sexa_na_kompleksa
12-06-2007, 16:25
Да беше казала на кое произведение сте !
Виж тези:
Невъзможното завръщане в бащиния дом
Лирическият герой на Димчо Дебелянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Характерно за Дебеляновия човек е отчуждението му от света на другите. Той се чувства сам сред тълпата, сам в града, сам в действителност. Душата му е измъчена, разкъсана, изтерзана и се стреми към мечтани светове, копнее за хармония и равновесие. Непреодолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.
Най-типичен за Дебеляновата поезия е мотивът за завръщането, дал основен лирически сюжет на елегиите „ Да се завърнеш в бащината къща” и „Помниш ли, помниш ли...”. Връщането назад във времето заявява естествената носталгия към светлия свят на детството, на бащината къща, на родното градче и миговете на приятелство и разбирателство. Завръщането е пътуване към себе си, към родното, към корените, към вечното. Но завръщането е и всъщност раздяла, защото домът, граден от утвърдените стойности, е спомен, сън и невъзможно убежище за раздвоения човек на модерните времена.
Мотивът за завръщането в чистия свят на детството е перносифициран в образа на родния дом, при опрощаващата майка. Поезията на Дебелянов е вътрешно насочена към дома и той се явява като един от смисловите центрове в поетическия му свят. Завръщането в родния дом е завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина. Домът присъства в пространството на родното чрез ключовите думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.
Майката за Дебелянов е не само изповедник на сина в момент на обезверяване и умора, но и опора, изпълнена с нежност и безсилие едновременно. Нейната усмивка блага е последен „пристан изаслона”, който връща на героя изгубената топлина.
Пътят към сбъдването на мечтата – завръщането у дома , минава през „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”) и спира най-напред до къщния праг. За поета, прагът е най-подходящо място за срещата, така жадувана от сина и майката. Прагът символизира преходът между познатото и непознатото, между домът и чуждия свят. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син.
В елегията „Да се завърнеш в бащината къща” нежно и донякъде неопределено са загатнати причините, които водят блудния син към бащината къща. Тези причини са свързани с настоящото нерадостно битие на героя, с носталгията му по топлия свят на рода, с копнежът му към родовите корени. Лирическият глас е подчинен на желанието на героя да намери пристан и утеха. Така, угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
„Пътуването” към родното в красивия свят на спомена завършва със двустишието:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
Миналото е единствен „пристан” за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слънце своя път измина”.
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.
Радостта и копнежът по щастие в картината на победното
завръщане в стихотворението “На прощаване”
Стихотворението “На прощаване” пресъздава една съдбовна раздяла. Раздяла мъчителна и мъжествена – бунтовникът се прощава с майка си, преди да поеме жертвения си път. След като е споделил всичко онова, заради което е избрал борбата, вече устремен към решителната схватка, след като оставя “духовното си завещание”, лирическият герой преживява и възможното си завръщане с победа. Едно мимолетно видение, една вълнуваща картина- малко вероятна, но затова пък толкова по- притегателно-красива.
Картината на щастливото посрещане на победителите е истински химн на радостта и опиянението от свободата. Кулминационният момент е пресъздаден ярко и динамично, той прелива от тържественото ликуване на героя.
Дори когато чувството е неудържимо силно, то не е изразено многословно, а пределно лаконично – с едно обръщение:”Ако ли, мале, майноле…”, с анафорични повторения, събрали в себе си целия възторг и радост от живота и победата:
жив и здрав стигна до село
жив и здрав с байрак във ръка
под байрак лични юнаци
В портрета на дружината е проявена една нетипична за Ботевата поезия “разточителност” на епитети-метафори:
под байрак лични юнаци
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът….
Липсата на глаголни форми в описанието дава възможност да спре действието, за да се открои величието и красотата на юнаците. Художественият детайл “левове златни” и заимстваните от хайдушките народни песни “иглянки-пушки” и “саби-змии” създават емблематична представа за българската сила и храброст. За въздействието на стиховете допринасят и поетическите инверсии( “левове златни”, “дрехи войнишки”), чрез които се постига по-голяма експресивност на изказа. В светлината на романтичното видение юнаците, извоювали свободата, се превръщат в легендарни народни герои.
Описанието отприщва чувствата на тържественост и празничност, присъщи на триумфалното посрещане:
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
Анафоричните междуметия, поредицата от повелителни глаголни форми “берете”, “късайте”, “плетете”, “да кичим”; синтактично симетричните конструкции с еднородни части “бръшлян и здравец”, “венци и китки”, “глави и пушки” с наслагването си пресъздават градацията на силното чувство.
Зеленият цвят на бръшляна и здравеца символизира жизнеността и надеждата,
а изплетените с тях венци – безсмъртната слава на подвига на героите. Думите “цветя” и “градина” с представата си за пъстрота и свежест допълват колорита на картината, усилват усещането на радост и щастие.
Естествено е в сюблимния момент до юнака да бъдат майката и либето – най-скъпите му същества, тези, които са изплакали сълзите си в тревожното му очакване. Свещена е духовната връзка между юнака и майката. Майчината целувка е опрощение и благослов, тя е истинският миг на празника, въстановена хармония, сбъдната мечта.
Трогателна е и срещата на бунтовника с либето. Сърцето на юнака “тупа”, “играе”. Заедно със свободата празнува и любовта.
Картината на победното завръщане заема скромно място в цялостния обем на творбата. Такова е Ботевото разбиране – там, където властват щастието и победата, няма нужда от много думи. За младия бунтовник красивото видение е почти илюзорно – дотолкова, че е прекъснато –рязко, без преход – от безостатъчното отрезвяване в името на суровия закон на саможертвата: “Аз може млад да загина…” Изчезва прекрасното видение от срещата, от бурно изживяната радост на свободата.
