PDA

View Full Version : Гневът на Ахил - ЛИС по Първа песен на Илиада =)



happy_cute
11-29-2007, 09:38
Плс добри хорица ако някой има регистрация в Помагало или нещо плс

sexa_na_kompleksa
11-29-2007, 19:32
Виж това:

Гневът на Ахил – движеща сила в героичния свят на Илиада


I Увод

Гневът е присъщ за човека. Под негово влияние, той може да върши неща, на които дори не е мислил, че е способен. Но има и хора, за които гневът се е превърнал в характерна черта и дори в начин на живот. И един от тях е Ахил от произведението на Омир “Илиада”.

II Съществена информация

М1 – Ахил е един от най-могъщите войни сред данайската армия.
М2 – Гневът на Ахил му дава смелост да влиза в разпри със всеки, изпречил се на пътя му.
М3 – Гневът на Ахил е неговата движеща сила във битките.

М1 – Ахил е един от най-могъщите войни сред данайската армия.

Ахил е един от всепризнатите герои сред ахейците. “Стане ли схватка жестока,победа най славна печелят
моите силни ръце(...)”

“Сине Атреев, макар че си властен, не вземай момата!
Нея ахейци предадоха първо във дар на Ахила.”

Но част от силата на Ахил е придобита и заради неговото божествено потекло. “ Зевсов лубимец Ахиле(...)”

“Богоподобни ахиле, макар че си толкова храбър(...)”

“Между царете родени от Зевс, тебе най-много мразя(...)”
Извод1 – Ахил е герой от изключителна важност за данайската армия.

Преход1 – Ахил притежава освен божествена сила, също така и изключителна дързост.

М2 – Гневът на Ахил му дава смелост да влиза в разпри със всеки, изпречил се на пътя му.

На Ахил не му липсва смелост, за да се опълчи срещу своя цар Агамемнон. “Гневно погледна към него Ахил бързоног и отвърна:
“Користолюбецо алчен, облечен в безсрамие нагло!
Кой ли ахеец ще бъде покорен на твоите думи(...)”

“Думи обидни веднага Ахил богоравен отправи
към Агамемнон Атреев, не сдържайки никак гнева си:
“Ах ти, пияницо, с кучи очи и сърце на кошута!
Смелост ти никога нямаш да тръгнеш с войската за битка,
Ни на засада да идеш с най-храбрите между ахейци”
Ахил е гневен заради постъпката на Аполон и заради това му говори по начин, по който никой друг не би се осмелил. Върло разсърден, Ахил бързоног му отвърна веднага:
“Далекострелецо, ти, най злосторен от всички безсмъртни,
мен заблуди и отби от стените, а още мнозина
щяха земята да гризат, преди да са стигнали Троя.
Днеска отне ми великата прослава, а тях ги избави
Лесно, че тебе не стряска дори и възмездие бъдно.
Как бих ти аз отмъстил, ако беше по моите сили!”
Извод2 – Ахил не се съобразява с кого говори, за да влезе във спор, няма значение дали е цар или бог.

Преход2 – Но за Ахил яростта е нещо повече от повод да влезе в спор с някого.

М3 – Гневът на Ахил е неговата движеща сила във битките.

Ако Ахил се отдаде на своя гняв, той е склонен към убийство. “Рече така Агамемнон, а мъка обхвана ахила.
Ядно в гърдите космати сърцето му бе раздвуено:
Трябва ли меча си остър от ножница той да извади,
Другите бързо да пръсне и сам да убие Атрида,
или да спре яростта си, гнева си голям да подтисне.”
Гневен заради смъртта на Патрокъл, Ахил не жали Хектор. Тъй каза гордият син на Пелея и хукна към Троя.
Както препуска жребец, с колесница победа донасящ,
който стремглаво лети по полето, подскачайки леко,
тъй и Ахил запремята чевръсти нозе и колени.

“А пък Ахил бързоног непрестанно преследваше Хектор,
както зло куче сподиря еленче далеч в планината.”

