Здравейте! Спешно ми трябва есе по литература на тема "Горко на този, който понякога не заприличва на Дон Кихот и не взема вятърните мелници за великани" Тази мисъл е на Анатол Франс. Той пише още:"Дон Кихот не е глупак! Глупаци са тези, които не виждат пред себе си нищо красиво и нищо велико".Ако някой има нещо подобно, моля да ми помогне.
sexa_na_kompleksa
11-24-2007, 07:03
Виж това:
Борбата с вятърни мелници
На всеки се случва да попадне в тежка ситуация, в която е заобиколен от проблеми. Тогава ти се струва, че живееш в един несправедлив свят, изпълнен с жестокости, злоупотреби, болки и унижения. В такъв момент човек се чувства нищожен и безсилен да се справи с всички несгоди и пороци на обществото. Тогава всеки започва своята своебразна борба с вятърни мелници, които са олицетворение на злото и низкото в заобикалящя ни свят. Те са онези огромни великани, които пречат на свободното развитие на личността, търсеща хармонията, правосъдието и справедливостта в живота.
Един от смелите защитници на правдата и доброто е героят от незабравимия роман на Сервантес – Дон Кихот де ла Манча. Точно от това произведение в историята остава сравнението на борбата с несъвършенствата на света като борба с вятърни мелници. От една страна тези огромни великани са символ на несправедливостите и пороците на обществото. Наистина трудно е за всеки човек да се справи сам с всичкото зло по света. Дори и да иска, той не може да се пребори за възстановяването на доброто и реда. Стремежът към хармония и благородство в човешките отношения е подложен на множество трудности и изпитания. Така само най-силните и достойни хора успяват да постигнат целите и идеалите си. Но най-често човек не може да надделее над алчността, низостта, високомерието и жестокостта. Точно поради тази причина той се чувства така сякаш се бори с вятърни мелници, които заради огромните си размери изглеждат непобедими.
От друга страна това сравнение може да се приеме като вътрешната борба на хората, които се стремят към себепознаване и надделяване над пороците и недостатъците си. И може би затова са вятърни мелници, защото някак вятърничави изглеждат идеалите на Дон Кихот, а и на всеки истински идеалист. В днешния свят, изпълнен с пороци, жестокости и болка е някак смешно и налудничаво да се отдадеш на борбата за справедливост, достойнство и истинска хармония.
И все пак не бива да се отказваме, а да продължим още по настойчиво стремежа си към идеала. Може би така един ден вятърните мелници ще бъдат съборени от своя пиадестал и малкия човек ще се превърне в господар на собсвения си горд и достоен живот.
Лудостта на един живот или Дон Кихот и нашето съвремие. Есе
Автор: Мирослав Благовестов Маринов
Тя започна. Тя е толкова ужасна. Тя сее смърт. Презирана е от всеки. Никой не я желае. Въпреки всичко тя съществува. Всеки се бори срещу нея, отрича я, отвращава се от нея. Въпреки всичко, тя съществува. Тя е като коварна болест, започне ли няма лекари за нея. Единственото лекарство е времето. Времето, с което никой не разполага. Тя носи нещастие. Въпреки всичко, тя съществува. Това е войната.
Това си мислеше той. Той се разхождаше и мислеше. Той бе убеден в своите мисли. Той не искаше насилия и войни. Той помагаше на слабите. Бореше се срещу злото. Той бе роден за това. Но идеите му не намираха привърженици. Той се бореше за идеите си както чрез дела, така и чрез думи. Но той бе навсякъде унижаван, бит, навсякъде чуваше все едно и също изречение: „Ти си луд!“ Въпреки всичко, той се бореше. Той отстояваше своите идеи.
Но тогава се случи най-ужасното. Той стана свидетел на войната. Той бе въвлечен във войната. Не по собствено желание, а защото пречеше на някой. Но въпреки всичко, той не бе убивал, дори не бе докосвал оръжието си. Той не желаеше да убива и никой не бе в състояние да го накара. Той бе роб на идеите си.
И тогава се случи нещастието. Те го накараха, не, не те го принудиха да убива. Но той се противопостави. Той отново изложи своите възгледи и отново чу най-омразното му изречение: „Ти си луд!“ Тогава той не издържа и премина линията, крещейки неистово: „Спрете войната! Тя ви причинява болка!“ Тази линия разделяше двата лагера – на едните и другите хора. За него нямаше противници, добри и лоши, всички бяха хора. Изведнъж той усети болка, но той продължи да върви, докъдето можеше. После той се строполи. Някой бе стрелял по него.
Тогава той я видя. Не, не войната или смъртта, а момичето, което харесваше. Искаше да му помогне, но нямаше смисъл, той умираше.
- Какво правиш? – попита го тя.
