sexa_na_kompleksa
05-05-2008, 17:39
Ето и още:
http://www.teenproblem.net/school/s/1673.html
ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА
Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
Действието в повестта се развива по време на Първата световна война. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Но точно тогава се ражда любовта между Лиза и Иво, когато е невъзможно те да се отдадат на обичта си и да намерят щастието, което им се полага.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата картина на войната. Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила - за любов, щастие и духов¬на свобода, които не намира в живота. Трагедията й се засилва от факта, че е бездетна, бракът й е по разум, а съпру¬гът й е комендантът на града, когото никой не обича. Оттук идва вътрешна¬та й неудовлетвореност. Тя е изпълне¬на с милосърдие: „Защо да не бъдем малко по-човечни?” Тези думи са искрен зов за доброта и милосърдие, но грубият й съп¬руг отвръща иронично: „Я остави тия даскалски приказки!”. Този диалог е красноречиво доказателство за жестокото разминаване на духовния свят между двамата съпрузи. Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета. Той е символ на грубата военщина и носи всичките недъзи на съсло¬вието си.
Емилиян Станев майсторски внушава идеята, че подобни личности отвраща¬ват със своята студенина, педантичност и враждебност както към обикновените бойници, така и към нещастни¬те пленници, които нарича „роби”. Именно безчовечността му е една от причините да се роди „невъзможната лю¬бов”.
Ето защо запознанството на Елисаве¬та със сръбския военнопленник я поразя¬ва така силно. Любовта между двамата влиза в противоречие с обстоятелст¬вата, които й придават особен, съдбо¬вен характер, правят я невъзможна. Иво Обретенович е олицетворение на жер¬твите на войната, макар че е враг на България по жестоките закони на война¬та. В момента на срещата им обаче жи¬вотът му е разбит именно поради вой¬ната. Умело авторът рисува очарова¬телния му външен вид, въпреки следите от пленничеството: „...мургав... хубав... мъж... къдравите... смолисточерни коси... го¬леми очи... тънки дълги пръсти на артист”. Той Живее унизителното ежедневие на роба, окъсан и гладен, но човешките по¬риви у него не са угаснали. Също като Ели¬савета, той жадува за любов, щастие и свобода.
Авторът внушава идеята, че Елисаве¬та и Иво са сродни души, духовно близки, което е съдбоносно за тяхната „невъзможна” лю6ов.
Трогателни са моментите на тази лю¬бов. Емилиян Станев пресъздава най-интимните трепети на душите им: тай¬ните романтични срещи, открадната нежност, прекрасните им взаимоотно¬шения, пламенния им копнеж един към друг. Особено тънък психолог е творе¬цът, когато разкрива емоционалните промени в душата на влюбената жена. В началото тя е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна, но след срещата с Иво тя засиява от щастие, а накрая достига до трагично самоубийство от любов.
През цялото време, описвайки краси¬вата любов между двамата, авторът внушава идеята, че тази любов е невъз¬можна. Причините са сложни: и нацио¬нални, и психологически. Националните причини са свързани с жестоката вражда между два славянски народа - българи и сърби, които войната е тласнала един срещу друг. Психологическите причини са също непреодолими. И правят любов¬та им невъзможна. От една страна, Ели¬савета се бои да престъпи строгите морални закони на града, страхува се от изневярата, т.е. изпълнена е с морални предразсъдъци. Тя става герой - наруши¬тел на морала и затова този морал я наказва жестоко със смърт.
Друга психологическа причина за невъзможността на любовта им е поведени¬ето на ординареца. Отвращение будят у Елисавета „потните и жълти длани... отблъскващ тил, покрит с рядка, окелавяла коса... тъмен поглед”. Този герой символизи¬ра грубата и зла сила на войната. От една страна, той има комплекси като самотник, вдовец, който не е равноду¬шен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от „роба”-съперник. От друга страна, той е вярното куче на стопани¬на си и като типичен войник, сляпо из¬пълнява заповедите му. С убийството на Иво той прави любовта им невъзможна. С други думи, всичко в тази история е против любовта - тя е обречена да завърши трагично. Иво и Елисавета са тъжни жертви на националните и психологическите предразсъдъци, на ужасните нрави на войната и грубата военщина.
Повестта „Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на вой¬ната. По този начин Емилиян Станев продължава най-добрите традиции на тази тема след Йордан Йовков и, като хуманист, отрича тази кървава касап¬ница - войната, която прави невъзможни любовта, щастието и красотата в живота.
ЕМИЛИЯН СТАНЕВ -„КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ"
ИЗБОРЪТ НА СЪРЦЕТО СРЕЩУ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА МОРАЛА И ВРЕМЕТО
Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови” оставя трайно въздействие в съзнанието на читателя, пораждайки у него размисли върху сложния вътрешен свят на човека. Взаимната обвързаност на човеш¬ката съдба и времето е представена чрез дра¬матичните преживявания на героите, както и чрез техните представи за човешко щас¬тие и свобода на духа.
Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на вре¬мето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Въвлича го в абсурда на вой¬ната и омразата. Съдбата на героите е част от човешкото страдание, предизвикано от болести, глад, засуха и недоимък. Една поч¬ти апокалиптична картина, от която струи потискащо настроение, без светъл лъч на на¬дежда за скорошна промяна. И сред тази отчайваща безперспективност на света, в който живеят героите, се ражда една толко¬ва светла, чиста и прераждаща любов.
В края на лятото, когато слънцето като жа¬рава гори земята, а плодовете са особено примамливи, един гладен военнопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Тук става съдбоносната среща на Иво Обретенович с Елисавета, жената на комендан¬та. Младият мъж „следи движенията й с въз¬хищение”, а тя, по думите на разказвача, се вълнува „твърде силно през време на краткия разговор с него” и не бърза да изтегли ръ¬ката си, когато той я задържа „по-дълго, от¬колкото би трябвало”. Оттук нататък живо¬тът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл. Пътят към желаното щастие оба¬че, както винаги, е сложен и мъчителен. Ели¬савета започва бавно, но все по-често да пре¬осмисля живота си, както и онези обстоя¬телства, с които по задължение е трябвало да се съобразява доста дълго време. Посте¬пенно правилата за поведение приемат дру¬ги стойности. Съпругът е главната фигура в досегашния й живот и тя се е пригодила към привичките и маниерите му, но сега се вглеж¬да в него с други очи, сякаш събудена от унес, и вижда в него „виновникът за пропиле¬ния й живот”. Размислите за младостта са „вписани” сред отразения образ на войната, който героинята носи в душата си. Сръбс¬кият пленник, гладен, с прокъсани дрехи, за¬почва да изглежда в съзнанието й мъченик, „с когото са извършили нечувана неправда”. Човешкото страдание отключва сетивата й докрай и я прави дълбоко съпричастна: „В душата й кипяха недоумение и гняв. ” Реторичните въпроси насочват към възпри¬ятията на героинята, която вижда себе си като част от общото страдание: „Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзврат¬но? Нима не ги губеше и сега?” Тревогите, породени от хаоса на войната, определена от Елисавета като лудост, подчертават отваря¬нето на нейния емоционален свят към проб¬лемите на реалната действителност, които досега тя е възприемала като далечни и до¬някъде чужди. Ключ към този нов поглед ста¬ват зародилите се още неясни, но живи и дълбоки трепети на сърцето й. Образът на пленника вече е проникнал в нейното съз¬нание „необикновено ясно”с „черните бляс¬кави и красиви очи, устремени в нея”. Герои¬нята заживява оттук нататък в трепетно очак¬ване и надежда да го види отново: „Посто¬янно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види ста¬ва все по-силно.” Този копнеж обсебва ся¬каш цялото й същество и определя поведе¬нието и възприятията й. Тя е разочарована, когато той не идва. Чете „разсеяно”. Природа и човешка душевност са в естествен синх¬рон. Елисавета се чувства „като болна”, ве¬чер „луната я вълнуваше”, горещият въздух я „потискаше и замайваше”.
Неочакваното появяване на военноплен¬ника предизвиква особено вълнение у нея. След дългото и трепетно очакване тя като че ли не може да осмисли, че той отново е тук: „ Стори й се, че върви към него като насън и няма воля да се владее. "Топлият вятър жена¬та усеща като „гореща, сладостно замайваща вълна”. Дълго стая ваната потребност от лю¬бов и ласка избликва неудържимо. Усеща¬нето за близост е завладяващо и силно и то подчинява волята и сетивата на героинята изцяло: „ Гой я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замай¬ва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство.” Това усещане пре¬дизвиква душевния смут на АЗ-а, който ве¬че настоятелно търси да определи себе си в променената ситуация: „Какво правя аз, Бо¬же мой?- извика в себе си тя. - Какво става с мене днес, луда ли съм?... ”