“С дълго копие там го прониза Ахил богоравен,
в миг острието премина през нежната шия на Хектор;
ясенът меден и тежък сега не разкъся гръкляна,
та да успее той с думи ответ да даде на Ахила.
Хектор в прахта се събори, Ахил самохвално възкликна:
“Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла,
жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя.
Глупчо безумен! След него аз станах по храбър защитник
даже далече във стана сред нашите кораби гладки.
Аз ти отнемам живота и псета и птици грабливи
тебе ще влачат; а с чест ще погребват ахейци Патрокла”
Извод3 – За Ахил яростта е това, което го прави истински войн.

ІІІ Извод

Ахил е един от основните герои в “Илиада”. Неговата божествена сила и нечовешка храброст го нареждат сред най-могъщите войни из редиците на ахейската армия. А всичко това смесено с неговия гняв и отмъстителност превръщат Ахил в герой, който не се спира пред нищо.







АХИЛ - БОГОРАВНИЯТ ЧОВЕК
песен първа

Наглед е много лесно да определим в "Илиада" на Омир съдбата и действията на човека, тъй като той е изцяло зависим от боговете. Сложността идва от представата на древните гърци за боговете като хора, с капризи и недостатъци, поради което те са също толкова непредвидими в поведението и решенията си, колкото и смъртните. Ключът за тълкуване на човешките постъпки би следвало да бъде въпросът, поставен още в началото на първа глава:"Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?"Ако знаем волята на боговете, то лесно бихме разбрали последствията от тази воля, отразени в човешката съдба.
В началото на поемата Ахил не е разкрит с омразата си. Той не е дошъл пред Троя заради враговете си, а защото има приятели на които трябва да угоди. За него обаче помощта не е напълно безкористна. Той възприема войната и като възможност за плячка и за дарове, които се полагат на героя и победителя. Крехко е това приятелство между Агамемнон и Ахил основано на интереси а не на обич. Сякаш в деветгодишната обсада на Троя героите са забравили за истинската цел на войната. В съзнанието им не е толкова силно желанието за мъст и възвръщане честта на Менелай, колкото за трупане на "имот и богатство". Именно поради това се обръща и ходът на войната - гневът на Ахил, които носи безброй беди на ахейците и става причина за смъртта на много хора, е породен от незаслужено отнетия му дар. Богоравният Ахил не е зачетен спрямо заслугите си. Вождовете вече не са равни. - войната ги е разделила. Това, което ги е събирало е вече основание да ги разделя. За най-ощетен се смята Ахил:"Стане ли схватка жестока, победа най-славна печелят/моите силни ръце, но делба ли на плячката почне/ повече вземаш от мене, а винаги с малък, но свиден/дар се завръщам при гладките кораби, морен от боя. " В мисленето си Ахил не е изключение от другите. Желанието да му бъдат отредени дарове не е израз на неговия егоизъм и алчност, а на достойнството му. За ахейците даровете омилостивяват както човека, така и боговете. Лишаването от дар във войната е равносилно на безславна смърт.
