуство и ние следва да можем да разграничим умелото философстване и социологически анализ от тези на лаика, да видим разликата между усъвършенстваната мисловна техника и невежеството, да оценяваме аналитичните качества на говорещия пред нас или текстовия материал. Тогава ние можем да формираме както аналитичната, така и разбиращата способност

Първата грешка от този род, която аз ще посоча, е разделението на философията на диалектика и метафизика, обособяването на някакви “направления”, намиращи се в конфронтация, правено в учебниците по “диалектически материализъм” и вкоренило се в съзнанието като универсално правило. Всъщност става дума за две различни категории, които просто по никакъв начин не могат да бъдат противопоставени, доколкото съществуват в съвсем различен контекст. Какво представлява “диалектиката” – това е изкуство да побеждаваш в спора, като изхождаш от противното, умение да разкриваш противоречия в начина на мислене и изказ. Става дума за дисциплина с конкретен характер (близка до логиката), открита от софистите в древността и развиваща се по-нататък през Средновековието. В тази дисциплина няма нищо лошо и тя никога не се е противопоставяла на философията изобщо, което означава, че и никой не е имал някакви фобии против нея. Това просто е една от преподаваните дисциплини, които са имали място в историята на философското мислене и култура.

Същото можем да кажем и за метафизиката. Това е термин, въведен от Аристотел, който означава именно това, което стои над физиката, това, което я обяснява, превръща теорията на конкретните науки в “метатеория”, т. е. теория за съществуването на изследваните от тях обекти, неговите субстанциални дадености и начина, по който то е фундирано в света. Това означава, че метафизиката представлява сектор на философското познание, при това изключително значим, но по никакъв начин не влизащ в конфронтация с дисциплината диалектика, преподавана в древността и Средновековието. Естествено, всяко различие би могло да се разглежда като противоречие, но ако следваме тази логика, бихме отишли твърде далеч.

Това са две различни области на философското знание, които не могат да бъдат противопоставяни, доколкото съставляват сфери, които се допълват една друга, поясняват се взаимно и се намират на доста далечно разстояние в системата на философските дисциплини. Коренът на тази грешка се намира в опитите за тълкуването на диалектиката като теория за битието, т. е. знанието за противоречията да бъде тълкувано като знание за битието на нещата, да се разбира като принцип за устройството на света. Често такава подмяна на представите се приписва на Хераклит заради фразата му “всичко тече” и поради твърдението му, че не можем да влезем два пъти в една река.

Наистина, Хераклит е изправен пред подобна проблематика – той вижда как светът, в който неговите съграждани са свикнали да живеят, се разпада, как принципът на обществено устройство пропада и всичко, изглеждало допреди ценно и свято, изведнъж загубва значимостта си. Тази ситуация, пред която е изправен античният философ (а за съжаление и ние), се нуждае от осмисляне, от обяснение, от някаква, ако щете, успокояваща теза, която да позволи на хората все пак да разчитат на нещо. Така Хераклит създава философия на изменящия се свят, която наистина съдържа идеята за противоречието, но го интерпретира по съвсем друг начин, без да превръща натурфилософията, която в същото време изобилства с ценни елементи на онтологично разглеждане, в техника на манипулиране или създаване на демагогия.

В този смисъл диалектиката и метафизиката са жанрове, които не си противоречат, нито пък могат да бъдат ценностно оцветявани като добри и лоши.






Знам,че е доста дълго,но за сметка на това-важно и интересно. Не е задължително да четете всичко,може да е ред през ред,но пак би ви било полезно и любопитно да научите нещо ново :-)

11-25-2007, 10:21
от: http://www.virtualcenter-bg.com/vcsite/philosophy/lecture1.html

Mooo6no
11-25-2007, 10:58
Спрете да копирате чужди мисли и статии, а пишете собствените си мисли. Форума е, за да може хората да обменят мислите си, а не за да пействат някакви статии, които всеки може да ги открие чрез гугъл.

Disrespect
11-25-2007, 13:43
сега за умна ли се мислиш като копира някъв текст, от който и 2 изречения не си чела, в раздел Философия?

11-26-2007, 18:46
сега за умна ли се мислиш като копира някъв текст, от който и 2 изречения не си чела, в раздел Философия?

не, но аз се, щото показах линка :-P