Присъщата гордост у героинята на Емили¬ян Станев е моментна опора и противодейс¬твие на сладостното безволие. Краткият разговор визира само външните детайли на со¬циалния статус на двамата, като напомня за социалната им неравнопоставеност. Елиса¬вета наистина не е освободена от обстоятел¬ството, че е „жената на полковника", комен¬данта на града и това ще предопредели дра¬матизма на връзката й със сръбския пленник. „Крадецът на праскови "всъщност посяга не точно към плодовете в градината на полков¬ника, а към онова, което по закон принадле¬жи на съпруга - неговата жена. Тук вече авто¬рът навлиза в морално-етичната страна на чо¬вешките взаимоотношения. Макар че любов¬та на Лиза и Иво Обретенович остава гриж¬ливо пазена тайна до трагичния край на влю¬бените, тя става повод за дълбоки и напрег¬нати психологически анализи. Вглеждането в себе си и в човека, с когото трябва да дожи¬вее старостта, е неизбежно. Спонтанното, до¬някъде неосъзнато или дълго потискано же¬лание за пълноценна изява на чувствата, за взаимност, за всепоглъщаща, чиста и изви¬сена любов, се сблъсква ожесточено със су¬ровите норми, според които героинята е въз¬питавана в „духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нота-били— полуеснафи, полубуржоа, - запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетично себеотрицание към плътта и всич¬ки удоволствия на живота". Сблъсъкът на двете същества в душата й, „едното- при¬мирената, угнетената жена, чакаща прис¬тъпващата насреща й старост с безразлич¬но отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същес¬тво, което отхвърляше нейния разум и жела¬еше да живее свободно и щастливо”, показва недвусмислено промяната във вътрешния свят на Елисавета. Сложният лабиринт от чувства постепенно се отмества, за да се нас¬тани там единствено светлото чувство, из¬висяващо я над познатото, ограничаващо я с оковите си битие :„ Нямаше вече тия мъчи¬телни пристъпи на съвест... нямаше ги стра¬ха, колебанието и нерешителността. Чувс¬твата й ставаха все по-пълни и по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любов¬та.” Тя е „изненадана от собствената си чув¬ственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала през пър¬вата си младост” .Емилиян Станев навлиза с психологичес¬ка проникновеност в преживяванията на своята героиня сякаш да накара възприема-теля да бъде съпричастен с нейната устременост към щастието. Не присъда над нея, а човешко разбиране към копнежа на ду¬шата за полет е това, към което ни насочва авторът. Може би неслучайно, още преди разказа за любовта на Лиза и Иво Обретенович, писателят ни въвежда в истините за безрадостния, лишен от щастие свят на съп¬рузите и категорично заключава: „Нейният съпружески живот не беше щастлив.” Краси¬вата жена, която разказвачът си спомня ка¬то „същество от неземния магьоснически свят на приказките”, приличаща на приви¬дение, с дълбоки сини очи, изпълнени с ме¬ка светлина и тъга, с къдрава златиста и буй¬на коса, е дълбоко неудовлетворена от жи¬вота. До суровия, със сприхав характер съп¬руг, доста по-възрастен от нея, тя може са¬мо да очаква с примирение приближава¬щата старост. Мъжът й сякаш целенасочено повтаря това, че остаряват, за да подсили усещането за примирение. С този човек, с „остри сиви очи”, с глава с „израз на рис”, вся¬ващ почти у всички страх или неприязън, не е възможно да се чувства щастлива и жиз¬нена. Красотата й сякаш е осъдена да загине безсмислено. Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник, тя се преобра¬зява и душата й се оживява и преражда. Точ¬но това отбелязва и старата слугиня: „ Тряб¬ва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладя¬ва, когато душата му е свободна.”
Елисавета е в плен на непознати усеща¬ния, които преобразяват цялото й същест¬во. Тя едновременно е изненадана и смуте¬на: „ Никой не беше я гледал така всеотдай¬но, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед.” Белезите на любовното чувство са явни и завладяващи - „по един необясним начин”, „като морска вълна”, „кръвта лудо за¬почва да чука в слепите й очи”.
Влюбеният поглед на мъжа властно я ула¬вя и притегля: „очите му бяха пълни със свет¬лина", „тия влюбени очи я магнетизираха”. Любовта ясно излъчва светлината, която пре¬образява живота и на двамата. Целувката е естественият израз на чувствата им и отбе¬лязва сливането на две души в едно нещо, което се отпечатва завинаги в съзнанието на жената. Реалността се слива подсъзнателно с желаното от героинята: „... не бяха ли й се счули думите „ Утре по това време пак.” Бе¬ше ли ги произнесъл той или тя сама ги беше пошушнала на себе си? Може би Въображение¬то и бе измислило вчерашната среща, която никога не беше се случвала. ” И тя се подчиня¬ва на любовното желание, което е по-силно от разума. „ Тялото й остана покорно, безво¬лево и натежало от желание..” Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж, който събужда в душата й „ смътна радост и неясна надежда”.