Ахейци осъзнават правотата на Ахил, но същевременно те го чувстват далечен, защото е син на богиня. За Ахил произходът от предимство, се превръща в драма. Той трябва непрекъснато да доказва, че е велик, славен и силен, не защото майка му е Тетида, а защото той самият - като човек има качества, които го правят достоен и го извисяват над другите. Агамемнон ще го уязви с думите:"Дето си толкова храбър, това ти е дар от безсмъртен"Ахил е обречен да бъде сред хората белязан и колкото и да иска да постига живота си по своя воля, толкова повече се чувства обвързан с боговете. Избраниците на боговете, за какъвто се смята Агамемнон, се чувстват по добре от героите, които са кръвно свързани с безсмъртните. Първите приемат избраничеството като своя заслуга, а вторите като Ахил, поемат тежестта на предопределеността. За Ахил това е явна несправедливост, затова се обръща към Тетида с думите :"Щом си ме майко, роди да имам живот кратколетен, /с чест да ме беше увенчал поне далногърмецът мощен... " В този миг богоравният Ахил може би най-силно осъзнава колко е измамно усещането, че е равен с боговете. И тъкмо това чувство подсилва желанието му да упражни своята воля върху майка си. Ахил не иска само помощ от Тетида, той я напътства как да постъпи, за да бъде Зевс на негова страна. Всезнаещата трябва да изслуша съветите на сина си, които представя живота на боговете като човешкия със съзнанието, че и всевишния Зевс е уязвим, той може да бъде жесток, но и милостив и благороден. Ахил влиза в ролята на всезнаещ, а всезнаещата - богиня Тетида в послушанието на смъртна.. Богинята в той случаи е повече майка, отколкото божество. И това е истинското спасение за Ахил - дарения със силата на боговете, изпитва обичта на майката, земна обич на жена, която може да приласкае, да утеши и вдъхне надежда. Без тази обич божеството у Ахил би изгубило смисъл. Така първоначалната история за гнева на героя преминава в разказ за обичта на богиня към своя смъртен син.
Тази съдба на Ахил - смъртен с божествена сила и кръв, го обрича на самота сред другарите му. Той е вожд, но в скръбта си е сам. Патрокъл е до него да изпълнява повелите му, но страдащия предпочита да се отдели. "В сълзи отиде Ахил надалеч от другари седна/ сам на брега белопенест, загледан в морето безкрайно... " В страданието си той ще отправя поглед към отвъдното - където е майката, боговете, а не към хората, които с неблагодарността си подсилват още повече болката му. В момента, в които го остави богиня Тетида в сърцето му отново сте се възкреси "яростна скръб по жената с дивно препасано тяло"
В живота си Ахил трябва да изкупи своята божественост, защото тя го разделя от другите. Същевременно в своята гордост и величавост, в гнева си, той не иска да се примири, макар да съзнава, че решението му ще има гибелни последици. Мисълта, че стои над всички останали, определя неговото поведение. Всеки, които не се съобрази с величието му - другар или враг, заслужава да бъде наказан или да страда, докато осъзнае силата му. Така богоравният престава да мисли за човека, както постъпват и боговете, когато са гневни. В злото Ахил е повече бог, отколкото човек. Той ще отреди страдание и гибел за ахейци, макар да е обиден само от техния вожд Агамемнон.
Затова и Ахил ще бъде послушен повече на боговете, отколкото на хората, но на него му предстои да измине пътя до човека чрез личното страдание. Този път е посипан с толкова жертви, че поражда съмнение в смисъла да бъде извървян. Във всяка една епоха човечеството е изминавало този път, заедно с Ахил, в търсене на доброто и справедливостта. Всяко следващо поколение има поне свободата да започне отначало, макар че началото както се случва в "Илиада", е гневът. Докато не намерим друго решение, вероятно ще започваме с първи стих : "музо възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев"...










