Canis_Dirus
12-09-2007, 11:25
Идваше всеки ден. По едно и също време - в четири следобяд.
Тъжен мъж с детски очи. И в очите му - цялото детство на вселената. Да, на вселената. Защото децата не се интересуват от дреболии. Като света, например. Децата са ония малки богове, които измислят вселените, създават ги и си играят с тях.
Идваше всеки ден на плажа. От.... не помнеше вече колко години. Толкова обичаше морето...
Винаги носеше със себе си една стара, червена, пластмасова кофичка и лопатка. Сядаше на топлия, мокър пясък, там, откъдето започва водата. Сядаше, дълго и влюбено гледаше морето, като ученичка - любимия учител. После въздъхваше и започваше да гребе с лопатката от влажния пясък, сканирайки с пръсти за случайно попаднали стъкла и всякакви дребни боклучета(веднъж намери златно кръстче и го хвърли във водата).
След като кофата се напълнеше, мъжът изваждаше от джоба на износените си къси панталони една стара, излъскана до блясък алуминиева лъжица, изтриваше я грижливо с края на избелялата тениска и започваше. Загребваше пясък от кофата и изпразваше лъжицата в... устата си. Предъвкваше с изкривено лице няколко пъти (неуписуемо гаден скрипящ звук от триене на пясък в зъбен емайл), и тъжно преглъщаше, после отново гребваше, и така продължаваше да яде, докато старата лъжица не стигнеше до дъното.
После дълго кашляше, гледаше още няколко минути своето прекрасно море и си тръгваше бавно, поклащайки празната кофа...
Хората на плажа не го обичаха особено. Подрастващите го подиграваха, наричаха го глупак и кретен, хвърляха по него празни пластмасови чашки, сладоледени клечки, капачки от бутилки и какви ли не боклуци. Жените, изтегнали се под чадърите си, се опитваха да отгатнат размера на члена му под късите, протрити панталони (някой им беше казал, че лудите имат огромни парчета). Спасителят (винаги близо до жените) атлетичен гларус, с изкусно татуирани гръб и рамене, задължителен ланец и два турски пръстена, виждайки го да идва, презрително плюеше настрани и с думите " Дееба и идиота перверзен" (думата "перверзен" я беше прочел в едно случайно забравено на плажа списание и оттогава стана неизменна украса на всяко негово трето изречение), прибираше изпънатите си мускулести крака, да не би случайно да падне върху тях мръсната сянка на "идиота".
Дори чайките прецизно обстрелваха със снежнобелите си лайна главата и раменете на тъжният мъж.
Чайките, жените, спасителя, подрастващите..... Не го обичаха. Те обичаха морето. Те обожаваха морето. Те не можеха без морето... И мразеха мъжът, който ядеше пясък.
И само рибите, подавайки понякога безмълвните си глави от водата, с нескрита благодарност и възхита го поглеждаха със сивите си, блестящи като стара излъскана алуминиева лъжица очи.
Те знаеха всичко.
Те разбираха.
Той правеше морето по-голямо.
(крадено със страхопочитание)
Тъжен мъж с детски очи. И в очите му - цялото детство на вселената. Да, на вселената. Защото децата не се интересуват от дреболии. Като света, например. Децата са ония малки богове, които измислят вселените, създават ги и си играят с тях.
Идваше всеки ден на плажа. От.... не помнеше вече колко години. Толкова обичаше морето...
Винаги носеше със себе си една стара, червена, пластмасова кофичка и лопатка. Сядаше на топлия, мокър пясък, там, откъдето започва водата. Сядаше, дълго и влюбено гледаше морето, като ученичка - любимия учител. После въздъхваше и започваше да гребе с лопатката от влажния пясък, сканирайки с пръсти за случайно попаднали стъкла и всякакви дребни боклучета(веднъж намери златно кръстче и го хвърли във водата).
След като кофата се напълнеше, мъжът изваждаше от джоба на износените си къси панталони една стара, излъскана до блясък алуминиева лъжица, изтриваше я грижливо с края на избелялата тениска и започваше. Загребваше пясък от кофата и изпразваше лъжицата в... устата си. Предъвкваше с изкривено лице няколко пъти (неуписуемо гаден скрипящ звук от триене на пясък в зъбен емайл), и тъжно преглъщаше, после отново гребваше, и така продължаваше да яде, докато старата лъжица не стигнеше до дъното.
После дълго кашляше, гледаше още няколко минути своето прекрасно море и си тръгваше бавно, поклащайки празната кофа...
Хората на плажа не го обичаха особено. Подрастващите го подиграваха, наричаха го глупак и кретен, хвърляха по него празни пластмасови чашки, сладоледени клечки, капачки от бутилки и какви ли не боклуци. Жените, изтегнали се под чадърите си, се опитваха да отгатнат размера на члена му под късите, протрити панталони (някой им беше казал, че лудите имат огромни парчета). Спасителят (винаги близо до жените) атлетичен гларус, с изкусно татуирани гръб и рамене, задължителен ланец и два турски пръстена, виждайки го да идва, презрително плюеше настрани и с думите " Дееба и идиота перверзен" (думата "перверзен" я беше прочел в едно случайно забравено на плажа списание и оттогава стана неизменна украса на всяко негово трето изречение), прибираше изпънатите си мускулести крака, да не би случайно да падне върху тях мръсната сянка на "идиота".
Дори чайките прецизно обстрелваха със снежнобелите си лайна главата и раменете на тъжният мъж.
Чайките, жените, спасителя, подрастващите..... Не го обичаха. Те обичаха морето. Те обожаваха морето. Те не можеха без морето... И мразеха мъжът, който ядеше пясък.
И само рибите, подавайки понякога безмълвните си глави от водата, с нескрита благодарност и възхита го поглеждаха със сивите си, блестящи като стара излъскана алуминиева лъжица очи.
Те знаеха всичко.
Те разбираха.
Той правеше морето по-голямо.
(крадено със страхопочитание)