Автобиографизмът в Ботевото стихотворение “На прощаване” прераства в пророчество. Гениалният поет и революционер намира смъртта си в “редовете на борбата”. Н о в картината на победното завръщане е опоетизирана неговата светла мечта да изживее свободата - най-висшият идеал, най-голямото човешко благо.
Картината на победното завръщане в стихотворението “На прощаване”
Ботевото стихотворение “На прощаване” е драматична изповед на лирическия герой в навечерието на битката.От всеки стих в творбата бликат искрени и неподправени чувства,трагизъм и оптимизъм,произтичащи от смъртта и победата.Една от най-поетичните картини в Ботевата поезия е картината на победното завръщане.Тя носи в себе си възхищението и опиянението от сбъдването на най-съкровената мечта-свободата.
Картината на победното завръщане е контрастна на картината на картината смъртта.На трагизма се противопоставят оптимизмът,красотата и величието на свободата.Тази картина излъчва светлина и багри,внушава всенародното ликуване и радостта на освободители и освободени.Личните чувства на героя се сливат с общонародните и той изживява бурен възторг и ликуване,радост и опиянение от победата.
Картината на победното завръщане е една от най-поетичните в Ботевото творчество.Тя звучи тържествено и празнично. Излъчва радост и светлина. Посрещането е народен ритуал, в него се долавя радостта от победата.
Поетът внушава единението между борците за свобода и народа, народната признателност и преклонението пред делото на героите. Изповедната форма на стихотворението съа впечатление за искреност и въздейства силно върху читателя.
Героят споделя и съпреживява победата с майката. Обръщенията “мале”, “майноле” издават синовна обич и привързаност, топлота и нежност.
Ако си, мале,майноле
жив и здрав стигна до село
жив и здрав с байряк във ръка.
Анафората “жив и здрав” внушава радостта на героя от завръщането. Началните стихове въвеждат в атмосферата на картината и в нейното емоционално звучене.
Лирическият герой е част от дружината, от победата. Бунтовникът е горд, че е един от юнаците, извоювали свободата на народа. Представата за бунтовниците внушава качествата на юнаците и на всички българи. Епитетите “лични”, “напети” внушават физическата красота, силата и мъжеството им. Детайлът “левове златни” подсказва тяхната принадлежност към българския народ. Лъвът е символ на сила, смелост и благородство. Постоянните епитети, характерни за народната поезия представят въоръжение. Видът на бунтовниците е предаден в духа на народната поезия. Той внушава българската смелост и доблест, поражда чувство на национална гордост.
Картината подсказва всенародното празнично ликуване. Речта на героя е задъхана, наситена с много емоции. Свободата предизвиква въодушевление, радост и бурни чувства.
О, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Възклицанията и междуметията показват силните чувства на героя. Долавя се единението му с близките и народа. Глаголите в повелително наклонение “берете”,”късайте”, “плетете”, “да кичим” изразяват призива на героя и желанието му да изживее радостта от завръщането и победата със своите събратя.
Берете цветята в градина,
късайте брашлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки.
Цветята са израз на обичта и уважението на народа, на възторга и ликуването. Бръшлянът е символ на безсмъртие, на вечност, венецът- на почит и възхвала на героите. Картината на победното завръшане утвърждава идеята за народната признателност. Всенародната любов е награда и отплата за героя.
Картината на победата се противопоставя на картината на гибелта и като цветови внушения. Смъртта е представена с контрастните цветове черно- бяло. Свободата и посрещането на победителите се свързва с много багри и зеления цвят, който носи внушения за оптимизъм, надежда и обновление.
Срещата на бунтовниците с близките предизвиква драматични лични преживявания. Радостта се слива с болка и тъга. Майката е духовният спътник на героя, възпитала е у него патриотизъм и свободолюбие, чувство за чест и достойнство. Бунтовникът е радостен, че с нея ще изживее свободата. Майчината целувка е свидна награда за извървения път, но и вдъхновение да продължи освободителното дело. Към любимата изпитва дълбока, затрогваща любов, внушена чрез метафоричния глагол “тупа”, “играе”. Бунтовникът съзнава неговата мъка, съпреживява я и желае да утеши либето.
Радостта от срещата е помрачена от предстоящата раздяла. Лирическият герой подчинява личните чувства на обществено- значимите. Бунтовникът проявява патриотизъм, прданост на идеала, впечатлява със своята готовност за саможертва. Дори в мига на радост и ликуване мисълта за страшния път на борбата не го напуска. Метафоричния епитет “кървава ръка” внушава риска и жертвите в борбата и ни насочва емоционално към картината на смъртта. Героят продължава по пътя на борбата с ясното съзнание за възможна гибел
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен
аз може млад да загина
Антитезата “страшен, но славен” слива мотивите за смъртта и безсмъртието, внушава трагизма и величието на гибелта за народна свобода. Лирическият герой е уверен в народната признателност- това е единствената награда и отплата, към която се стреми. Прощаването с майката и либето в края на стихотворението внушават силни и драматични чувства, разкриват революционната всеотдайност на героя, неговата нравствена сила и красота.
Картината на победата завладява с празничнотонастроение, с красота и радостни емоций, които изразява.Свободата е най-съкровената мечта на героя и той я изживява с близките си и народа.Читателят е завладян от радостта и ликуването от победата.Поетът умело и въздействащо разкрива и утвърждава красотата и величието на свободата, мъжество и нравствената сила на бунтовника.