Alex_89
11-24-2007, 15:13
Написал съм разказа за една нощ. Не знам дали е интересен и увлекателен и дали ще оправдае жанра си, но съм го сътворил на един дъх (звуча като Хамлет...) Ето го и него:
Дяволската къща
- Видя ли мацката до мен? Беше страхотна! През цялото време ми хвърляше погледи.
- Какво ти става? Тя беше толкова друсана, че едва ли е съзнавала в коя част на земното полукълбо се намира.
- Не ставай тъп, човече. Ако вие двамата не бързахте толкова сигурно щях да се уредя с нещо…
- Освен друсани и пияни нищо друго не видях.
- Стига, Мон, че какво по-хубаво от наквасена девойка, която не знае какво прави и с кой ще си легне?
- Ти си задник, Боби!
- Тя е права, приятел.
Движеха се по магистралата за града. Небето беше индигово черно, беззвездно и безлунно. Пътят криволичеше покрай мрачни поляни и непрогледни гори. Оставаше им още около час път, докато се приберат от концерта. А той по всеобщо мнение беше върхът. Групата изпълни най-силните си парчета, публиката (предимно тийнейджъри) беше добре снабдена с алкохол и настроение. След няколко биса и потретване на най-големите си хитове, музикантите се оттеглиха, а младежите се разотидоха на тълпи, клатушкайки се и припявайки фалшиво рефрен от една или друга песен.
Тримата приятели решиха да се приберат въпреки късния час и гъстата мъгла. Боби предложи да останат да преспят у негови роднини, които имат апартамент в града, но Моника беше твърдо против („Как така ще безпокоим хората?”). След няколкоминутно препиране между двамата Алекс сложи край на спора, като предложи той да по пътя за връщане. Натежа и доводът, че той не бе близнал капка алкохол, за разлика от Боби, чийто яснозелени очи сега бяха станали замъглени и кръвясали от солидната почерпка и близо 3-часовото лашкане сред тълпата на фона на убийствените хард-рок звуци.
- Това място е гадно – каза Моника.
- Не си ли минавала оттук, Мон? – попита Боби, и без да изчаква за отговор продължи: - Това е заобиколен път, веднъж като бях дете с баща ми минахме по него. Мама се обади спешно да се прибираме, защото сестра ми беше паднала от някаква стълба, а докторът живее надалече от къщи. Татко каза, че има и по пряк път за прибиране. Не е предпочитан за минаване обаче, ми беше казал той. Наблизо имало някаква сграда, всички я наричали Дяволската къща, а също и Къщата на черните мечти
- Защо на черните мечти? – попита Алекс.
- Според легендата всеки, който стъпи в тази къща ставал роб на своите неосъществени мечти.
- Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне, а? – рече Моника.
- Именно – отговори Боби. – Баща ми смята, че това са глупости, но историята казва друго.
- И какво казва тя? Че къщата е обитавана от духове ли? – ироничната нотка в гласа на Моника видимо подразни Боби.
- Мило дете, гледала ли си „Градски легенди”?
- Не.
- Чувала ли си някога за градска легенда?
- Не.
- Искаш ли да чуеш една?
- Не.
- Е, добре. Било е преди доста време (Моника изпъшка „О, не!”). Никой не знае преди точно колко. Хората от близкото село разказват, че един ден дошли двама души, възрастно семейство, привидно мили и интелигентни хора. Доколкото се знае той е бил пенсиониран лекар, а тя била отдадена на хобито си да плете детски дрехи и чорапчета. А те дори са нямали деца!Искали уединено място, където да изживеят старините си, далеч от градския шум и суетня.
- Може би точно защото са нямали деца тя толкова е обичала да плете детски блузи.
- Чорапчета – поправи я Алекс. – И какво станало после?
- Преди така грубо да ме прекъснат, казвах, че семейството си търсило спокойно място . И са го намерили.
- Живели са в селото ли?
- Не. Живели са в Дяволската къща. По това време тя била величествена и голяма сграда с единствения недостатък, че е разположена няколко километра източно от селото …или иначе казано някъде тук – и той посочи неопределено към пустата и тъмна горска поляна, покрай която тъкмо минаваха.
- Не я виждам – рече Моника, надничайки през замъглените стъкла на стара хонда.
- Няма и да я видиш. Сигурно е някоя глупава легенда, с която са плашили децата, ако не са си пили вечерното мляко – каза Алекс.
- Не бързай със заключенията преди да си чул останалото, приятелю. – рече Боби.
- Сега ще ни шашнеш с неопровержими доказателства, че къщата съществува ли? – рече с усмивка Моника.
