"Деревишово семе" [Архив]

sexa_na_kompleksa

11-22-2007, 14:53

Не е точно за Рамадан,но можеш да вземеш някое и друго изречение:

Разказът ”Дервишово семе” на Николай Хайтов въвежда в българската литература проблеми, които се срещат и до днес в живота на българина. Днес няма такива герои като Рамадан или Силвина и тези проблеми често се отминават без да бъдат забелязвани.
Разказът ”Дервишово семе” ни дава възможност да погледнем към ценностите на рода през очите едно българско семейство, през погледа на старото поколение и през погледа на младото. От едната страна стои родът, а от другата - едно момче, което с течение на времето осъзнава що е любов и що е омраза. През цялото това време старейшината на рода - Асан Дервишов, върви срещу малкото си внуче Рамадан. Дядото има една цел и не се съобразява с желанията на детето, за да я изпълни. Ценностите на рода, видяни от два различни ъгъла, като нещо добро и като нещо лошо, което пречи на индивида да бъде щастлив, да следва сърцето си. Така възникват и двете най-силни и полярни чувства - любовта и омразата. Те се преплитат в много здрав неразплетим ”възел”, от който трудно се излиза.
Асан Дервишов представлява дервишовия род в Николай Хайтовия разказ ”Дервишово семе”. Повелите и ценностите на този род са единствено и само продължаването му на всяка цена. Дядото не се интересува от нищо друго освен от това да има наследници. Той пренебрегва мнението и на единствения си внук, върви против него - ”дядо впря очите си в мене да ме жени. Мене не попита.” ; ”Ти за семе ще ми трябваш...Тук искам на Асан дервишов внук да писне...” ; ”Пази, вика, Дервишовото семе, инак главата ти отсичам!” ; ”На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: ...Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша...” ; ”...треска ме затресе и се раболях. Тогава дядо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе.”. Всички тези цитати показват незачитането на човека от рода, единствената мисъл, единственото желание на дядото : ”Хайде - вика - да те женим...”
Човекът - Рамадан обаче също има свое мнение. Ракурсът му се променя във връзка с обстоятелствата. Преди да го оженят Рамадан не е съгласен с това, но няма думата : ”Годиха ме, женеха мене - това беше всичкото питане : Вапцани ли потури искам или сури?” - от думите му блика нежелание, чувството на неприязън. Въпреки нението му дядо Асан Дервишов оженва младия Рамадан със Силвина. Момчето започва да осъзнава що е любов.
Любовта се поражда най - напред с красотата на момичето : ”Имаше едни коси... Вземеше ли да се реше, аз заставах да я гледам. Глдах я, гледах, докато ме сепнеше дядо”. Любовта между двамата става прекалено силна: ”сърцето се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена”, след като отвличат Силвина, все едно откъсват сърцео на Рамадан.
Омразата започва да изпълва душата на младия човек- ”Какво ми стана не мога да ти кажа... ловя ножа...”. Все едно Силвинините братя са решили да го измъчват - ”първата губерка ми забиха като се върна Силвина в село.” Омразата започва да прелива, започва да извира от Рамадан. Той твърдо е решил да отмъсти на Руфат за това, което е извършил. Толкова силно иска отмъщението и Силвина, че накрая омразата в него се възпламенява и Рамадан се поболява : ”Прав ли. Крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав ” когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. Злото дето щеше да направя на Руфатя... Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най - сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях.” Омразата докарва Рамадан до много тежко състояние, но тя до края върви редом, ръка за ръка с любовта. Двете най - близки и най - далечни чувства сега са заедно : ”Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот.” Рамадан докрай държи омразата в себе си и докрай обича Силвина.
Дядото и внукът през цялото време вървят един срещу друг. Те имат силна, несломима воля. Отначало дядото се налага над Рамадан : ”...върза ме дядо за дирека...” , ”Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш!” По - късно обаче Рамадан се осъзнава и тръгва срещу дядо си : ”Хайде - вика - да те женим, че ръката ме сърби да разплача майчицата на Руфатя! - Може да ме жениш - казах на дяда - да ме закопаваш и да правиш с мене каквото си щеш , но Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя! Накарах го клетва да ми даде ...” Дядото умира и Рамадан успява да се събере със Силвина, но не по начина, по който иска - той трябва да се грижи за най - големия си враг - Руфат.
Раздвоеният свят в разказа ”Дервишово семе” от Николай Хайтов но показва колко силни са любовта и омразата и но навежда на мисълта за родовите повели, родовите ценности, проблемите в живота и взаимоотношенията между род, човек и семейство.