След избликналите чувства Елисавета прес¬тава да бъде предишната. Краси вата съпру¬га на полковника забравя в своя любовен унес „своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко”. След като любимият й си тръгне, тя се чувства „отмаляла и прехласната”, „из¬пълнена с благодарност към света”. Полков¬никът също забелязва промяната у съпругата си с учудване. В душата на Лиза се появя¬ва за кратко чувството на вина, но любовта й дава нов поглед към същността на неща¬та. Онова, което допреди я е притискало и заставяло да се съобразява с морала на об¬ществото, вече не е единствено значимо. Самоанализите на Емилиян-Станевата герои¬ня са израз на нейната чувствителност към съдбата на другите, но и на осъзнатата й пот¬ребност и право на щастие. Това й придава кураж да промени живота си. „Не, тя няма да се спре пред нищо. Когато бойната свър¬ши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае... ”
Променената героиня мечтае, „опиянена от спомените”, изпълнена с благодарност и обич към света. Външността й отразява въз¬раждащата сила на любовта: „Очите й све¬теха с лъчезарна чистота..., а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно. "Тя се възприема като едно ново същество, което вече е направило своя решителен избор: „ От минутата, в която бе разбрала неудържимостта на увлечението си и бе почувст¬вала как с всеки изминал ден волята й отпада, това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно.” Тя престава да бъде „тая Елисавета, която познаваше, ка¬то че под сянката на липата, в нейните под¬расти, душата й бе разделена на две същест¬ва... ”
Липата става свято място за влюбените. Тя е ням свидетел на тяхното щастие и пос¬тепенно става емблема на техния малък свят, отделен от грозната действителност, белязана с ужасите на войната и страдани¬ето, които като че ли все повече се засилват и насочват към краха на хуманното и дос¬тойно съществуване на хората. Този про¬цес е пряко свързан с образа на полковни¬ка. Иначе студен и надменен по природа, изпълнен с непреодолима омраза към вра¬говете, особено към сърбите, той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл. Този български офицер се чувства омерзен от предателството и ко¬рупцията, но отрицателните му чувства се изливат преди всичко върху военноплен¬ниците, които той възприема като роби, и е твърде жесток към тях. Тази ожесточеност е в основата и на последвалата тра¬гична развръзка в любовта на Елисавета - неговата съпруга, и сръбския военноплен¬ник Иво Обретенович. Нареждането на полковника към ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето, е причина за смъртта на Иво. Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно спо¬делена, когато влюбените градят планове да бъдат заедно, като Лиза ще последва лю¬бимия си, когато тя очаква „денят, в който животът й щеше да се промени...” Авторът подчертава драматизма на чувствата и пре¬живяванията, като насочва вниманието към вътрешното състояние на героинята. Ми¬говете на любовно щастие се сменят с мъ¬чителното очакване. Вярата и самочувст¬вието отстъпват на неувереност и угнетеност, когато пленникът не идва. Властта на миналото противоборства срещу копнежа за истинско пълноценно съществуване: „ Тая вътрешна борба я разкъсваше особено привечер, когато нейният копнеж ставаше неудържимо силен. Тя прекарваше нощта буд¬на, разтревожена от хиляди мисли, от вся¬какви догадки и съмнения, задушавана от на¬растващата мъка, която едва сподавяше в себе си.”
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”. Есенният пейзаж е облян от лунна светлина. Тишина изпълва въздуха. Сякаш нищо не предсказва предс¬тоя щата трагедия. Като че ли между друго¬то само се споменава, че чучелото в лозето на полковника напомня разпятие. Красива¬та мелодия, която прозвучава, е последвана от „ червения пламък на изстрела” и веднага след него - от „един ужасен глас”, „ висок жен¬ски писък”. Пестеливото повествование съ¬държа само най-характерните щрихи, но те са достатъчни, за да въздействат ясно с тра¬гизма на случилото се. Смъртта на влюбе¬ните обаче не оставя усещане за бесмислена жертвеност. Напротив, сякаш чрез физи¬ческата си гибел те съединяват душите си завинаги. А може би това е единствено въз¬можно в жестоко разделения от ненавист свят, в който са принудени да живеят, и във времето, белязано от пристъпите на човеш¬кото безумие, сред което като зов за човеч¬ност се заражда и умира една възвишена, съдбовна любов.
ЕМИЛИЯН СТАНЕВ -„КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ИЗБОРЪТ НА СЪРЦЕТО СРЕЩУ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА МОРАЛА И ВРЕМЕТО
Емилиян Станев притежава дарбата да прониква зад видимата страна на нещата, събитията и човешките взаимоотношения. Или по думите на Йордан Радичков: „Емилиян Станев пътешестваше в душата на човека и не се страхуваше да надникне в нейните дълбини.”
Темата за духовността и за изпитанията, на които тя е подложена при различните жи¬тейски обстоятелства и обществено-политически събития, е водеща в повестта „Кра¬децът на праскови" и предопределя раз¬гръщането на темите за любовта и войната. Сковаващите духа предразсъдъци, субек¬тивните представи за грях, морал и възмез¬дие, предизвикателствата на различието и на другостта спрямо една общност, непо¬носимостта към личното щастие на фона на общото нещастие, войната и съпътства¬щите я глад, болести и обезценяване на човешкия живот, са изключително болезне¬ни и травмиращи духовността изпитания за всички герои в повестта. Всеки един от тях има различна реакция, съобразно богатст¬вото или бедността на своя душевен мир.