- И така, - продължи Боби, игнорирайки за пореден път сарказма в гласа на Моника – заживели мъжа и жената в къщата, имали всичко, за което са си мечтали – голям дом, спокойствие и т.н. Само деца нямали, но жената упорито продължавала да плете детските дрехи. Един ден установила, че един чифт от чорапчетата липсват. Потърсила ги, но не ги намерила. „Къщата е голяма”, казала си тя „сигурно съм ги запиляла някъде”. И макар това да й се сторило странно тя не споделила с мъжа си. След известно време още няколко чифта от чорапите изчезнали, сред тях и най-любимите й.
- Къде са отишли чорапите? – попита Моника.
- Не е много ясно, но и до там ще стигна. Един ден мъжът отишъл в селото по спешност. Било по късния следобед. Жената останала сама вкъщи. Тя била улисана в плетката си, когато изведнъж чула шум, идващ някъде отгоре – вероятно от тавана, помислила си тя. За миг спряла да плете и се заслушала да го чуе още веднъж, но нищо не чула. След като решила, че й се е причуло, тя продължила да плете. И след секунда пак го чула – същия този звук като от влачене на тяло по дъсчен под и ритмично потропване с два крака и макар да й се сторило странно жената изведнъж си представила пълзящо бебе, чийто ръчички потропват по пода и чийто крака се влачат след него. Тръпка преминала през тялото на възрастната жена. „Не, не, не, не може да е истина, причува ми се”, рекла си тя. Но ето пак това зловещо тътрене по прашните и мрачни дъски горе на тавана. След кратко колебание тя оставила плетивото си и се изправила. С бавна стъпка поела към стълбите, които водят към таванското помещение. Навън вече било тъмно, небето станало катранено черно, а в далечината злокобен крясък на кукумявка раздирал привидно спокойната, но самотна и влажна нощ. Стъпка по стъпка жената се изкачвала. В ръката си държала мъждукаща свещица, а с другата се подпирала на стар черешов бастун. Загърната била с черен кадифен шал. Леден повей минал покрай нея и развял краищата на шала й. Взирайки се в зловещо зейналата черна врата на таванската стая жената усетила вледеняваш ужас, който минал като ток през старческото й тяло. Тя надушила злото, стаено зад непрогледното разстояние между отворът на вратата. Сякаш невидим магнит я теглел към това неизвестно, но опасно и тъмно място. Топлата й сбръчкана и нашарена от изпъкнали вени ръка обвила ледената дръжка на вратата, но още преди да я натисне тя сама се отворила, сякаш нещо отвътре е оказало жестоката си помощ на старицата. Тя пристъпила вътре и се озовала в непрогледно тъмна стая. На светлината на свещицата тя различила цели плащове паяжина и прашни полици. Страх, обричащ и болезнен, плъзнал по тялото на жената. Тя надушила злокобната опасност, срещу която е изправена. Изпитала странното чувство, сякаш някой я наблюдава там, скрит зад тъмните полици в това дяволско място. Със скърцане вратата зад нея се затворила, трясъкът прозвучал като дрънченето на безмилостните окови на ръцете на осъдения. Старицата се втурнала да я отвори, но тя била заключена отвън. Отчаян вик за помощ се изтръгнал от устата й. В следващия миг той пак се появил – същия този гаден звук, който тя дочула още долу. То, каквото и да беше, се прокрадваше зад нея. Тя усети злото във въздуха, леден въздух изпълни дробовете й, кръвта й се смразяваше. Кой каза, че дяволът обитава подземното горещо царство на вечния огън и врящите котли, в които се варят грешниците? Не! Дяволът е тук на земята, готов да раздава зловещото си правосъдие под всяка една форма. Дяволът е самият страх, същината на дълбокия ужас, който ние, хората, изпитваме в момент на отчаяние и предсмъртни конвулсии. Неговата жестока усмивка отнема последните ни мигове физически живот, последния дъх, който поемаме, последната надежда, която умира заедно с нас. За старата жена от Дяволската къща това бил дявола – такъв, какъвто тя никога не си го е представяла. Срещата очи в очи с него предизвикал последен гърч и ужасен писък, писък без надежда и молба за помощ, писък, обречен и самотен. Изцъклените очи останали отворени, все още взирайки се със страх в съществото пред нея – същество с цвят на цимент, размери и форма на бебе, на противно гротескно бебе, чийто очи гледат злокобно и втренчено, като на мъртвец.
Намерили я късно вечерта. Никой не установил с точност от какво е
умряла.
- А какво станало с мъжа? – попита Моника. Очите й се бяха оцъклили от
ужас.
- Никой не знае. Изчезнал безследно ден след смъртта на съпругата си.
Едно е сигурно – телата и на двамата не са открити и до ден-днешен. Нямат гробове. Счита се, че душите им още се навъртат около това злокобно място и търсят покой. Търсят изцелението.
Подминавайки тъмните гори на път за вкъщи, тримата приятели не забелязаха сред гъстите дървета една тъмна и зловеща старовремска сграда, зад чийто тавански прозорци, като две слепи очи мъждукаше светлина, идваща от малката свещица върху една полица.