- Робувам на идеите си.
- Но защо? Нима е необходимо всичко това?
- Когато има толкова скръб на Земята – да. Човек не е щастлив по време на война и аз искам да я премахна.
- Но Вие няма да успеете. Вие сте сам.
Тя започна да му говори на Вие, защото се смяташе за толкова нищожна пред този велик човек.
- Не аз не съм сам. – продължи разговора той. – Много хора ме подкрепят, но те са страхливци. Те не могат да се опълчат срещу толкова голямо нещо като войната.
- Но Вие не можахте да оцелеете. Тази действителност бе твърде жестока за Вас. Те Ви убиха.
- Права сте, но въпреки всичко, аз съм им необходим. Те изпитват нужда от мен. Те ме мразят, унижават ме, отнасят се лошо с мен, но имат нужда от мен. Те не го знаят и затова аз не мога да оцелея. Когато го осъзнаят, всичко ще е наред, но засега не е. Аз не съм им необходим и затова ще си отида.
За миг настъпи тишина. Това беше мигът, в който тя разбра колко прав бе той. Един миг, в който тя проумя смисъла на неговия живот. Тя разбра, че той не бе живял напразно, че не той бе лудият, а те, че той умираше в името на всички. Той бе велик!
- Аз никога не научих Вашето име. – каза му тя. – Никога не сте ми го казвали.
- Аз бях Дон Кихот!
И той умря.
Борбата с вятърните мелници в ,,Дон Кихот”
Борбата като символ на силата и всички умения, на смелостта и на това да се докажеш като ,,войн”, е нещо задължително за славния човек. Да бъдеш рицар е трудно, но и невероятно, изпълнено с премеждия в името на честта и идеалния свят.
Всеки целеустремен човек се бори в живота, за да успее. Той живее в един свой свят и за него превъзмогването на трудностите и успехите са основна цел. Всичко около нас ни оказва влияние както за да ни помогне така и за да ни попречи.
Когато съм на село извън града и наблюдавам спокойната природа, оборите с изобилие от домашни любимци, зеленината и вятърните мелници – всички те ми дават сили за да продължа напред. Хармонията, слънцето и дори самият мирис на селския живот ме карат да мечтая. В романа на Сервантес ,,Дон Кихот” главният герой също живее в един, подобен на този, свят, в който борбата за хармония и за честност съществува.
В сцената с вятърните мелници ,,странстващият рицар” чувства толкова силно необходимостта да се пребори със злото, че си ги представя като ,,грамадни великани”. Светът от реален преминава в измислен. И ,,в това време задуха ветрец”, което подтикна още повече смелият рицар на ,,печалния образ” към битка. Подобно чувство обзе и мен самата като си седях на покрива. Ласките на вятъра накараха пулса ми да затупти още по-силно.
Ето, че баба ме извика, но аз едва ли щях да и обърна внимание. Не е толкова важно това, което тя щеше да ми каже (да измия чиниите или да полея цветята). Силата, която усещам в косите си е невероятна. Чувствам се като единсвения човек, който ще спаси света от злото. Дон Кихот продължи напред ,,без да се вслушва във виковете на оръженосеца си Санчо”.
,,След това той призова от все сърце господарката си Дулсинея, помоли я да го подкрепи в изпитанието”, което му предстоеше в името на любовта към любимата инай-вече към целия свят. Аз също се чувствам като него – обичм всичко около мен имисля, че мога да понеса каквото и да е само да остана в този прекрасен свят.
Вятърът се усили, сърцето ми направо ще изцкочи. Дон Кихот се ,,прикрепи зад щита си, закрепи копието и пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него.” Напрежението се увеличваше… Той ,,нанесе удар в крилото и, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подетии изхвърлени на полето в най-жалко състояние”. Усетих болка, все едно, че бях паднала от голяма височина. Вече дъждът се стичаше по лицето ми, аи бях доста уморена. Всичко вече изглеждаше сивои мрачно. Къде беше този красив свят, който ме караше да преливам от мечти. Дон Кихот, също като мен, осъзнава истината, само че при него Санчо Панса толкова време се опитва да му покаже това, а ,,странстващия рицар” отвърна, че ,,мъдрецът Фрестон, който ограби стаята и книгите ми, е превърал тия великан и в мелници, само и само да ме лиши от възможността да се окича със славата на поедата”.
Битката със злото беше труднаи съдбовнаи цялото съществуване заеисеше от моята борба. Аз бях героиня и покровителка на доброто. Уффф… баба ме вика!!! Този път май ще слезна да видя за какво ме вика, а и да си взема суха кърпа. Но това не е краят, защото следващия път ,,неговите зли магии (на Фрестон) ще бъдат обезвредени от силата на меча ми”.