В края на лятото, когато слънцето като жа¬рава гори земята, а плодовете са особено примамливи, един гладен военнопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Тук става съдбоносната среща на Иво Обретенович с Елисавета, жената на комендан¬та. Оттук нататък живо¬тът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл. Пътят към желаното щастие оба¬че, както винаги, е сложен и мъчителен. Ели¬савета започва бавно, но все по-често да пре¬осмисля живота си, както и онези обстоя¬телства, с които по задължение е трябвало да се съобразява доста дълго време. Посте¬пенно правилата за поведение приемат други стойности. Съпругът е главната фигура в досегашния й живот и тя се е пригодила към привичките и маниерите му, но сега се вглеж¬да в него с други очи, сякаш събудена от унес, и вижда в него „виновникът за пропиле¬ния й живот". Размислите за младостта са „вписани" сред отразения образ на войната, който героинята носи в душата си. Сръбс¬кият пленник, гладен, с прокъсани дрехи, за¬почва да изглежда в съзнанието й мъченик, „с когото са извършили нечувана неправда". Човешкото страдание отключва сетивата й докрай и я прави дълбоко съпричастна: „В душата й кипяха недоумение и гняв.” Реторичните въпроси насочват към възпри¬ятията на героинята, която вижда себе си като част от общото страдание: „Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзврат¬но? Нима не ги губеше и сега?"Тревогите, по¬родени от хаоса на войната, определена от Елисавета като лудост, подчертават отваря¬нето на нейния емоционален свят към проб¬лемите на реалната действителност, които досега тя е възприемала като далечни и до¬някъде чужди. Ключ към този нов поглед ста¬ват зародилите се още неясни, но живи и дълбоки трепети на сърцето й. Образът на пленника вече е проникнал в нейното съз¬нание „необикновено ясно” с „черните бляс¬кави и красиви очи, устремени в нея”. Герои¬нята заживява оттук нататък в трепетно очак¬ване и надежда да го види отново: „Посто¬янно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види ста¬ва все по-силно. ” Този копнеж обсебва ся¬каш цялото й същество и определя поведе¬нието и възприятията й. Тя е разочарована, когато той не идва. Чете „разсеяно”. Природа и човешка душевност са в естествен синх¬рон. Елисавета се чувства „като болна”, ве¬чер „луната я вълнуваше”, горещият въздух я „потискаше и замайваше”.
Неочакваното появяване на военноплен¬ника предизвиква особено вълнение у нея. След дългото и трепетно очакване тя като че ли не може да осмисли, че той отново е тук: „ Стори й се, че върви към него като насън и няма воля да се владее. "Топлият вятър жена¬та усеща като „гореща, сладостно замайваща вълна”. Дълго стая ваната потребност от лю¬бов и ласка избликва неудържимо. Усеща¬нето за близост е завладяващо и силно и то подчинява волята и сетивата на героинята изцяло: „ Той я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замай¬ва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство. „Това усещане пре¬дизвиква душевния смут на АЗ-а, който ве¬че настоятелно търси да определи себе си в променената ситуация: „Какво правя аз, Бо¬же мой?- извика в себе си тя. - Какво става с мене днес, луда ли съм?...”
Присъщата гордост у героинята на Емили¬ян Станев е моментна опора и противодейс¬твие на сладостното безволие. Краткият разговор визира само външните детайли на со¬циалния статус на двамата, като напомня за социалната им неравнопоставеност. Елиса¬вета наистина не е освободена от обстоятел¬ството, че е „жената на полковника", комен¬данта на града и това ще предопредели дра¬матизма на връзката й със сръбския пленник. „Крадецът на праскови "всъщност посяга не точно към плодовете в градината на полков¬ника, а към онова, което по закон принадле¬жи на съпруга - неговата жена. Тук вече авто¬рът навлиза в морално-етичната страна на чо¬вешките взаимоотношения. Макар че любов¬та на Лиза и Иво Обретенович остава гриж¬ливо пазена тайна до трагичния край на влю¬бените, тя става повод за дълбоки и напрег¬нати психологически анализи. Вглеждането в себе си и в човека, с когото трябва да дожи¬вее старостта, е неизбежно. Спонтанното, до¬някъде неосъзнато или дълго потискано же¬лание за пълноценна изява на чувствата, за взаимност, за всепоглъщаща, чиста и изви¬сена любов, се сблъсква ожесточено със су¬ровите норми, според които героинята е въз¬питавана в „духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили - полуеснафи, полубуржоа, - запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетично себеотрицание към плътта и всич¬ки удоволствия на живота". Сблъсъкът на двете същества в душата й, „едното- при¬мирената, угнетената жена, чакаща прис¬тъпващата насреща й старост с безразлич¬но отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същес¬тво, което отхвърляше нейния разум и жела¬еше да живее свободно и щастливо", показва недвусмислено промяната във вътрешния свят на Елисавета. Сложният лабиринт от чувства постепенно се отмества, за да се нас¬тани там единствено светлото чувство, из¬висяващо я над познатото, ограничаващо я с оковите си битие :„ Нямаше вече тия мъчи¬телни пристъпи на съвест... нямаше ги стра¬ха, колебанието и нерешителността. Чувс¬твата й ставаха все по-пълни и по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любов¬та. "Тя е „изненадана от собствената си чув¬ственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала през пър¬вата си младост".Емилиян Станев навлиза с психологичес¬ка проникновеност в преживяванията на своята героиня сякаш да накара възприема-теля да бъде съпричастен с нейната устременост към щастието. Не присъда над нея, а човешко разбиране към копнежа на ду¬шата за полет е това, към което ни насочва авторът. Може би неслучайно, още преди разказа за любовта на Лиза и Иво Обретенович, писателят ни въвежда в истините за безрадостния, лишен от щастие свят на съп¬рузите и категорично заключава: „Нейният съпружески живот не беше щастлив." Краси¬вата жена, която разказвачът си спомня ка¬то „същество от неземния магьоснически свят на приказките", приличаща на приви¬дение, с дълбоки сини очи, изпълнени с ме¬ка светлина и тъга, с къдрава златиста и буй¬на коса, е дълбоко неудовлетворена от жи¬вота. До суровия, със сприхав характер съп¬руг, доста по-възрастен от нея, тя може са¬мо да очаква с примирение приближава¬щата старост. Мъжът й сякаш целенасочено повтаря това, че остаряват, за да подсили усещането за примирение. С този човек, с „остри сиви очи", с глава с „израз на рис", вся¬ващ почти у всички страх или неприязън, не е възможно да се чувства щастлива и жиз¬нена. Красотата й сякаш е осъдена да загине безсмислено. Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник, тя се преобра¬зява и душата й се оживява и преражда. Точ¬но това отбелязва и старата слугиня: „ Тряб¬ва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладя¬ва, когато душата му е свободна."
