11-27-2007, 16:01
Двама.
В полумрака на единствената запалена свещ те биха могли да бъдат сбъркани с едно тяло, гърчещо се в своя кошмар, или пък може би с две сенки, търсещи прикритие от светлината една в друга. Изтръпнали, очакващи, те може би всеки момент ще се разтворят във въздуха. Ще го наелектризират, ще го наситят с онова чувство на нетърпение, което се загнездва в косата, под ноктите, под кожата и прониква в цялото ти същество. Ще го сгъстят до краен предел, толкова силно, че да пламнат и незапалените свещи около тях. Светлинки, светлинки навсякъде, обгръщат мрака и го потапят в прегръдка от мека топлина... Разкриват ли, или прикриват?
По-бавно. По-бавно...
Угасват. Една по една. Тъмнината се изкачва по невидими стъпала нагоре, протяга се като невидима котка на ръба на невидимото легло. Игра на сенките, оттенъци на помътняло жълто и златисто се преследват в отбясъците по прозорците, обърнали поглед към притихналото небе. Окъпаните в лунна светлина листа на трепетликата отвън не помръдват, застинали, заслушани ...
Очакване.
Почти прозрачни ръце търсят другия, искат да обсебят, да притежават,да прегърнат извън възможностите си. Впиват хищнически пръсти в топлата плът, търсят топлината й, преминават през нея като през мъгла. Разтварят се в хладната нощна омая. Кръв, болка, стенания – звънят в тъмнината, оплитат се във вихрушка от емоции, чувства, инстинкти. Разголват се отвъд пределите на възможното, откъсват парчета от себе си и ги захвърлят нехайни. Няма значение, няма.. Търсят истинското, правидивото, незакрито от оковите на външността, ще понесат болката... Плъзват пръсти между вените и артериите си, усещат така близо – тихо! Заслушай се! – така близо усещат тихото равномерно туптене на сърцата си, като малки часовници-капчици. Колко време остава? Търсят може би душите си, бързо, няма време, всичко изтлява и се потапя в кръв. Ще сдържат дъха си още минута, може би две.
Умора.
Никаво движение. Изгасва и последната свещ. Сърцата, допрени едно о друго, бият в синхрон. Три...Две..Едно...
Тишина.
В полумрака на единствената запалена свещ те биха могли да бъдат сбъркани с едно тяло, гърчещо се в своя кошмар, или пък може би с две сенки, търсещи прикритие от светлината една в друга. Изтръпнали, очакващи, те може би всеки момент ще се разтворят във въздуха. Ще го наелектризират, ще го наситят с онова чувство на нетърпение, което се загнездва в косата, под ноктите, под кожата и прониква в цялото ти същество. Ще го сгъстят до краен предел, толкова силно, че да пламнат и незапалените свещи около тях. Светлинки, светлинки навсякъде, обгръщат мрака и го потапят в прегръдка от мека топлина... Разкриват ли, или прикриват?
По-бавно. По-бавно...
Угасват. Една по една. Тъмнината се изкачва по невидими стъпала нагоре, протяга се като невидима котка на ръба на невидимото легло. Игра на сенките, оттенъци на помътняло жълто и златисто се преследват в отбясъците по прозорците, обърнали поглед към притихналото небе. Окъпаните в лунна светлина листа на трепетликата отвън не помръдват, застинали, заслушани ...
Очакване.
Почти прозрачни ръце търсят другия, искат да обсебят, да притежават,да прегърнат извън възможностите си. Впиват хищнически пръсти в топлата плът, търсят топлината й, преминават през нея като през мъгла. Разтварят се в хладната нощна омая. Кръв, болка, стенания – звънят в тъмнината, оплитат се във вихрушка от емоции, чувства, инстинкти. Разголват се отвъд пределите на възможното, откъсват парчета от себе си и ги захвърлят нехайни. Няма значение, няма.. Търсят истинското, правидивото, незакрито от оковите на външността, ще понесат болката... Плъзват пръсти между вените и артериите си, усещат така близо – тихо! Заслушай се! – така близо усещат тихото равномерно туптене на сърцата си, като малки часовници-капчици. Колко време остава? Търсят може би душите си, бързо, няма време, всичко изтлява и се потапя в кръв. Ще сдържат дъха си още минута, може би две.
Умора.
Никаво движение. Изгасва и последната свещ. Сърцата, допрени едно о друго, бият в синхрон. Три...Две..Едно...
Тишина.