Гневът на Ахил – ключ към темата за войната и мира в „Илиада”

Омировата „Илиада” е образцова творба както по произхода си, така и по съдържанието си. Поставил началото на литературата, епосът задава още в зората на човечеството вечните проблеми, които го вълнуват и са социално значими и до днес.
Голямата тема на творбата е Троянската война и тя е разкрита чрез „малката” тема – темата за Ахил. Гневът на Ахил отключва сюжета на поемата и става причина за последвалите нещастия на ахейците. Разказвайки за петдесетина дни от последната година на Троянската война, „Илиада” всъщност очертава една широка панорама на античния живот, в който човекът се движи между враждата и помирението. Гневът и отмъщението са познат митологически мотив и в неговото клише афектът от нанесената обида се утолява от възмездието за нея. Подмолният пласт на художествения текст обаче поражда въпросите за смисъла на войната и мястото й в живота на стария родов свят.
Оригиналният принос на Омир в познатия сюжет е идеята за помирението. Каквото и благо да защитава войната, тя не изчерпва човешкото съществуване, нито е представителна за него. Битието на човека е положено в мирните дейности и радости: труд, семейство, приятелство, уважение, щастие. Всички сюжетни цялости в творбата имат за посока движението от гнева и отмъщението към помирението – и за Ахил, който се помирява със стария Приам, и глобално за цялата война – с временния мир между ахейци и троянци. Това придава общочовешки смисъл на поемата.
Няма да е редно да приписваме на Омир актуалните днес съмнения в смисъла на войната. В поемата обаче отсъстват важни моменти от Троянския митологичен цикъл – като причината за войната, открадването на Елена или пък превземането на Малоазийския град с помощта на дървения кон. За сметка на това са избрани сюжетни елементи, които не са измежду най-атрактивните, защото класическият епос се интересува от друго – какво е мястото на героя по отношение на колектива, каква е заслугата му за опазването на колективното благо. В този смисъл гневът става достатъчно значим факт, защото има отношение към съдбата на общността.
Думата „гняв” е ключова в текста. Първите стихове на „Илиадата” призовават музата да възпее гнева на Ахил. Като имаме предвид, че епосът възпява най-важните, най-паметните и най-значимите неща в колективното минало, разбираме, че едно афектно състояние е изведено до позицията на ценност, която заслужава да бъде обект на повествованието наравно с най-славните подвизи на героите. Това не е обикновено чувство, а стихия, която има определящо значение за съдбата на цялата войска. Но то е и похват, който придава епичност и мащабност на произведението, защото накъсо обобщената картина на последствията му отвежда към божествената воля: „Тъй волята Зевсова стана.” От тук се начева широкият и пълноводен разказ не просто за една крамола, а за живота и смъртта на древните елини, за техните копнежи и мечти, за техните славни подвизи и също така славни поражения.
Избухването на гнева на Ахил е реакция срещу произвола на Агамемнон. Богоравният герой с основание оспорва каприза на пълководеца да получи нов дял от плячката в замяна на Хризеида, която е върнатата на баща й. С това той става защитник на накърненото колективно право. Всеки е получил своя дял, съответстващ на заслугите му за победата. Без съмнение в свадата между Ахил и Агамемнон Ахил е героят, на когото симпатизира поетът. В него е вложено естественото разбиране за справедливост и достойнство. Затова той яростно и невъздържано обвинява царя в користолюбие и ненаситна алчност, които застрашават вътрешния ред и живота на смелите воини. В своята реч той напомня, че цялата военна операция срещу Троя заради честта на Атридите, следователно Агамемнон би трябвало да зачита приноса на съюзниците си: „Аз не съм тука пристигнал за копиеметци троянци, / с тях да се бия, понеже не са ми в нищо виновни…/ Все пак, кучеоки, потеглихме в твоята чест и честта на Атрид Менелая / в мъст над троянци.” Думите на Ахил връщат текста към мотива за гнева и отмъщението, което е в основата на цялата война. Мотивът на Агамемнон да тръгне срещу „високопортната” Троя е обидата над личната му чест, а на Ахил войнското призвание.
В справедливия си гняв обаче Ахил сам поражда несправедливост – той става причина за „безбройните беди” на ахейците. Героят не само отказва да се бие в следващите дни, но и настоява майка му, богинята Тетида, да измоли от Зевс да вземе под покровителството си троянците, а ахейците да погинат, изоставени от боговете. По този начин, подобно на Агамемнон, неговото честолюбие накърнява колективния интерес и е в ущърб на голямата задача. Това усложнява характерите на героите и придава на изображението пластичен и реалистичен рисунък. И двамата персонажи са подвластни на своите чувства и се стига до значителни загуби, преди те да узреят за своето примирение. Същевременно това е част от разбирането на Омир за човека, изтъкан пот противоположности и страсти.