Елисавета е в плен на непознати усеща¬ния, които преобразяват цялото й същест¬во. Тя едновременно е изненадана и смуте¬на: „ Никой не беше я гледал така всеотдай¬но, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед." Белезите на любовното чувство са явни и завладяващи - „по един необясним начин", „като морска вълна", „кръвта лудо за¬почва да чука в слепите й очи".
Влюбеният поглед на мъжа властно я ула¬вя и притегля: „очите му бяха пълни със свет¬лина", „тия влюбени очи я магнетизираха". Любовта ясно излъчва светлината, която пре¬образява живота и на двамата. Целувката е естественият израз на чувствата им и отбе¬лязва сливането на две души в едно нещо, което се отпечатва завинаги в съзнанието на жената. Реалността се слива подсъзнателно с желаното от героинята: „... не бяха ли й се счули думите „ Утре по това време пак.” Бе¬ше ли ги произнесъл той или тя сама ги беше пошушнала на себе си? Може би Въображение¬то и бе измислило вчерашната среща, която никога не беше се случвала." И тя се подчиня¬ва на любовното желание, което е по-силно от разума. „ Тялото й остана покорно, безво¬лево и натежало от желание... "Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж, който събужда в душата й „ смътна радост и неясна надежда".
След избликналите чувства Елисавета прес¬тава да бъде предишната. Краси вата съпру¬га на полковника забравя в своя любовен унес „своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко". След като любимият й си тръгне, тя се чувства „отмаляла и прехласната", „из¬пълнена с благодарност към света". Полков¬никът също забелязва промяната у съпругата си с учудване. В душата на Лиза се появя¬ва за кратко чувството на вина, но любовта й дава нов поглед към същността на неща¬та. Онова, което допреди я е притискало и заставяло да се съобразява с морала на об¬ществото, вече не е единствено значимо. Самоанализите на Емилиян-Станевата герои¬ня са израз на нейната чувствителност към съдбата на другите, но и на осъзнатата й пот¬ребност и право на щастие. Това й придава кураж да промени живота си. „Не, тя няма да се спре пред нищо. Когато бойната свър¬ши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае..."
Променената героиня мечтае, „опиянена от спомените", изпълнена с благодарност и обич към света. Външността й отразява въз¬раждащата сила на любовта: „Очите й све¬теха с лъчезарна чистота..., а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно. "Тя се възприема като едно ново същество, което вече е направило своя решителен избор: „ От минутата, в която бе разбрала неудържимостта на увлечението си и бе почувст¬вала как с всеки изминал ден волята й отпада, това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно. "Тя престава да бъде „тая Елисавета, която познаваше, ка¬то че под сянката на липата, в нейните под¬расти, душата й бе разделена на две същест¬ва..."