Дяволската къща
- Видя ли мацката до мен? Беше страхотна! През цялото време ми хвърляше погледи.
- Какво ти става? Тя беше толкова друсана, че едва ли е съзнавала в коя част на земното полукълбо се намира.
- Не ставай тъп, човече. Ако вие двамата не бързахте толкова сигурно щях да се уредя с нещо…
- Освен друсани и пияни нищо друго не видях.
- Стига, Мон, че какво по-хубаво от наквасена девойка, която не знае какво прави и с кой ще си легне?
- Ти си задник, Боби!
- Тя е права, приятел.
Движеха се по магистралата за града. Небето беше индигово черно, беззвездно и безлунно. Пътят криволичеше покрай мрачни поляни и непрогледни гори. Оставаше им още около час път, докато се приберат от концерта. А той по всеобщо мнение беше върхът. Групата изпълни най-силните си парчета, публиката (предимно тийнейджъри) беше добре снабдена с алкохол и настроение. След няколко биса и потретване на най-големите си хитове, музикантите се оттеглиха, а младежите се разотидоха на тълпи, клатушкайки се и припявайки фалшиво рефрен от една или друга песен.
Тримата приятели решиха да се приберат въпреки късния час и гъстата мъгла. Боби предложи да останат да преспят у негови роднини, които имат апартамент в града, но Моника беше твърдо против („Как така ще безпокоим хората?”). След няколкоминутно препиране между двамата Алекс сложи край на спора, като предложи той да по пътя за връщане. Натежа и доводът, че той не бе близнал капка алкохол, за разлика от Боби, чийто яснозелени очи сега бяха станали замъглени и кръвясали от солидната почерпка и близо 3-часовото лашкане сред тълпата на фона на убийствените хард-рок звуци.
- Това място е гадно – каза Моника.
- Не си ли минавала оттук, Мон? – попита Боби, и без да изчаква за отговор продължи: - Това е заобиколен път, веднъж като бях дете с баща ми минахме по него. Мама се обади спешно да се прибираме, защото сестра ми беше паднала от някаква стълба, а докторът живее надалече от къщи. Татко каза, че има и по пряк път за прибиране. Не е предпочитан за минаване обаче, ми беше казал той. Наблизо имало някаква сграда, всички я наричали Дяволската къща, а също и Къщата на черните мечти
- Защо на черните мечти? – попита Алекс.
- Според легендата всеки, който стъпи в тази къща ставал роб на своите неосъществени мечти.
- Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне, а? – рече Моника.
- Именно – отговори Боби. – Баща ми смята, че това са глупости, но историята казва друго.
- И какво казва тя? Че къщата е обитавана от духове ли? – ироничната нотка в гласа на Моника видимо подразни Боби.
- Мило дете, гледала ли си „Градски легенди”?
- Не.
- Чувала ли си някога за градска легенда?
- Не.
- Искаш ли да чуеш една?
- Не.
- Е, добре. Било е преди доста време (Моника изпъшка „О, не!”). Никой не знае преди точно колко. Хората от близкото село разказват, че един ден дошли двама души, възрастно семейство, привидно мили и интелигентни хора. Доколкото се знае той е бил пенсиониран лекар, а тя била отдадена на хобито си да плете детски дрехи и чорапчета. А те дори са нямали деца!Искали уединено място, където да изживеят старините си, далеч от градския шум и суетня.
- Може би точно защото са нямали деца тя толкова е обичала да плете детски блузи.
- Чорапчета – поправи я Алекс. – И какво станало после?
- Преди така грубо да ме прекъснат, казвах, че семейството си търсило спокойно място . И са го намерили.
- Живели са в селото ли?
- Не. Живели са в Дяволската къща. По това време тя била величествена и голяма сграда с единствения недостатък, че е разположена няколко километра източно от селото …или иначе казано някъде тук – и той посочи неопределено към пустата и тъмна горска поляна, покрай която тъкмо минаваха.
- Не я виждам – рече Моника, надничайки през замъглените стъкла на стара хонда.
- Няма и да я видиш. Сигурно е някоя глупава легенда, с която са плашили децата, ако не са си пили вечерното мляко – каза Алекс.
- Не бързай със заключенията преди да си чул останалото, приятелю. – рече Боби.
- Сега ще ни шашнеш с неопровержими доказателства, че къщата съществува ли? – рече с усмивка Моника.
- И така, - продължи Боби, игнорирайки за пореден път сарказма в гласа на Моника – заживели мъжа и жената в къщата, имали всичко, за което са си мечтали – голям дом, спокойствие и т.н. Само деца нямали, но жената упорито продължавала да плете детските дрехи. Един ден установила, че един чифт от чорапчетата липсват. Потърсила ги, но не ги намерила. „Къщата е голяма”, казала си тя „сигурно съм ги запиляла някъде”. И макар това да й се сторило странно тя не споделила с мъжа си. След известно време още няколко чифта от чорапите изчезнали, сред тях и най-любимите й.