ВЪЗЛОВИЯТ ТАЙНОПИС НА ЧОВЕШКАТА ИЗПОВЕД
В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в своя разказ „Дервишово семе”.
Словото на заклинателя, на дервиша - на пазителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследствената родова верига привързва съдбата на последния кълн на Дервишовия род- внука Рама-дан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раждането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията. Тя предопределя идването на човека на този свят. Животът му й принадлежи. Индивидът няма човешка стойност извън свещения кръговрат на родовия живот, който е приемствен като ценностна система и ритуал. Поколенията са привързани към родовото дърво на традицията с кръговратните течения на своя живот и човешко присъствие.
Такава съдба родовото право предопределя и за Рамадан - последния представител на Дервишовия род. На свой ред внукът на Асан Дервиш трябва да извърви живота си в кръг около свещеното дърво на родовата традиция. Приел несъзнателно - като детска игра - ритуалното стъпване в брачния кръг на семейното огнище, след насилственото отнемане на любовта се оказва мъчително привързан към родовото дърво на традицията. За него то е страдание. И животът му потича отново в кръг, както на предишните поколения, около родовото дърво, но кръг - очертан от мъчителния размисъл на Хайтовия герой.
Той носи противопоставянето на индивидуалното човешко съзнание на колективното. Личността застава в „кръга” на родовите ценности. Вписва хуманната мяра за общочовешко в духовното пространство на традицията. Личността става носител на универсална нравственост, а личностното съзнание - на общочовешки ценности.
Героят на Николай Хайтов в разказа „Дервишово семе” - Рамадан, надмогва нравствения кодекс на традицията, издигайки се високо над родовите корени. Мисълта му „изкачва", като вътрешен монолог, митологичното Дърво на живота, което всяко поколение отглежда в душата си чрез опазеното „семе” на родовия кълн.
От духовната висина на личностния му размисъл общочовешкото „оглежда" и оценява родово-традиционното.
Хуманната мяра за любов и омраза в душата на Хайтовия герой се гради от ценностния критерий за добро и зло на общочовешко и родово. Сложен е „възелът" в съзнанието на Рамадан, описал вечния „кръг” на живота, съдбовно срещнал човека и рода с неизповедимите тайни на сърцето.
Надмогнал традицията, чрез общочовешката нравственост героят принадлежи на рода.
Дървото на живота расте в душата му, издига снага, избуява и в спомена за началото на родовия корен е и споменният разказ за живота на самия Рамадан. Размисълът потича и изповедта започва.
Споменно е действието на монологичната художествена форма, чрез която автор и герой вървят по изминатите пътища от човешката душа. Родът и човекът живеят заедно в пространството на мисълта.
Изповядва Рамадан живота си. Тъпче на кръстопътя между добро и зло. Възелът от любов и омраза расте в душата му и заплита нишките на отмъщение и възмездие в съдбовния кръг на обречения му живот. Дори и злото не успява да разплете „възловия" тайнопис на мъчителния човешки размисъл. То го привързва към миналото, държи го „изправен", дава му сила да погледне в мъртвите сухи кладенци на своята душа и да открие свещеното човешко, но и родово право да прости, да надмогне омразата и отмъщението.
Злото в разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе” се превръща в градивна сила. То привързва човека към традицията, но и го кара да спори с нея. Жив е гласът на рода в съзнанието на Рамадан. Колкото и силно да е желанието му да го потисне, именно той го привързва към кръстното родово дърво като към дървото на мъченията. Злото държи нишките на родово и човешко право. Те опасват душата на Рамадан, срещат се със съкровената тайна на живота му и го изправят пред съдбовния възел на човешкия му размисъл: „Прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. ”
Но злото, макар и търсещо изконните пътища на първичната природна справедливост в трескавата за отмъщение и възмездие човешка душа, руши вътрешния свят на Рамадан. И той полита в бездната от мъчителни видения и размисли, стегнали в нови възли страдащата му душа. Треската изгаря духа му. Родово и човешко се борят за живота на изпепеленото от пристъпите на омразата човешко съзнание: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях. ”
Разколебани са родовите и човешки ценности. Душата боледува. Злото приканва човека да избира преплетените нишки на своята съдба. Възелът между добро и зло е страшният кръстопът на избора. По кой път да поеме Рамадан? Да остави злото да умъртви душата му или отивайки отвъд него, да открие мъдрата сила на опрощението. Но и в едната, и в другата посока вечен спътник на човека в дългия път на размислите остава страданието. То пречиства душата, но възелът остава. Родило се е смирението и в тихата, овладяна болка на изповедта нов възел заплита родовият и човешки дълг.
Отново Рамадан е на кръстопът и отново възел стяга душата му. Между доброто и злото застава дългът. Смирението го държи далеч и от любовта, и от омразата. Той върви към себе си, но открива неразплетените възли на кръстопътната си човешка съдба. Изповядва болката си, за да открие отново „възловото" писмо на преживяното и надмогнато страдание: „- Вътре катраните, братче, Врат ли врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. ... ”
Макар и постигнала мъдрата сила на смирението, душата на Рамадан е кръстопътно разсечена от доброто и злото. Човешкото желание застава винаги на техния кръстопът. В съдбовния възел на потиснатите желания е и недовършената изповед на Хайтовия герой: „Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя адовата порта, на която втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши.”