Липата става свято място за влюбените. Тя е ням свидетел на тяхното щастие и пос¬тепенно става емблема на техния малък свят, отделен от грозната действителност, белязана с ужасите на войната и страдани¬ето, които като че ли все повече се засилват и насочват към краха на хуманното и дос¬тойно съществуване на хората. Този про¬цес е пряко свързан с образа на полковни¬ка. Иначе студен и надменен по природа, изпълнен с непреодолима омраза към вра¬говете, особено към сърбите, той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл. Този български офицер се чувства омерзен от предателството и ко¬рупцията, но отрицателните му чувства се изливат преди всичко върху военноплен¬ниците, които той възприема като роби, и е твърде жесток към тях. Тази ожесточеност е в основата и на последвалата тра¬гична развръзка в любовта на Елисавета — неговата съпруга, и сръбския военноплен¬ник Иво Обретенович. Нареждането на полковника към ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето, е причина за смъртта на Иво. Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно спо¬делена, когато влюбените градят планове да бъдат заедно, като Лиза ще последва лю¬бимия си, когато тя очаква „денят, в който животът й щеше да се промени..." Авторът подчертава драматизма на чувствата и пре¬живяванията, като насочва вниманието към вътрешното състояние на героинята. Ми¬говете на любовно щастие се сменят с мъ¬чителното очакване. Вярата и самочувст¬вието отстъпват на неувереност и угнетеност, когато пленникът не идва. Властта на миналото противоборства срещу копнежа за истинско пълноценно съществуване: „ Тая вътрешна борба я разкъсваше особено привечер, когато нейният копнеж ставаше неудържимо силен. Тя прекарваше нощта буд¬на, разтревожена от хиляди мисли, от вся¬какви догадки и съмнения, задушавана от на¬растващата мъка, която едва сподавяше в себе си."
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер". Есенният пейзаж е облян от лунна светлина. Тишина изпълва въздуха. Сякаш нищо не предсказва предс¬тоя щата трагедия. Като че ли между друго¬то само се споменава, че чучелото в лозето на полковника напомня разпятие. Красива¬та мелодия, която прозвучава, е последвана от „ червения пламък на изстрела" и веднага след него - от „ един ужасен глас", „ висок жен¬ски писък". Пестеливото повествование съ¬държа само най-характерните щрихи, но те са достатъчни, за да въздействат ясно с тра¬гизма на случилото се. Смъртта на влюбе¬ните обаче не оставя усещане за безсмислена жертвеност. Напротив, сякаш чрез физи¬ческата си гибел те съединяват душите си завинаги. А може би това е единствено въз¬можно в жестоко разделения от ненавист свят, в който са принудени да живеят, и във времето, белязано от пристъпите на човеш¬кото безумие, сред което като зов за човеч¬ност се заражда и умира една възвишена, съдбовна любов.
ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЖАДУВАНАТА, ИЗСТРАДАНА И НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ
Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Този брак-сметка й дава материалната си¬гурност. Но тя не е щастлива и не изпитва ра¬дост от живота. Дните й са еднообразни, лише¬ни от емоции. Отказала се от предишната си учителска професия, непознала радостта на майчинството, Елисавета живее в един затво¬рен, ограничен от патриархално-еснафския мо¬рал свят, който не й дава нищо. Само за крат¬ко, казва авторът, тази горда и суетна жена е била щастлива - по времето на кипящ общес¬твен живот, когато тя е „най-хубавата жена и най-желаната дама на баловете”. Много скоро душата й, непознала радост и любов, се изпъл¬ва с безнадеждност и меланхолия, с тихо при¬мирение и отчаяние. Тя живее с усещането за обреченост и често изпитва гняв от това, че младостта и годините си отиват без следа. Усе¬ща живота си като пропилян, защото безвъзв¬ратно отминава една младост с неизживени ра¬дости и предстои една още по-безнадеждна старост. Външният свят почти не я докосва -тя не се интересува от него. Войната и нещас¬тията на обикновените хора не я вълнуват, не общува с никого, откъснала се е от околните. Единствено в книгите намира утеха. А тя е кра¬сива жена, която заслужава друга съдба. Ней¬ната красота е видяна през погледа на малко¬то момче: „тя приличаше на привидение", с „ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разпиляна в ску¬та й”; „тя е същество от неземния и магьосни¬чески свят на приказките". Тя е различна от останалите. Особено изразителни са очите й -„дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга”. Тази „тайнствено красива” в очите на момчето жена запазва своята привлекателност и за другите, но излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващото лято”. Очите й от¬разяват пустия й и нещастен живот - нещо „замислено, твърдо, дори мрачно” има в погле¬да й. Нещастието й се засилва от неприязънта, която изпитва към съпруга си. Полковникът е човек ограничен, зъл, отблъскващ и отмъстите¬лен, от когото всички се боят. Той подхранва усещането й за задушаващата липса на сво¬бода, за отчаяние и безперспективност. Един¬ственото, което може да й осигури себелюбивият и мрачен военен, е равно, спокойно, ма¬териално обезпечено съществуване. Но ней¬ната романтична натура копнее по нещо дру¬го - неосъзнавано, немислимо, но красиво. В този момент, на предела между младостта и