Оттеглянето на Ахил от бойното поле става причина за смъртта на най-близкия му приятел. Като вижда колко смели и дръзки стават троянците, когато в редовете на противника им липсва „най-смелият измежду мъжете”, Патрокъл иска доспехите на Ахил, за да залъже враговете, че Ахил се е завърнал в битката. Това му е струвал живота, но тази скъпа жертва връща Ахил в стана на ахейците. Двамата вождове се помиряват в името на отмъщението, което Ахил жадува за приятеля си. Той стига до това решение не вследствие на някакви съзнателни разсъждения, а под напора на събитията. Външния подтик на сюжетните действие е основният способ за развитието им в Омировия епос.
Постъпките на Ахил са организиращият център на творбата. Неговият гняв причинява страданията на гърците, но отмъстителната му стихия донася многобройни загуби и за троянците. В конструирането на епическия сюжет Омир въвежда принципа на дублирането на известните мотиви. В основата на Троянската война лежи спор за жена (Елена), конфликътъ между Ахил и Агамемнон е също заради жена (наложницата Бризеида). Паралелизмът се открива и в двата плана на повествованието – човешкия и божествения: на земята воюват гърци и троянци, а на небето боговете също воюват, разделени на два лагера, подкрепящи враждуващите страни. В геометричната епоха (XI-VIII в. пр. Хр.), когато е създадена „Илиада”, симетрията е основен белег за божественото и красивото. Дублиращите паралели са израз на разбирането за хармония и чрез тях се провежда стремежът на древния аед към съвършенство на словото.
У Омир гневът завършва с помирение: Ахил се помирява с Агамемнон (XIX песен) и във военните действия настъпва обрат в полза на ахейците. Ако свадата между царете е завръзката, то мирът между тях е развръзката в композицията на творбата. Много по-значещо обаче е помирението на Ахил с Приам, бащата на убития от него Хектор (XXII песен). Елинският герой е изтъкан от противоречия, у него всички чувства са разтърсващи и с еднаква искреност владеят съществото му без остатък. Така той плаче и страда за убития другар (Патрокъл), така без жалост отмъщава за него, така с думи напада Хектор, преди да го съсече: „Куче! Недей ме заклева в родители, ни във колени! / Ако гнева и сърцето си слушам, месата сурови / бих ти накълцал и гълтал за злото, което ми стори!”. Нечовешка е неговата жестокост към умиращия защитник на родния си град. Варварско е след това отношението му към загиналия – той скверни тялото му, като го влачи край стените на Троя пред погледите на близките му. Но със същата първичност съчувства на Приам при срещата, в която бащата идва да откупи тленните останки на сина си.
Нито един митологически факт тук не е тълкуван еднозначно, а с цялата сложност на житейската ситуация. Ахил е едновременно горд и сприхав (свадата с Агамемнон), справедлив и егоистичен (отношението към разпределението на плячката), безсърдечен и нежен (отношението му към врага и приятеля). Но такъв двойствен е и целият свят на Омир. Хората са жестоки и отмъстителни и благородни и любящи едновременно. Както в поемата се редуват бойни сцени със сцени на мир и труд (в този смисъл ролята на XVIII песен с изобразените върху Ахиловия щит картини на обикновения бит е изключително голяма), така и в живота на древните се редуват радости и скърби, надежди и погроми, важно и маловажно. За античния човек войната е труд и битие, тя е средство за опазване на племенната ценност, но от друга страна – може да бъде агресивно вмешателство в чуждия свят. В далечните времена на древността добиването на благото за общността е само по себе си ценност и на нея се подчиняват всички.
Посланията на „Илиада” могат да се разчетат не само в контекста на породилата ги епоха. В тях е заложено разбирането на Омир, че независимо от многото болка, която войната донася, остава извечният стремеж на човека за щастие и доброта. Поемата завършва с откупването на тялото на Хектор и със смиряването на безсърдечната жестокост пред повеите на човечността, защото въпреки историческата и митологическата истина (Троя е разорена), текстът настоява на хуманната истина. А тя признава за естествено човешко състояние съзиданието и мира, живота и надеждата.

betkata9514
12-03-2010, 19:40
Имате ли интепретативно съчинение на някоя от песните . . 1ва, 18та или 22ра . . . .трябва ми спешно !!!

sexa_na_kompleksa
12-04-2010, 10:50
Имате ли интепретативно съчинение на някоя от песните . . 1ва, 18та или 22ра . . . .трябва ми спешно !!!

http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=302361