- Къде са отишли чорапите? – попита Моника.
- Не е много ясно, но и до там ще стигна. Един ден мъжът отишъл в селото по спешност. Било по късния следобед. Жената останала сама вкъщи. Тя била улисана в плетката си, когато изведнъж чула шум, идващ някъде отгоре – вероятно от тавана, помислила си тя. За миг спряла да плете и се заслушала да го чуе още веднъж, но нищо не чула. След като решила, че й се е причуло, тя продължила да плете. И след секунда пак го чула – същия този звук като от влачене на тяло по дъсчен под и ритмично потропване с два крака и макар да й се сторило странно жената изведнъж си представила пълзящо бебе, чийто ръчички потропват по пода и чийто крака се влачат след него. Тръпка преминала през тялото на възрастната жена. „Не, не, не, не може да е истина, причува ми се”, рекла си тя. Но ето пак това зловещо тътрене по прашните и мрачни дъски горе на тавана. След кратко колебание тя оставила плетивото си и се изправила. С бавна стъпка поела към стълбите, които водят към таванското помещение. Навън вече било тъмно, небето станало катранено черно, а в далечината злокобен крясък на кукумявка раздирал привидно спокойната, но самотна и влажна нощ. Стъпка по стъпка жената се изкачвала. В ръката си държала мъждукаща свещица, а с другата се подпирала на стар черешов бастун. Загърната била с черен кадифен шал. Леден повей минал покрай нея и развял краищата на шала й. Взирайки се в зловещо зейналата черна врата на таванската стая жената усетила вледеняваш ужас, който минал като ток през старческото й тяло. Тя надушила злото, стаено зад непрогледното разстояние между отворът на вратата. Сякаш невидим магнит я теглел към това неизвестно, но опасно и тъмно място. Топлата й сбръчкана и нашарена от изпъкнали вени ръка обвила ледената дръжка на вратата, но още преди да я натисне тя сама се отворила, сякаш нещо отвътре е оказало жестоката си помощ на старицата. Тя пристъпила вътре и се озовала в непрогледно тъмна стая. На светлината на свещицата тя различила цели плащове паяжина и прашни полици. Страх, обричащ и болезнен, плъзнал по тялото на жената. Тя надушила злокобната опасност, срещу която е изправена. Изпитала странното чувство, сякаш някой я наблюдава там, скрит зад тъмните полици в това дяволско място. Със скърцане вратата зад нея се затворила, трясъкът прозвучал като дрънченето на безмилостните окови на ръцете на осъдения. Старицата се втурнала да я отвори, но тя била заключена отвън. Отчаян вик за помощ се изтръгнал от устата й. В следващия миг той пак се появил – същия този гаден звук, който тя дочула още долу. То, каквото и да беше, се прокрадваше зад нея. Тя усети злото във въздуха, леден въздух изпълни дробовете й, кръвта й се смразяваше. Кой каза, че дяволът обитава подземното горещо царство на вечния огън и врящите котли, в които се варят грешниците? Не! Дяволът е тук на земята, готов да раздава зловещото си правосъдие под всяка една форма. Дяволът е самият страх, същината на дълбокия ужас, който ние, хората, изпитваме в момент на отчаяние и предсмъртни конвулсии. Неговата жестока усмивка отнема последните ни мигове физически живот, последния дъх, който поемаме, последната надежда, която умира заедно с нас. За старата жена от Дяволската къща това бил дявола – такъв, какъвто тя никога не си го е представяла. Срещата очи в очи с него предизвикал последен гърч и ужасен писък, писък без надежда и молба за помощ, писък, обречен и самотен. Изцъклените очи останали отворени, все още взирайки се със страх в съществото пред нея – същество с цвят на цимент, размери и форма на бебе, на противно гротескно бебе, чийто очи гледат злокобно и втренчено, като на мъртвец.
Намерили я късно вечерта. Никой не установил с точност от какво е
умряла.
- А какво станало с мъжа? – попита Моника. Очите й се бяха оцъклили от
ужас.
- Никой не знае. Изчезнал безследно ден след смъртта на съпругата си.
Едно е сигурно – телата и на двамата не са открити и до ден-днешен. Нямат гробове. Счита се, че душите им още се навъртат около това злокобно място и търсят покой. Търсят изцелението.
Подминавайки тъмните гори на път за вкъщи, тримата приятели не забелязаха сред гъстите дървета една тъмна и зловеща старовремска сграда, зад чийто тавански прозорци, като две слепи очи мъждукаше светлина, идваща от малката свещица върху една полица.