зрелостта, в живота й нахлува любовта - Иво Обретенович. Той е пълна противоположност на полковника - млад, красив, очарователен, с дръзко момчешко поведение и „юношески безгрижен израз”, с окаяно настояще на воен¬нопленник и неясно бъдеще. Поведението му е в ярък контраст с житейското му ежедневие - това е човек със силен дух, устойчив на труд¬ностите, способен да съхрани нравствените си ценности и чистотата на помислите си. Плен¬никът притежава нещо невероятно рядко -свободата на духа; нещо, което свободната жена не притежава. В това е неговата магне¬тична привлекателност. Усетил любовта, той се издига над условностите, над ежедневието, не зачита моралните закони, не се интересува от междунационалната нетърпимост, пренебрегва страха за живота си. За него единственото, ко¬ето има смисъл в този момент, е любовта към една непозната жена. Тази любов изпълва ця¬лото му същество и в нейно име забравя всичко. В лицето на Иво читателят се среща с ис¬тинската, всепоглъщаща, прекрасна и възви¬сяваща любов: „Очите му бяха пълни със светлина. ” Той се отдава изцяло на чувствата си: „Никой не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ пог¬лед, в който нямаше никакво смущение и никак¬ва прикритост." В неговата любов има много красота и облагородяваща всеотдайност. Тя е освободена от всякакви условности и същес¬твува въпреки и независимо от околния свят. Тази любов покорява изцяло Елисавета. Тя постепенно разбира и осъзнава, че това е най-хубавото нещо, което някога се е случвало или ще се случи в живота й. При нея любовта идва бавно, плахо, защото трябва да разчупи много условности и да победи дълго наслоявани мо¬рални закони. В началото тя изпитва неясно пред¬чувствие, че нещо ще се случи, както и неосъз¬нато привличане. Но образът на пленника се настанява трайно в съзнанието й и изпълва мис¬лите й. Започва да изпитва „нетърпима скука": „Постоянно се хващаше, че мислите й се отпра¬вят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно." Постепенно настъпва про¬мяна в духовния й мир. Мислите за сърбина събуждат интереса й към света около нея. Тя постепенно осъзнава ужаса на войната, на гла¬да, на болестите, на лишенията, които до този момент не са били част от нейния свят. Втората й среща с пленника само потвърждава усеща¬нето за така притегателната и толкова невъзможна връзка между двамата. Но думите му: „Трябва да Ви виждам... Тия минути ми възвръщат вяра¬та в живота”, стават част от самата нея.
Светът на Елисавета се променя чрез лю¬бовта й: „Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда." В противоречие са разумът и чувствата й. Пат¬риархалният морал е несъвместим с порива на сърцето. Раздвоението в душата й е болез¬нено и тя се усеща разделена на две същест¬ва. Дългът й на съпруга се противопоставя на щастливата любов на жената. Елисавета се от¬дава изцяло на любовта, която я прави сво¬бодна, щастлива, изпълнена с копнеж и вяра: „ Това друго същество бе разбудило нейната женственост, подобна на подземна река, изляз¬ла на повърхността на земята.” Любовта й да¬ва сили да пренебрегне и надмогне всички морални ограничения и еснафски заблуди, да осъзнае, че единствено това чувство е способ¬но да осмисли живота й. Тя е готова да скъса с миналото и настоящето и да тръгне към неиз¬вестността с любимия човек. Тази решител¬ност е следствие на дълбок вътрешен конф¬ликт и изстрадан размисъл. За любовта в този момент не съществуват никакви граници - ни¬то човешки, нито морални, нито държавни. Сил¬но обзелото я чувство променя и външно героинята: „Беше изчезнал твърдият блясък в очи¬те й, нервните жестове на ръцете й”; „Очите й светеха с лъчезарна чистота”. Любовта възв¬ръща желанието й за живот, мечтите, духовна¬та й свобода. Тя намира сили у себе си да преодолее всички условности и да се отдаде изцяло на това толкова силно, жадувано и изс¬традано чувство. „Денят, в който животът й щеше да се промени, приближаваше. В това съд¬боносно очакване й се струваше, че не живее освен в часовете на нейните срещи, когато ре¬шението й придобиваше пълната си увереност. Тогава вярата й се повдигаше, самочувствие-то й се връщаше.” Поела риска да живее спо¬ред повелите на сърцето си, героинята нами¬ра духовно успокоение и равновесие.
Но времето е безжалостно и неумолимо. В суровите дни на война и предстояща нацио¬нална катастрофа тази любов се оказва невъз¬можна, защото двамата герои принадлежат на два враждуващи свята. Смъртта на Иво е кра¬ят на щастието и на вярата в живота за Елиса¬вета. Осъзнала и намерила себе си в любовта, тя не би могла да се примири със стария си начин на живот и да се върне към безсмисле¬ното, изпразнено от съдържание съществува¬не, в което единствено й остава да чака ста¬ростта. Съвсем естествено идва развръзката на историята - смъртта на героинята.
Любовта между двамата е трагична, но тя оставя у читателя усещането за красота, пъл¬нота и тъга. Героите не могат да изживеят пълно щастие, защото времето и обстоятелствата са против тях. Но те са изживели полета на чувс¬твата си - чрез пълното себеотдаване и свобо¬дата на духа, чрез отричането на условностите на битието и заявеното право на щастие. Тъга¬та остава дълго в съзнанието на читателя, защо¬то е породена от прозрението, че не всекиму е отредено да изживее в живота си такава ис¬тинска, чиста и всеотдайна любов, любов-съдба